Даниел Стийл
Наградата (4)

3

Дните след изчезването на семейство Фелдман се точеха като замъглен кошмар пред очите на Гаел. Тя се престори, че отново се е разболяла, и остана на легло още една седмица. Мислеше за приятелката си денонощно, продължаваше да се моли за нея и заспиваше изтощена от плач. Изглеждаше сякаш беше боледувала цяла година, когато най-после се надигна от леглото. Майка й не беше по-добре. Страдаше от ужасна мигрена и рядко ставаше. Не можеше да се справи с промените в света, който познаваше. Страхуваше се до смърт от немците и от всичко, което чуваше от Аполин, икономката им, когато й поднасяше храната.

По настояване на баща й, Гаел се върна в училище. Трябваше да се подготви за матурата през юни, макар да нямаше смисъл, тъй като бездруго Рафаел нямаше да й разреши да постъпи в университета. А и брат й, Томас, разказваше, че всичко вече било различно. Много от професорите евреи изчезнали, заедно с други депортирани. Вече не ги държаха във временни лагери, а ги изпращаха по концлагерите в Германия и на Изток. Всички съученици на Гаел от еврейски произход също изчезнаха. Само християните имаха право да учат. Еврейските магазини и предприятия бяха затворени, а собствениците им сякаш се изпариха. В селото вече нямаше аптека и Гаел трябваше да изминава дълъг път, за да купи лекарства за майка си. При това единствените лекове, които успяваше да намери, бяха стари и билкови и не вършеха работа. Майка й страдаше от постоянни болки, бе отслабнала и пребледняла, тъй като не излизаше от стаята. Лекарят, който я посети, каза, че става дума за нерви.

Командващият офицер, превзел замъка им, предложи да уреди посещение от немския лекар, който беше в района, за да се грижи за войниците, но бащата на Гаел отказа. Нямаше да позволи на немски лекар да докосне съпругата му, независимо колко любезен бе офицерът. Веднъж той попита Гаел за майка й, но тя едва му отговори и забърза нагоре по стълбите. От време на време той им оставяше сладкиши и шоколади, но майка й твърдеше, че те само влошават главоболието й. Гаел въобще не искаше да ги докосне, спомняйки си за Ребека и семейството й. От тях нямаше новини, а и Гаел не очакваше да чуе нещо. Само се надяваше, че Фелдманови са живи и са добре. Може би дори бяха на по-добро място от претъпкания лагер, където прекараха петнайсет ужасни месеца. Но все пак посещенията при приятелката й ужасно й липсваха.

Гаел мислеше за нея непрестанно и се молеше да я види отново или поне да чуе къде се намира. Взе изпитите си през юни с добри оценки, а през август Томас си дойде у дома и им разказа за депортациите в Париж, за това как понякога отвеждали само деца. Депортираните били развеждани из улиците като циркови животни. Откарвали ги на гарите, охранявани от войници. Горките хора били съсипани, а мъжете често били разстрелвани, ако се възпротивявали на войниците или се опитвали да защитят жените и децата си. Гаел се разплака докато го слушаше.

Томас се радваше да види приятелите си отново и да си е у дома за няколко седмици. Също като родителите и сестра си, той стоеше далеч от войниците. Въпреки предупрежденията на баща си нощем се измъкваше от къщата, за да пийне с приятелите след вечерния час и да посети старото си гадже в близкото село. Баща му се ядосваше и постоянно го предупреждаваше да внимава. На никого вече не можеха да имат доверие, а нощем войниците ставаха груби и тормозеха местните жители. Но Томас казваше, че е свикнал с тези неща, тъй като непрестанно се сблъсквал с тях в Париж. Всички се бяха научили да живеят извън обсега на радара и да се промъкват незабелязани. Гаел също го правеше. Ходеше със сведени очи и тихо се прибираше в стаята си на тавана. Тя беше кротко и добро момиче и никога не създаваше неприятности. Родителите й нямаха представа, че дъщеря им бе посещавала Ребека в лагера в продължение на петнайсет месеца, щяха да се ужасят, ако научеха. Но пък не бе й се случило нищо лошо. Селата все още не бяха така опасни като градовете, стига човек да не беше евреин. А и баща й не създаваше проблеми на офицера и странеше от него. Вечно се мотаеше някъде из имението след смрачаване, помагаше на фермерите и се уверяваше, че отгледаните зеленчуци са предадени на немците. Понякога грабваше скришом малко плодове и зеленчуци, които отнасяше право в стаите им на тавана. Изяждаха ги колкото се може по-бързо, за да няма доказателства за кражбата, а на следващия ден Аполин изхвърляше всички остатъци. Тя беше лоялна към семейството и Франция, макар сега да бе принудена да работи за германците, които мразеше с дива страст. Синът й участваше в Съпротивата, но бе убит малко след като Томас се прибра у дома. Тя бе неутешима, той бе единственото й дете, но в същото време се гордееше с него, защото смело се беше борил за Франция. Другите можеше да са се предали, но тя никога нямаше да го направи. След убийството на сина й я разпитваха многократно, но командващият офицер я защити, а и тя убеди немците, че не е знаела нищо за дейността на сина си, което не бе вярно. После я оставиха на мира, за да скърби за детето си на спокойствие.

