Даниел Стийл
Наградата (5)

4

Когато малко след зазоряване на следващия ден Гаел влезе в бараката, Джейкъб все още спеше. Беше откраднала още няколко корички хляб, когато мина покрай килера, но те надали щяха да липсват на някого. Беше взела и градинарски инструменти, за да обясни, че иска да се погрижи за гроба на баща си, ако някой я попиташе къде отива. Но, слава богу, не срещна никого по пътя.

Тя нежно събуди момченцето. То се стресна, когато я видя, но после се успокои. Надрасканият на листчето адрес се намираше в малко съседно градче, след двете близки села, и тя знаеше как да стигне дотам.

— Трябва ли да сляза в мазето сега? — попита Джейкъб, но тя поклати глава отрицателно.

— Не, отиваме при приятелите на майка ти.

Гаел напъха детето отново в кошницата, покри го с одеялото и остави градинарските инструменти в бараката. Реши, че пътуването през деня ще изглежда по-малко подозрително. Прецени, че им трябва около час, за да стигнат до градчето. Тя носеше документите си за самоличност и разрешителното да се движи безпрепятствено в района. Стига Джейкъб да не издадеше звук или да не се размърдаше в кошницата, щяха да стигнат без проблеми. Войниците никога не я безпокояха, макар да бе красиво момиче. Бяха предупредени да се отнасят с уважение с местните жени. Командирът не искаше в Париж да се получат оплаквания от жителите в околността и бе много строг с хората си. А и беше очевидно, че Гаел е от почтено семейство. Адресът й бе замък „Мотон-Барбет“, където бе настанен и офицерът.

Тя провери как се чувства Джейкъб в кошницата и пое по черните пътища, после се качи на тясното шосе, по което минаваха много хора, отиващи в съседното село на пазар или на работа. Няколко човека й се усмихнаха по пътя, а и тя не видя войници в продължение на цял час. Първите, които срещна, не я спряха, нито й поискаха документите, а само й махнаха. Видът й бе чисто арийски и никой не изпитваше подозрения към нея.

Нужни им бяха почти два часа, за да стигнат до адреса. Не се виждаше име и тя просто натисна звънеца. Висок млад мъж й отвори след няколко минути и я изгледа подозрително.

— Да. Какво има?

Тя не беше сигурна какво да каже. Не разполагаше с парола, нито указания, нито с името на човек, когото да потърси.

— Имам пакет за вас — простичко отговори тя, като хвърли поглед към кошницата на колелото.

Мъжът се вторачи в нея. Очите му зададоха въпрос, на който тя не посмя да отговори.

— Какъв пакет? — притисна я той.

Гаел извади листчето от джоба си и му го подаде. Той реагира незабавно.

— Влез вътре — рязко й нареди той.

Тя мина през портата и той я насочи към гараж зад къщата. Гаел отправи гореща молитва към Господ. Надяваше се, че постъпва правилно. Внимателно свали одеялото от Джейкъб, който се надигна и се вторачи в тях. Младежът се усмихна, когато видя хлапето, извади го от кошницата и го задържа в ръцете си.

— Добре дошъл — каза му той. — Ще се грижим добре за теб.

— Мама и татко тук ли са? — притеснено попита детето, но високият мъж поклати глава отрицателно.

— Не, не са. Но тук имаш приятели, които искат да ти помогнат.

— Името му е Джейкъб — каза Гаел на младежа и се усмихна на хлапето.

Младият мъж се представи като Симон. Занесе детето по-навътре в гаража, почука на вратата, която след миг се отвори. Красива млада жена се усмихна и пое детето от ръцете му.

— Това е Джейкъб — представи го Симон.

Жената изглеждаше много щастлива, сякаш ги бе очаквала с нетърпение. Гаел видя, че в стаята имаше и други деца. После вратата се затвори.

— Точно навреме дойде — обясни й Симон. — Довечера ще отведем пет други деца в Шамбон. Той може да дойде с нас.

Гаел знаеше, че Ле Шамбон сюр Линьон се намира в От Лоар в Оверн, но само толкова, а младежът се държеше така, сякаш тя би трябвало да е наясно.

— През последните две години отведохме там повече от две хиляди деца, всичките еврейски бежанци като Джейкъб. Приятели и съседи ги крият в домовете си, в хотели, ферми и училища — обясни й той набързо.

