Даниел Стийл
Наградата (11)

10

Със същата решителност, с която обяви замъка за продажба, Гаел се премести да живее в Ню Йорк. Сега животът й щеше да бъде още по-лесен. Нямаше да има дом във Франция, а това й се виждаше като ново начало. А ако намразеше живота в Ню Йорк, винаги можеше да се върне в Париж.

В деня след завръщането си от Лион Гаел предупреди мадам Сесил, че напуска. Тя разбираше решението на младото момиче да се премести в Ню Йорк и го смяташе за правилно. Помоли я да остане още два месеца и Гаел се съгласи, после звънна на Робърт и му съобщи, че ще пристигне в Америка през май. Той беше щастлив. Не беше я притискал да вземе решение, но се надяваше да го направи. Сега всичко останало бе лесно.

През май Гаел се сбогува разплакана с момичетата. Имаше среща и с господин Диор. Той се държа мило, както винаги, пожела й късмет и я увери, че ще им липсва. Мадам Сесил се разплака, когато се разделяха.

— Вие ми спасихте живота — каза й Гаел с насълзени очи, когато се прегърнаха.

— Грижи се за себе си — отвърна мадам Сесил. — Идвай да ни виждаш.

Гаел обеща да го направи.

На сутринта, когато напусна Париж, всички момичета си бяха вкъщи, за да се сбогуват с нея. Бяха си взели почивен ден и всички плакаха. Обещаха си да поддържат връзка и се разделиха. Гаел се чувстваше ужасно по време на полета до Ню Йорк. За първи път пътуваше натам съвсем сама и мислеше само за Робърт, който я очакваше. Беше твърдо решена да гледа само напред.

Когато видя Робърт, я заля радост и облекчение. Почувства се като преродена. Той й беше намерил малък обзаведен апартамент на Парк авеню. Само временно, разбира се, за да й даде възможност да се съвземе и да започне работа, преди да кроят планове за бъдещия си живот. Тя вече имаше срещи във „Вог“, а няколко агенции за модели също й бяха изпратили предложения. Предстояха й снимки за „Вог“ и „Харпърс Базар“ през юни. Новият й живот започваше. Все повече се уверяваше, че бе взела правилното решение. А Робърт бе доволен, че бе имала смелостта да се възползва от момента. За първи път Гаел щеше да живее сама. На двайсет и една години й се струваше, че притежава света.

Робърт изчака търпеливо фурорът от пристигането й да отмине, защото знаеше колко натоварена щеше да е с работа. Той не бързаше. След три седмици отидоха във вилата му в Саутхамптън. Обядваха на терасата с гледка към океана. Гаел си помисли каква късметлийка бе, че седи тук с него, а той й се усмихна и коленичи пред нея. Чакаше този момент от деня, когато се запознаха.

— Гаел де Барбет, знам, че сега си важна личност с блестяща кариера — пошегува се той, макар това да си бе чистата истина. — Но би ли ми оказала честта да се омъжиш за мен?

Очите й се изпълниха със сълзи. Това бе най-щастливият момент в живота й. Кариерата й като модел бе вълнуваща, но най-голямото й желание беше да стане съпруга на Робърт и да сподели живота му.

— Да, ще го направя — прошепна тя.

Робърт я целуна и сложи зашеметяващо красив диамантен пръстен на безименния й пръст. Гаел не можеше да повярва на късмета си. Беше преживяла ужасите на войната, мъката да изгуби всички обичани от нея хора, а сега бе с този прекрасен мъж, който искаше да я обича и защитава и да я направи своя съпруга. Трудно й бе да разбере как бе заслужила това и защо същото не бе се случило и на Ребека. Но съдбата бе предопределила да е тук и да тръгне по нов път с Робърт. След толкова много загуби се чувстваше благословена.

През целия уикенд обсъждаха плановете си. Тъй като тя нямаше семейство и приятели в Ню Йорк, решиха да направят скромна сватба и да прекарат медения си месец в стария му семеен дом в Палм Бийч. Робърт произхождаше от старо аристократично семейство и къщата бе принадлежала на баба му и дядо му. Имаше щастливи детски спомени оттам и искаше да ги сподели с Гаел. Определиха датата на сватбата за Четвърти юли. Предстоеше им да свършат безброй неща.

— Искаш ли да спра да работя, Робърт? — попита го тя сериозно.