Една нощ Гаел чу как брат й се измъква от къщи, за да се види с приятелите си. Тя надникна предпазливо през леко открехнатата врата и го видя да носи бутилка вино. Той й намигна и сложи пръст през устните си. Макар вече да беше на деветнайсет години, той си оставаше пакостливо момче. Когато бяха по-малки, с приятелите му вечно вършеха някакви щуротии. Сега обаче се събираха само да пият и да си говорят, да обсъждат слуховете за случващото се в близките градове. Томас просто искаше да излезе с приятелите си и Гаел не го обвиняваше за това. Тя самата нямаше никакви приятели, след като Ребека изчезна. И нямаше с какво да се занимава, освен да се грижи за майка си. Повечето време се криеше в стаята си и четеше. Стараеше се да избягва войниците, както й бе наредил баща й, а и не би посмяла да се измъкне навън през нощта, както правеше брат й. Но той беше по-голям от нея, при това мъж, което не го излагаше на толкова много рискове.

Гаел не го чу да се прибира тази нощ и по-късно предположи, че се е промъкнал в стаята си, след като тя е заспала. На сутринта, когато се събуди, чу писъците на майка си. Излетя от стаята си и видя как баща й утешаваше майка й, която се бе отпуснала тежко в ръцете му.

— Какво става? — попита Гаел и се втурна да помогне на баща си, изтръпнала от ужас. Усети, че нещо се бе случило с Томас.

— Малоумният ти брат излязъл след вечерния час снощи — процеди баща й през зъби, но по лицето му се стичаха сълзи. — Сигурно се е напил. Забил колелото си право във военен джип, който патрулирал из улиците. Загинал на място.

Беше такава нелепа и глупава смърт. Нямаше нищо общо с геройството. Просто неразумна среща на момче с приятели, които искаха да се позабавляват, доколкото могат. Командващият офицер бе съобщил новината на Рафаел рано сутринта и му бе поднесъл съболезнованията и съжаленията си. Той самият бе изгубил сина си, дъщеря си и съпругата си при едно от въздушните нападения в Германия и очите му били насълзени, когато казал кошмарната новина на баща й.

Последваха мрачни дни, в които подготвяха погребението на Томас. Гаел помагаше на баща си, а комендантът им позволи да го погребат в имението, след като опелото бе в местната църква. Агата едва стоеше на краката си, Рафаел и Гаел трябваше почти да я изнесат от църквата, подкрепяйки я от двете й страни. Аполин също плачеше неудържимо за момчето, за което се бе грижила от бебе и което бе загинало само дни след собственото й дете. Смъртта на Томас бе един от онези ужасни и безсмислени инциденти вследствие на Окупацията. Носеха се слухове, че войниците, шофирали джипа в онази нощ, също може би са били пияни. Те бяха на възрастта на Томас. Командващият офицер проучи случая, но не откри солидни доказателства, а и те бездруго нямаше да променят нищо.

Гаел бе изгубила най-добрата си приятелка и брат си, а Агата повече не излезе от стаята си. Заболяването й се влоши светкавично бързо и лекарят заяви, че не може да й помогне с нищо. Тя просто не притежаваше психическата издръжливост да се справи с онова, което преживяваха. От време на време изпадаше в делириум и питаше дъщеря си къде е брат й и защо още не се е прибрал у дома. Гаел спря да се опитва да й обяснява и просто й отговаряше, че е навън. Това бе най-потискащото лято в живота на младото момиче.

