Даниел Стийл
Наградата (12)

11

Робърт се тревожеше за здравето на бебето и извика кардиолог педиатър, който да го прегледа. Доминик беше съвсем здрава. След една седмица в болницата Гаел и Робърт отведоха детето си у дома, заедно с бавачката, която бяха избрали да се грижи за него. Гаел би предпочела да поеме грижите сама, но Робърт искаше да им остава време, да пътуват заедно и да се наслаждават на живота. Присъствието на гувернантката бе разумно и удобно, но оставяше прекалено много свободно време на Гаел.

Двамата с Робърт обсъдиха връщането й на работа, но Гаел нямаше желание да работи, след като бебето се появи. Щеше да й бъде трудно да ограничи ангажиментите си и се страхуваше, че няма да прекарва достатъчно време с Робърт и бебето. Два месеца след раждането на Доминик тя съобщи в агенцията си, че повече не смята да работи. Обичаше работата си като модел, която бе забавна и вълнуваща, а и се оказа божи дар за нея в Париж след войната, но сега имаше съпруг и дете и бе готова да се откаже от кариерата си. Беше само на двайсет и две, но бе навлязла в нов етап от живота си. Осъзнаваше каква късметлийка е и не приемаше щастието за даденост.

Понякога майка й силно й липсваше, искаше й се Агата да можеше да види бебето. Тъжно й беше, че няма баби и дядовци, нито други роднини, но пък Робърт компенсираше напълно тази липса. Той обожаваше бебето, макар ненужно да се тревожеше за здравето му. Доминик се превърна в радостта на живота му. Винаги, когато си беше у дома, я носеше на ръце, говореше й, четеше й книжки, когато стана достатъчно голяма, за да ги разбира, слагаше я да си легне и полудяваше от страх, когато се разболееше. Гаел също прекарваше много време с нея и я обичаше безкрайно. Но Доминик бе страстта и най-ценното съкровище на Робърт. Нищо, което тя направеше, не му се струваше нередно. А когато майка й или гувернантката й се караха, тя тичаше при баща си да я спаси, а той отменяше всяко наложено наказание, колкото и да бе леко. Доминик беше неговата малка глезена принцеса, въпреки неодобрението на Гаел. Тя имаше по-различни идеи за отглеждането на децата, а и нейните родители бяха изключително строги. Робърт, разбира се, беше на друго мнение.

— Как да я накарам да се държи добре, когато ти непрестанно я глезиш? — оплакваше се Гаел напразно.