Беше готова на тази саможертва заради него. Той бе най-важният, а не кариерата й. В много отношения Гаел бе старомодна жена.

— Зависи само от теб — небрежно отвърна той. — Защо не се позабавляваш известно време? Можеш да се пенсионираш винаги, когато поискаш.

Това й се стори разумно и тя се съгласи.

Новината за годежа им заля пресата след по-малко от седмица. Прочутият ерген, най-желаната партия в Ню Йорк вече не бе на разположение. Мигновено двамата се превърнаха в краля и бъдещата кралица на светското общество в града. Всички искаха да устроят приеми в тяхна чест. От „Вог“ настояха да изберат венчалната й рокля и да отразят сватбата, макар тя да ги увери, че събитието ще е съвсем скромно и в тесен кръг. Робърт организира коктейл, за да я представи на най-добрите си приятели, и Гаел ги хареса. На сватбата бяха поканени само двайсет от най-близките му хора.

Приятелите й в Париж също научиха новината. Момичетата, с които бе живяла и работила, й изпратиха поздравления. Получи телеграми от господин Диор и Сесил, които й пожелаваха безкрайно щастие и късмет.

После Гаел усърдно се зае с работата си в Ню Йорк. Робърт беше уредил церемонията да се проведе в луксозния му апартамент на последния етаж на тузарска кооперация на Пето авеню с изглед към Сентрал Парк. След краткия прием, на сутринта щяха да заминат на сватбеното си пътешествие в Палм Бийч. Искаха да отидат и до Европа, но там все още не бе напълно спокойно. А и Гаел бе щастлива в Съединените щати и прекрасния му дом във Флорида.

Животът им заедно бе истинска вихрушка, с безбройните им делови ангажименти и подготовката за сватбата. Големият ден отлетя като миг и преди да се усетят, вече пътуваха със самолета за Маями като господин и госпожа Робърт Бартлет. Сватбата бе чудесна, малка и интимна, точно това, което искаха. Гаел сияеше, а Робърт твърдеше, че е най-щастливият човек в света. Никой от двамата не се притесняваше от двайсет и осем годишната разлика във възрастта им. Без да се стреми към подобно нещо, Гаел се бе омъжила за един от най-богатите хора в Ню Йорк, който я боготвореше. Съдбата най-после бе настроена благосклонно към нея. Тежките моменти и ужасните спомени от войната избледняваха зад гърба й. Пристигнаха във Флорида и тя се изненада за пореден път, когато видя дома му в Палм Бийч, който бе не по-малък от замъка им в Лион. Вече му беше разказала за семейния си дом, но не искаше да го води там. Надяваше се, че имотът ще бъде продаден скоро, а тя ще може да затвори и последната страница от миналото. Животът й вече бе тук, обичаше съпруга си и вече се представяше като Гаел Бартлет.

В къщата в Палм Бийч прекараха трите седмици на медения си месец. Модната индустрия затваряше през август и Гаел нямаше никакви ангажименти, затова се върнаха в Ню Йорк и прекараха месеца във вилата в Саутхамптън, където тя се запозна с още някои от приятелите му. Устроиха няколко пищни приема и всички се забавляваха чудесно.

Върнаха се в града след Деня на труда и тя бе засипана с работа и ангажименти. Робърт също беше много натоварен. Гаел освободи мебелирания апартамент под наем три дни преди сватбата, а в средата на септември получи телеграма от Луи Мартен, старият фермер, който й съобщи, че банкер от Париж направил оферта за замъка и останалите ферми в имението. Предлаганата сума беше нищожна, като се имаха предвид размерът на имението и историята на замъка, но тя искаше да се отърве от него. Изпрати му обратна телеграма, че приема предложението, и го увери, че не иска нищо от къщата. Продаваше я заедно с мебелите, семейните картини, повечето от които не бяха ценни, сребърните прибори, ленените покривки и чаршафите и всичко друго, съсипано от немците през четирите им години престой там.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита я Робърт, когато му разказа за офертата.

