Даниел Стийл
Наградата (7)

6

След като еуфорията и празничната атмосфера отшумя, настана време за разплата. В повечето случаи хората знаеха кои са предателите, но имаше и изненади — хора, предали страната си, тайно бяха изобличени от близките и приятелите си.

Кметът на Виши бе прогонен от града и бе избран нов. Той беше лоялен на Франция и член на Съпротивата, извършил изключително смели геройства. Хората настояваха за правосъдие и често взимаха нещата в собствените си ръце.

Аполин беше една от първите, които отидоха в общината, когато назначиха новия кмет. Той бе участвал в същата група на Съпротивата като сина й. Икономката изобличи Гаел задето бе спала с коменданта и бе продавала тялото си за храна. Специална комисия се занимаваше с оплакванията на хората и определяше дали става дума за военни престъпления, или само за невярност към Франция. Повечето оплаквания бяха свързани с жени, които са имали връзка с немски офицери и войници, бяха живели с тях, родили децата им, но не бяха действали като шпиони. Те бяха предали най-вече себе си. Аполин гордо съобщи името на Гаел за списъка. Искаше да я изобличат публично за извършеното от нея.

Банда хулигани и възмутени местни жители извлякоха обвинените на улицата, биха ги, блъскаха ги, а после обръснаха главите им и ги принудиха да маршируват из улиците, за да покажат срама си на целия град. Хората им крещяха обиди, замеряха ги с развалена храна, празни бутилки и боклуци. Кошмарно унижение.

Намериха Гаел във вътрешния двор на замъка и я завлякоха на главната улица, където мъжете я шамаросваха, а жените я удряха с метли. Когато всичко приключи, тя се върна в замъка цялата в синини, с обръсната глава и дълбока рана на ръката, причинена от счупена бутилка. Дрехите й бяха изцапани с гнусно вонящи боклуци. Сърцето й бе разбито от постъпката на съселяните й. Нямаше никаква справедливост, нито някой, който да я защити. Хората от ОСД се бяха върнали в Шамбон и Марсилия, където им предстоеше да се захванат с издирването на семействата на децата. Никой не се появи, за да обясни с какво се беше занимавала в продължение на две години. Никой не знаеше за картините, които криеше, за да върне в Лувъра, а и тя бе обещала да не споделя с никого тайната си. В ръцете си държеше истинско национално богатство и не искаше да го изгуби. Налагаше й се да изтърпи незаслужения срам и се прибра у дома съсипана и погнусена. Дори американските войници бяха подвиквали презрително по нея. Никой не обичаше предателите.

Когато се прибра, срещна Аполин в подножието на задното стълбище. Не искаше никой да я види, но обръсната й глава казваше всичко. Погледна жената, която се беше грижила за нея като дете. Двете жени се вторачиха една в друга. Икономката заплю Гаел. Това бе последният удар от човек, когото беше обичала. Гаел бавно се качи горе, а по бузите й се стекоха сълзи. Все още живееше на тавана, за да е близо до майка си. Тя отказваше да се прибере в спалнята си, тъй като немците бяха живели там. Агата твърдеше, че никога вече не можела да спи там.

Гаел не влезе да види майка си тази вечер, а изчака до следващата сутрин. Аполин тъкмо излизаше от стаята й, след като й бе занесла подноса. Икономката отново се вторачи в нея с омраза, сякаш всичко, което се случи предишната вечер, не бе достатъчно наказание. Агата веднага забеляза обръснатата глава и насиненото око на дъщеря си. Не знаеше какво означава това.

— Какво се случи? — ужасено извика тя. — Защо ти причиниха това? Какво си направила? Как предаде страната си? С кого си сътрудничеше?

Агата дори не можеше да си представи как дъщеря й бе могла да извърши нещо толкова ужасно, след като баща й бе загинал в Съпротивата.

— Никого, мамо — тихо отговори момичето. — Грешка е и мога да я обясня.

— Не, не можеш — възмутено възрази майка й. — Те не допускат подобни грешки. Сигурно си спала с немците докато аз тук боледувах.

— Не, не съм — отговори Гаел с достойнство. — Никога не съм спала с никого. Още съм девствена.

Това беше вярно. Не бе имала приятел, а немските войници я бяха оставили на спокойствие, благодарение на заповедите на коменданта. Той самият също не беше извършил нищо нередно или непочтено.