Най-ужасният удар дойде през септември. Гаел чу високи мъжки гласове в двора и се опита да види през прозореца какво се случва. Отначало не видя нищо, но после забеляза баща си. Носеше същите дрехи и обувки, с които винаги обикаляше из фермите и се трудеше на полето. С него имаше още двама мъже. Войниците му крещяха и бутаха тримата мъже, насочили пушките си към тях. Тя чу, че баща й каза нещо, но не разбра думите. Втурна се надолу по задното стълбище и надникна навън през малкия покрит с решетки прозорец в мига, когато войниците застреляха баща й и трупът му се просна на земята в локва кръв. После застреляха и другите двама мъже и ги завлякоха настрани.

Гаел изпадна в шок, не знаеше какво да мисли, какво да предприеме. Може би сега щяха да убият и нея, и майка й. Не знаеше дали да се затича нагоре, за да защити майка си, или да слезе на двора да провери дали може да помогне на баща си. Но когато видя как натовариха трупа му в каросерията на камион, разбра със сигурност, че бе мъртъв. Чу думата „съпротива“, казана от немците със силен акцент, но не можеше да повярва, че баща й бе участвал в движението. Той бе категоричен, когато им нареждаше да избягват войниците и да си държат главите сведени. Не беше възможно да е участвал в Съпротивата. Но после си припомни безбройните пъти, когато не бе се прибирал у дома през последната година, и се зачуди дали все пак не бе вярно.

Не посмя да слезе в двора, за да не убият и нея. Качи се безмълвно по задното стълбище и отиде да нагледа майка си, която бе проспала изстрелите, упоена от приспивателните. Гаел се прибра в стаята си, легна и заплака. Не можеше да повярва, че току-що бе изгубила и баща си. Всичко й се струваше нереално.

Малко по-късно Аполин дойде при нея с насълзени очи. Жената я прегърна и двете заплакаха за ужасните загуби в тази кошмарна война.

— Баща ти беше в същата група като сина ми — прошепна Аполин на Гаел, която се отдръпна от нея и я изгледа шокирано. — Беше много смел.

Гаел не можеше да повярва и вече бе убедена, че тя и майка й щяха да са следващите убити. Аполин й каза, че и тя се страхува, но ако се опитат да избягат и ги заловят, щеше да е още по-страшно.

— Какво да правя? — тихо попита Гаел. — Дали все пак да се опитаме да избягаме?

Но къде щяха да отидат? А и майка й беше прекалено болна, физически и психически, за да замине някъде. На всичкото отгоре не познаваше някой, който би ги приел. Баща й не бе споделил за връзките си в Съпротивата, нито дори факта, че бе замесен в нелегални дейности. Рафаел бе наясно с опасностите, но все пак бе рискувал. Никой от тях нямаше представа какво бе правил, освен Аполин, която бе чула за това само веднъж от сина си. Но тя бе лоялна и почтена жена и никога не би направила нищо, за да изложи на опасност Рафаел и семейството му.

— Може да ви оставят тук — каза икономката обнадеждаващо, тъй като знаеше колко болна и объркана беше майката на Гаел.

Агата все по-рядко идваше в пълно съзнание и искаше само да спи. Реалността на живота им и случващото се наоколо бяха непосилни за нея.

— Не мисля, че ще ни оставят тук — замислено отговори Гаел.

Но не можеше да изостави майка си и да избяга. Трябваше да остане с нея до края.

Аполин се върна в кухнята, за да не я заподозрат, че знае нещо или бе говорила с Гаел. След няколко часа им донесе обяд и двете заедно съобщиха на майка й ужасната новина. Агата дори не реагира, лежеше със стъклен поглед, все още под влиянието на приспивателните. Дадоха й още една солидна доза. Гаел се надяваше, че ако немците дойдат, тя ще спи непробудно. Така щеше да е по-добре за нея. Тя изскимтя тихо и се унесе, като мърмореше името на съпруга си.

Следобед извикаха Гаел в кабинета на коменданта. В стаята имаше още двама мъже, освен него. Тя се опита да прогони страха си и смело срещна погледа на офицера, който я изгледа мрачно.

— Убеден съм, че сигурно знаеш какво стана тази сутрин. В една от фермите имаше неприятен инцидент, в който бе замесен и баща ти. Криеха еврейско семейство. Не съм напълно сигурен, че баща ти е бил наясно с това, но хората, които го откриха, вярваха, че е знаел. В момента проверяват и останалите ферми. Преди час намериха второ семейство. Не знаем дали фермерите са действали независимо, или баща ти е отговарял за тайна операция с цел измъкването на евреи от Франция. Това са много сериозни престъпления против окупационната армия и собствената ти страна — строго каза той. — Тези предателски действия са незаконни.

