Даниел Стийл
Наградата (18)

17

Лятото не беше лесно за никой от тях. Кристоф и Гаел си липсваха ужасно. Трудно му бе да повярва, че се бяха запознали през януари, а сега чувстваше, че не може да живее без нея. Говореха няколко пъти седмично по телефона.

През юли и август Гаел и Доминик бяха в Саутхамптън. Гаел издирваше интересни вещи за музея в Ню Йорк в антикварните магазини в Кънектикът, където откри великолепни предмети.

Доминик постоянно канеше на гости старите си приятели, които също се готвеха за колежа. В къщата течеше вечен купон. Беше завършила училище в Париж, но истинските й приятели и живот бяха тук. Заяви категорично на майка си, че никога вече няма да живее в Париж, макар там да й харесваше. Доминик щеше да гостува на приятели за Деня на благодарността, но обеща за пролетната ваканция да бъде в Париж. Гаел щеше да отиде в Ню Йорк, за да са заедно на Коледа, а на Нова година щяха да са в Палм Бийч.

Всичко беше планувано и сега зависеше само от Гаел да подреди собствения си живот. Ако Робърт беше жив, пак нямаше да е лесно. Заминаването на Доминик беше сериозна промяна. Но без него сега бе още по-драматично. А и след разправията им за Кристоф отношенията между майка и дъщеря бяха доста напрегнати. Гаел не забрави и не прости грозните думи на Доминик за Кристоф и за парите на баща й. Най-лошото беше, че дъщеря й наистина мислеше така. Очакваше майка й да остане завинаги сама и смяташе, че Робърт й бе оставил достатъчно пари, за да не й се налага да се омъжва отново. Очевидно смяташе майка си за користолюбива златотърсачка. Гаел бе силно наранена и обидена. Доминик не смяташе, че греши, не се разкайваше и се държеше на разстояние. Отчуждеността й направи последните им дни заедно още по-тъжни за Гаел.

В края на август потеглиха към Бостън с ван, претъпкан с кашоните на Доминик, грамофона й, новото й колело и дрехите, които си бе купила за колежа. Гаел й помагаше да се приготви през целия месец. Големият ден най-после настъпи. Шофьорът им помогна да занесат багажа в общежитието. Доминик щеше да живее в Радклиф, но да посещава и класове в Харвард. Щеше да учи икономика и планираше да работи в инвестиционната фирма на баща си всяко лято, ако я приемеха, за да получи квалификация за бизнес факултета, веднага след като приключи с бакалавърската степен. Имаше амбициозни цели, като начало — магистратура по бизнес от Харвард.

Гаел тъжно закачаше дрехите й в гардероба и подреждаше вещите й, докато Доминик разучаваше университетското градче с друга студентка от общежитието. Дъщеря й беше взела огромно количество миниполи и бе подстригала косата си в закачлива прическа. Изглеждаше красива и невинна. Гаел я притисна в прегръдката си задълго, преди да си тръгне и напусна общежитието с натежало сърце. Плака по целия път обратно към Ню Йорк. Доминик беше единственото, което си имаше сега, а нямаше да се видят цели четири месеца, чак до Коледа.

Лятото мина, изпълнено с трудни решения и сбогувания. Заминаването на Доминик за колежа бе тежко и болезнено за майка й. Гаел се видя с някои от старите им приятели, но без Робърт беше различно. Те бяха много по-възрастни, при това тя живееше в Париж и вече не се чувстваше близка с тях. Двамата с Кристоф говореха често, но не стигнаха до решение. Гаел не желаеше да обсъждат връзката им по телефона, предпочиташе да го направят лице в лице. Чувстваше се ужасно самотна, когато заключи апартамента в Ню Йорк и потегли към летището.

Кристоф я чакаше, когато излезе от митническата проверка. Не го беше виждала повече от два месеца и не знаеше какво да очаква. Той я привлече към себе си и я прегърна, без да каже и дума. Беше му липсвала повече, отколкото му се струваше възможно, а и се бе страхувал, че може никога вече да не я види. Дори беше написал няколко композиции за нея, за които я увери, че веднага ще я приспят. После се вгледа в лицето й и я целуна.

