Даниел Стийл
Наградата (10)

9

Гаел се почувства като опитна пътешественичка, когато се качи на полета на „ПанАм“ в Париж за третото си посещение в Ню Йорк. Беше доста заета с работа предишните седмици. Робърт на два пъти й изпрати рози и няколко любовни телеграми. Гаел нямаше търпение да го види и се хвърли в прегръдката му, когато я посрещна на летището в Ню Йорк. Закара я до хотела, където бе поръчал да напълнят стаята й с рози. Вечеряха в апартамента й и той й разказа какво е планувал за времето, когато тя ще е свободна. Копнееше да я покаже на всички и страшно се гордееше с нея.

На другия ден отидоха в клуб „Сторк“ и пресата буквално полудя, когато влязоха вътре. Бяха най-вълнуващата двойка, макар да не беше необичайно да мернеш Робърт Бартлет в компанията на манекенка. У Гаел обаче имаше нещо невероятно мило, което пресата обичаше, а фотоапаратите бяха влюбени в нея. Изглеждаше умопомрачително на всяка снимка и бе изключително дружелюбна с всички. Беше лесно и приятно да се работи с нея и редакторките от „Вог“ също я обожаваха.

Една Улман Чейс, прочутата главна редакторка, я покани на разговор след снимките. Гаел носеше избраните за нея дрехи с впечатляваща изящност и се справяше прекрасно с новата си професия. Привнасяше лека пакостливост и хумор в тоалетите, което ги правеше забавни и младежки, а не само елегантни. Имаше свой собствен стил и присъствие. Беше естествено красива и снимките й бяха несравними. Никога преди не бе мислила, че може да стане модел, но работата вече бе променила живота й към по-добро във всяко отношение.

— Мисля, че трябва да помислиш сериозно върху следващия етап от кариерата си — каза знаменитата редакторка, след като я покани в кабинета си. — Париж ти даде страхотно начало, но там е различно. Светът на откутюр е по-специален и елитарен. Господин Диор изстреля кариерата ти в небето, но големият бизнес е в Ню Йорк и, ако искаш сериозен напредък, Гаел, работата е тук. Целият моден свят ще бъде в краката ти. Известните дизайнери, най-четените списания, модерните фотографи и най-добрите възможности за теб са в Ню Йорк. Според мен, би трябвало да помислиш върху това да поживееш тук няколко години. Сега си много популярна и би трябвало да се възползваш от това докато можеш. Знаеш как е в голямата мода — млада си и разполагаш с още десетина години. А после ще можеш да избираш какво да поработваш от време на време. Сега е моментът.

Съветите на тази жена бяха безценни в света на модата. Гаел реши сериозно да обмисли предложението й.

Вечерта каза на Робърт и той не скри възторга си.

Копнееше Гаел да се премести в Ню Йорк. Тя не беше сигурна колко сериозна е по отношение на манекенството — струваше й се лека и кратковременна кариера, но пък й се наслаждаваше безкрайно. Всички в този обичайно коварен свят бяха мили с нея и тя започваше да печели пари, за каквито дори не бе мечтала. А те й осигуряваха чувство за свобода и независимост след ужасите на войната. Изпитваше искрена лоялност към Кристиян Диор за всичко, което бе направил за нея. Обичаше силно и страната си и не искаше да я напуска. Но пък се влюбваше в Робърт все по-силно и й ставаше трудно да бъдат разделени.

— Всичко тук се случва страшно бързо — каза му тя предпазливо.

Тя бе грижливо отглеждана и защитавана от Диор в Париж и знаеше, че не може да разчита на подобно нещо, ако се премести в Ню Йорк. Тук щеше да бъде захвърлена на вълците от модния бизнес, а не се чувстваше готова за това, нито го желаеше. Робърт се впечатли, че бе толкова здраво стъпила на земята и не бе позволила на зашеметяващия успех да й завърти главата.

— Зависи какво искаш от кариерата си — отвърна той замислено.

— Отначало се нуждаех само от прехрана. Никога не съм очаквала, че ще се случи нещо подобно.