Гаел не отговори. Очакваше смъртната присъда. Вярваше, че ще я изведат навън и ще я разстрелят, както бяха постъпили с баща й сутринта. Нямаше представа къде бяха отнесли трупа му, нито какво тя и майка й щяха да правят без него, ако оцелеят.

— Вие бяхте ли наясно с дейността на баща си, госпожице Барбет? — попита той, като се вгледа в очите й.

Гаел изглеждаше като малко момиченце, беше много слаба, с големи сини очи и сплетена на плитки руса коса. Напомняше му за изгубената му дъщеря всеки път, когато я видеше. Това разкъсваше сърцето му и го караше да е по-снизходителен към нея, което останалите офицери не знаеха. А беше харесвал и баща й. В друг момент от историята можеха да са приятели.

— Не, господин комендант, не знаех. Той никога не ми каза и дума — отговори тя с разтреперан глас.

Офицерът забеляза, че рамената й трепереха, макар да го гледаше в очите. Останалите подозрително я наблюдаваха. За тях французите се бяха оказали невероятни лъжци, способни на страхотни унищожителни действия, при това извършени със съвсем невинен вид. Дори и млади момичета на нейната възраст. Съпротивата се превръщаше в заплашителна и тревожна сила, която те правеха всичко възможно да унищожат. Правителството се бе предало лесно и без борба, но жителите на страната полагаха усилия да подронят мощта на немците и им създаваха препятствия навсякъде, където можеха.

Офицерът се поколеба за миг, после кимна. По очите й разбра, че говори истината. Тя нямаше представа за дейността на баща си в Съпротивата докато войниците не го убиха. Изглеждаше шокирана и уплашена, макар да се опитваше да си вдъхне смелост. Той бе сигурен, че не ставаше дума за вина, а само за силен страх.

— Наясно съм със здравословното състояние на майка ти — продължи той със строг глас, — и колко тежко ще е за нея да бъде изпратена някъде.

Всъщност, той се съмняваше, че майка й въобще би преживяла подобно нещо, а също и Гаел. Беше убеден, че и Агата не знаеше абсолютно нищо за дейността на съпруга си, особено като се имаше предвид състоянието й. Рафаел никога не би й казал с какво се занимава, това щеше да я подлуди напълно, което вероятно щеше да се случи сега след смъртта му, както и офицерът, и Гаел предполагаха.

— От съчувствие към нея ще ви оставя да живеете тук. Но ви предупреждавам, че ако се появи и най-слабо подозрение, че сте замесени в каквато и да е подривна дейност, и двете незабавно ще бъдете депортирани. Признавам, че това е вашият дом и ние се радваме задето сме настанени тук. Но ще ви се наложи да проявявате към нас уважение, да ни се подчинявате и да спазвате новите закони на Франция.

Гаел кимна безмълвно. Не възнамеряваше да се противопоставя — и заради майка си, и дори заради себе си, и бързо се съгласи. Агата никога нямаше да оцелее, ако я депортираха или вкараха в затвора. Стаите на тавана бяха най-безопасното място за тях, знаеше, че и баща й би искал това за тях. Без него и брат й вече нямаше кой да ги защити. Бяха изложени на милостта на окупаторите и немците, които бяха превзели дома им.

— Съгласна ли си? — сериозно попита офицерът.

Немците бяха убили баща й, но тя и майка й нямаше къде да отидат.

— Да, господине, съгласна съм — каза тя с пребледняло лице.

— Много добре. И ще ви позволя да погребете баща ти в гробището на имението.

Другите двама офицери изглеждаха недоволни от решението му и възразиха енергично на немски. Рафаел бе извършил престъпления срещу Райха и не заслужаваше смърт на герой. Командирът им отговори строго и отново се обърна към Гаел.

— Направете го тихо и бързо. Майка ти достатъчно добре ли е, за да присъства?

— Не мисля — сериозно отговори Гаел.

Той кимна и я пусна да си ходи. Догади й се докато се връщаше към таванския етаж на замъка и се качваше по тъмното задно стълбище, което преди войната използваха само слугите. Окупаторите бяха заели къщата, но изпитваше благодарност задето комендантът бе пощадил живота им. Сега искаше само спокойствие за майка си, която вече бе преживяла прекалено много.