— Мислех, че съм те изгубил — призна й той.

Не бе сигурен какво точно предстоеше да се случи. Може би Гаел щеше да се сбогува с него. Опита се да запази спокойствие.

Кристоф пое куфарите й и тръгнаха към колата му. Гаел се настани удобно, погледна го с копнеж и се усмихна широко.

— Как беше в Радклиф? — попита той.

— Трудно. Но не и за Доминик. Тя е въодушевена и готова за нов живот. Нямаше търпение да си тръгна.

— Ами ние? — не успя да се въздържи той.

Трябваше да знае отговора, какъвто и да беше.

Гаел му се струваше различна, по-спокойна и някак си в мир със себе си. Двата месеца в Саутхамптън й се бяха отразили добре и й бяха дали достатъчно време за размисъл.

— Тук съм — простичко отговори тя.

— Какво означава това? — тревожно попита той.

— Върнах се при теб. Доминик си има собствен живот. Аз също. Свързан с теб, ако още го искаш — обясни тя, а той се вторачи невярващо в нея. — Обичам те, Кристоф.

— Аз също те обичам — пламенно извика той и я целуна.

Решиха първо да отидат в неговия апартамент. Гаел бе ходила там само веднъж, съвсем инцидентно. Тогава се почувства неудобно, но сега бе съвсем различно. Апартаментът му беше малък и чаровен, в стара кооперация на Левия бряг. Освободиха се от дрехите си още в антрето, а само след минута вече бяха в леглото, преливащи от страст.

Гаел беше при него. Започваха нов живот заедно. Не можеха да се наситят един на друг. Той погали копринената й коса и я целуна нежно. Копнееше за този миг отдавна. Светът вече им принадлежеше. Кристоф не бе изпитвал подобно щастие през целия си живот. След като се любиха, тя се сгуши в прегръдките му и заспа.

Две седмици след завръщането й организираха прием в нейния апартамент. Поканиха и Андре и Женевиев, която приготви прочутия си ябълков щрудел и прясно изпечена шоколадова торта. Дойдоха няколко приятели на Кристоф от музикалния свят, известен композитор, Луиз и хора, с които Гаел се познаваше покрай музея. Гаел и Кристоф сякаш празнуваха новия си живот. Андре също бе щастлив заради тях. Знаеше колко лудо влюбен е приятелят му в Гаел, а и тя изглеждаше по същия начин. Забеляза, че тя вече не носеше венчалната халка, когато се прибра от Ню Йорк. Най-после беше свободна.

Говориха за откриването на музея през декември, което очакваха с нетърпение, а Кристоф тъкмо бе завършил музиката за последния си филм. Щеше да полудее, ако нямаше върху какво да се съсредоточи. Наскоро бе подписал договори за два нови филма и албум. Кариерата му се развиваше впечатляващо добре и Гаел се гордееше с него.

Прекарваха повечето време в нейния апартамент. Беше по-голям и удобен от неговия. От време на време той се шегуваше, че е жиголо, но всъщност бе невероятно щедър към нея и си деляха разходите. През октомври двамата вече живееха заедно и ставаха все по-щастливи с всеки изминал ден.

Гаел навърши четиридесет през ноември. Кристоф бе три години по-голям от нея и се пошегува, че му приличала на хлапе. Бяха великолепна елегантна двойка. Филмът, по който работеше, се появи по кината точно преди рождения й ден и музиката бе приета с въодушевление. Светът им се усмихваше. А на нея й оставаше почти месец до откриването на музея. Стаите бяха почти напълно завършени, а семейство Щраус бе много доволно от свършената от нея и Андре работа. Тя бе включила музея в няколко пътеводителя и организира обиколки за репортерите от списанията, за да привлече посетители. В „Ле Фигаро“ щеше да се появи голяма статия за музея. Уредникът на „Нисим де Камондо“ се обади да я поздрави за успеха, а един от телевизионните канали искаше да направи предаване за музея.