Шамбон и съседните селца още три месеца преди началото на Окупацията бяха взели решение да отвеждат еврейските деца в безопасност. Движението било основано от хугеноти, водени от пастор Андре Трокме, когото всички считали за светец. Из цяла Франция вече имало тайни квартири с хора като Симон и жената, поела Джейкъб, които помагали на децата да се доберат до безопасни места. По някакво чудо майката на Джейкъб бе чула за тях и бе надраскала адреса им на листчето, в случай че някой откриеше сина й и искаше да му помогне.

— Отвеждаме ги до швейцарската граница, когато можем, крием ги при местните хора или непрестанно ги разместваме. Осигуряваме им нови документи и самоличности.

Преди няколко месеца пастор Трокме беше произнесъл реч в Париж, в която бе обвинил сънародниците си, че са страхливци, тъй като са се поддали на антисемитизма. Пасторът беше открит пацифист, твърдо решен да саботира дейността на местните власти по какъвто и да е възможен начин. Засега не бяха го задържали. Той работеше в тясна връзка с американските квакери и лидера им, Бърнс Чалмърс, който от две години се мъчеше да договори освобождаването на затворени евреи, но още не бе стигнал до никъде. Трокме бе превърнал цялото си село в мрежа, укриваща и защитаваща еврейските деца. Някои от съседните селца също вече участваха в мрежата.

Симон каза, че това са най-смелите хора във Франция, помагал им и швейцарският Червен кръст. Шведското правителство напоследък също започнало да изпраща парични дарения, за да подпомага усилията на Трокме в Шамбон.

— Група към църквата ли сте? — попита Гаел, объркана от думите му.

— Работим за ОСД, Общество за спасяване на децата. Ако някой ни доведе деца, ние ги откарваме в Шамбон. Работим заедно с пастор Трокме, американските квакери и всеки друг, който би ни помогнал. Ти би ли ни донесла и друг пакет? — попита я той прямо.

Гаел се поколеба, после кимна. Никога преди не беше мислила за това, но искаше да помогне. Реши, че и Ребека би се зарадвала на новото й начинание, а и беше възможност да се покае за онова, което не бе успяла да направи за приятелката си. Беше я посещавала, но не можа да я освободи. Зачуди се дали щеше да спаси Ребека, ако я беше откарала до Шамбон. Но сега бе прекалено болезнено да мисли за миналото.

— Джейкъб ще бъде в добри ръце — увери я Симон докато я изпращаше до портата.

— Случайно го видях да бяга през прозореца, когато отведоха родителите му и другите им три деца.

— Извадил е късмет, че си го видяла.

За Гаел бе трудно да повярва, че цял град успешно се съпротивляваше на немците. Пастор Трокме сигурно бе невероятна личност, за да накара всички да се съюзят и да помогнат за спасяването на толкова много деца и дори да осигурят помощта на чужденци за каузата си.

— Той ще има ново име и самоличност до утре — увери я Симон.

— А семейството му? — тъжно попита Гаел, макар вече да знаеше отговора.

— След като ги депортират е много по-трудно. Бърнс Чалмърс имаше няколко успешни преговора, но твърде малко на брой. Изпращат семействата в концлагери в Германия и никога не се завръщат. Повечето деца, които крием, ще бъдат сираци до края на войната, или вече са такива — сериозно отговори той.

Гаел знаеше, че това се отнасяше и за Ребека, която бе изпратена Господ знае къде със семейството си.

— Ще поддържаме връзка — каза Симон, когато тя се качи на колелото си.

Той й заприлича малко на брат й и тя се опита да прогони тъжните спомени.

— Живея в замък „Мотон-Барбет“ — каза тя свенливо. — Но у нас живее и командирът на Гестапо за нашия район. Оставиха ни в стаите на тавана.

Симон кимна и разбра, че трябва да се свързват с нея изключително внимателно. Гаел бе смело момиче.

— Справи се великолепно днес — тихо я окуражи той.

— Той е само едно дете, а те отведоха толкова много — тъжно отвърна тя.

Прекалено много хора, които тя познаваше. Приятели от училище, семейства от селото им, Фелдманови и още безброй други.

— В „Талмуд“ пише, че да спасиш един живот, означава да спасиш целия свят. Това е вярно. Ти спаси Джейкъб, а това е чудо за него.

— Евреин ли си? — любопитно попита тя.