Продаваше семейния си дом за мизерна сума и той се страхуваше по-късно да не съжалява. Но Гаел бе твърдо убедена, че никога вече не желае да види мястото. А и сега живееше в Съединените щати с него. Нямаше смисъл да пази имота, макар Робърт да й предложи помощта си и да я увери, че биха могли да наемат грижлив стопанин на замъка. Предложението му бе изключително щедро и тя му благодари, но отказа. Продажбата стана веднага и тя изпита истинско облекчение. Парите бяха преведени по сметката й в Ню Йорк и Гаел бе сигурна, че постъпва правилно. Парижкият банкер се уреди със страхотен имот и й писа, че е много щастлив от сделката. Тя не съжали нито за миг.

В края на септември Гаел бе щастлива с Робърт, но и доста уморена от работата. Направи няколко фотосеанса за големи списания, безброй реклами и се появи на ревюта за трима дизайнери, сред които Норман Норел и Чарлс Джеймс. Но никой от тях не можеше да се сравнява с Кристиян Диор. Агенцията й осигуряваше непрестанни ангажименти, кариерата й процъфтяваше, а Робърт се гордееше с нея. Снимаха ги навсякъде, където отидеха, а пресата ги наричаше „Златната двойка“. И двамата работеха много, макар че се и забавляваха. Гаел беше отслабнала доста, повече отколкото професията й изискваше, и Робърт настоя да отиде при лекар. Искаше да се увери, че е добре и здрава. Гаел твърдеше, че се чувства отлично, а когато се върна от доктора, изгледа съпруга си смутено.

— Какво каза докторът? — попита Робърт.

Беше сигурен, че и според него е прекалено слаба, дори за модел. Той самият го виждаше и се тревожеше за нея.

— Прекалено слаба си, нали? — притисна я Робърт.

— Да — призна тя. — Но лекарят каза, че съм на програма за надебеляване, която наистина ще свърши работа.

— И каква е тя? — попита Робърт учудено.

Гаел се засмя, обви ръце около него, целуна го и му прошепна голямата новина. Най-прекрасната, която съпругът й някога бе чувал.

— Ще си имаме бебе — свенливо каза тя.

Изглеждаше развълнувана и щастлива, а той я притисна към себе си и отново я целуна.

— Мили боже! Кога? Това е фантастично!

— Забременяла съм преди около два месеца, сигурно веднага след като се оженихме. Бебето ще се роди в края на април или началото на май.

И двамата бяха развълнувани и щастливи, макар Робърт да подметна, че ще е старец, когато бебето се роди. Щеше да навърши петдесет. А Гаел щеше да е майка на двайсет и две.

— Какво каза докторът за работата ти? — тревожно попита Робърт.

Гаел работеше страшно много, а снимките продължаваха безкрайни часове, дори дни.

— Каза, че мога да правя каквото си искам, стига да не прекалявам. Или да не извърша нещо откачено, като яздене на кон или каране на ски. Според него, няма да ми проличи до декември, тъй като съм висока, а в момента и прекалено слаба. Предполагам, че след това ще ми се наложи да разглася новината.

— Не трябва ли да ги предупредиш? Възнамеряваш ли да работиш след раждането на бебето? — попита той. — Би могла да си починеш известно време, а после да се върнеш.

Той винаги се отнасяше с разбиране към кариерата й.

— Не знам. Няма да ме искат, след като ми проличи, така че след декември няма да мога да работя. Ще видя как ще се чувствам след раждането.

Нямаше да е лесно да се откаже от кариерата си, но пък не се нуждаеше от парите, бе омъжена за Робърт. Знаеше, че е истинска късметлийка.

— Може би ще пожелаеш да си рентиерка — усмихна се той и отново я целуна.

— Не искам да се възползвам от теб, Робърт.

Гаел не желаеше той да си помисли, че се е омъжила за него заради парите му, макар че той бе наясно с истината. А и му харесваше идеята тя да си остане у дома с бебето. Но решението си зависеше само от нея. Той не искаше жена му да се отегчава, нито пък да я лиши от кариерата й като модел.

След първоначалното въодушевление, Гаел забеляза тревога в очите на Робърт и веднага заподозря каква е причината. Страхуваше се, че нещо ужасно може да се случи с бебето, също както с момиченцето му.

Тя съобщи на агенцията си за бременността през ноември. Никой досега дори не бе заподозрял подобно нещо. Всички бяха разочаровани. Гаел беше най-търсената им манекенка. Споразумяха се след януари да не й уреждат ангажименти, защото вече щеше да й личи.