Гаел се отпусна на леглото и заплака от облекчение и мъка. Тази сутрин бе изгубила баща си, само преди месец и брат си, а майка й не бе нещо повече от привидение. Любимата й приятелка бе изчезнала и Гаел беше съвсем сама в този свят.

Вечерта, докато майка й спеше, тя прегледа някои от вещите на баща си и отиде да се види със свещеника. Той вече бе чул за случилото се с Рафаел. Новините пътуваха бързо. В същия ден още няколко човека в имението бяха убити. Те също бяха укривали евреи, за да ги спасят от концлагерите. Бежанците вече бяха депортирани, а благодетелите им — убити. Бяха платили висока цена за смелостта и съчувствието си, а вълните на злото не можеха да бъдат овладени. Свещеникът се съгласи да погребе баща й на следващия ден. Щеше да проведе церемонията на гроба, където щеше да присъства само тя, по настояване на командващия офицер.

Докато преглеждаше книгите и документите на баща си, тя се натъкна на писмо и плик с пари. Сумата беше малка, но той я бе скътал, в случай че го заловят и убият. Нямаше да им стигне за дълго, но бе най-доброто, което бе успял да направи. А и Рафаел бе наясно, че ако Гаел чете писмото, той вече е мъртъв. Молеше я да се грижи за майка си и да бъде внимателна, мъдра и да стои далеч от опасностите. Беше го написал само преди месец и не споменаваше нищо за дейността си в Съпротивата, за да не навреди на нея и майка й. Но Гаел вече знаеше за смелостта му. Беше съсипана от смъртта му, но и страшно се гордееше с него. Искаше й се да бе знаела за геройството му и преди и се чудеше дали той щеше да успее да помогне на семейство Фелдман, ако го беше помолила. Едва ли, защото в лагера никой не можеше да им помогне. Само няколко човека бяха успели да избягат от лагерите, а и повечето задържани бяха прекалено уплашени, за да бягат или да се съпротивляват. Няколко младежи се опитаха, но бяха застреляни за назидание на останалите. А и лагерите бяха пълни с жени и деца, момчета и старци, които вярваха, че ако не оказват съпротива, близките им няма да пострадат. А и все пак бяха французи, а не чужденци. Бяха поданици на Франция. Как бе възможно собствената им страна да се настрои така срещу тях и да ги предаде за депортация на окупаторите? Те бяха уважавани хора, много от тях с добри служби, красиви домове и водеха живот за пример. Между тях имаше лекари и адвокати, банкери като господин Фелдман, професионалисти, участващи дейно в светския живот. Но бяха евреи — най-страшното престъпление от всички. Никой досега не бе осъзнавал колко огромна бе омразата към тях. Всяваха страх, всички ги избягваха и отказваха да имат каквото и да било общо с тях. Парите и имотите им бяха конфискувани, службите им — отнети, а горките хора не бяха извършили абсолютно никакви престъпления. Беше невъзможно да разбереш подобно нещо.

Гаел прибра плика с парите под матрака, твърдо решена да не ги използва за нищо друго, освен за лекарства на майка си или за непредвиден спешен случай. Това бяха единствените пари, с които разполагаха.

Аполин дойде да я нагледа късно вечерта, но Гаел не й каза за парите. Вече нямаше доверие на никого, дори на нея. Прекалено много неща бяха заложени на карта, включително животът им. На следващия ден тя се срещна със свещеника и двамата погребаха Рафаел до брат й, с обикновен дървен кръст отгоре. Тя се зарече да осигури по-почтително погребение на баща си след войната, но засега нямаше друг избор. Поне можеха да го погребат у дома. По-късно щеше да поръча надгробен камък. Това лято беше най-тежкото в живота й.

Два месеца по-късно Гаел навърши осемнайсет и Аполин й изпече малко хлебче — истински лукс в тези трудни времена. Сложи и свещичка върху него. С изключение на това, денят мина незабелязано. Тя не спомена нищо за рождения си ден на майка си, която не бе ставала от леглото след смъртта на съпруга си. Агата взимаше приспивателни вече два пъти дневно. Гаел също не се отдалечаваше от имението. Разхождаше се из него и от време на време посещаваше фермите. Отбиваше се в селото да купи дреболии за майка си и да вземе храната, която купоните им осигуряваха. Налагаше й се да отива с колелото до едно от съседните две села, където имаше аптека, за да купи приспивателните за Агата. Опитваше се да избяга от действителността и да се потопи в собствения си измислен свят, където нищо лошо не можеше да я докосне. Животът на Гаел бе самотен и тежък.