Робърт не искаше да наказват Доминик, нито да й се карат. Гаел бе наясно, че това се дължеше на страховете му, свързани със смъртта на първата му дъщеричка, но Доминик бе здраво и силно дете. Робърт обаче не можеше да го превъзмогне. Беше луд на темата безопасност. Дори нае спасител за басейна им в Саутхамптън, което според Гаел бе излишно. Но тя обичаше съпруга си и не искаше той да се тревожи. Робърт пък държеше дъщеря му да е щастлива. Неговите родители бяха строги с него, когато беше малък, и той не желаеше да бъде същият с Доминик. Беше типичният притеснителен и прекалено отстъпчив възрастен родител, докато Гаел безуспешно се мъчеше да осигури баланс, граници и разумна дисциплина. Глезотията и поведението на Доминик често причиняваха спорове между съпрузите. Гаел осъзнаваше от самото начало колко разглезена бе дъщеря й. Доминик пищеше и се тръшкаше, когато не получаваше онова, което искаше. Майка й бе недоволна от това, но всеки път, когато се опиташе да вкара дъщеря си в правия път, тя се втурваше към баща си, Робърт заставаше на нейна страна и молеше за снизходителност. Нежното му сърце и любовта му към Доминик не й се отразяваха добре, но Гаел бе принудена да си мълчи, за да осигури щастието на съпруга си. Доминик притежаваше остър език и често напомняше на Гаел за майка й, която бе мрачна и строга жена. Гаел не бе сигурна, че глезотиите на Робърт щяха да направят дъщеря й щастлива в по-късни години. В живота й нямаше правила и ограничения и когато баща й бе наоколо, й бе разрешено да прави каквото си поиска. Доминик знаеше много добре как да очарова и манипулира баща си, но често бе нацупена и ядосана на майка си без причина. Конкурираше се с нея за вниманието на Робърт, макар да не бе нужно, тъй като той обичаше и двете им. Доминик искаше баща си само за себе си, а на майка си гледаше като на съперница. И никакви уверения в противното не можеха да променят мнението й. Робърт критикуваше гувернантките задето са прекалено строги и дори уволни няколко, след като Доминик се оплака от тях. За Гаел бе постоянно изпитание да поддържа мъжа си щастлив и да накара дъщеря си да се държи прилично. Това беше единствената тема, по която двамата с Робърт не бяха съгласни, но тя никога не успяваше да го убеди да дисциплинира дъщеря си. Бракът им беше идеален във всяко друго отношение, но Доминик създаваше сериозно напрежение между тях. А и не се свенеше да излъже или да обвини несправедливо майка си в нещо. Поведението й се променяше само в присъствието на баща й. С майка си бе проклета и заядлива, а това разочароваше и натъжаваше Гаел, която копнееше за близост с дъщеря си. Искаше да се разбира с нея по-добре, отколкото самата тя някога се беше разбирала със собствената си майка. Като по-малка Доминик бе по-обичлива и нежна, но не за дълго. Баща й бе центърът на света й, нейният защитник. А на майка си гледаше като на натрапница. И ревнуваше силно. А Робърт несъзнателно я окуражаваше. Беше напълно заблуден от дъщеря си, която искаше цялото му внимание и обич и смяташе майка си за смъртен враг. Когато Гаел сподели опасенията си с Робърт, той яростно отрече истината и настоя, че обича и двете еднакво, което не беше вярно.

Положението не се подобри с годините. Доминик беше изключително умно дете и нейната страст беше бизнесът. Искаше да работи на Уол Стрийт като баща си. От ранна възраст водеше интелигентни разговори с него за бизнес, инвестиции, стоковата борса, а той грижливо й обясняваше всичко. Това бе още един начин да изключи майка си от общуването.

Въпреки трудната си дъщеря Робърт и Гаел имаха солидна връзка. Единственото, което не вървеше, бе близостта на Гаел с дъщеря й. Тя се държеше като разглезено дете едва ли не от самото си раждане. А каквато и да бе причината, Робърт постоянно я глезеше и тя се възползваше от слабостта му. Той беше отговорен родител. Когато Доминик навърши три месеца, Робърт запозна Гаел и адвоката си със своите финансови планове относно дъщеря си. Учреди огромен фонд, който щеше да й остави цялото му гигантско състояние и собственост върху всичките им домове, имоти и инвестиции. Трябваше да й се отпускат нарастващи с течение на времето суми. Той искаше Гаел да използва къщите им докато е жива, но Доминик щеше да ги притежава. Планираше да остави щедра сума на Гаел, но основната част от богатството му бе предназначена за дъщеря му. Съпругата му щеше да получи много пари, които щяха да уредят живота й завинаги, да се наслаждава на домовете им, за което Гаел изпитваше искрена благодарност, но лъвският пай отиваше при дъщеря им. Гаел, разбира се, нямаше нищо против, не искаше да лишава детето си от нищо. Не смятаха за необходимо да обясняват подробно финансовото споразумение на Доминик, но тя сякаш го усети инстинктивно и още от съвсем малка се държеше като разглезена наследница. Веднъж дори спомена пред майка си, че няма търпение да порасне достатъчно, за да уволни слугите, които не харесваше или се държаха строго с нея. Доминик бе лишена от съчувствие към хората. Гаел презираше надменността и наглостта й, това противоречеше на всичко, в което вярваше. Самата тя бе нежна и мила и никой от двамата с Робърт не се държеше така противно, както дъщеря им. Робърт беше изключително добронамерен със служителите си, Гаел също. Но Доминик бе груба, капризна и смяташе, че има право на всичко. У нея имаше и някаква горчивина, дори още на съвсем ранна възраст. Напомняше на майката на Гаел, която бе недоволна и мрачна. Агата не беше щастлива, Доминик също, въпреки уредения живот, баща, който я обожаваше, и майка, която я обичаше и искаше детето й да е добро към хората. Понякога Доминик бе ужасно предизвикателна, рядко излъчваше мекотата на родителите си. Напомняше на капризен възрастен още в детските си години, но хитро криеше тази си страна от баща си. Гаел дори не искаше да си помисли за деня, когато баща й ще си отиде от този свят, а тя наследи парите му. Надяваше се да не настъпи скоро.

