Даниел Стийл
Наградата (13)

12

Характерът на Доминик не се промени с възрастта. Когато навлезе в тийнейджърските години, още по-жестоко ревнуваше от майка си и боготвореше баща си. Робърт твърдеше, че с всички момичета е трудно в пубертета, но Доминик минаваше всички граници. Демонизираше Гаел и непрестанно се караше с нея. Беше тъжно и обезкуражаващо и двете просто не можеха да се разберат, независимо колко се стараеше Гаел. Тя се опита да говори с Робърт за това, надявайки се, че той ще застане на нейна страна, но той винаги намираше извинение за поведението на дъщеря си. Или беше прекарала лош ден, или я тормозеше някоя учителка, или имаше настинка, или главоболие, или някой се отнасяше несправедливо с нея. Накрая Гаел осъзна, че той никога няма да види истината за дъщеря им. В неговите очи Доминик просто не можеше да греши.

Гадното й поведение набираше скорост и достигна апогея си, когато навърши петнайсет. Книгите за възпитание на тийнейджъри твърдяха, че това е нормално. Гаел четеше всичко, което можеше да намери, за да опита да се справи с дъщеря си, но нищо не вършеше работа. Доминик бе обзета от дива ревност, мразеше майка си и искаше баща си само за себе си. Нищо не се промени, но оръжията й ставаха все помощни и нараняваха повече, а хапливият й език стана непоносим. Мразеше идеята, че е половин французойка, което бе нов начин да отхвърли майка си. А когато някой заговореше за това, незабавно казваше, че е американка, а не французойка. И макар да разбираше всичко, когато Гаел й говореше на френски, отговаряше само на английски. Искаше да е дъщеря само на баща си и вечно недоволстваше от майка си. Гаел почти бе загубила надежда, че двете някога щяха да имат нормални отношения. Доминик не желаеше. Може би когато пораснеше достатъчно, но не и на петнайсет години. Ставаше все по-независима и проклета. Беше втора година в гимназията и не спираше да повтаря, че няма търпение да замине за колежа. Искаше да завърши бизнес и да работи на Уол Стрийт с баща си. Не се интересуваше от никое от нещата, които вълнуваха Гаел — изкуство, история или мода. Говореше презрително за кариерата на майка си като модел. Само работата на баща й имаше значение.

Лятото отидоха до Франция и Италия и завършиха пътешествието в Лондон. Според Доминик, Франция беше отвратителна, макар да се забавлява чудесно там. Но не го призна, защото искаше да е ясно, че мрази всичко, свързано с майка й.

Върнаха се от Европа и отидоха във вилата в Саутхамптън преди Доминик да започне училище. Гаел говореше по телефона с кетърингова фирма за вечерята, която планираха през септември. Двамата с Робърт обичаха да дават изискани приеми, а не го бяха правили от юни. Доминик лежеше до басейна и четеше, а радиото гърмеше до нея. Робърт беше отишъл да поиграе тенис с приятел. Трябваше да се върне за обяд и масата до басейна вече бе сложена. Гаел тъкмо бе затворила телефона, когато приятелят на Робърт влезе в къщата. Беше ужасно пребледнял. В мига, когато го видя, Гаел разбра, че е станало нещо страшно.

— Матю, какво не е наред? — втурна се тя към него.

— Робърт… — задавено каза той. — Играехме… той се смееше за нещо… побеждаваше ме… и просто падна на корта. Втурнах се да помогна… направих му изкуствено дишане. Луиз повика бърза помощ… пристигнаха след по-малко от пет минути. Опитаха всичко…

Матю заплака като дете, а тя го прегърна и също се разплака. Не беше възможно. Не можеше да се случи. Но бе станало. Беше обичала Робърт от първия миг, когато се срещнаха. А сега него вече го нямаше.

Седнаха до кухненската маса и се хванаха за ръце. Луиз звънна, за да се увери, че Гаел е добре. Матю бе много разстроен от неочакваната смърт на приятеля си, но държеше да го съобщи на Гаел лично. Луиз я попита дали може да помогне с нещо. На трийсет и седем Гаел беше най-младата между тях и внезапно осъзна, че е вдовица. И как щеше да съобщи на Доминик? Мисълта бе направо ужасяваща. Как детето й щеше да се съвземе от загубата на бащата, когото обожаваше? Той бе центърът на света й, а тя — на неговия.

