Хелън Филдинг
Бриджет Джоунс: Бебе на хоризонта (7)

Шеста глава
Изричане на истината

Неделя, 8 октомври

По обед. Илектрик Бар, Портобело Роуд.

— Налага се да им съобщиш, Бридж — каза Миранда.

Кимнах и засмуках диетичен тоник през сламка. Макар да седяхме в „Илектрик“, желанието ми да пия алкохол внезапно се беше стопило напълно. От самата мисъл за пиене получавах киселини и лек световъртеж като при махмурлук, което е странно, като се замисли човек.

— Бриджет!

— Какво? — подскочих стресната.

— Трябва да уведомиш бащите.

— О, да, не, знам, че трябва. Ще го направя. Да си вземем ли още картофки? Искате ли да ми пипнете корема?

Всички се изредиха с лека досада за бегло погалване.

— Започни с Даниъл — посъветва Том. — За да се изтренираш.

— Прати му есемес още сега — настоя Миранда.

— Не може да му пише ей така, като гръм от ясно небе.

— Напротив, мога. Мога да правя каквото си искам. Длъжна съм да се погрижа за бебето си.

Взех телефона, дръзка донемайкъде, и написах:

Клийвър, Джоунс е. Искам да говоря с теб. Може ли да те видя тази седмица?

Той ми отговори на мига:

ДАНИЪЛ КЛИЙВЪР

Идва ми като гръм от ясно небе, Джоунс, но защо пък не? Ще се радвам да те видя. Петък вечер? Ще дойда да те взема и ще те заведа на вечеря с новата си кола.

Да му се не види. Толкова лесно ли било? Нима съм си седяла сама, толкова вживяна да внушавам на хората, че не ги харесвам, за да не ме мислят за отчаяна, че те наистина са решили, че не ги харесвам?

Петък, 13 октомври

19:00 ч. В колата на Даниъл, Южен Лондон.

— Харесваш колата ми, нали, Джоунс?

Докато с Даниъл бръмчахме по моста „Уотърлу“, трескаво се опитвах да открия момент, в който да повдигна въпроса за бебето, преди да сме стигнали в ресторанта, че да избегна евентуална сцена на публично място, но Даниъл беше изцяло погълнат от новия си мерцедес.

— Мърка като бебче, но само да натисна леко педала и… Брууууум!

Даниъл внезапно ускори и предизвика тревожен спазъм в стомаха ми.

— Допада ли ти бледосивият интериор, Джоунс? Мислех да се спра на черен или дори на доста крещящ кървавочервен, но накрая реших, че този е дискретен и много хубав всъщност.

Даниъл беше избрал ресторант „Нобу“ на Парк Лейн, заведение, в което е твърде вероятно да срещнеш Пош Спайс и Бекъм или дори Брад и Анджелина (в който случай окончателно бих уредила спора с мама дали Анджелина се е „сдобила“ с Брад Пит благодарение на Мадокс, или не).

Уви, не се мяркаха никакви знаменитости на хоризонта. Все едно да идеш на сафари и да установиш, че няма лъвове и тигри. Затова пък имаше непогрешима миризма на риба във въздуха.

Сервитьорът ни поведе към масата ни, а Даниъл още не бе млъквал да си поеме дъх, че да мога да вмъкна моята тема или въобще да отроня някоя дума. От новата си кола беше минал към новия си роман — „Поетиката на времето“.

— Концептуално е „Стрелата на времето“, обърната наопаки. Героите вярват, че времето се движи назад, а то в действителност се движи напред.

— Но не би ли означавало това, че времето се движи в нормалната си посока? — попитах.

— Това е концептуален роман, Джоунс. Екзистенциален.

Ама какво му ставаше? Обикновено единственият интерес на Даниъл беше да измъкне от жената описание какви гащички е носила като ученичка.

— Да де, ама все пак — заинатих се, докато келнерите ни връчваха менютата, — не твърдиш ли нещо, което твърде очевидно не е така?

Цялото меню беше рибно, всякакви видове риба: риба суши, риба темпура, риба, хранена със саке от стотици години. Усещах как бебето се бунтува с всичка сила срещу това рибешко изобилие.

— Не е как, Джоунс?

— Не върви назад. Естествено, че ако времето вървеше назад, веднага би се забелязало. Колите щяха да се движат назад. Рибите щяха да плуват назад — казах и усетих трус в стомаха си.

— Рибите?