Гаел никога не се върна към кариерата си на модел и не съжаляваше за това. Новата й страст бяха класовете по история на изкуството в университета Кълъмбия. Нямаше представа какво щеше да прави с научната си степен, но се наслаждаваше на уроците, обогатяващи познанията й за изкуството. Размишляваше дали да защити и докторска степен, но й се струваше излишно. Гордееше се, че е бакалавър от Барнард и магистър от университета в Ню Йорк.

Когато Доминик беше на шест години, Гаел и Робърт заминаха за Париж. Беше 1953 година и белезите от войната вече почти бяха заличени. Завръщането у дома бе много емоционално за Гаел и въпреки първоначалните й опасения, прекараха чудесно. Един следобед се разходиха из Лувъра и тя разказа на съпруга си подробности за някои от картините. Робърт се впечатли от богатите й познания. Докато се разхождаха из една от галериите, тя спря пред една картина и внимателно я разгледа. Незабавно я позна. Беше една от първите, които бе укрила по молба на коменданта. Сякаш виждаше призрак от миналото.

— На твоето семейство ли е принадлежала? — попита Робърт, доловил, че съпругата му има нещо общо с красивата балерина на Дега, но тя поклати глава.

Не му беше разказала цялата история досега, но може би беше време. Обясни му как комендантът я бе помолил да укрие картините, които той и приятелят му бяха спасили от офицерите, които искаха да ги занесат в Германия.

— Отивах в стаята му след вечеря, а той ми даваше багета за майка ми, в която бе скрил навитата на руло картина. Бях прибрала в скривалището в бараката четиресет и девет картини, когато той замина. Върнах ги в Лувъра веднага щом пристигнах в Париж. Служителите тук бяха шокирани, когато се появих с картините — усмихна се тя на спомена си. — Мислеха, че са фалшификати, но повикаха експерт, който веднага видя, че са истински. Всъщност, уредничката на музея ми даде адреса на Лелонг и така се озовах в модния свят.

Стари спомени. Гаел вече бе на двайсет и осем, двамата с Робърт бяха женени от седем години. Разказът й за укритите в края на войната картини му се стори невероятен. Гаел бе национален герой, бе спасила четиресет и девет прочути картини от националното съкровище на Франция, откраднати от собствениците им.

— Някога благодариха ли ти за това? — попита той, впечатлен от скромния и простичък разказ.

— Не, защо да ми благодарят? Бях просто едно младо провинциално момиче, което изпълни дълга си към страната — въздъхна тя, припомняйки си останалата част от историята. — Стана точно обратното. Заради сътрудничеството ми с коменданта бях обвинена в колаборационизъм. През последните месеци на войната, когато отивах всяка вечер в стаята му, икономката ни реши, че спя с него, за да получа хляб за майка ми. И ме изобличи веднага след оттеглянето на правителството на Виши. Тогава ме разхождаха позорно из улиците, обръснаха ми главата и ме наричаха „предателка“.

Тя вече му бе разказала за неприятностите си по време на първото им пътешествие до Сен Мориц, защото искаше Робърт да знае за случилото се. Сега, години по-късно, сподели цялата история. За нея все още бе твърде болезнено да говори за годините на войната, но историята с картините просто се изплъзна от устата й.