Матю си тръгна след няколко минути и обеща да се върне следобед. Тялото на Робърт бе откарано в моргата на близката болница. Гаел трябваше да се заеме и с това. Но първо й се налагаше да съобщи на дъщеря си, че е загубила бащата, когото боготвореше и обичаше повече от всеки друг. Нямаше представа как да го направи, а Робърт не беше до нея, за да й помогне. За първи път от седемнайсет години. Времето им заедно бе излетяло. Шестнайсет години брак, на който всички завиждаха. Но сега вълшебната приказка бе свършила. Краят бе настъпил в миг на тенис корта. Просто ей така.

Тя отиде до басейна и седна в шезлонга до Доминик, която я изгледа раздразнено. Нова английска група гърмеше от радиото. Доминик остави книгата и се вторачи в майка си.

— Какво?

— Трябва да ти кажа нещо ужасно — започна Гаел и се протегна да я прегърне.

Доминик се скова в ръцете й.

— Какво има сега? — изсумтя тя, предположила, че майка й ще отмени някой от плановете й.

Гаел се вгледа в нея напрегнато и се опита да не се разплаче. Опита се да е силна заради дъщеря си.

— Татко… — каза Гаел и се помъчи да преглътне сълзите си. — Играел тенис с Матю и…

Доминик скочи, изгледа майка си свирепо и я спря.

— Не! Не! Не ми казвай! Не искам да го чуя…

Искаше да избяга, но нямаше начин. И тя, и майка й нямаха избор. Трябваше да погледнат истината в очите, независимо колко ужасна беше.

— Получил инфаркт — каза Гаел замаяно.

— Добре ли е? — отчаяно извика Доминик, а Гаел поклати глава.

— Не, бебчо. Починал.

— Не! Не е! — изкрещя Доминик.

Искаше й се да убие вестоносеца и да заличи случилото се, но бе невъзможно.

Гаел я прегърна, но Доминик се изтръгна от ръцете й и се втурна разплакана в къщата. Гаел чу затръшването на вратата и я последва в стаята й. Дъщеря й лежеше в леглото и плачеше, полудяла от мъка. Гаел седя до нея цял час, опитвайки се да я успокои. Накрая Доминик излая на майка си да се разкара от стаята. Не можеше да понесе мисълта. Не беше подготвена за нея. Робърт не беше боледувал. Беше здрав, жизнен мъж. А сега го нямаше. Невероятно тежък удар, особено за дъщеря му.

Гаел се прибра в спалнята си и звънна в болницата, където го бяха откарали, в погребалния дом в Ню Йорк и на адвоката на Робърт, после се обади на секретарката му и я помоли за помощ. Тя също бе шокирана. Шефът й бе прекрасен човек и всички го обичаха. А сега се налагаше да планират погребението му.

После Гаел се върна в стаята на дъщеря си. Искаше да й помогне да се справи с мъката си, но не знаеше как. Тя бе последният човек, когото Доминик искаше да види. Дъщеря й грубо й изкрещя да се махне от стаята й. Беше се обадила на двете си най-близки приятелки, които дойдоха следобед и останаха с нея.

Положението бе нереално. Гаел имаше чувството, че плува под вода. В главата й се въртяха безброй мисли. Кошмарните ангажименти, свързани с погребението, музиката, цветята, разправиите с Доминик, която имаше вид на изоставено във военна зона дете и хвърляше изпълнени с омраза погледи към майка си, когато тя се опитваше да я прегърне или успокои. Сякаш обвиняваше майка си, че не бе умряла вместо Робърт. Гаел никога не беше се чувствала толкова съсипана, тъжна и обезнадеждена. Робърт я беше накарал да вярва, че животът им ще е идеален завинаги, а сега бе изчезнал, след шестнайсет прекрасни години брак. Чувстваше се изплашена и изоставена, но трябваше да е силна заради дъщеря си.