Всеки ден бе по-хубав от предишния и двамата очакваха бъдещето си с радост. Устроиха прием за Деня на благодарността, а Кристоф се прояви като изискан домакин. Доминик липсваше на майка си, но се чуваха всеки ден. Тя щеше да прекара празника в дома на една от приятелките си в Радклиф.

— Изглеждаш щастлив, приятелю — усмихна се Андре на Кристоф, докато наливаше виното в кристална гарафа.

— Да, щастлив съм — искрено призна Кристоф.

И наистина вярваше в това. Никога преди не бе преживявал подобно нещо. А от няколко дни нещо го тормозеше. Искаше да сподели с приятеля си, но първо реши да поговори с Гаел.

Лежаха в леглото в събота сутринта и се съвземаха от натоварената седмица. Кристоф се обърна към Гаел и я погледна усмихнат.

— Осени ме откачена идея — прошепна той.

Чудеше се каква щеше да е реакцията й, но животът бе кратък. И двамата бяха преживели войната на млади години, единственото й дете напусна дома, а загубата на Робърт й бе показала колко бързо отлитаха дните. Той замълча и тя го погледна въпросително.

— Каква е идеята? — попита Гаел, като прокара дългите си тънки пръсти по гърдите му.

— Ще се омъжиш ли за мен? — решително попита той.

Гаел не бе очаквала това.

— Сериозно ли говориш? — вторачи се тя в него. — Ами Доминик?

— Това зависи от теб.

Да, дъщеря й нямаше да се зарадва, но щеше да свикне с мисълта, ако нямаше друг избор. Бездруго вечно критикуваше майка си, независимо от действията й. Кристоф не смяташе, че Гаел трябва да се откаже от щастието си заради нея и да й даде пълен контрол върху живота й.

— Ще направя каквото искаш.

Гаел копнееше той да я обича и да й обещае, че ще бъде до нея завинаги.

— Не мислиш ли, че съм прекалено стара, за да се омъжа? — усмихна му се тя. — Ти ме караш да се чувствам млада.

— Млада си. И защо да не се оженим, ако и двамата го искаме?

— Така ли е? — свенливо попита тя. — Това ли искаш, Кристоф?

— Да — решително заяви той.

Никога не бе желал нещо толкова силно. Мечтаеше да прекара остатъка от живота си с нея и искаше официален брак. Знаеше, че просто бе чакал подходящата жена през всички изминали години. После я изненада отново.

— Искаш ли да имаш още деца?

Гаел се изненада. Знаеше, че той никога не бе искал деца. Беше й го казвал няколко пъти.

— Никога не съм мислила по въпроса.

— Би ли могла?

— Не знам — честно отговори тя. — Жени на моята възраст често раждат, но не ми остава много дълго.

Беше наясно, че след четиридесет години ставаше трудно, а за някои жени бе дори невъзможно.

— Не искам да правим нищо крайно или героично, като взимане на хормони или инвитро. Не възнамерявам да те подложа на това. Но може да видим какво ще се получи, след като се оженим.

Тя се усмихна на нежността в очите му. Кристоф изглеждаше различен. Или по-скоро като нова и по-добра версия на човека, с когото се запозна на вечерята у Андре преди десет месеца.

— Още не съм приела предложението ти — засмя се тя весело.

— Така ли? Какво чакаш, жено? Искам да се оженя за теб!

След като веднъж бе взел решението, той нямаше търпение да го осъществи.

— Кога? — замисли се тя за минута. — Първо ще трябва да съобщя на Доминик. Не искам да й казвам, след като го направим.

Знаеше, че това ще нарани дъщеря й и ще я накара да се почувства изоставена, а Гаел не желаеше подобно нещо.

— Голяма сватба ли искаш? — попита тя.

— Не. Само няколко приятели.

Това й се стори чудесна идея.

— И сестра ми и семейството й, разбира се — добави той.

— Доминик ще пристигне за пролетната ваканция — каза Гаел. — Можем да се оженим през март.