— Не ти вярвам! — изврещя майка й. — Посрами ни! Как ще погледнем хората в очите? Всички знаят коя си. Погледни се! — посочи тя обръснатата й глава.

Очите на Гаел се наляха със сълзи, които потекоха по бузите й. Знаеше, че майка й бе прекалено разстроена, за да чуе каквото и да е обяснение. Агата бе изпаднала в истерия и нямаше да повярва на думите й.

Гаел тихо излезе от стаята, щеше да се върне по-късно, и слезе долу, за да говори с Аполин в кухнята.

— Никога не съм извършила нищо нередно. Кълна ти се — каза тя, но старата икономка запази леденото си изражение.

— Не ти вярвам. И никой друг няма да ти повярва. Продаде тялото си за храна.

Да, много други жени го бяха правили, но не и Гаел. А ако го беше направила, щеше да е заради майка й. Но така или иначе, това не бе вярно.

— Спала си с врага. Никой тук няма да го забрави. Омърсена си завинаги. Посрами родителите си, семейството си и всички, които те познаваха.

След депортирането на Ребека и убийството на баща й това бе най-отвратителният момент в живота на Гаел и тя знаеше, че никога няма да го забрави.

Качи се на тавана при майка си, а тя й обърна гръб и отказа да яде. През следващите три седмици Агата пиеше само приспивателните си с няколко трохи хляб и чаша вода. Беше прекалено слаба, за да говори, но когато виждаше дъщеря си, я гледаше с омраза и срам. Гаел повика лекар, но той също не можа да принуди майка й да се храни. След три седмици глад здравословното й състояние се влоши и се разболя от пневмония. Три дни по-късно, докато Гаел седеше до нея, Агата се обърна и погледна дъщеря си. Гаел никога не бе получила шанс да й каже истината за картините и децата. Опита се да хване ръката на майка си, но тя я отдръпна. Не искаше да има нищо общо със собствената си дъщеря. Смяташе Гаел за предателка, това бе най-лошото, за което можеше да се сети след пет години война и четири години немска окупация. Агата затвори очи и отново се унесе. Въздъхна, промълви името на мъжа си и издъхна. Всичко приключи. Никога не успя да се съвземе от смъртта на съпруга си. Войната бе прекален товар за нея.

Гаел затвори очите й и се разплака. Аполин влезе в стаята след минути.

— Ти уби майка си — ледено процеди тя.

— Не — ядосано извика Гаел. — Войната я уби. И всички нас. Теб, мен, баща ми, брат ми, сина ти, хиляди еврейски деца. Никой от нас не е същият, а аз не съм това, за което ме мислиш. Но всъщност няма значение ти какво мислиш. Аз знам коя съм.

Тя излезе от стаята и след два дни погреба майка си. Каза на Аполин да не идва на погребението. Не искаше икономката да я тормози в мъката й. Беше на деветнайсет години, но бе преживяла достатъчно.

— Можеш да си ходиш — каза тя на Аполин на сутринта след погребението.

Старата икономка я погледна шокирано.

— Работих тук цял живот — каза тя.

Очите й молеха за милост, каквато Гаел вече не изпитваше към нея.

— Трябваше да помислиш за това, преди да ме набедиш за колаборационистка, да ме замеряш с боклук и да ме обвиняваш, че съм убила майка си.

— Но ти… видях те… ти влизаше в спалнята му… — измънка старата жена.

— Да, влизах в спалнята му, но не правех онова, което си мислиш. А и бездруго напускам къщата и не искам да си тук.

Мисълта да остане в града, където я бяха развеждали из улиците като предателка, бе повече, отколкото можеше да понесе.

— Къде ще отидеш?

— Не знам. Ще реша. А сега си събирай багажа и тръгвай.

Аполин не спори с нея. Все още вярваше, че е постъпила правилно, като я е обявила за предателка, но не беше помислила за последиците, нито че майката на Гаел ще умре, а тя ще затвори замъка и ще напусне селото. Но Гаел вече нямаше друг избор. Знаеше, че не може да остане тук. Не и сега, след като я бяха набедили за изменник на родината.

