Даниел Стийл
Наградата (3)

2

Гаел де Барбет навърши шестнайсет през 1940 година, шест месеца след като немците окупираха Франция. Живееше с родителите си в семейния замък във Валенсин, в провинцията близо до Лион. Брат й Томас учеше в Политехниката в Париж и бе две години по-голям от нея.

Животът бе труден откакто преди петнайсет месеца започна войната. Храната намаляваше, а окупацията бе стресираща за всички. Брат й съобщи, че из целия Париж се мотаят немски войници и офицери, които налагат строги правила на парижани и вечерен час. Навсякъде имало пунктове за проверка на документите за самоличност и всички над шестнайсет години трябвало да носят национална идентификационна карта.

Два месеца по-рано, през октомври, указ, наречен „Статут на евреин“, показа ясно отношението на окупаторите към евреите. Повечето от тях загубиха работата си, тъй като не им разрешаваха да заемат правителствени или военни постове. Евреите журналисти бяха уволнени и им беше забранено да упражняват либерални професии. Много студенти бяха изхвърлени от университетите, а стотици евреи арестувани без причина, просто като нежелани елементи. В провинцията се появиха лагери, пълни с еврейски семейства, а домовете и бизнесът им бяха конфискувани от немците. В градовете царяха страх и безпокойство.

Около Лион, където преследването на евреите не беше така страховито, както брат й разказваше за Париж, бе сравнително по-добре. Баща им обаче строго нареди на Гаел да не се мотае на път към училище и да не говори с войниците, макар личната й карта да я идентифицираше като католичка. Бяха семейство аристократи, които живееха в района от триста години, и окупационната армия не се занимаваше с тях. Баща й продължаваше да се грижи за имението и фермите им без проблеми. По-богатите евреи в Лион досега не бяха обезпокоявани. Но бащата на Гаел й обясни, че за евреите ще е по-разумно да се преместят някъде другаде преди и в техния район да започнат неприятности. Всичко това й се струваше нереално и трудно за вярване. Но нищо лошо не се случи на еврейските семейства, с които се познаваха.

Най-близката приятелка на Гаел беше Ребека Фелдман, чийто баща бе най-богатият и уважаван местен банкер. Семейството произхождаше от Германия, но живееше в Лион от три поколения и нямаше от какво да се страхува. Или поне така си мислеха. Гаел сподели с Ребека думите на баща си, а приятелката й отвърна, че и нейните родителите обсъждали проблема, но баща й не се тревожел. Няколко от немските офицери бяха депозирали парите си в банката на баща й. Но пък редовно чуваха слухове за по-бедни еврейски семейства, принудени да напуснат домовете си в други градове, както и за лагерите в района. Никое от момичетата обаче не познаваше човек, изпратен там, и за момента ставаше дума само за клюки и слухове.

Не беше тайна, че семейство Фелдман бяха по-преуспели от Барбет, чието състояние бавно се топеше от години. Гаел чу баща си да споменава, че били богати на земя, но бедни откъм пари, но пък си имаха всичко, от което се нуждаеха, а замъкът им беше един от най-старите и изисканите в провинцията. А и като се изключи предупреждението на родителите й да не говори с войниците, те с нищо не ограничаваха Гаел. Тя все още ходеше на училище с колелото си и по пътя се отбиваше да се види с Ребека.

Гаел винаги се опитваше да си остави достатъчно време, за да прекара няколко минути в кухнята на семейство Фелдман, където готвачката и двете прислужници им поднасяха прясно изпечени кроасани и бриоши, както и рулца с разтопен шоколад. Това бе любимото време от деня за Гаел, а и дружелюбната готвачка винаги им даваше по няколко рулца за училище. Двете момичета бяха близки приятелки още от детската градина.