Гаел продължи да работи със същото темпо. Чувстваше се чудесно и нямаше проблеми с бременността, въпреки постоянните тревоги на Робърт. И двамата се радваха за бебето и прекарваха часове в обсъждане на различни имена. Тя предпочиташе френските, които той също харесваше за момиченце, но за момче предпочиташе някое от имената на своето семейство.

Гаел направи последните си снимки за „Вог“ няколко дни преди Коледа. Вече определено започваше да й личи. Прекараха празниците у дома. През следващите три месеца Гаел често излизаше на обяд с приятелки, посещаваше изложби и музеи, четеше много и подготвяше детската стая. Обзаведе я в бяло, защото не знаеха дали ще имат момче или момиче. Робърт й призна, че се надява на дъщеря. Не можеше да си представи нищо по-прекрасно от момиченце, което прилича на красивата си майка. Детето, починало по време на първия му брак, бе оставило празнина, която нищо не можеше да запълни. Той все още се тревожеше за здравето на бебето, а и на Гаел. Не можеше да понесе мисълта, че би могло да им се случи нещо. Това бе най-ужасният му кошмар, макар да се опитваше да крие страховете си от Гаел.

— Няма ли да си недоволен, ако не родя син, който да носи името ти? — попита Гаел.

Бяха обсъждали и идеята за второ дете, но като имаше предвид възрастта си, Робърт смяташе, че едно дете щеше да им е достатъчно и Гаел се съгласи.

— Ни най-малко — отговори той.

Според него, с момичетата беше по-лесно, особено когато си припомнеше какво бе причинявал на родителите си докато растеше. Копнееше за дъщеричка.

Радваше се, че бременността на Гаел преминава леко. Въпреки слабата й фигура, бебето изглеждаше едро и накрая и двамата се забавляваха с огромния й корем. Лекарят също потвърди, че бебето ще е едро.

Светският им живот почти замря през последните седмици на бременността. Гаел беше изморена, чувстваше се неудобно и не искаше да излиза, а Робърт харесваше кротките им вечери насаме. През последните три месеца Гаел се наслаждаваше на свободното си време, записа се в класове по ренесансово изкуство в Метрополитън музей. Дните на бременността минаха бързо.

За уикенда преди очакваната дата заминаха за вилата в Саутхамптън. Разхождаха се по плажа, хванати за ръка, почиваха си, а вечерта се прибраха у дома в Ню Йорк. Приготвиха си вечеря заедно, тъй като готвачката им почиваше в неделя. Гаел все още понякога се чувстваше виновна заради луксозния си живот, но Робърт беше свикнал да живее добре. Не беше претенциозен, нито се фукаше, но бе много богат, обичаше хубавия живот и бе щастлив да го сподели с нея. Гаел постепенно се приспособяваше към навиците му и също се радваше на стила му на живот. Солидното му състояние бе натрупано от прадядо му по бащина линия, но и майка му произхождаше от богато семейство. Робърт беше истински филантроп и правеше огромни дарения за благотворителност. Той вече планираше специален фонд за бебето и се опита да го обясни на Гаел, но й се стори прекалено сложно. Тя оставяше финансите на него, а парите от замъка, заедно със спечеленото от манекенството, Робърт й бе помогнал добре да инвестира. Разбира се, сумата беше нищожна в сравнение с притежаваното от него. Гаел я наричаше „зестрата“ и се шегуваше с това, но беше благодарна да разполага и със собствени пари. Благодарение на щедростта му беше спестила повечето пари, спечелени в модния свят, с изключение на онези, които харчеше за дрехи и подаръци за Робърт, както и за дребни екстравагантности. Харесваше й да е независима жена.

След вечерята си легнаха рано. Гаел заспа, докато Робърт масажираше гърба й. Беше невероятно добър към нея и страшно се вълнуваше за бебето, което риташе постоянно. Гаел се събуди в четири сутринта с остри болки в долната част на корема. Изчака известно време и контракциите се засилиха. Надигна се, запали лампата и Робърт веднага се събуди.

— Добре ли си? — замаяно попита той, а тя му се усмихна.

— Мисля, че става нещо — предпазливо каза тя и в същия миг получи нова контракция.

Робърт се стресна.

— Обади се на доктора — нервно каза той.

— Прекалено е рано. Да почакаме.

Гаел не искаше още да отива в болницата. Чувстваше се по-удобно у дома.

— Не — решително възрази той. — Няма да чакаме.