Срещна се с адвокатите през седмицата след погребението. Фондът за Доминик и наследството за Гаел бяха точно такива, каквито Робърт й бе казал. Нямаше изненади. Гаел притежаваше повече пари, отколкото някога щяха да й трябват, и разполагаше с всичките им къщи до края на живота си, макар официално собственик да беше Доминик. Гаел не искаше нито парите, нито имотите, а съпруга си. Дъщеря й разсъждаваше като нея. Беше неутешима и отказа да отиде на училище. Гаел не настоя, а управата на училището й разреши един месец почивка, ако обещаеше да си навакса по-късно с уроците. Доминик бе прекалено разстроена, за да се съсредоточи върху каквото и да било. Директорът се отнесе с разбиране и поднесе съболезнованията си на нея и майка й.

В началото на октомври Доминик най-после се върна в училище, но се прибираше всеки ден с измъчен вид. Гаел също не се чувстваше добре. Внезапно всичко, което имаха и правеха, местата, където ходеха, хората, които познаваха, изгубиха значение. И за своя собствена изненада, за първи път откакто се бе преместила в Ню Йорк, Гаел изпита силна носталгия по Франция. Липсваха й красивата страна, храната, хората, родния език и всичко познато. Дори не можеше да си го обясни. За нея Ню Йорк бе свързан с Робърт и живота им заедно. Беше се омъжила за него почти веднага след пристигането си тук. След края на войната напусна Франция, изпълнена с омраза към нея, но сега копнееше да се върне там, поне за известно време. Не го сподели с Доминик, но Франция й липсваше почти колкото Робърт. Беше обърнала гръб на страната си, след като тя я бе предала, но сега мечтаеше да си е у дома. И по Коледа вече бе напълно убедена в това. Доминик продължаваше да е тъжна и мразеше училището. Ако можеше, щеше да го напусне и да отиде направо в колежа, но това беше невъзможно. Оставаха й още две години.

Една вечер след Коледа Гаел подхвана темата. Тази година празниците бяха кошмарни без Робърт. Двете заминаха за Палм Бийч, но се чувстваха потиснати там. Гаел не искаше да се вижда с приятелите им, чувстваше се странно отчуждена от тях. Всички бяха по двойки, а тя — съвсем сама. Струваше й се, че е като птица с едно крило и не можеше да търпи съчувствието в очите им.

— Мислех си нещо… — започна Гаел, след като двете с дъщеря й приключиха вечерята.

Напомняха на корабокрушенци, довлечени на брега от вълните. Животът без Робърт бе ужасен. Смъртта му бе шокираща и всеки ден без него бе агония. Гаел не се справяше по-добре от дъщеря си, която отказа да полага каквито и да е усилия. Три месеца след загубата на любимия им баща и съпруг никоя от тях не бе започнала да се съвзема от удара. Гаел се чудеше дали това някога въобще ще се случи.

— Може би имаме нужда да направим нещо различно — каза тя предпазливо.

Смъртта на Робърт още повече бе отдалечила дъщеря й. Струваше й се, че не може да достигне до нея, но знаеше, че трябва да го направи, въпреки съпротивата на Доминик. Гаел не искаше да се откаже от опитите си да преодолее пропастта между тях. И се надяваше, че една промяна ще им помогне.

— Какво искаш да кажеш с това „да направим нещо различно“? — подозрително я изгледа Доминик. — Какво например?

Майка й бе най-големият й враг сега. Беше жива. А героят й бе мъртъв. Доминик се чувстваше като хваната в капан.

— Не знам — уклончиво отговори Гаел. — И аз не разполагам с отговори. Но е ужасно да седим така бездейно, сякаш чакаме Робърт да се прибере у дома.

— Не искам да продаваш апартамента — ядосано извика Доминик, за да прикрие страха си.

— Не възнамерявам да го продавам — тихо отвърна Гаел. — Той ще бъде твой един ден. Но може би е разумно да заминем някъде за известно време. За няколко месеца или за лятото.

— Къде?

— Мислех за Франция.

— Мразя Франция! — изкрещя Доминик, сякаш искаше да й каже: „Мразя теб!“.

Ненавиждаше мисълта, че майка й е французойка, подиграваше се на акцента й, макар английският на Гаел да бе перфектен след толкова много години в Америка.

— Е, и тук не се забавляваме. И двете сме нещастни.