Следобед Аполин напусна замъка с двата си куфара. Бе живяла тук двайсет и пет години. Знаеше, че никога вече няма да види Гаел и замъка. Заминаваше при сестра си в Бордо. Гаел затвори вратата зад гърба й, седна във всекидневната и заплака. Беше съвсем сама.

Мина цял месец докато косата й порасна. Беше къса и повечето хора можеха да отгатнат защо, но тя я пооправи с ножицата и се хареса. Все още бе много красиво момиче, дори и след всичко, което й се беше случило. Притежаваше издръжливостта на младостта.

Прекара няколко часа в бараката, където опакова навитите картини с чист бял памучен плат и ги прибра в три куфара. Беше краят на октомври и започваше да застудява. Нямаше търпение да върне картините в Лувъра. Не искаше повече да носи отговорността за тези четиресет и девет безценни картини. Натъпка още два куфара с оскъдните си дрехи и плика с парите, оставен от баща й. Разполагаше с достатъчно за няколко седмици в Париж и нямаше представа какво щеше да прави после. Може би Аполин беше права и щеше да стане проститутка, каза си тя саркастично, но знаеше, че никога не би го направила. Трябваше да си намери работа, но не можеше да остане в селото, след този позор. Може би един ден щеше да се върне в замъка или да го продаде. Покри всички мебели и портрети с чаршафи и заключи. Преди да тръгне помоли един от фермерите да наглежда замъка. Когато затвори вратата след себе си, си помисли, че никога вече не иска да види това място.

Взе влака за Париж, натовари петте си куфара, а когато пристигна на гарата, помоли един шофьор на такси да я откара до евтин хотел в квартал „Сен Жермен де Пре“. Обади се в Лувъра от фоайето на хотела, говори с човек от администрацията и помоли за среща с някой от уредниците. Не знаеше кого да търси и как точно да действа. После отиде да хапне в близкото бистро. Хората се вторачиха в късата й коса, а американските войници започнаха да й подсвиркват и правят неприлични предложения. Всички бяха наясно, че в повечето случаи това означаваше лека жена, която би спала с всеки в униформа. Гаел се върна в хотела разплакана.

Имаше среща в Лувъра на следващия ден. Служителите там нямаха причина да мислят, че срещата бе важна и, както тя подозираше, когато пристигна в музея, бе отведена в миниатюрния кабинет на млада жена, вероятно секретарка. Гаел носеше трите куфара със себе си и искаше да се увери, че картините ще попаднат в правилните ръце.

— Как мога да ви помогна? — попита жената хладно, забелязала късата й коса.

Всички я забелязваха. Никоя жена във Франция сега не искаше да изглежда така. Дългата коса означаваше лоялност към Франция.

Гаел не знаеше как да започне.

— Имам картини, които бяха изпратени на немски комендант, главния офицер в района близо до Лион, където живеех. Той и негов приятел се сдобиха с тях от други офицери, които ги бяха откраднали. Комендантът ми ги даде преди оттеглянето на немската войска и ме помоли да ги върна в Лувъра. И ето ме тук.

Историята звучеше смахнато дори за самата нея, но беше чистата истина.

— Разбира се — отвърна секретарката презрително. — Просто ги оставете при мен.

— Съжалявам — учтиво възрази Гаел, — но не мисля, че мога да го направя. Те са изключително ценни. Бихте ли се обадила на някой друг?

Младата жена се поколеба и я изгледа снизходително, но когато Гаел не помръдна, най-после вдигна телефона. Съобщи, че в кабинета й има жена, която твърди, че разполага с откраднати от немците картини и иска да ги върне. Последва дълга пауза.

— Тя няма да ги остави, освен ако някой не дойде да ги огледа — каза секретарката.

Нова дълга пауза, после тя затвори и се вторачи в Гаел, която седеше нервно срещу нея. Надяваше се да не я обвинят, че е откраднала картините, но пък комендантът я бе инструктирал да посочи името и ранга му.

Пет минути по-късно в стаята влезе жена с посивяла коса и изгледа Гаел.

— За какво става дума? И откъде взехте картините, които ни носите? — попита тя.

Гаел повтори историята, този път с повече подробности. Нещо в колебливия й и внимателен разказ убеди уредничката на музея, че момичето може би казваше истината. И по-странни неща се бяха случвали по време на Окупацията.

— Мога ли да ви ги покажа? — любезно попита Гаел.