Оставаха четири месеца дотогава и всички щяха да разполагат с достатъчно време да приемат идеята. Единственият проблем беше Доминик.

— Мога да й съобщя, когато се видим по Коледа. Може да приеме да ми е шаферка — усмихна се Гаел.

Досега не бе мислила за нов брак, но обичаше Кристоф. Перспективата да стане негова съпруга я развълнува. Предстоеше им прекрасен живот.

— Добре, значи имаме дата, имаме и шаферка, знаем колко човека ще поканим… Имаме ли младоженец? — попита Кристоф, а тя се засмя.

— Почти забравих… мисля, че имаме. Бихте ли искал да сте младоженец, господин Паски? — попита тя и протегна ръце към него.

— Мислех, че никога няма да ми предложиш — отговори той и я прегърна здраво.

— Ще се оженим през март — промърмори тя замечтано.

Кристоф започна да я люби и тя забрави колко й хареса идеята да се омъжи за него.

— Иска ми се да можехме да го направим по-скоро — каза той, обзет от страст.

— На мен също — отвърна тя и забрави за сватбата, Доминик и всичко друго.

Кристоф не спомена повече за бебе. Мислеха само един за друг и колко хубав щеше да е бъдещият им живот.

Споделиха плановете си с най-близките приятели. Андре и Амандин, сестрата на Кристоф, щяха да са кумове. Луиз очакваше сватбата с нетърпение и се радваше за тях.

Музеят бе открит и широко рекламиран в седмицата преди Гаел да отлети за Ню Йорк за празниците с дъщеря си. Възнамеряваше да съобщи новината на Доминик няколко дни преди Коледа, за да избегне драмите на самия празник. Очакваше някаква реакция, но беше готова да я приеме.

Гаел й каза, че двамата с Кристоф възнамеряват да се оженят и ще изчакат идването й в Париж през март, за да направят сватбата. Гаел очакваше дъщеря й да вдигне шум, но да приеме решението им.

— Шегуваш се, нали? — извика Доминик и се вторачи в майка си невярващо. — Не говориш сериозно, мамо. Дори не го познавам. Само веднъж го видях в коридора. Не можеш да се омъжиш за човек, когото не познавам.

— Каза ми, че не искаш да го видиш отново — напомни й Гаел спокойно.

— А ти ми каза, че не ти е гадже — обвинително излая тя. — Излъга ме.

— Не, не съм. Тогава не ми беше гадже — отвърна Гаел.

Знаеше, че не трябва да си изпуска нервите, за да оправи нещата с дъщеря си.

— И какво направи? Скочи в леглото с него в мига, когато се върна в Париж? Гнусна работа, мамо. И защо той иска да се ожени за теб? За парите, които татко ти остави? Той не е ли някакъв гладуващ музикант? Обзалагам се, че е адски развълнуван задето ще спонсорираш кариерата му. Но татко не ти остави парите с такава цел.

Гаел се отврати от мисълта, че дъщеря й се вълнува само от пари. А грубостта и жестокостта й нямаха край.

— Иска да се ожени за мен, защото се обичаме. Той е композитор, а не гладуващ музикант. Не иска парите на баща ти, нито моите. И не се нуждае от субсидии. Светът не се върти само около парите. Съжалявам, че мислиш така. А думите ти са направо гнусни.

— А аз съжалявам, че ти не обичаше баща ми достатъчно, за да му останеш вярна. Виждам, че си свалила халката си. Какво направи? Изхвърли ли я?

— Прибрах я в кутията за бижута след цели две години — задавено отвърна Гаел.

Единственото желание на Доминик беше да я нарани. Искаше отмъщение задето майка й обичаше друг мъж. Не можеше да разбере, че Гаел не изоставя нито нея, нито Робърт. Винаги щеше да го обича.

— Можеш да правиш каквото си искаш, но аз няма да дойда на сватбата. Ще замина за Палм Бийч за пролетната ваканция. Мисля, че си жалка.