— Не, протестант. Хугенот като пастор Трокме. Но това е без значение. Протестанти, католици, евреи, хугеноти, всички искаме да спасим тези деца. Заслужават го. Това, което немците вършат, е долна мерзост. Опитват се да настроят цяла страна и дори цяла Европа срещу една раса. Не можем да ги спрем, но ще се опитаме да спасим колкото се може повече деца. Така че, добре дошла в ОСД. Карай внимателно по обратния път. Искаме да си в безопасност — каза сериозно той.

— Предай любовта ми на Джейкъб — меко отвърна тя и се понесе напред, размишлявайки върху странните прищевки на съдбата, която я бе отвела точно навреме до дома на Джейкъб, за да го види как бяга и да му помогне.

Всичко, което Симон й разказа за организацията им, за Шамбон и пастор Трокме, я вдъхнови. Беше чудесно да знаеш, че в света има такива хора. Тя се усмихваше докато караше към замъка. Дори видът на войниците по пътя не я уплаши. Сега нямаше какво да крие. Зачуди се кога ли щеше да има новини от Симон.

Следващите седмици бяха тежки и потискащи. Беше първата Коледа без брат й и баща й, а здравето на майка й се влошаваше. Агата бе упоена през повечето време, а Гаел беше съвсем сама. Коледата сега не беше празникът, който обичаше, и тя прекара повечето време до гробовете на брат си и баща си. Когато един ден се връщаше към къщи, усети, че някой я следи. Уплаши се, че е някой от немските войници. Завъртя педалите по-бързо, но след няколко минути някакъв мъж изскочи отпред и й препречи пътя. Гаел се изплаши, когато го видя. Изглеждаше ядосан. Имаше гъста, тъмна коса и брада и заплашителен вид. Преди тя да успее да побегне, той каза:

— Изпраща ме Симон от ОСД.

Внезапно Гаел осъзна защо той стоеше на пътя й.

— Имаме друга доставка за теб. Деветгодишно момиченце. Трябва да я отведем бързо в Сен Шеф. Ще го направиш ли?

Гаел не се поколеба и за миг.

— Къде е детето? — попита тя.

— В една близка ферма, но не може да остане там. Вчера имаха проблеми.

Гаел се зачуди дали фермата се намираше в тяхното имение, но не попита.

— Близо до гробището има барака с мазе — обясни тя бързо, почувствала прилив на адреналин.

— Ако я доведа там, можеш ли да я откараш утре? — попита той и Гаел кимна.

Градът, който й бе споменал, се намираше на три часа път, а деветгодишно дете бе прекалено едро, за да бъде скрито в кошницата на колелото. Замисли се как да свърши работата.

— Твоят фермер ще ми даде ли трактора си назаем? — попита Гаел.

— Не знам, но предполагам, че няма да откаже. Ще го помоля — отвърна той, изненадан от идеята й. — Ще пътуваш три часа с трактор?

Тя кимна и той се усмихна. Никой не беше опитвал подобно нещо преди, но понякога най-дръзките бягства минаваха най-гладко.

— Остави го до овощната градина — каза Гаел.

— Ще я доведа в бараката по някое време довечера — обеща мъжът.

— Ще я взема рано сутринта. Кажи им да я облекат в работни дрехи.

След миг и двамата се качиха на колелетата си и потеглиха в различни посоки. Гаел обмисля плана си цяла нощ, разтревожена, че идеята й бе прекалено дръзка.

На следващата сутрин, още преди зазоряване, тя подкара към бараката. Намери малкото момиченце в мазето, облечено в гащеризон и дебел пуловер, разтреперано под одеялото. Гаел се зарадва, когато видя светлорусата коса на детето. Щеше да е лесно да минат за сестри, ако си приличаха поне малко. Момиченцето бе красиво, казваше се Изабел. Гаел му обясни плана си, след като се представи. Двете щяха да бъдат сестри, помагащи на баща си, който бе фермер. Брат им живееше в Париж и вече не можеше да бъде полезен във фермата.

— Как ти звучи това? — попита тя детето, което имаше буден поглед, но изглеждаше уплашено.

— Не знам нищо за фермите. Живеем в града — нервно отговори Изабел.

Цялото й семейство бе депортирано, а тя гостувала на приятелка, когато това се случило. Приятели в близко градче я бяха укривали в мазето през последните пет месеца, но вече не можеха да поемат риска. Страхуваха се, че властите бяха ги разкрили. А ОСД искаше да я отведе в Шамбон и в безопасност колкото се може по-бързо.