Жената кимна, личеше, че е заинтересована. Париж бе освободен преди осем седмици, може пък историята да беше вярна. Гаел грижливо разопакова една от малките картини на Реноар и я постави внимателно на бюрото. По-възрастната жена се вторачи в нея невярващо. Втората беше на Дега. Третата — Моне. Уредничката вдигна телефона и повика и някакъв друг човек. Той пристигна след няколко минути. Всичките четиресет и девет картини бяха там, точно както Гаел се бе опитала да им обясни. Жената я изгледа учудено, а мъжът продължи да разглежда картините. Гаел разбра, че е експерт по фалшификати.

— Всичките са истински. Няма никакво съмнение — решително заяви той, а жената се обърна към Гаел.

— Знаете ли нещо за произхода им? Откъде са? Кой ги е притежавал? От кого са ги откраднали немците?

— Не, нямам представа — честно отговори Гаел. — Знам само, че двама немски офицери искаха да предотвратят изпращането им в Германия. Техни колеги ги окрали от музеи, може би от еврейски семейства. Комендантът ме помоли да ви ги донеса след края на войната. Даваше ми ги тайно, навити на руло и скрити в багети. Намерих им добро скривалище, а сега ви ги връщам, както обещах да направя.

Гаел каза името на коменданта и обясни, че той и офицерите му били настанени в замъка им по време на Окупацията.

— Той ваш приятел ли беше? — попита уредничката, търсеща обяснение за късата коса на Гаел, която никоя французойка не би носила по собствен избор.

— Не, беше просто командващият офицер на района ни. Много се изненадах, когато ме помоли да свърша тази работа — простичко отговори тя.

Нямаше какво да крие. По-възрастната жена се сети още нещо, тъй като бе настроена подозрително към младото момиче, донесло четиресет и девет изключителни картини в музея.

— Да не се опитвате да ни ги продадете? — попита тя.

Може би пък ставаше дума за някакво мошеничество.

Гаел я изгледа шокирана.

— Разбира се, че не. Връщам ви ги. Не знам кои са били собствениците им, но той каза, че ще успеете да ги откриете.

— Не съм сигурна колко бързо ще можем да го направим, но все някога ще се случи. Бихте ли ни казала и вашето име? — попита тя, този път по-любезно.

Оказа се невероятен късмет, че картините бяха истински. Момичето бе донесло в Лувъра шедьоври, спасени от немски офицер, който бе предотвратил изнасянето им от Франция. Това беше истинско чудо.

— Разбира се — отговори Гаел, като написа името си, това на хотела си и адреса на замъка. — Не знам къде ще бъда. И двамата ми родителите починаха, брат ми също. Дойдох в Париж, за да си търся работа. Не знам колко дълго ще остана в хотела, но можете да ми пишете у дома, ако искате. Все някой ще ми препрати писмото.

Би могла да помоли фермера да й препраща пощата веднъж седмично, след като се установи някъде за постоянно.

— Не знам как да ви благодаря — каза жената и поклати глава. — Това са изключително необичайни обстоятелства.

— Повечето неща са такива по време на война — тихо отвърна Гаел. — Радвам се, че ги получихте обратно.

— Много благородно от страна на двамата офицери, а и от ваша, че ни ги върнахте.

Жената си помисли, че момичето можеше да продаде картините с лекота и да си осигури доста охолен живот. Гаел кимна. Не можеше да си представи да постъпи по друг начин и да не изпълни обещанието си към коменданта.

После жената се сети още нещо и написа име и адрес на малка картичка.

— Какво е това? — попита Гаел, когато й подаде картичката.

— Може би работа — отговори тя и й се усмихна.

Уредничката имаше деца на възрастта на Гаел, а горкото момиче изглеждаше толкова изгубено и младо. След като Гаел си тръгна, тя се обърна към секретарката зад бюрото.

— Следващия път, когато някой се появи и ти каже, че носи четиресет и девет шедьовъра в куфар, не се опитвай да се отървеш от него. Звънни ми веднага — нареди тя с леден глас.

— Разбира се — нервно отговори секретарката.

Но кой би могъл да си представи, че картините ще се окажат истински? Гаел се усмихваше доволно, когато си тръгна. Помисли си, че комендантът също щеше да е доволен. Всичко мина отлично. Картините бяха обратно в музея и тя се надяваше, че някои от тях скоро щяха да бъдат при собствениците си.