— На четиридесет години съм, а не на сто. Имам право на живот след смъртта на баща ти. Обичах го, но вече го няма. Не е нужно да съм сама до края на живота си, за да докажа, че съм го обичала. А в живота ни има място и за теб. Ти си единствената ми дъщеря. Не те зарязвам заради Кристоф — каза тя, за да успокои страховете й, ако Доминик въобще се плашеше от нещо.

— Може би наистина трябва да останеш сама, за да докажеш, че си обичала татко — ледено процеди Доминик. — Сватбата с друг мъж определено не говори за лоялност към баща ми, нито за благодарност за това, което ти остави.

Гаел имаше чувството, че Доминик никога няма да й прости за Кристоф, независимо какво й обясняваше. Дъщеря й бе твърдо решена да прокълне и нея, и Кристоф, задето искаха живот заедно. Ако Гаел бе умряла вместо Робърт, той вероятно също щеше да се ожени отново. Беше здрав, нормален мъж, който обичаше да споделя живота си с партньорка. Но тя реши да не обсъжда това с дъщеря си, а да се съсредоточи върху бъдещето.

— Наистина бих желала да присъстваш на сватбата — каза тя примирително, но очите на дъщеря й бяха ледени, а лицето — изпълнено с омраза.

— По-скоро бих умряла. Дължа на татко уважение и няма да дойда на тъпата ти сватба. Не знам как живееш със себе си. Получи толкова много от парите на татко и сега просто искаш да се забавляваш.

Наричаше майка си развратница, без да казва думата, но посланието й бе ясно.

— Съжалявам, че се чувстваш така — напрегнато отговори Гаел, като положи неимоверни усилия да не изпусне нервите си.

Но пък не възнамеряваше да позволи на дъщеря си да продължи да обижда и нея, и Кристоф.

— Наистина искаме да присъстваш, но си зависи от теб.

Нямаше да се тръшка и да й се моли, ако Доминик откажеше да дойде на сватбата. Беше направила всичко възможно да сключи мир с нея, но дъщеря й не пожела.

Два дни по-късно Доминик й съобщи, че е решила да не заминава за Палм Бийч с нея, както правеха винаги. Отиваше на ски в Ню Хампшър с приятели от университета, а после щеше да се върне направо там. Гаел нямаше място в живота й. Доминик добави още няколко жестоки думи и обиди.

— Не мисли, че някога ще ти простя за предателството към баща ми — злобно заяви тя. — Или за оня смотаняк, за когото се омъжваш. Татко остави почти всичко, което притежаваше, на мен. Аз съм неговата плът и кръв. А ти не си. Сега аз съм главата на семейството. Ще имам цялата власт, когато наследя и останалото. Вече не можеш да ми казваш какво да правя. Аз съм Бартлет, а ти не си. Притежавам всичко. А ти ще си едно нищо, когато се омъжиш за Кристоф.

Думите й прободоха Гаел като с меч.

— Винаги ще съм твоята майка — отвърна тя студено. — Парите не променят това. Баща ти би се засрамил и отвратил от това, което дрънкаш.

— Баща ми би се отвратил от това, което ти вършиш. Също като мен.

Гаел се обърна и излезе от стаята.

В деня на отпътуването й за ски курорта Доминик прегърна майка си студено и й пожела безопасен полет до Франция. Гаел все още бе болезнено наранена от думите й. Парите, които Доминик знаеше, че ще наследи, я бяха съсипали като човек.

— И помни, че няма да дойда на сватбата ти — злобно подхвърли дъщеря й. — Сигурна съм, че татко би искал това от мен.

Гаел отказа да обсъжда повече темата. Но колкото и проклета да бе, Доминик все още бе единственото й дете. Отказът й да присъства на сватбата бе огромно разочарование за нея.

— Добре, през април ще дойда за рождения ти ден — каза Гаел решително, отказвайки да се почувства така силно наранена, както Доминик искаше.

Дъщеря й се превръщаше в човек, когото въобще не познаваше.

— Не си прави труда. Сигурна съм, че татко ми е оставил достатъчно, за да празнувам.