С моята нова, наложена от бременността пасивност, оставих Даниъл да поръча храната и да разправя за неговата обратна, ама необратна книга. Всичко беше много странно. Даниъл като че бе развил някакво упорито желание да бъде приеман сериозно. Може и да бе свързано с напредващата му възраст. Ето и тая кола. Аз си имах моето бебе, а Даниъл си имаше клише.

— Гледай сега, Джоунс, това е алтернативна концептуална вселена — продължаваше той. — Няма никакви риби в „Поетиката на времето“.

— Ето нещо, за което да сме благодарни! — възкликнах ведро. В този момент келнерът разположи пред нас ястията, все рибни, и аз почувствах, че трябва да се изтръгна от „Поетиката на времето“ и да хвана бика за рогата.

— Това е нова реалност, която кара човек да постави под въпрос самата си…

— Да, да, звучи много… Чуй, Даниъл, има нещо, което трябва…

— Знам, знам, знам — избърбори той и направи пауза за драматичен ефект.

После превключи на по-типичния си режим на прелъстител и се вгледа в очите ми с лековато изображение на искреност.

— Бях ужасен, Джоунс. Би трябвало да ти звънна по телефона, и неведнъж, разплакан да ти изкажа своята признателност за онази експлозивна нощ. Редно бе да последват букети, дрънкулки, шоколадови бонбони в кутии, на които дискретно са гравирани имената на нас двамата, преплетени в малки сърчица. Но работата е там, че тотално се гмурнах в писателския ад: редактиране, коректури, процедури около премиерата. Просто не можеш да си представиш творческото бреме от това, че държиш цял един роман в главата си и…

— Прощавай.

— Да, Джоунс?

— Би ли млъкнал? Дрънкаш врели-некипели.

— Да, права си, Джоунс. Както винаги. Припомни ми, какви гащички носеше като ученичка?

Внезапно ми се повдигна.

— Всичко наред ли е?

— Не съм сигурна, че ще понеса рибата. Мислиш ли, че мога да си поръчам печен картоф?

— Ами, работата е там, че „Нобу“ като японски ресторант не предлага печени картофи, миш-маш, пай със свинско и други деликатеси от този род. Току-що си поръча прекрасна розова пъстърва с мисо, маринована във водорасли и хранена със саке в продължение на четиристотин години. Хайде, изяж си я, бъди послушно момиче.

Наложи се толкова силно да се концентрирам върху задачата да задържа пъстървата в себе си, че когато портиерът ме поведе обратно към новата кола на Даниъл с острата й миризма на кожа, все още не бях дала гласност на факта за съществуването на бебето, което в момента се сражаваше яростно с пъстървата мисо вътре в мен.

— Прелестна вечер — промърмори Даниъл, щракна нещо на таблото и колата оживя с рев.

— Даниъл, има нещо, което трябва да…

Пъстървата мисо внезапно устремно се понесе нагоре към гърлото ми.

— Днл спр клт — опитах се да изрека, като затисках с длан устата си, вече пълна с повръщано.

— Това не го разбрах съвсем, Джоунс.

Ала вече беше късно.

— Боже милостиви, Джоунс, какво става? Това е кошмар. Истински ад. Да не би да си Екзорсистът? — викна скандализираният Даниъл, когато повръщаното бликна измежду пръстите ми върху бледосивия му интериор.

 

 

23:00 ч. Моят апартамент. Малкото ми сладурче, съжалявам за всичко това. Ще ти се реванширам, обещавам. Ти само си кротувай там и бъди в безопасност, другото го остави на мен. Ще ти осигуря щури забавления… Я по-добре да взема да се обадя на дядо ти.

Събота, 14 октомври

Татковият клуб, Лондон. Беше чудесно да се видя с татко. Разказах му всичко, а той само ме гледаше с неговите добри и мъдри очи, а накрая силно ме прегърна. Седяхме в библиотеката. Наоколо имаше стари книги, карти, глобуси, носещ успокоение огън от въглища и кожени кресла, дотолкова протрити, че изглеждаха не просто овехтели, а направо безумни.

— Чувствам се като евтина курва, някоя от онези жени, които ги показват в шоуто на Джери Спрингър, някоя, спала със собствения си внук — оплаках се. — Искаш ли да ми пипнеш корема?

— Всички сме само на един импулс разстояние от обектите на Джери Спрингър, миличка — рече татко и помилва нежно ембрионалната си внучка. — Дори аз самият не съм сигурен дали си моя, или на онова младо кюре, което беше поело за кратко църквата преди четиридесет години.

Ахнах.

— Шегувам се, скъпа. Но не си направила нищо, което не биха сторили деветдесет процента от хората по света на твое място.

И двамата погледнахме към възрастните господа, членове на клуба, повечето от които дремеха кротко в креслата си.