 

 

След Лувъра Гаел отиде на друг адрес, който сутринта бе получила от хотела. Беше офис на Червения кръст. Мястото беше претъпкано с хора, всички се опитваха да открият роднините си из Европа. Наложи й се да чака два часа, за да се види с някого, но заедно с картините, това бе най-важната й задача. Беше чакала две години и половина.

Обясни на жената, с която се срещна, кого се опитва да открие. Даде й имената на всички от семейство Фелдман, датата, на която бяха изпратени в лагера за първи път, и кога бяха депортирани в Германия или някъде другаде.

Жената грижливо си водеше бележки. Тя изгледа Гаел със съчувствие и заговори с нежен глас.

— Осъзнавате, че е възможно никой от семейство Фелдман да не е жив, нали? Много малко хора оцеляха в концлагерите. Ако сме късметлии, можем да намерим един-двама от тях, но е възможно и да не се случи.

През последните седмици един по един лагерите бяха затворени, като първия бе този в Майданет, превзет от руснаците през юли. Историите за тези места бяха шокиращи, нечовешки и страшни. Снимките, които Гаел бе виждала, особено тези с хора, които приличаха на скелети, я караха да плаче всеки път.

— Искам да узная какво е станало с тях — упорито настоя Гаел. — Трябва да знам. Може Ребека да е била в един от току-що освободените лагери и да е прекалено слаба, за да се прибере у дома. Искам да отида при нея, ако е жива.

— Разбира се — мило отговори жената и я посъветва да се отбие отново след три седмици.

Времето й се стори дълго, но си струваше чакането, ако успееха да намерят приятелката й. Може би тя бе една от оцелелите. Ребека беше млада и силна. Гаел отказваше да повярва, че е мъртва. Беше сигурна, че ако отделят достатъчно време, ще я намерят.

После се върна в хотела. Денят беше изтощителен и натоварен. Беше гладна, но не искаше да седне в бистро, където войниците отново да й правят неприлични предложения, затова се върна в стаята си, просна се на леглото и веднага заспа.

Събуди се прегладняла на следващата сутрин и отиде в друго бистро, където нямаше войници. Носеше обикновена черна пола, черно сако, което бе на майка й и твърде голямо за нея, и ниски обувки. Поръча си кафе с мляко и два кроасана, които се оказаха невероятно вкусни. Спомни си за картичката, която жената в Лувъра й беше дала. Помисли си, че може би става дума за работа като секретарка или в някоя художествена галерия и се надяваше да я одобрят. Нямаше опит, никога не бе работила като секретарка или келнерка, или каквото и да било друго, но трябваше да си намери работа скоро, преди парите й да свършат. Извади картичката и я прочете отново. Името, написано от уредничката, бе Люсиен Лелонг. Не й говореше нищо. Адресът също й бе непознат. Купи си карта на Париж, отиде пеша до адреса и застана пред малка елегантна сграда, на която имаше дискретна табелка „Лелонг“. След малко две добре облечени жени излязоха оттам. Гаел ги проследи с поглед, после натисна звънеца.

Вратата й отвори мъж в тъмен костюм, който я изгледа изненадано и я попита дали има уговорена среща. Тя видя просторно помещение зад него, но още нямаше представа за каква работа ставаше дума. Вероятно това беше частен дом и тя се зачуди дали уредничката я бе изпратила да потърси работа като слугиня. Беше готова да приеме всякаква работа, стига да бе законна и почтена.

— Тук съм за работа — каза тя, като се опита да бъде спокойна.

Мъжът се усмихна и я отведе в малка дневна. Помоли да я изчака за минута и изчезна. Стаята беше обзаведена семпло, с бели мебели, тапицирани в сива коприна. По стените имаше рамкирани скици на вечерни тоалети, снимки от модни ревюта и на манекени отпреди войната. Гаел се зачуди дали не се намира в някакъв бутик, но мястото не приличаше на магазин. Мъжът се върна, придружен от висока и слаба руса жена. Тя имаше красиво лице, изглеждаше елегантна и строга в тесен черен костюм с пола над коляното. Платовете не достигаха по време на войната и модата се промени. Дрехите станаха по-къси и тесни, прилепнали по тялото, за да се използва по-малко плат. Жената носеше косата си прибрана на стегнато кокче и се стресна, когато видя късо подстриганата коса на Гаел. Прическата й изглеждаше момчешка, но пък страшно й отиваше. Беше толкова красива, че можеше да носи косата си както си иска. Мъжът излезе и остави Гаел с жената, която й представи като госпожа Сесил. Блондинката продължи да разглежда Гаел внимателно.