Без Робърт всичко беше различно. Ню Йорк, Саутхамптън, Палм Бийч бяха тъжни и потискащи. Гаел не искаше да внася дългосрочни промени, но смяташе, че пътуването ще им се отрази добре.

— Мога да наема къща във Франция за лятото. Или пък ти да изкараш втория срок в Париж. Там има чудесно американско училище.

Техни приятели бяха изкарали година в Париж и страшно им беше харесало. Но Гаел осъзна, че каквото и да предложи, Доминик няма да се съгласи. Искаше баща си обратно. Гаел също, но това бе единственото, което не можеха да получат. Благодарение на Робърт разполагаха с възможности да правят каквото си искат, но не можеха да си го върнат.

— Защо не помислиш по въпроса? — нежно предложи Гаел.

Доминик не й отговори. Стана от масата, втурна се в стаята си и затръшна вратата.

— Е, нормална реакция — промърмори Гаел и сложи чиниите в миялната.

Седмица по-късно тя се посъветва с психиатър. Лекарката обясни, че Доминик вероятно ще тъгува дълго по баща си, независимо къде се намира, и нямаше да одобри нито един от плановете на майка си. Гаел трябваше да вземе решението сама, въз основа на това, което смяташе за най-добро. Дъщеря й просто не можеше да разсъждава трезво.

— В момента трябва да направите това, което ви се вижда най-разумно. Ако няколко месеца във Франция ще ви помогнат, заминете. Винаги можете да се върнете в Америка, ако там положението се влоши. Доколкото разбирам, парите не са проблем, така че бих ви посъветвала да опитате. Най-лошото, което може да стане, е да се приберете обратно. Пътуването може да се отрази добре и на двете ви. За съжаление, в момента Доминик има нужда от място или от човек, върху когото да излее гнева си, и това сте вие.

— Тя винаги си е била такава. Обичаше баща си лудо, ревнуваше от мен. Той беше нейният герой. А сега го няма и е принудена да е с мен. Що се отнася до нея, това е възможно най-лошото положение.

— Може да се окажете по-близки от когато и да било, трябва търпение — каза психиатърката обнадеждаващо.

Думите й бяха окуражителни, но Гаел не им повярва. Отношенията с дъщеря й не бяха добри от години, а сега Доминик бе ядосана тийнейджърка, загубила бащата, когото обожаваше. Чувстваше се ограбена. Гаел разбираше колко й е трудно и й се искаше да намери начин да й помогне, но нищо не вършеше работа. Беше изкупителната жертва и й се налагаше да понася мъката и яростта на Доминик.

През един януарски уикенд, докато четеше някакво списание, Гаел видя реклама на агенция за наеми в Париж. Мястото предлагаше луксозни къщи и апартаменти в хубави квартали, най-вече в Седми и Шестнайсети район, двата най-изискани квартала в града. Тя се вторачи замислена в рекламата. Трябваше да направи нещо, а и времето тази година бе ужасно. От Нова година досега на три пъти валя силен сняг, а студът бе кошмарен. Градът изглеждаше унил и мрачен като настроението им.

На другия ден, най-вече от любопитство, тя звънна в агенцията в Париж и попита дали разполагат с луксозно жилище под наем за шест месеца.

— Имаме няколко — високомерно отвърна брокерката и попита Гаел какво има предвид.

Гаел й обясни, че иска нещо просторно и слънчево, достатъчно голямо за нея и дъщеря й, в един от кварталите, споменати в рекламата.

— Да, мога да ви предложа… — замислено отговори жената. — Но може да е прекалено голямо за вас. Мезонет от слънчевата страна на авеню „Фош“, на две пресечки от Триумфалната арка.

Гаел знаеше улицата. Великолепни стари кооперации от времето на Наполеон, с големи стаи и високи тавани, красиви розетки и мраморни камини. Беше ходила по приеми там докато работеше за Кристиян Диор. Повечето апартаменти бяха собственост на дипломати, посолства и чужденци.

— Собственост е на американска двойка, която може да пожелае да го продаде. Искат от нас да го даваме под наем докато решат какво да правят. Никога не са го използвали. Напълно обзаведен е, към него има икономка и слугиня. Четири спални и гараж.