Искаше тя да е на безопасно място в болницата и в добри ръце, не възнамеряваше да рискува с нея или бебето. Бяха резервирали най-големия частен апартамент в болницата, който имаше собствена просторна всекидневна за посрещане на гости, а гинекологът на Гаел бе сред най-добрите. Вероятно щеше да остане в болницата една седмица, а Робърт можеше да й прави компания. Мястото беше толкова луксозно, че приличаше повече на петзвезден хотел, отколкото на болнично заведение. Робърт беше проверил всичко. Не искаше бебето му да се роди във второкласна болница, особено ако имаше някакъв проблем. Беше дори прекалено загрижен, макар Гаел да бе сигурна, че няма повод за тревоги.

Тя отиде да си вземе душ и обеща да звънне на доктора, ако контракциите продължат. Робърт вече беше облечен и се бе обадил на лекаря.

— Мисля, че наистина се случва — прошепна тя.

После го погледна нервно със сълзи в очите. Внезапно се уплаши, за първи път.

— Робърт, страх ме е. Ами ако се случи нещо? Или бебето не е наред? Или ако умре… или ако аз умра…

Тя внезапно се паникьоса, а той я прегърна нежно и усети, че трепери. Робърт знаеше, че всичко това бе възможно, но не го сподели с Гаел.

— Всичко ще е наред, обещавам ти — спокойно каза той.

Беше се забавил доста с децата и сега беше паникьосан възрастен баща. Но пък никога не бе обичал друг човек така, както обичаше Гаел. Не искаше нищо лошо да се случи с нея или бебето.

Помогна й да се облече и през цялото време отчиташе на колко време са контракциите. Вече бе шест сутринта и лекарят им каза да тръгват към болницата. Искаше да прегледат Гаел, а той също щеше да дойде веднага, ако тя наистина раждаше. Беше ги предупредил, че първото бебе не се появява бързо и, дори ако родилните болки бяха започнали, не очакваше тя да роди до късно през нощта или на следващата сутрин. Гаел нямаше представа какво да очаква, нямаше опит с никоя от приятелките си. Нямаше леля, сестра, майка й бе починала. Надяваше се всичко да мине добре, а и лекарят й бе изключително компетентен. Робърт искаше най-доброто за съпругата и детето си и плащаше щедро. Сметката от престоя в болницата щеше да е по-голяма, отколкото ако бяха отседнали в „Риц“.

Робърт искаше да остане с нея по време на раждането, а и тя нямаше нищо против, но болницата не позволи. Подобно нещо бе в нарушение на правилата и се считаше за недопустимо. Мъжете не трябваше да стават свидетели на ражданията, а и докторът я увери, че ще е по-спокойна с медицинските сестри около нея. Можеше да се види с Робърт след раждането, когато си оправеше косата и се гримираше, пошегува се той. Гаел не беше съгласна с него, но не успя да го убеди. Дори му беше предложила да роди у дома, което според него бе варварска идея. Само бедните жени раждаха у дома, в присъствието на съпрузите си. Лекарят й каза, че Робърт може да припадне, ако наблюдава раждането. Обясни й, че мъжете не били подготвени за такова нещо. Добави също, че съпругът й може да се почувства различно по отношение на нея, ако стане свидетел на раждането. Докторът разполагаше с безброй аргументи и дори се опита да я накара да се почувства неудобно задето молеше да нарушат правилата. Гаел бе упорита и убедителна, но не постигна нищо, макар да й се искаше Робърт да е до нея.

Портиерът им бе поръчал такси и на път към болницата Гаел отново повтори на Робърт, че държи той да е до нея. И двамата обаче знаеха, че това бе невъзможно.

— Докторът каза, че може да припаднеш — усмихна се Гаел, когато получи нова контракция и стисна ръката му.

Контракциите се засилваха и Робърт се радваше, че вече пътуват към болницата. Настаниха я в елегантен апартамент. Спалнята беше стерилна и личеше, че се намират в болнично заведение, но всекидневната бе луксозно мебелирана. Там посрещаха гости и показваха бебето. Болницата разполагаше с много добър готвач, който се грижеше за богатите светски дами.

Прегледаха Гаел и я увериха, че до раждането остават поне няколко часа. Засега нямаше спешна нужда от доктора, а и той щеше да пристигне по-късно сутринта. Гаел попита дали може да се прибере у дома, но й отказаха. Трябваше да остане под наблюдение, което й се стори отегчително и вбесяващо. Не виждаше причина да лежи там, след като бебето не бързаше да се появи на бял свят.