Късно един следобед тя караше колелото си от селото към замъка и мислеше за брат си и баща си. Ужасно й липсваха. Беше благодарна, че поне тя и майка й имаха място, където да живеят, а също и храна, с която да оцелеят. Беше на половината път към къщи, когато видя полицейска камионетка пред една къща и няколко жандармеристи. Гаел отби от пътя, преди да я забележат. Не искаше да я разпитват. Докато ги наблюдаваше отдалеч, видя позната гледка, която я върна в болезнените й спомени. Семейство с две малки деца и бебе беше изведено насила от дома им и натикани в камионетката. Кошмарната сцена й напомни за семейство Фелдман и сърцето й се сви. В този момент долови внезапно движение с крайчеца на окото си. Вгледа се внимателно и видя как някой изскочи от страничен прозорец на къщата. Беше малко момченце, което се скри зад някакви ръждясали тръби. Жандармеристите очевидно го бяха забравили, качиха се в камионетката и отпътуваха. Гаел забеляза, че хлапето беше с къси панталонки и нямаше палто. Човек не би го забелязал, ако не знаеше, че е там. Тя го наблюдаваше и чакаше, но момченцето не помръдваше. Гаел се зачуди дали жандармеристите щяха да се върнат за него, но никой не се появи. След като реши, че бе изчакала достатъчно дълго, тя скочи на колелото си, спря на няколко крачки от детето и се върна до тръбите, където то се криеше. Протегна му ръка, но то уплашено се сви в сянката.

— Ела. Няма да те нараня — тихо каза тя.

— Ще ме заведеш ли при мама?

Тя кимна, макар да се засрами от лъжата си. Момченцето пристъпи към нея предпазливо. Тя бързо го качи в кошницата на колелото си и го покри с палтото си. Огледа се наоколо, за да се увери, че никой не ги беше видял.

— Не говори и не издавай никакви звуци — нареди му тя, а хлапето не отговори.

Беше се свило на топка в кошницата, която бе достатъчно голяма за него. Беше студено и Гаел завъртя педалите енергично. Внимаваше да не изсипе скъпоценния товар, макар че нямаше представа какво щеше да прави с него. Взе решението да му помогне в мига, когато видя детето, и се опита да измисли къде да го скрие докато измисли разумен план. Спомни си старата барака отвъд овощната им градина. Намираше се на черен път, по който никой никога не минаваше, близо до гробището, където бе ходила наскоро, за да се погрижи за гроба на баща си. Представляваше малка барачка, а под нея имаше дълбоко мазе, където навремето държаха ябълковото вино. Това бе единственото място, където хлапето щеше да е в безопасност. Поне засега.

Тя мина покрай замъка по задния път и никой не я забеляза. Беше се стъмнило, когато стигнаха до бараката. Тя вкара колелото вътре. Помещението ухаеше на ябълки. Подът бе от кал, която бе замръзнала. В него имаше вратичка към мазето, където с Томас се криеха, когато си играеха. Гаел внимателно извади момченцето от кошницата, а то вдигна очи към нея. Лицето му бе бледо, а очите му изглеждаха огромни на малкото личице.

— Как се казваш? — нежно го попита тя, като се наведе към него.

Детето беше чисто, дрехите му спретнати. Косата му бе сресана и си личеше, че майка му се е грижила добре за него. Гаел се замисли дали майка му го беше накарала да избяга през прозореца, или той сам се беше сетил. Другите две деца изглеждаха по-малки от него, а бебето бе родено наскоро. Това хлапе бе най-голямото от четирите деца в семейството.

— Аз съм Джейкъб — тихо отговори детето, все още уплашено.

— Аз съм Гаел — представи се тя, после го погали по косата и целуна бузката му.

— Къде е мама?

— Не знам — честно отговори тя, после го помоли да направи нещо, което щеше да е трудно за него. — Искам да си наистина смел. Трябва да те оставя тук за известно време. Не можеш да излизаш навън. Ще се върна по-късно. Тук никой няма да те намери. Ще направиш ли това за мен? Ще останеш ли в тази малка къщичка в тъмното?