— Защо не им обясни? — учуди се Робърт.

Заболя го, когато си помисли какво бе преживяла Гаел, при това без никога да се оплаква от несправедливостите. През последните години говореше по-рядко за войната, отколкото в началото. Не обичаше да мисли за това и никога не разказа на Робърт за еврейските деца. Те бяха част от друг живот, сега тя се чувстваше различен човек.

— Нямаше да ми повярват — простичко отговори тя — Просто върнах картините в Лувъра и това беше краят. Служителите от музея не ми се обадиха повече. Получиха картините и нямаше нужда да говорим за това. По време, пък и след войната се случваха доста странни неща.

Гаел спомена имената на художниците, чиито творби бе укрила, и през следващите два часа се опитаха да ги намерят из галериите на Лувъра. Откриха четири от тях и тя се усмихна, когато ги видя. Струваше й се, че среща стари приятели. Историята беше зашеметяваща и Робърт осъзна, че в някои отношения съпругата му продължаваше да е загадка за него. Беше дискретна жена, не обичаше да се хвали.

— Какви други истории още не си ми разказала? — попита я той, когато излязоха от Лувъра и се отбиха в близкото бистро да изпият по чаша вино.

Гаел не отговори. Не искаше да крие истината от него, но просто не се чувстваше готова. Но след чаша вино му разказа за Ребека.

— Най-добрата ми приятелка в детските години се казваше Ребека. Бяхме на една и съща възраст. Семейството й беше еврейско. Имаше двама по-малки братя и невръстна сестричка, а баща й беше най-важният банкер в провинцията. Бяха богати, имаха красива къща. Обичах я като сестра. Отивах в дома й всяка сутрин и двете карахме колелата си до училище заедно. Един ден, малко след началото на Окупацията, отидох да я взема и видях как въоръжени жандармеристи набутаха семейството й в камионетка и потеглиха. Заведоха ги в лагер на два часа път от селото. Беше ужасно. Хиляди хора, много жени и деца, цели семейства, които живееха в кошмарни условия — на палатки и в стар хамбар. Взеха им всичко. Домовете, парите, бизнеса. Държаха ги в лагера почти шестнайсет месеца. Ходех да я видя всеки ден. Никога не ме хванаха и родителите ми не узнаха. Никога не споделих с никого. Но после се разболях и цяла седмица не можах да отида до лагера. А когато се върнах там, мястото беше празно. Всички бяха депортирани с влакове, вероятно към Германия или някъде на Изток. Винаги вярвах, че Ребека е жива и ще се съберем отново. Веднага щом пристигнах в Париж посетих Червения кръст и ги помолих да ми помогнат да я намеря. Семейството бе изчезнало преди три години. Нужни бяха месеци проучвания, за да узнаем какво бе станало. Всички били изпратени в Аушвиц и загинали преди две години. И никога вече не видях Ребека… Все още пазя парченце от панделката, която й подарих. Беше се закачило на телената ограда в лагера.

Гласът й заглъхна, а Робърт усети буца в гърлото си. Не знаеше какво да каже, за да й помогне да се почувства по-добре. Привлече я към себе си и силно я прегърна. Бяха минали повече от единайсет години откакто видя Ребека за последен път, но й се струваше, че бе вчера. Нямаше смелост да сподели с Робърт историята за децата, които бе спасила, сякаш като отплата за случилото се с приятелката й. Просто не можеше да говори повече. Съпругът й нямаше нужда да узнава някои неща от миналото й. Бяха женени цели седем години, преди да му разкаже за картините и Ребека.

Върнаха се в хотела мълчаливо. Робърт мислеше за Гаел, съпругата му бе изключителна жена с невероятна сила на духа. Обичаше я повече от когато и да било преди. И с всеки изминал ден изпитваше все по-дълбока благодарност към нея задето се бе съгласила да се омъжи за него. Беше прекрасна съпруга и му бе дала най-великото съкровище — любимото им дете, което той обожаваше.