— Искам да се прибера у дома — каза тя на Робърт, след като я прегледаха.

Не виждаше смисъл да чака в болницата в продължение на часове, правилата й се струваха прекалено строги.

— Да останем заради моето спокойствие — нежно отвърна той. — Не искам да попаднем в задръстване и да родиш бебето по пътя.

— Хората раждат на полето всеки ден — напомни му тя, а той размаха пръст към нея.

— Бъди добро момиче!

Контракциите се засилваха и час по-късно Гаел вече не настояваше да се прибере у дома. Не можеше да говори от болка.

— Искате ли съпругът ви да си тръгне? — попита я сестрата след поредния преглед.

Разширението й бе само два сантиметра и сестрата й каза, че има още доста време до раждането, което я разочарова. Силните болки я караха да мисли, че раждането наближава. Подразни се от въпроса на сестрата за тръгването на Робърт. Очевидно болничният персонал не искаше той да се мотае там. Смятаха, че трябва да се прибере у дома и да чака новината.

— Не, не искам да си тръгва! — излая тя на сестрата. — Робърт няма да си ходи докато не вляза в родилната зала. Искам да е до мен. И също така искам да види как се ражда детето му.

Сестрата кимна и излезе от стаята. Съобщи на старшата сестра, че госпожа Бартлет е французойка, има свои идеи за раждането и настоява съпругът й да е до нея. Сестрата предпочиташе пациентки, които оставят съпрузите си пред вратата на болницата, за да не й се налага да се разправя с нервни бащи, но пък Робърт не беше създавал проблеми досега. Беше загрижен и внимателен, не пречеше с присъствието си.

— И аз винаги съм смятала, че съпрузите трябва да остават до жените си, ако те искат това — отбеляза старшата сестра. — Така раждането може да мине по-леко и ще е чудесно и за двамата родители.

Тя се усмихваше спокойно. По-младата сестра я изгледа ужасено и излезе от стаята, а старшата сестра се засмя. Нейните разбирания бяха по-либерални от тези на подчинените й. Според нея, ако двойката бе създала бебето заедно, нямаше причина двамата да не участват в раждането. Може би за жената ще е по-добре, отколкото да е заобиколена само от непознати. Но лекарите и болничната политика бяха абсолютно категорични. Сестрата се възхищаваше на Гаел задето поне бе настояла да наруши правилата и се отби да я види. Тя трепереше, пребледняла, измъчвана от болки, но не искаше лекарства.

— Справяш се чудесно — окуражи я старшата сестра и се усмихна на Робърт, който изглеждаше разтревожен.

— Нормално ли е да изпитва такива болки? — попита той.

Робърт не беше присъствал на раждането на първото си дете и нямаше представа какво да очаква. Състоянието на Гаел му се струваше кошмарно.

— Да, нормално е — увери го сестрата, но не му обясни, че предстои да стане още по-лошо. — Бебето е едро, а съпругата ви се справя чудесно.

Тя се усмихна на Гаел. Контракциите вече бяха на две минути. Бяха в болницата от цели пет часа, а докторът щеше да пристигне най-рано след час. Робърт смяташе, че трябва да дадат на Гаел нещо за силните болки, но тя твърдо отказваше да вземе лекарства.

— Добре ли си? — прошепна й той, когато сестрата излезе от стаята. — Защо не се съгласиш да ти дадат нещо?

Мразеше мисълта, че любимата му страдаше.

— Искам да си тук — отговори тя, като стисна ръката му. — Имам нужда от теб.

— Тук съм, скъпа. Няма да си тръгна.

Гаел се бори още час с контракциите, докато чакаха пристигането на лекаря, а Робърт едва издържаше. Не разбираше защо просто не й направеха обща анестезия, но сестрата му обясни, че Гаел трябва да се напъва, когато настъпи моментът, а за това трябва да е будна. Робърт знаеше, че никога вече не би искал тя да преживее подобно нещо, независимо колко млада и здрава беше.

Контракциите бяха толкова силни и чести, че се сляха в една зверска продължителна болка. Робърт искаше да се обади на лекаря и да го помоли да дойде веднага, но Гаел не му разреши.