Отиде в Париж, за да бъде далеч от хората, които я бяха заклеймили, да открие Ребека чрез Червения кръст и да си намери работа, за да оцелее. Имаше прекалено много лоши спомени от Лион и не възнамеряваше да се върне да живее там. Или поне не за дълго време. Не беше мечтала за кариера, макар засега да се справяше чудесно. Но също така знаеше, че това не може да продължи завинаги. Бяха я предупредили да внимава с парите, защото манекенството беше до време и един ден щеше да приключи така бързо, както бе започнало. Моделите бяха като комети в лятно небе. Но ако искаше да се възползва от възможността, сега бе времето.

— Мисля, че за мен ще е страшно да работя тук — каза тя.

— Защо? — любопитно попита Робърт.

Гаел беше умно момиче със здрав морал и бе използвала интелекта и съобразителността си, за да постигне напредък в кариерата.

— В Париж всички ме защитават. А тук няма да е така. Всички във „Вог“ сега са много мили с мен, но това няма да продължи вечно. След известно време ще стана вчерашна новина.

Беше права. Виждала бе това да се случва с други модели, чиято популярност започваше да намалява, както щеше да стане и с нея един ден. На двайсет и една години вече бе на върха, но за колко дълго? А след несигурността на военните години си се представяше като келнерка в някой второкласен ресторант. Сподели опасенията си с Робърт, а той се засмя.

— Не мисля, че трябва да се тревожиш за това — каза той, макар да бе съгласен, че тя трябваше да обмисли бъдещето си. — А и винаги ще съм до теб, за да ти дам съвет, ако се нуждаеш.

Робърт се радваше, че Гаел не следваше сляпо нечии съвети. Беше впечатляващо разумна и предпазлива за възрастта си.

— Благодарна съм ти за това — усмихна му се тя.

— Има и нещо друго, което не си обмислила.

— Какво? — невинно го погледна тя.

— Искам да се оженя за теб, Гаел — разчувствано каза той. — Копнея да съм винаги до теб, за да те защитавам. Не само в кариерата ти като модел, но и в живота ти.

Гаел замълча. И тя изпитваше същото към него, но не искаше да прибързват. Страхуваше се да не съсипе онова, което имаха, с прекалени очаквания. Светът в Европа се бе разпаднал. Ами ако се случеше отново? Или ако Робърт се разочарова от нея? Щеше да е далеч от дома и страната си, погълната от силата и живота му. Гаел предпочиташе един нормален живот, който можеше да контролира. Светът на Робърт беше огромен, а тя още не бе свикнала с него, понякога дори й се струваше страшен.

— Не искам да прибързваме — меко отвърна тя. — Ами ако промениш решението си по-късно или си нещастен с мен, както с бившата си съпруга? Не искам да те направя нещастен.

Гаел заговори със сълзи в очите, а Робърт хвана ръката й. Изглеждаше уплашена и това го трогна.

— Няма да ме направиш нещастен — възрази той. — Ти си пълна противоположност на бившата ми съпруга. Ти си жената, която чаках цял живот.

Тя кимна, а по бузите й потекоха сълзи, които не можа да му обясни. Всеки, когото някога бе обичала, беше загинал във войната. Ами ако и той умре? Щеше да е напълно загубена, ако разчита само на него. Робърт усети, че Гаел трепери, и заговори спокойно.

— Хайде да си дадем малко време. Струпаха ти се прекалено много неща наведнъж.

Той я привлече нежно в прегръдките си и усети, че тя се отпусна. Винаги се чувстваше в безопасност с него.

— Няма да позволя да ти се случи нещо лошо отново — зарече се той.

Но Гаел бе видяла колко лесно светът може да се срине и да се случат ужасни събития, които никой не би могъл да предвиди. След подобно преживяване бе трудно да имаш доверие на нещо. Съдбата можеше да промени всичко за миг. И тя го знаеше по-добре от хората в Америка, живели в безопасност по време на войната, макар да бяха загубили близки по чуждестранните бойни полета. Във Франция опасностите бяха в дома ти, в задния ти двор. А за семейства като Фелдман целият им свят се бе обърнал наопаки в собствената им страна. Кой би могъл да предвиди това? Робърт предположи какво се въртеше в ума й. Войната бе оставила сериозен отпечатък там, при това не много отдавна.