Ребека имаше двама по-малки братя — на дванайсет и четиринайсет години — и петгодишна сестра, Лоти, за която твърдеше, че е голяма досадница. Но Гаел я обичаше още от бебе, а пък Лоти я обожаваше. Братята й ходеха в същото училище като момичетата. Фелдманови имаха огромна къща, не така голяма като замъка на Барбет, но много по-луксозна, с красиви мебели, картини и украшения, а майката на Ребека си купуваше великолепни тоалети в Париж, носеше красиви бижута и кожи. Гаел обичаше да им гостува, а те винаги я караха да се чувства добре дошла.

Собствената й майка беше срамежлива, по-резервирана и някак си неприветлива. Гаел се забавляваше много повече в дома на приятелката си, отколкото в замъка. Преди да замине за университета Томас обичаше да се закача с момичетата, но през последната година бе много по-сериозен и притеснен заради Окупацията. Двамата с баща му говореха за това в продължение на часове. Томас прекарваше малко време с Гаел и се отнасяше с нея като с дете.

Две седмици преди Коледа тя потегли към къщата на семейство Фелдман на път към училище и когато зави към нея, видя две полицейски камионетки, паркирани отпред, заобиколени от купчина жандармеристи. Двама от полицаите извличаха бащата на Ребека от дома му, а други двама — съпругата му, която стискаше ръката на Лоти. Ужасеното петгодишно момиченце пищеше истерично. Ченгетата бутнаха двете момчета надолу по стълбите и те се проснаха на земята. Други двама жандармеристи ги натовариха в една от камионетките. После Гаел видя Ребека, чиято дълга руса коса още не бе сресана и сплетена на плитка. Един от войниците я метна в камионетката като парцалена кукла. Тя беше слабо момиче, косата й имаше същия цвят като този на Гаел. В училище често казваха, че двете изглеждат като сестри, макар Гаел да беше по-висока. В мига, когато жандармеристът я сграбчи, Ребека прикова очи в тези на приятелката си, но после я натикаха в камионетката и изчезна. Гаел видя как един от мъжете взе елегантната шапка на господин Фелдман, метна я на земята и я смачка с крак. После чу да казва:

— Там, където отиваш, шапката няма да ти трябва.

Сърцето на Гаел заби лудо. Наблюдаваше сцената ужасена, без да смее да се приближи. След миг камионетките потеглиха, последвани от колата на полицейския капитан. Искаше да се затича след тях, но не можа. Беше й абсолютно невъзможно да разбере защо френските жандармеристи и местните полицаи постъпваха така със семейство Фелдман. Не ставаше дума за немски войници, а за сънародниците им. Тя заплака, качи се на колелото и подкара към къщата. Втурна се по задните стълби и влезе в кухнята. Готвачката и двете прислужници изглеждаха ужасени, а от фурната долиташе миризма на изгорено тесто. Никой не помръдваше.

— Какво стана? Къде ги водят? — изплака Гаел, потънала в сълзи, а готвачката се обърна към нея ядосано.

— Разкарай се оттук! Тръгвай! Не ти е мястото тук! Изчезвай! — извика жената, като посочи към вратата.

Никога преди не й беше говорила по този начин. Гаел забеляза, че двете прислужници плачеха. Бяха ги предупредили, че ще ги арестуват задето са работили за евреи, ако не напуснат къщата незабавно, а жандармеристите ги бяха уверили, че ще се върнат по-късно. По стълбите се чуха забързани стъпки. Другите слугини си събираха багажа.

— Къде отиват? — отчаяно попита Гаел.

— Не знам… вероятно в лагер… трябваше да се махнат по-рано — отговори готвачката, която също изглеждаше уплашена, но вече не така груба с Гаел както в началото. — Трябва да си тръгнеш и никога вече да не се връщаш тук. Офицерите казаха, че следобед в къщата ще се нанесат германци. Семейство Фелдман няма да се върне.

— Трябва да я намеря — трескаво каза Гаел.