За дете на неговата възраст това бе ужасяваща перспектива, но безопасността му зависеше от нея. Той кимна след минута.

— Лошите полицаи с оръжията ще се върнат ли?

— Не, ако си тук вътре и си много тих. Ще ти донеса нещо за ядене.

Той кимна отново. Гаел го погали по главата, усмихна се, изкара колелото навън и потегли към замъка. Остави палтото си на Джейкъб, в случай че му станеше студено, и докато караше към къщи, се молеше никой да не го намери. Щеше да открие начин да го запази в безопасност. Правеше го заради Ребека и семейството й и за всички други хора, на които не бе могла да помогне. Искаше да спаси поне един живот.

Остави колелото в двора и се качи да види майка си. Както обикновено, Агата спеше. Беше отслабнала страхотно, приличаше на труп. Гаел остави приспивателните до леглото й, в случай че се събудеше, и се върна в стаята си. Трябваше да реши как да действа. Налагаше се да се промъкне в кухнята и да открадне малко храна за детето, а после да се върне и да го настани за нощта. На сутринта щеше да реши какво да предприеме. Нямаше кого да попита и не знаеше къде да отиде, нито как да скрие хлапето за дълъг период от време, както правеха останалите. Не можеше да го остави в бараката завинаги. Молеше се да намери отговор, когато Аполин пристигна с малко храна за нея и поднос със супа и парче хляб за майка й. Имаше и още коричка хляб за Гаел, от масата на командващия офицер, заедно с малко изсушено месо, яхния и парченце сирене. Гаел й благодари и уви хляба, месото и сиренето в салфетка. Наля вода в термоса, който държеше в стаята си, и бързо изяде яхнията, защото нямаше как да я занесе на Джейкъб. Час по-късно тя излезе отново, прибрала храната в кошницата си, и с одеяло, което взе от килера на тавана.

Когато вкара колелото в бараката, не можа да види детето. Не се чуваше никакъв звук и Джейкъб не отговори, когато тя го извика. Гаел се паникьоса. Помисли си, че са го намерили и отвели, но после видя очите му на лунната светлина.

— Здрасти, Джейкъб — каза тя. — Донесох ти вечеря.

Гаел извади храната от кошницата и му я подаде. Хлапето бавно се приближи. Изяде всичко и изпи част от водата. Гаел остана с него около час, уви го в одеялото и палтото си и му остави термоса с водата. Обясни му, че на сутринта трябва да слезе в мазето, в случай че дойде някой, после му показа как да отваря вратичката.

— Ще се върна при теб рано сутринта — обеща му тя.

Джейкъб извади нещо от джоба си тъкмо преди Гаел да си тръгне и й го подаде. Беше листче с адрес на него, очевидно надраскан набързо.

— Какво е това? — попита Гаел, след като го разгледа и му го върна.

Можеше да разчете думите на сумрачната светлина, но не знаеше какво означават.

— Не знам. Мама каза да отида там, ако някой ме намери.

Досега Джейкъб не й бе споменавал нищо, но сега Гаел осъзна, че бягството му през прозореца бе планувано от майка му в мига, когато жандармеристите бяха нахлули в дома им.

— Ще отидем там утре — спокойно каза Гаел, като се зачуди в какво се беше замесила.

Но нямаше връщане назад, а и тя искаше да помогне. Копнееше да направи това за детето, за майка му и за всички останали като тях.

— Мама и татко ще бъдат ли там? — попита Джейкъб с поглед, от който й се сви сърцето.

— Не мисля така. Но след като майка ти е казала да отидеш там, сигурна съм, че мястото е безопасно.

Джейкъб кимна, доволен от отговора й, а тя го настани в набързо направеното легло на пода, после подкара обратно към замъка, вече уверена в себе си.

Хлапето се превърна в нейна мисия. Тя щеше да го отведе в безопасност заради майка му, която не познаваше. Струваше й се дребна услуга и не се замисляше за риска, който поемаше. Какво значение имаше? Какво бъдеще имаха и какви човешки същества щяха да са, ако въобще не се опитваха да помогнат?

Тази нощ Гаел спа с дрехите, за да не губи време за обличане на сутринта. Заспа дълбоко и сънува Ребека. Тя й се усмихваше в съня й, а Джейкъб стоеше до нея. Ребека й каза, че и двамата очаквали пристигането й.