Доминик знаеше, че ще получи първата вноска от специалния фонд на осемнайсет години.

— Предпочитам да прекарам рождения си ден с приятелите си — добави тя.

— Можем да поговорим за рождения ти ден по-късно — каза Гаел, опитвайки се да прикрие чувствата си.

В очите й имаше сълзи, но Доминик се престори, че не ги забелязва.

— Ще се видим другото лято, когато дойдеш тук, но не води и него — грубо заповяда тя.

— Той ще е мой съпруг — решително заяви Гаел. — И къщата е моя — напомни й тя.

— Засега. Всъщност, можеш само да я ползваш. Ще бъде моя един ден и не го искам тук. Няма да изляза от стаята си, ако той се навлече в дома ми.

— Не е нужно да си груба и жестока — тъжно каза Гаел. — Към нито един от двама ни. Обичам те. Не се опитвам да те нараня с женитбата си. Но и аз имам право на живот.

Опита се да говори разумно с нея, но видя, че е безсмислено. Единственото желание на Доминик беше да я нагруби и унижи.

— Кажи го на някой друг — изсумтя Доминик и излезе от стаята, без да се сбогува.

След няколко минути Гаел чу затръшването на вратата. А час по-късно, докато се мотаеше нещастно из жилището, все още шокирана от злобните думи на дъщеря си, откри, че Доминик бе върнала всички нейни коледни подаръци обратно в стаята й, придружени от бележка, че не ги иска. Гаел ги сложи на леглото на дъщеря си и изчака няколко дни да види дали ще се върне, но Доминик не й се обади. Гаел не знаеше къде да я намери, затова реши да остави съобщение в общежитието й, като й пожела щастлива Нова година.

Струваше й се, че бе изгубила дъщеря си, но пък не можеше да й предостави пълен контрол върху живота си. Ако го направеше, никога вече нямаше да има собствен живот, а обичаше Кристоф. Сега той бе нейното бъдеще. Обади му се и му съобщи, че се прибира у дома на трийсети декември. Не му беше звъняла два дни с надеждата да му съобщи нещо по-добро. Не искаше да коментира с него поведението на дъщеря си.

— Как мина? — попита той и веднага усети по гласа й колко разочароваща е била срещата с дъщеря й.

— Зле — уморено отговори тя.

Пътуването й се оказа адски потискащо и празниците бяха съсипани. Кристоф не се изненада. Той не вярваше в Доминик така, както майка й. Проклетото хлапе беше зло и усърдно се опитваше да си изкара цялото недоволство върху майка си. Обичаше да наранява хората. Единственият човек, когото някога беше обичала, бе баща й. Нямаше място за никой друг и бе разгневена заради смъртта му. Реакцията й не беше нормална и Кристоф се съмняваше, че някога щеше да се съвземе, въпреки надеждата на Гаел.

— Прибери се у дома — нежно каза той. — Липсваш ми.

Копнееше да я прегърне и успокои.

— И ти на мен.

Тя най-после се усмихна. Каза му, че го обича, и затвори. Смени резервацията си и вечерта отлетя за Париж. На другия ден, когато влезе в апартамента, Кристоф полудя от радост. Тя се мушна в леглото до него, а той я прегърна с надеждата, че всичко ще е наред. Опита се да не мисли за дъщеря си и за всички обиди, с които я бе обсипала. Съсредоточи се върху Кристоф, любовта им и късмета си да се запознае с такъв добър човек. Беше преживяла две силни любови в живота си с двама прекрасни мъже. Може би беше прекалено много да очаква и дъщеря, която също я обича. Надяваше се някой ден Доминик да се вразуми и приеме Кристоф, но можеше и никога да не стане. Гаел вече започваше да разбира това. Засега й се струваше, че двамата с Кристоф са сами в света. Ако се наложи, за нея може би това щеше да бъде достатъчно. Не можеше да позволи на Доминик да съсипе живота й или да продължи да я наранява.

Беше преживяла тежки загуби, кошмарна война. Нямаше да позволи да я унищожи единственото й дете. Не беше редно.