— Не, не трябва — възрази едрата жена, като я хвана грубо за ръката. — Не се меси в това. Няма да ти позволят да я видиш.

— Как могат да им причинят подобно нещо? — изхлипа Гаел, докато готвачката, която винаги преди бе изключително любезна с нея, я тикаше към вратата.

— Те са евреи. Забрави, че ги познаваш. Можеш само да си навлечеш неприятности покрай това. Тръгвай сега.

Жената я бутна и заключи вратата зад гърба й. Гаел се запрепъва надолу по стълбите, метна се на колелото и потегли, шокирана от случилото се и смъртно уплашена за приятелката си. Полицаите се бяха отнесли със семейство Фелдман като с боклук, който хвърляха в боклукчийска кола. И Гаел нямаше представа къде ги бяха отвели. Беше толкова разстроена, че падна два пъти от колелото, скъса роклята си и пристигна късно в училище с окървавено коляно и издрана ръка. Изглеждаше ужасно.

— Какво ти се е случило? — попита я едно момче, което никога не беше харесвала.

— Имах инцидент на път към училище — небрежно отвърна тя.

Не възнамеряваше да му каже какво бе станало със семейство Фелдман. Вече нямаше доверие на никого. В миг всичко се беше променило.

— Къде е Ребека? — попита момчето.

Гаел не му отговори, но после подхвърли през рамо:

— Не знам. Може да е болна.

Или пък мъртва, ужасено си помисли тя. Трябваше да я намери, независимо какво й бе казала готвачката. Нямаше да я забрави. Нито нея, нито семейството й. Където и да ги държаха, тя щеше да ги намери.

Гаел седя безмълвно цял ден в училище, а после се качи на колелото и се прибра у дома сама. Веднага отиде да намери баща си. Той тъкмо се връщаше от конюшнята и водеше куц кон след себе си. На път към къщи тя мина покрай къщата на семейство Фелдман и видя отвън войници. Някои от мъжете носеха куфари и сандъци и очевидно се нанасяха в дома на приятелката й.

Гаел разказа на баща си за случилото се, а той се намръщи докато слушаше.

— Някой видя ли те там? Имам предвид войниците? — сериозно попита той.

— Не. Изчаках докато си тръгнат.

Но не му каза, че Ребека я беше видяла и за секунда погледите им се бяха срещнали преди войниците да я натикат в камионетката.

— После влязох вътре и говорих с готвачката. Но тя не знаеше къде ги отвеждат.

— В лагер — каза баща й.

Беше се страхувал от подобно нещо. Чуваше какво става в Париж, но досега в Лион и района нямаше опасност. Щом отвеждаха хора като семейство Фелдман, значи евреите вече никъде не бяха в безопасност.

— Не искам да се връщаш в къщата им, нито да се опитваш да откриеш къде е Ребека — каза той. — Не можеш да я видиш, Гаел. Ясно ли е? Бездруго няма да ти позволят. Опасно е дори да питаш.

— Трябва да я намеря, татко — нещастно промълви тя.

— Не, не трябва! — извика баща й. — Прибирай се в стаята си.

Гаел плачеше отчаяно докато отиваше към стаята си. Просна се на леглото и си припомни кошмарната сцена от сутринта. Майка й беше също така строга с нея вечерта. Знаеше колко силно се обичаха двете момичета, но с това вече бе свършено. А ако Гаел упорстваше в опитите си да намери приятелката си, можеше да навлече неприятности на цялото семейство.

— Обещай ми, че няма да се опитваш да я търсиш — разтревожено каза майка й.

Тя не познаваше семейство Фелдман добре, бяха се срещали само по училищните събития, но очевидно сега бе опасно да познаваш хора като тях. След като ги бяха отвели, можеше да се предположи, че са в лагер, може би дори концентрационен, някъде в Германия или на Изток. Засега държаха арестуваните евреи във Франция, но се носеха слухове, че идват по-страшни времена.