— Не се тревожи, няма да ни карат да орем ниви — успокои я Гаел.

След минути двете поеха с трактора. Изабел почти не проговори по време на пътуването. Придвижването с трактора беше неудобно и три пъти минаха покрай групи войници. Всеки път мъжете поглеждаха двете момичета, решаваха, че са фермерски деца, и ги пускаха, без да проверят документите им. Нито за миг не заподозряха, че тракторът бе за заблуда. Гаел бе изненадана от лекотата, с която стигнаха до тайната квартира в Сен Шеф. Изабел й благодари учтиво и изчезна вътре. Мъжът, с когото се бе срещнала на пътя предишния ден, я чакаше там, когато пристигнаха.

— Гладко ли мина? — попита той.

— Идеално — усмихна се Гаел. — Ако някога искаш да извършиш нещо нелегално, направи го с трактор. Никой не ти обръща внимание.

Наистина беше така. Вероятно защото бяха две невинни млади момичета, а и не приличаха на еврейки. И двете изглеждаха чисти арийки за немците.

— Трябва да го запомня — засмя се той, после каза сериозно. — Имаме и друг пакет за теб. Но след няколко дни. В момента е болен.

— Колко болен? — притесни се Гаел.

Тя не беше медицинска сестра, но имаше известен опит в грижите за болни.

— Мислехме, че има пневмония, което щеше да е твърде сериозно, но лекарят ни увери, че е само бронхит. Искаме да му дадем няколко дни да се съвземе. Ще те уведомим, когато е готов.

Гаел се съгласи и след няколко минути пое обратно към къщи с трактора. Пристигна в бараката преди смрачаване, остави трактора там, където го беше намерила, и подкара колелото си към замъка. Качи се в стаята си на тавана и се просна изтощена на леглото. Беше изкарала дълъг, опасен ден, притеснена да не я заловят. Шест ужасни часа на трактора, но всичко мина добре.

Тя нямаше новини от ОСД през следващите две седмици и се зачуди какво бе станало с болното дете. Макар досега да бе помогнала само на две деца, това бе вдъхнало ново значение и цел в живота й и тя с радост очакваше следващите задачи. Идеята, че цяло едно село се бе обрекло да спасява еврейските деца, я караше да копнее да се присъедини към тях и да положи всички възможни усилия да помогне.

Две седмици след пътуването й до Сен Шеф с Изабел, същият мъж мина с колелото си покрай нея в селото и тихо й каза:

— Утре на същото място. Шест сутринта.

Тя се престори, че не го забелязва, и влезе в сладкарницата, където рафтовете бяха почти празни. Купи парче черен хляб, а собственикът й даде канелена кифла за майка й. Беше я измъкнал тайно от поръчката за коменданта. Агата вече не ядеше почти нищо и Гаел и Аполин се тревожеха за нея. Беше прекалено слаба, за да стане от леглото, а приспивателните още повече убиваха апетита й. Но пък мигрените й бяха кошмарно силни без тях.

На следващия ден Гаел стана в пет и половина и подкара към бараката, за да се срещне с детето. Навън беше мрачно, студено и потискащо. Няколко минути, след като пристигна там, Симон влезе вътре с кошница, която изглеждаше пълна с пазарски покупки. Гаел чу скимтене, сякаш някъде имаше скрито котенце. Тя се ококори стреснато, когато Симон дръпна одеялото настрани и тя видя миниатюрно бебе.

— Мили боже, на каква възраст е? — попита тя и се зачуди как ще го транспортира.

— На осем седмици. Давид е най-младият ни клиент засега. Майка му го оставила в кофа за боклук преди месец, в деня, когато ги депортирали. На одеялото му имаше закачена бележка с нашия адрес. Слугинята им ни го донесе и той се разболя почти веднага. Сега е по-добре.

Бебето ги гледаше тревожно и сви устнички, готово да заплаче. Сърцето на Гаел се сви от болка, когато осъзна, че той бе загубил майка си на толкова ранна възраст.

— Баща му е лекар и раждането станало у дома. Не й разрешили да роди в болница, защото са евреи, макар съпругът й да работил там в продължение на двайсет години.

Историите винаги бяха шокиращи и зловещи. Гаел взе бебето в прегръдките си, а то се сгуши в нея и поиска да суче.

— Как ще го закарам? Ами ако заплаче?