Беше й много тежко да се раздели с него, когато се върна в Париж, а той й звънеше всеки ден по телефона, за да провери как е. Не я притискаше да се премести в Ню Йорк или да се омъжи за него, а тя никога не подхвана темата, макар да я обмисляше непрестанно.

Накрая, шест седмици след като напусна Ню Йорк, тя взе решение. Фермерът, който наглеждаше замъка, й се обади и й каза, че има проблеми и трябва да се върне, за да се погрижи. Не й обясни точно за какво става дума и през уикенда тя се качи с натежало сърце на влака за Лион. Веднага след като фермерът я закара до замъка, разбра какъв бе проблемът. Хората бяха написали ужасни неща по красивата фасада. „Предателка… колаборационистка… курва…“ Сърцето й се сви, когато прочете гнусните обвинения. „Изчезвай… прокълната си… отивай в ада, където ти е мястото…“ Омразата им към колаборационистите се бе изляла в гадни обвинения. Зарадва се, че поне родителите й не могат да ги видят. Огледа съсипаните стени и осъзна, че това никога нямаше да свърши. Бяха я заклеймили завинаги, независимо че не бяха прави. Никога нямаше да й простят греховете, които не бе извършила. Догади й се.

— Опитах се да почистя стените — тъжно каза фермерът.

Той изпитваше искрено съжаление към нея, каквото и да беше направила. Беше уплашено младо момиче без близки хора, които да я пазят през последните години на войната, и полудяла инвалидизирана майка, унищожена от Окупацията. Гаел нямаше да е единствената, продала се за парче хляб, ако наистина го беше направила. Фермерът бе по-толерантен от останалите селяни. А нейните спомени от дома й сега бяха свързани със смъртта на родителите й, с немците, които живяха в замъка четири години, с мнението на съселяните й. Беше прекалено жестоко.

— Част от надписите просто не могат да бъдат заличени. Говорих със зидар, можем да подменим някои от камъните или да ги боядисаме.

Всъщност можеше да се направи само едно и тя го знаеше.

— Продай го — тихо каза тя, но той не я разбра.

— Моля?

— Искам да продам замъка.

Беше чувала, че парижани, които още разполагаха с пари след войната, а също и богати американци, купуваха подобни имоти из цяла Франция. Не за много големи суми, разбира се, тъй като продавачите бяха отчаяни и готови да приемат каквото и да е, независимо колко струваше имотът. Нищо във Франция не беше много скъпо сега. Гаел знаеше, че никога вече нямаше да може да живее тук. Беше прекалено болезнено и тъжно. Искаше само спомените от хубавото си детство. Всичко, случило се след като навърши петнайсет, бе кошмар, който никога нямаше да забрави. И нищо не можеше да го заличи, дори ако успееха да премахнат грозните думи от стените на замъка. Съселяните й я смятаха за курва, предала страната си и продала тялото си на немците. Никой от тях не знаеше за дейността й в Съпротивата. Нямаше причина да им разказва, нито те щяха да й повярват. Повечето от хората, с които работеше, бяха изчезнали, а децата, които бе спасила, бяха разпръснати из цяла Европа.

Тя го помоли да обяви имението за продажба и да го продаде за каквато и сума да му предложат. Фермерът я изгледа изненадан, но я разбра, после й направи предложение. Не бе посмял да го коментира преди. Искаше да купи фермата, обработвана от семейството му няколко поколения. Хората, които се трудеха в нея, бяха починали, а вдовиците им бяха заминали. Покупката щеше да му осигури добро препитание и Гаел смяташе, че той го заслужава заради лоялността му към баща й и отношението му към нея. Споразумяха се за абсурдно дребна сума, която той обеща да изплати за пет години. Бе щастлив от сделката, но изпълнен с дълбоко съжаление към момичето. За радост животът й в Париж бе потръгнал. Гаел носеше семпли, но скъпи дрехи. Изглеждаше изискана и елегантна. Фермерът бе убеден в нейната почтеност, въпреки обвиненията. Съселяните му го критикуваха задето й помагаше да се грижи за имението, но това не го интересуваше. А сега се радваше, че става собственик на огромна ферма. И то на нищожна цена. Гаел не ламтеше за много пари. Просто желаеше да остави миналото зад гърба си, ако това въобще бе възможно.