Гаел слезе долу за вечеря, но въпреки настойчивите подканяния на родителите си, не можа да хапне нищо. На следващия ден нямаше училище и тя си остана в леглото. Мислеше за Ребека.

Два дни по-късно чу двама от фермерите на баща й да говорят за арестуваните миналата седмица евреи. Твърдяха, че са отведени в лагер „Шамбаран“ във Виен, на петдесет километра от Лион и шестнайсет километра от Валенсин. Гаел си помисли, че Господ иска тя да научи това.

На следващия ден, вместо да отиде на училище, тя се качи на колелото и кара почти два часа по черните пътища наоколо. Стигна до лагер, какъвто дори не си бе представяла, че съществува. Огромна площ, заобиколена от високи метални огради, с много палатки вътре, както и голям хамбар, от който излизаха хора с вещите си. Наоколо се мотаеха мъже, жени и деца, но не се виждаха войници, нито наблюдателни кули, което бе облекчение за Гаел.

Тя подкара колелото си към лагера и никой не я забеляза. Тесният черен път стигна до оградата и Гаел застана пред нея. По чудо зърна Мишел, един от братята на Ребека. Махна му, той я видя и се доближи до оградата.

— Какво правиш тук? — попита той разтревожен.

— Дойдох да видя как сте. Къде е Ребека?

Той се усмихна на познатото лице с дългите руси плитки. Ако си беше у дома, отново щеше да я закача и дразни весело.

— Тя е вътре с мама и Лоти. Татко имаше пари, които те не успяха да намерят, и плати на някой да ни осигури място в хамбара. Нощем навън е ужасен студ.

Наближаваше Коледа и по земята имаше лед.

— Мога ли да я видя? — нервно попита Гаел.

— Ти си луда, че въобще си дошла тук. Ако те хванат, ще те хвърлят вътре при нас.

— Не, няма. Не съм еврейка — разумно отговори тя, а Мишел кимна и обеща да каже на сестра си, че Гаел е тук.

Тя изчака десет минути и се зачуди дали Мишел щеше да се върне, а после видя Ребека, беше само по рокля. Не беше имала време да си вземе палтото, когато ги отведоха. Само баща й носеше своето, но го бе дал на майка й, когато пристигнаха в лагера, а Лоти бе сгушена в него в хамбара. Момчетата имаха пуловери, а Ребека — само вълнената рокля, с която се беше приготвила за училище.

— Не трябваше да идваш — уплашено каза Ребека, когато Гаел свали палтото си и го пъхна през решетките на оградата, а приятелката й бързо го грабна. — Ще се разболееш — запротестира тя, но палтото бе топло и беше благодарна, че го е получила.

— Облечи го — настоя Гаел. — Не бъди глупава. Имаш нужда от него много повече от мен. Ще се върна утре — обеща тя.

— Ами ако те хванат? — уплашено извика Ребека.

— Няма да ме хванат. Обичам те, глупаче — каза Гаел, а Ребека се усмихна.

— Ти си глупачката щом идваш тук. И аз те обичам. А сега изчезвай, преди да те пипнат — нареди й тя.

Ребека облече палтото и вече не трепереше толкова силно.

— Ще се видим утре — усмихна се Гаел и се качи на колелото.

— Няма да ти се сърдя, ако не дойдеш — увери я Ребека, макар да се надяваше, че отново ще види приятелката си.

Гаел подкара по обратния път и се опитваше да се успокои. За щастие, никой не я видя. Нужни й бяха два часа да се прибере у дома и когато най-после стигна, трепереше от студ. Втурна се към стаята си преди някой да забележи, че е без палто. Вечерта се промъкна на тавана, за да вземе някои от старите си дрехи, които възнамеряваше да занесе на Лоти на другия ден. Намери палто, което вероятно щеше да стане на момиченцето, нави го на руло и го пъхна в кошницата на колелото. Палтото беше от черно кадифе с яка от самур. Гаел си спомни, че го бе носила на една отдавна отминала Коледа, когато баба й беше още жива и им гостуваше.