— За работа ли сте дошла? — попита тя накрая, след като бе огледала всеки сантиметър от Гаел и старомодния й костюм, който сигурно бе наследила от баба си. — Като продавачка ли? — добави Сесил.

— Това ще е чудесно — отговори Гаел, притеснена от зоркия поглед на русата жена, макар да нямаше представа какво щеше да продава.

Транспортирането на еврейски деца за ОСД бе по-малко страшно за нея от погледа на жената в елегантния черен костюм. Гаел не знаеше нищо за модата, но разбираше, че жената е облечена стилно. Личеше си по уверения, изящен начин, по който се държеше и наблюдаваше всяко движение на Гаел, сякаш то имаше огромно значение. Гаел никога не бе обръщала внимание на дрехите, а майка й бе ползвала местната шивачка и се обличаше съвсем обикновено. Госпожа Фелдман понякога пазаруваше в Париж и имаше много по-красиви дрехи от Агата, а и шивачка в Лион.

— Бихте ли се разходила из стаята? — попита жената.

Гаел изпълни молбата й, а жената я наблюдаваше внимателно, после се намръщи.

— Отново, моля ви. А сега се изправете и погледнете напред.

Гаел отново прекоси малката стая, а мадам Сесил кимна доволно.

— Сега беше по-добре — похвали я тя.

Гаел изпадна в недоумение относно какво правеше тук, каква можеше да е работата и какво продаваха.

— Щяхте да се справите чудесно преди войната — загадъчно каза жената. — Не организираме ревюта откакто започна Окупацията, но все още правим мостри, които момичетата носят, за да покажат на клиентите ни.

Косата на Гаел не я притесняваше. Бяха изработвали дрехи за съпругите на немските офицери, както и за богатите си френски клиенти през последните четири години. Бяха видели и безброй обръснати глави в Париж от август досега.

— Елате с мен — каза тя и Гаел я последва по дълъг коридор.

Мадам Сесил отключи една врата и влязоха в стая, пълна с жени в бели престилки. Режеха платове на дълги маси, пробваха дрехи върху манекени, шиеха на ръка. Платовете все още не достигаха, но тук имаше повече от достатъчно, за да осигурят работа на доста жени.

— Това ли е магазинът? — попита Гаел с ококорени очи.

— Не, скъпа — усмихна се мадам Сесил на невинността й. — Това е ателието, работното помещение. Господин Лелонг изработва откутюр.

Гаел нямаше представа какво е откутюр, но от устата на мадам Сесил прозвуча адски важно, а и готовите тоалети, които видя, бяха великолепни. Люсиен Лелонг беше един от най-прочутите дизайнери в Париж, засенчен само от Коко Шанел, чиито тесни връзки с немското Главно командване бяха позволили на бизнеса й да процъфти по време на войната. Лелонг беше по-въздържан, макар и той да бе обличал германките.

Гаел все още се оглеждаше наоколо, когато слаб, млад мъж влезе в стаята и всички заработиха още по-усърдно. Мадам Сесил го представи на Гаел. Беше Кристиян Диор, изгряваща звезда като дизайнер в ателието на Лелонг. Наскоро бяха открили, че макар да бе обслужвал важни немски клиенти, той бе предавал дочутата от тях информация на Съпротивата по време на цялата Окупация. Това го направи герой, за разлика от Коко Шанел, която не само бе обвинена в колаборационизъм, но и заподозряна като немска агентка, и бързо бе напуснала Франция и заминала за Швейцария след освобождението на Париж. Сестрата на Диор, Катрин, също участвала в Съпротивата, бе заловена от Гестапо и изпратена в концлагер. Брат й се надяваше скоро да я освободят.

— Какво мислиш за нея? — попита го Сесил тихо, докато Гаел си бъбреше с шивачките, които бродираха вечерна рокля.