— Може би просто трябва да го представиш за свое дете. Ще кажеш, че документите му още не са готови. Не мисля, че той е добър кандидат за трактора.

Нито пък за кошницата на колелото й. Гаел се замисли притеснено, трябваше да реши проблема. Мисията нямаше да е лесна.

— Колко далеч трябва да отиде?

— На около два часа път.

Симон тъкмо бе взел бебето от близка ферма, но не искаше да рискува да го води в тайната квартира. Щеше да му бъде много по-трудно да обясни присъствието на двумесечно бебе с него, отколкото на Гаел. А и не можеха да разчитат, че бебето ще си мълчи. Час по-късно бебето и Гаел вече пътуваха. Този път я спряха за проверка и поискаха да видят документите, но не и тези на бебето. Нейните бяха наред и войникът я попита къде отива.

— На гости на баба ми. Тя още не го е виждала, защото беше болен.

В същия миг бебето се закашля, сякаш искаше да потвърди думите й.

— Не трябва да го извеждаш на такъв студ — сгълча я войникът и й каза, че той самият има три деца.

Изгледа я неодобрително, защото тя бе толкова млада и очевидно не беше омъжена. Но се усмихна, когато погали бебето по бузката, а после строго й нареди да го отведе на топло колкото се може по-бързо. Беше януари, адски мразовито време. Гаел се уплаши за минута, но изпита силно облекчение, когато войникът я отпрати. След час стигна до къщата и радостно предаде бебето на жените, които работеха там. Никога не се бе грижила за бебе, но всичко завърши без проблеми.

— Имаме възможност да го прехвърлим през границата довечера. Тръгваме веднага — казаха й те.

Семейство в Швейцария щеше да приеме бебето и то щеше да живее със седем други деца, на които бяха помогнали да избягат миналата година. Навсякъде имаше забележително смели хора. Гаел само се надяваше да не се натъкне на същия войник по обратния път, защото той със сигурност щеше да я попита къде е бебето. Разбира се, щеше да го излъже, че го е оставила при баба си. Войникът бездруго я смяташе за лоша майка, извела болно дете в мразовития студ. Но за щастие тя не го видя повече и никой не я спря.

След този случай известно време не чу нищо от ОСД, а през февруари научи лоши новини. Немците бяха арестували пастор Трокме и помощника му, пастор Тайс, а също и директора на училището в Шамбон. Местните власти изпратили и тримата в лагер в Лимож. Последва страхотно възмущение заради затварянето на религиозни водачи и подкрепа за тях от страна на Червения кръст, американските квакери и шведското правителство и след месец те бяха освободени. Гаел се видя със Симон и той й каза, че са подновили спасителните си мисии из цяла Франция. Бяха неустрашими и непоколебими и Гаел ги смяташе за светци.

Но немската полиция и Гестапо станаха още по-жестоки след освобождаването им. Нахлуха в училище в Шамбон през юни, арестуваха осемнайсет ученици, откриха, че петима от тях са евреи, и ги изпратиха в концлагер, където бяха убити малко след пристигането си. Новината за смъртта им се разчу из цялата страна. Арестуваха и братовчеда на пастор Трокме, Даниел, изпратиха го в концлагер „Люблин-Майданек“ и го убиха. Едно страховито послание до хората на ОСД в Оверн и цяла Франция. Немското Главно командване не възнамеряваше да търпи неподчинението им завинаги, независимо кой ги подкрепяше извън Франция. Тези жестокости накараха всички от ОСД да бъдат по-внимателни. Гаел изпълняваше мисии все по-често. Всеки път опасността за нея нарастваше, но това не можеше да я спре. Дори й вдъхваше повече решителност да направи всичко възможно, за да помогне на ОСД и децата. До есента на 1943 година тя беше транспортирала десетки деца до Оверн. Оттам повечето биваха прекарвани през швейцарската граница. В Лион немците дебнеха настървено всеки, който помагаше на еврейски деца, и на няколко пъти Гаел едва не бе заловена, но имаше късмет. Тази дейност бе единственото, което даваше смисъл на трудния й живот през войната. От ОСД твърдяха, че е истинска вълшебница. Тайното й име беше Мари-Анж. Тогава вече бе на деветнайсет години и всеки път, когато спасяваше дете, се молеше Господ да й се отплати и да й върне близката приятелка. Не бе чула нищо за нея откакто изчезна от лагера.