По време на вечерята не каза нито дума, но родителите й сякаш не забелязаха. Напоследък бездруго нямаше много приятни теми за разговор, а всички новини бяха лоши. Майка й беше получила писмо от Томас със силно цензурирано съдържание, но според нея синът й беше добре.

На другия ден Гаел отново избяга от училище и отиде да види Ребека, която беше навън, впила поглед в оградата. Взе палтото за Лоти, а Гаел й подаде и няколко ябълки, шоколади и едри парчета хляб, завити в салфетка. Не беше посмяла да вземе повече храна, но Ребека я пое с благодарност. Каза, че условията в лагера били ужасни, хората мръзнели и боледували и нямали почти нищо за ядене. Давали им само супа, корав хляб и малко зеленчуци, а хората се биели за храна. Клозетите били навън и малко на брой. Срещнали се с няколко познати семейства и с двама от служителите на баща й в банката, които не скрили изненадата си, че и Фелдманови са в лагера. Това доказвало колко кошмарно било положението.

От този ден нататък всеки ден след училище Гаел идваше до лагера. Спря да обядва и носеше храната си на Ребека. Заради посещенията в лагера се прибираше чак за вечеря, но обясняваше, че я задържали в училище, за да помага на по-малките и да почиства. Гаел ходеше при приятелката си всеки ден, с изключение на Коледа и една седмица през февруари, когато се разболя от грип. И по някакво чудо никой от пазачите в лагера не я забеляза. Те не бяха много, а и повечето бяха млади. И като се имаше предвид, че затворниците бяха най-вече семейства с деца, не бяха особено бдителни.

Беше май и Гаел посещаваше Ребека от пет месеца, когато един от пазачите за първи път я забеляза. Тя тъкмо бе подала през оградата синя панделка на приятелката си, в цвета на очите им, които бяха еднакви като дългите им руси коси. Панделката се закачи на оградата и малко парченце от нея остана на бодливата тел. Гаел го грабна и прибра в джоба си. В този момент пазачът й изкрещя и тя замръзна.

— Хей! Какво правиш тук? — попита той, като насочи оръжието си надолу и се опита да прозвучи свирепо.

Беше само няколко години по-голям от момичетата, изглеждаше като някой от съучениците им.

— Просто спрях да попитам какво е това — невинно отговори Гаел и му се усмихна.

Сърцето й биеше толкова силно, сякаш щеше да изскочи от гърдите й.

— Летен лагер за семейства — усмихна й се момчето в отговор.

Гаел беше красиво момиче. Ребека не й отстъпваше, но пазачът не й обръщаше внимание, защото знаеше, че е еврейка.

— Наблизо ли живееш? — попита той.

Гаел кимна. Той посочи надолу по пътеката с пушката си.

— Тогава се прибирай у дома. Това място не е за теб. То е за бедняци. Изпращат ги тук от градовете, за да подишат чист въздух.

Гаел кимна разбиращо и тръгна по пътеката, без да погледне назад към Ребека. Чу пазачът да й нарежда грубо да се прибере при останалите в хамбара. Лагерът бе далеч от погледа й, когато спря да си поеме дъх и да се успокои. Извади парченцето синя панделка от джоба си и го задържа в ръка за минута. Мислеше за Ребека и се радваше, че не беше се случило нещо по-лошо. Струваше й се невероятно, че семейство Фелдман бе в лагера вече пет месеца. Тук непрестанно пристигаха и нови хора, но приятелите й още не бяха изпратени никъде. Просто ги държаха в лагера. Ребека й разказа за слуховете, че ще ги отведат другаде, но засега това не беше се случило. Бащата на Ребека се опитал да се срещне с началника на лагера, за да разбере къде ще ги изпратят, но онзи отказал да се види с него. До юни на това кошмарно място вече живееха хиляди хора. Гаел и останалите деца забелязаха, че няколко от съучениците им сякаш се бяха изпарили. Еврейските семейства изчезваха едно по едно и никой не говореше за това къде бяха отишли. Никой не знаеше със сигурност, а и бе прекалено опасно да питаш.