Беше слънчев уикенд и тя се разходи из имота, потънала в спомени. Намери старо колело, което навремето беше на брат й, и го подкара към бараката, където бе укривала децата. Припомни си дългите месеци, през които посещаваше Ребека в лагера. Спря до потока, където играеха като деца, а родителите им се караха, когато изчезнеха за часове. Спомни си родителите си в по-щастливи времена, когато бяха млади и силни, а майка й — със здрав разум. Също и белите, които вършеше заедно с брат си, и как той после я обвиняваше за всичко. Усмихна се и избърса сълзите си.

В късния съботен следобед направи последното си поклонение. Отиде до старата къща на семейство Фелдман. Остана там дълго време, права под дървото, откъдето бе видяла как ги арестуваха в онази ужасна сутрин. Сега две малки момиченца тичаха навън-навътре, а млада жена внимателно ги наблюдаваше. Къщата бе прясно боядисана, а в предната градина имаше цветя. Нов живот. След малко майката на децата паркира син делахей отпред и излезе от колата, в кожено палто и модна шапка. Очевидно състоятелни хора бяха купили красивата къща. Домовете на депортираните евреи можеха да се купят из цяла Европа на нищожна цена. Имаше и спекуланти, които ги купуваха, а после препродаваха на реалната им цена и трупаха цели състояния в края на войната. Не се замисляха кой бе живял там и какво му се беше случило. Двете малки руси момиченца й напомниха за нея и Ребека като деца. Гаел плака по целия път към къщи. Качи се на тавана, където с родителите си бяха прекарали последните пет години в замъка. Нямаше търпение да продаде имота и да се освободи от всички кошмарни спомени.

В неделя, преди да замине, посети гробовете на родителите и брат си и се сбогува с тях.

— Съжалявам — прошепна просълзена.

Тъгуваше задето не бе успяла да ги спаси, задето им обръщаше гръб и продаваше замъка, притежаван от семейството й в продължение на много поколения. Но знаеше, че трябва да започне нов, по-добър живот и да се освободи от миналото си във Франция. Затвори вратата след себе си с надеждата, че никога вече няма да види това място. Каза на фермера да вземе каквото иска от къщата. Той я закара до гарата и отново й благодари за всичко, после стисна сърдечно ръката й.

— Късмет, госпожице — пожела й той.

Обеща да се свърже с агент по недвижими имоти и с адвокат от нейно име и да й се обади, когато получи оферта за замъка. И пак щеше да се опита да премахне обидите от стените преди продажбата, от уважение към нея.

— Късмет и на вас — отвърна тя с тъжни очи и унила усмивка.

Той застана и се загледа в отдалечаващия се влак, припомни си баща й, красивата й майка, пакостливия й брат и Гаел като малко момиченце. Имаше деца на нейната възраст, а сега бе горд земевладелец. Безмълвно й пожела всичко най-хубаво, качи се в колата си и потегли. Видя как тя погледна през прозореца на влака към дома, който толкова беше обичала в миналото.

Не спомена нищо за уикенда на Робърт. Нито за посещението в дома си, нито какво бе видяла там. Не можеше да намери подходящите думи. Беше прекалено засрамена. И за пореден път се чувстваше болезнено наранена.

Вместо това му изпрати телеграма: „Премествам се в Ню Йорк. Обичам те.“ Това бе единственото, което имаше значение. Робърт беше нейното бъдеще. Всичко друго бе в миналото и искаше да го забрави.