— Ще те отпратят — тъжно изхленчи тя.

— Няма значение. Трябва да ти дадат нещо…

— Предпочитам ти да си до мен — отвърна тя.

— Какво има? — уплаши се той.

Беше бяла като платно и Робърт искаше докторът да е тук, но Гаел стискаше здраво ръката му и не му позволяваше да я изостави, нито да повика сестрата.

— Мисля, че бебето идва — отчаяно каза тя.

Струваше й се, че всички сили на ада я пронизваха с нажежени остриета. Робърт обаче смяташе, че това е невъзможно, тъй като сестрата каза, че раждането ще е след няколко часа. Той ужасено си помисли, че нещо не беше наред.

Гаел се опита да седне и стисна ръката му още по-здраво. Болката ставаше непоносима, а Робърт я гледаше паникьосано. Сестрата влезе в стаята и й се скара.

— Спри да се напъваш! Докторът още го няма. Ще се нараниш!

Но Гаел не я слушаше. Сестрата нареди на Робърт да напусне стаята.

— Съпругата ви не ни помага — ядосано каза тя. — Трябва да си тръгнете.

— Никъде не отивам — решително възрази той.

Гаел го стисна с всички сили, изпищя и се отпусна на леглото. Бебето проплака под завивките. Робърт се вторачи в дъщеря си и по бузите му потекоха сълзи. Гаел се опита да види бебето и се усмихна през сълзи. Робърт я целуна нежно. Никога в живота си не бе обичал някого така.

— Честито! — каза сестрата, а Гаел се засмя.

— Да, жена ми е герой — гордо отвърна Робърт.

Сестрата извика дежурния лекар да пререже пъпната връв. Вече бяха увили бебето, когато докторът влезе.

— Какво става тук? — попита той строго.

Робърт и Гаел се засмяха.

— Знаех, че ще родя — отговори Гаел, — а сестрата непрестанно ми повтаряше, че не съм готова и нямам достатъчно голямо разширение.

— Понякога нещата могат да се променят много бързо, но обикновено не се случва при първо раждане — мрачно изсумтя докторът, опитвайки се да прикрие грешката на сестрата.

— Тя ми каза да не се напъвам, но не можех да спра. А и съм щастлива, че Робърт беше тук.

— Аз също — радостно добави Робърт, вторачен в дъщеря си, която заспа в прегръдките на майка си.

Гаел искаше да кърми бебето си, нещо, което не бе изцяло прието в светското общество. Кърменето не бе на мода сред жените от хайлайфа.

— Е, вие двамата определено успяхте да предизвикате хаос в болничната политика — каза докторът, като се опита да бъде спокоен.

Той обичаше раждания по правилата, когато бащата седеше в чакалнята или в дома си, а майката бе упоена, доколкото можеше, а не бащи в родилната зала и майки, които не искаха те да си тръгнат и отказваха лекарства.

Медицинската сестра се оплака на старшата, която се усмихна.

— Браво на нея — каза тя. — Може би някой ден ще променим правилата.

Сестрата завъртя очи и напусна стаята, за да нагледа родилката и да отнесе бебето да бъде премерено.

Помогна на Гаел за тоалета и се изненада, че младата жена не искаше да се гримира и не се вълнува как изглежда. Обикновено всички настояваха да изглеждат добре след раждането, докато Гаел само искаше да е до мъжа си и да го целува. Сестрите предположиха, че причината е във френския й произход. След малко върнаха бебето, което тежеше четири килограма и половина. Беше красиво момиченце, което приличаше повече на баща си.

Бяха се разбрали да кръстят бебето Доминик, ако е момиченце. Решиха, че името му отива идеално. Робърт се радваше, че дъщеря му прилича на него, и смяташе Гаел за най-забележителната жена в света. А тя лежеше спокойно, сякаш нищо не бе станало. Нямаше и следа от страданията й. Беше усмихна и щастлива, а бебето спеше в ръцете й. Доминик Давънпорт Бартлет току-що бе пристигнала. Давънпорт беше моминското име на майката на Робърт и Гаел го прие. Искаше второто име на дъщеря й да е Ребека, но не възрази на съпруга си. Семейните традиции бяха важни за него и тя искаше той да е щастлив. Вече имаше всичко. Съпруг, когото обичаше, и красива дъщеричка. Животът й наистина беше като вълшебна приказка.