Наемът, който брокерката обяви, беше доста висок, но като се имаше предвид предлаганото, не бе изненада. А и можеха да си го позволят.

— Бих искала да го видя — каза Гаел и изненада самата себе си.

Обеща да се обади в агенцията на следващия ден. После звънна в американското училище в Париж и си определи среща там за другата седмица. Почувства се по-добре. Беше решила да замине за Париж, за да огледа апартамента и училището, без да споменава и дума на Доминик. Нямаше смисъл още да я тревожи. Бездруго щеше да реши как да действа, след като огледа и прецени внимателно всичко. Идеята й се стори леко откачена, но може би се нуждаеха точно от нещо такова. Не беше сигурна. А и имаше много по-лоши неща от шест месеца в Париж.

Следващата неделя тя остави икономката при Доминик и хвана полета до Париж. Отседна в „Риц“, огледа апартамента и училището и хареса и двете. Помисли си, че Доминик ще побеснее, но както бе казала психиатърката, нямаше да постъпват в Чуждестранния легион, а и винаги можеха да се приберат у дома. Но решението трябваше да бъде взето от нея, а не от ядосана петнайсетгодишна разглезена хлапачка.

Когато се върна в Ню Йорк, Гаел преведе парите за наема и училището. Говори с училищния психолог, който смяташе, че пътуването може да й се отрази добре, после помоли да изпратят копие от документите на дъщеря й в Париж. В американското училище там се съгласиха да я запишат в същия клас като в Ню Йорк, за да я улеснят. Училището беше голямо, в американски стил, с безброй извънкласни дейности и спортове, от детската градина до дванайсети клас. Гаел се влюби в атмосферата там.

Когато се прибра у дома, тя съобщи решението си на дъщеря си. Заминаваха след две седмици. Беше сериозна стъпка и за двете, но трябваше да опитат.

— Значи, след като татко е мъртъв, ти искаш да се прибереш във Франция? — изсумтя Доминик с обвинителен тон.

— Няма да се местим там. Отиваме само за шест месеца. Имаме нужда от промяна. И двете се чувстваме ужасно тук. А ако не ни хареса, ще се върнем по-рано.

— Не искам да съм с теб в Париж — грубо отвърна Доминик. — Ами приятелките ми?

— Могат да ти дойдат на гости през пролетната ваканция или ние да се върнем тук. Не го приемай като присъда. Може да е забавно. А и ще ти остават само четири месеца до лятната ваканция, когато пристигнем там. Не е за цял живот.

Доминик наистина се чувстваше като осъдена, но Гаел реши, че няма да се съобразява с това. Имаше нужда от промяна и се надяваше тя да се отрази добре и на дъщеря й. Беше шанс и да си създаде нови приятелства.

Когато потеглиха към Париж, Доминик изглеждаше и се държеше така, сякаш я отвеждаха на заточение в Сибир. Но Гаел я чу как казва на приятелките си по телефона, че ще се върне за пролетната ваканция през март, и признава, че училището е чудесно. Беше по-голямо от това в Ню Йорк, с много клубове и дейности. Учениците бяха предимно американски хлапета, живеещи в Париж, имаше и деца от други страни. Доминик беше развълнувана, което вдъхна надежда у майка й, че може би нещата ще се оправят.

Пристигнаха в апартамента, който бе огрян от слънцето, а икономката навсякъде бе сложила вази с цветя. Стаята на Доминик бе прекрасна, обзаведена със старинни мебели, тапицирани в розова коприна, и огромно легло с балдахин. Икономката и слугинята бяха мили жени, а апартаментът беше безукорен, елегантно обзаведен, светъл и слънчев, в чудесна кооперация в хубав квартал. Не можеха да искат повече.

На следващия ден Гаел откара Доминик в училище с колата и шофьора, които бе наела. Взе я в края на деня и тя изглеждаше по-щастлива, отколкото искаше да признае. Бяха се справили. Предстояха им шест месеца в Париж, имаха апартамент и училище. Гаел бе твърдо решена да се възползва от това, независимо дали Доминик искаше да се порадва на новия живот. За своя изненада Гаел се почувства невероятно щастлива във Франция, чувстваше се като в свой дом.