През лятото местното немско командване се настани в замъка. Майка й я сложи да си легне веднага, след като ги уведомиха за това, а баща й я предупреди отново да стои далеч от войниците. Когато офицерите се нанесоха, семейство Барбет бяха настанени в слугинските стаи на тавана, докато немците се ширеха долу из стаите им. Те имаха право да слизат в кухнята нощем, за да си сготвят. Агата, майката на Гаел, почти не напускаше стаята. Нервите й бяха опънати до краен предел от страха да живее под един покрив с окупаторите.

Комендантът беше учтив, но по нареждане на баща си, Гаел също прекарваше времето в стаята си, с изключение на моментите, когато ходеше на училище или посещаваше Ребека, което правеше почти всеки ден. Когато времето се затопли, тя занесе на приятелката си няколко памучни рокли, както и малко дрехи за Лоти. Ребека каза, че майка й не спирала да плаче и кашляла ужасно още от зимата. А господин Фелдман готвел и почиствал тоалетните заедно с останалите мъже. В луксозната къща на семейство Фелдман също живееха немски офицери. Но поне онези в замъка засега се държаха любезно с тях. Един дори остави шоколади в кухнята, но баща й не й позволи да ги отнесе горе в стаята си. Рафаел, баща й, сега излизаше често и посещаваше фермите им. Обясни й, че трябвало да се труди заедно с арендаторите си, тъй като работната ръка не достигала. Рафаел беше доволен, че комендантът държеше хората си под контрол. Досега никой не бе притеснявал Гаел.

Беше дълго, горещо лято и Гаел посещаваше Ребека винаги, когато можеше. Агата боледуваше често и Гаел трябваше да си стои у дома, за да й помага. Приятелката й каза, че и нейната майка непрестанно боледувала, както и много други хора в лагера. Там имало няколко лекари, но никакви лекарства. Ребека бе отслабнала много, но все още носеше синята панделка в косата си. Гаел й подари и червена, но Ребека предпочиташе светлосинята.

През септември започна новата учебна година. След като се дипломираше през юни, Гаел искаше да постъпи в университет в Париж догодина, но баща й каза, че няма да я пусне. Рафаел не искаше дъщеря му да е сама в големия град, пълен с немски войници. Тревожеше се за сина си, но нямаше да позволи и момиченцето му да попадне там. Обясни й, че ще трябва да изчака края на Окупацията, а и се нуждаеше от нея у дома, за да се грижи за майка си. Томас се прибра у дома за няколко седмици през август, а после отново се върна в Париж. Работеше в ресторант, за да се издържа. Нямаха никакви доходи, тъй като продукцията, която отглеждаха и обикновено продаваха, сега бе реквизирана от немците и почти нищо не им оставаше. Старата им икономка Аполин открадваше по нещо от офицерите и го криеше в чекмеджето за тях, но никога не бе достатъчно и всички отслабваха с всеки изминал ден.

Условията в лагера още повече се влошиха, когато отново застудя. Тази година зимата бе тежка и снегът заваля рано. През декември се навърши една година, откакто семейство Фелдман бяха в лагера. Струваше им се, че са тук от цяла вечност, плашеха се от непрестанните слухове, че ще ги изпратят някъде другаде. В лагера вече имаше пет хиляди човека, които живееха при кошмарни условия. Някои бяха докарани от Париж и Марсилия. Из цялата страна се появиха подобни лагери и все повече евреи последваха съдбата на семейство Фелдман. Не знаеха какво ги очаква, най-непоносима беше мисълта за концентрационен лагер.