— Като каква? — разсеяно попита дизайнерът.

Той работеше по мострите за пролетната им колекция и се тревожеше дали ще се сдобие с достатъчно платове, за да изпълни желанията на клиентите. Диор се вгледа внимателно в Гаел.

— Хубаво момиче — отбеляза той. — Всъщност, красиво. Иска ми се да я имахме за ревютата ни преди войната.

Но пък все още използваха манекенки, за да показват дрехите си на клиентите. А след края на Окупацията, когато недостигът на платове приключи, Сесил бе сигурна, че отново ще започнат да правят пищни ревюта.

— Имаме ли нужда от нея? — попита той Сесил.

— Ще имаме. Но за момента не толкова, колкото тя се нуждае от нас. Пристигнала е от Лион. Загубила е цялото си семейство по време на войната. Майка, баща, брат — каза Сесил, която бе разпитала Гаел за семейството й. — Дошла е в Париж, за да си търси работа. Много е млада. Само на деветнайсет години.

— Можем да я използваме да показва мострите ни — замислено каза Диор. — Красива е и притежава изящност. Може да я научиш как да върви и да демонстрира дрехите. Има естествена грация и елегантност, които ми харесват — добави той и отново огледа Гаел преценяващо. — Тя може да е доброто ни попадение за деня. Вероятно се нуждае от помощ — усмихна се той, после забеляза косата на Гаел — Колаборационистка? — разтревожено прошепна той.

— Тя твърди, че не е — отговори Сесил, която я бе разпитала и за това. — Не знам защо, но й вярвам. Но някой в селото й очевидно не й е вярвал, като се има предвид косата й.

— Иска ми се да вярвам, че казва истината — каза дизайнерът и Сесил кимна.

— На мен също — съгласи се тя.

Гаел излъчваше невинност, доброта и изящност, нетипични за годините й, което вероятно се дължеше на войната.

— Защо не се захванеш с нея веднага? Двама нови клиенти ще дойдат тази седмица. Идвали са тук и преди, но никога не купиха нищо. Ново лице винаги прави дрехите по-вълнуващи.

Сесил кимна и Диор напусна ателието. След няколко минути елегантната блондинка отведе Гаел в кабинета си.

— Започваш утре, ако искаш — каза й Сесил усмихнато. — Страхотна късметлийка си. Господин Диор те хареса, а това е най-важното тук. Ще трябва да се научиш как да ходиш, да се движиш и да показваш дрехите. И никога да не говориш с клиентите, освен ако те не те заговорят — строго добави тя. — Къде си отседнала?

— В хотел, но не мога да остана там много дълго. Трябва да си намеря квартира.

Гаел изглеждаше притеснена, но и много развълнувана от предстоящата работа. Струваше й се, че мечтата й се бе осъществила.

— Имаме апартамент за манекенките. Ще живееш с други четири момичета, но очакваме да се държите като дами и да сте мили една с друга.

Мадам Сесил каза това с тона на директорка на училище, каквато понякога се чувстваше, а Гаел се вторачи в нея невярващо.

— Колко ще трябва да плащам? — попита тя разтревожено.

— Нищо. Безплатно е, стига да работиш за господин Диор.

Гаел й благодари с насълзени очи. Имаше работа и апартамент. Щеше да е модел на откутюр! Когато след няколко минути напусна сградата, прошепна на мъжа до вратата, че е получила работа, а той й се усмихна широко и я поздрави. Носеше се леко, сякаш летеше, докато се връщаше към хотела. Когато стигна там, бързо звънна на уредничката в Лувъра, за да й благодари. Жената се зарадва да я чуе и да научи добрата новина.

Вечерта, докато си събираше багажа в хотела, Гаел си помисли каква късметлийка беше. Започваше нов живот. Единственото, което й липсваше, бе, че няма на кого да разкаже за това. Нямаше приятели, нито семейство. Знаеше, че Ребека би се зарадвала за нея. Но хората, с които можеше да сподели радостта си сега, бяха само портиерът на Люсиен Лелонг и администраторката в хотела, която беше заета и не се интересуваше от нея. Е, важното беше, че има работа. Щеше да е модел на главния дизайнер на Лелонг, Кристиян Диор. Знаеше, че родителите й биха са гордели с нея.