Момичетата бяха навършили седемнайсет години и един ден Ребека попита приятелката си дали някога отново щяха да водят нормален живот. Гаел я увери, че това ще се случи. Трябваше. Тази лудост не можеше да продължава завинаги. Ужасно й се искаше да го вярва. Успокояваше я това, че поне никой от Фелдманови не се бе разболял сериозно, нито бе изпратен на друго място. Гаел се молеше да останат тук. Така виждаше Ребека почти всеки ден, особено след като пазачите, заети с хилядите новодошли в лагера, вече не обръщаха голямо внимание на оградата. Понякога Гаел сядаше на земята и хващаше ръката, на приятелката си през оградата. Двете си бъбреха с часове, а от време на време и братята на Ребека идваха при тях. Родителите им не знаеха за посещенията й, нито пък нейното семейство.

Агата вече не се интересуваше какво се случва извън стаята й, а Рафаел вечно отсъстваше и вършеше нещо някъде из имението. Това предоставяше възможност на Гаел да прави каквото си поиска.

Все още бе мразовит студ през март 1942 година, петнайсет месеца след пристигането на семейство Фелдман в лагера. Ребека бе настинала лошо и очевидно имаше температура. Гаел я целуна по бузата през оградата и усети, че гори, макар да трепереше. Два дни по-късно и Гаел се разболя, вероятно заразена от приятелката си. Майка й я накара да остане в леглото цяла седмица, а икономката й носеше супа в таванската стая. Гаел се чувстваше отпаднала, когато най-после се качи на колелото и потегли към лагера. Краката й тежаха като цимент и пътуването дотам й отне по-дълго от обикновено. Нещата в лагера изглеждаха различни. Забеляза го още отдалеч, но не беше сигурна защо. Когато се приближи до оградата, ужасена осъзна, че лагерът бе празен. Всички задържани бяха изчезнали и нямаше кого да попита къде бяха изпратени. Може би бяха в някой лагер наблизо, но нямаше представа как да разбере. Чувстваше се изтощена от карането, след като беше боледувала цяла седмица. Застана до оградата безмълвно и се вторачи в празния хамбар и палатките. Накрая подкара по обратния път, като не спираше да плаче. Мислеше само за последния път, когато бе видяла Ребека и я бе целунала, без да знае, че са заедно за последен път.

Тя се отби в малко кафене в първото селце и помоли за чаша чай. Беше премръзнала и трепереше. Келнерката й даде чая безплатно, когато разбра, че доскоро е боледувала. После момичето я разпита с престорена небрежност за лагера, надявайки се да научи нещо.

— Какво стана с хората от лагера? — невинно попита тя, а жената незабавно се намръщи.

— Не трябва да задаваш такива въпроси — прошепна й тя. — Те са просто евреи. Изпратиха ги някъде миналата седмица. Чух, че някои от тях са заминали в концлагери на Изток. Депортират ги и от Париж. На добър им час. Само неприятности ни докараха. Радвам се, че вече ги няма. Чух, че скоро щели да докарат нови, но вече нямало да ги държат тук. Качват ги във влакове и ги откарват. Не знам защо въобще вдигнаха проклетия лагер тук. Евреите са прекалено много и носят болести.

Келнерката се отдалечи от нея, когато влезе войник, който си поръча бира. След минута Гаел стана, благодари на жената, остави празната си чаша на бара и се метна на колелото.

Плака по целия път към къщи. Прибра се в стаята си, отвори чекмеджето и извади малкото парченце от синята панделка, която беше подарила на Ребека предишното лято. Това бе всичко, което бе останало от нея. Малко късче сатен, в същия цвят като очите й. По бузите й се стекоха горещи сълзи, когато прибра парчето плат в чекмеджето и отправи страстна молитва приятелката й да е в безопасност и двете да се съберат отново. Тогава още не знаеше, но този момент щеше да промени живота й завинаги.