— Добре де, осемдесет и пет процента — поправи се татко. — Виж, мила, няма опасност да сбъркаш кой знае колко, като просто кажеш истината.

— Какво, на мама ли? — изрекох ужасена.

— Е, на майка ти може би не още. Но на Марк и Даниъл кажи истината, пък каквото сабя покаже.

Неделя, 15 октомври

21:00 ч. Моят апартамент. Седнала на пода, с треперещи ръце набрах номера на Даниъл, като остро усещах колективният поглед на шест очи — на Том, Миранда и Шац — да дълбае дупки в мен.

— Даааа, Джоунс? — каза Даниъл по телефона. — Само не ми опръсквай ухото с…

— Даниъл, бременна съм в шестнайсетата седмица — изтърсих.

Линията прекъсна.

— Той ми затвори!

— Мамка му и шибано създание! Опашато! От ада!

— Що за човешка отрепка би сторила това? — кипнах. — А, не, край. Приключвам с проклетите мъже. Те са безотговорни, егоистични… Някой иска ли да ми пипне корема?

— Трябва да намериш начин да се абстрахираш от подобни мисли и чувства — обади се Том с гробовния си глас на психотерапевт, докато страхливо потупваше корема ми, сякаш се боеше, че бебето ще изскочи отвътре и ще го оповръща. — Един от начините е да ги запишеш на хартия и да ги изгориш.

— Добре — отсякох и се отправих към кухненската маса, откъдето грабнах купчинка самозалепващи се листчета и кутия кибрит.

— Не! — писна Шацър. — Никакви огньове! Използвай телефона.

— Дадено.

Набрах номера.

— Даниъл, ти си един егоистичен, повърхностен…

— Дай го, дай ми го тук — изфъфли Шацър и грабна телефона. Изписа „слабоумен калпав писател“ и натисна бутона за изпращане.

— Предполагаше се да го изгорим — промълвих ужасена.

— Кое? Телефона?

— Тя трябваше да изрази гневните си мисли и чувства и да ги прати към вселената — поясни Том — Не да ги прати като есемес на обекта на гневните мисли… Какво, да не би да свършихме виното?

— Божичко. И тоя може да е баща на нероденото ми дете.

— Всичко е наред — избърбори Том с пиянски и все пак успокояващ глас. — Полезно му е да го чуе.

— Млъкни, Том. Бриджет, изтренира се вече. Сега прати съобщение на Марк — нареди Миранда.

Това и сторих. Написах просто: „Бих искала да те видя“ И за моя безкрайна почуда той пожела да се срещнем незабавно.

Неделя, 15 октомври

Стоях пред входа на високата къща на Марк с бяла гипсова фасада в Холанд Парк, както бях стояла неведнъж в миналото, преди толкова много разтърсващи събития — тъжни, щастливи, сексуални, емоционални, триумфални, катастрофални, драматични. Горе в кабинета му светеше: както обикновено той работеше. Какво щеше да каже? Дали нямаше да ме отблъсне заради пиянските ми изцепки? Възможно ли бе да се зарадва? Но тогава…

— Бриджет! — прозвуча от домофона. — Там ли си още, или само натисна звънеца и избяга?

— Тук съм — отвърнах.

Секунди по-късно вратата се отвори. И на работна вълна Марк беше секси: панталон от костюм, разкопчана на врата риза, навити ръкави и с познатия часовник на китката си.

— Влизай — подкани ме.

Последвах го в кухнята. Беше си съвсем същата: безукорно чиста и подредена с еднакви шкафове без никакви признаци в кой от тях е съдомиялната, къде си държи зърнените закуски и къде — кофата за отпадъци.

— И така! — подхвана сковано Марк. — Как е животът? В работата добре ли си?

— Да. Ами твоята как е? За работата питам.

— А, всичко е наред. Всъщност е пълна бъркотия. — И той ми отправи онази лека заговорническа усмивка, която толкова обичах. — Опитвам се безуспешно да измъкна Ханза Фарзад от лапите на краля на Кутар.

— Аха.

Загледах се към градината навън и към дърветата, започнали да оголяват, с препускащи мисли. Искам да кажа, моите мисли препускаха, не тези на дърветата. Какви ти мисли у дървета, освен може би в главата на принц Чарлс и в романа на Даниъл Клийвър. Цялото ни бъдеще зависеше от тези няколко бебчета, така де, мигове. Започнах да репетирам какво ще кажа. Трябваше да е проникновено, с плавно въвеждане.

— Заплел съм се в лабиринта на международната търговия — продължаваше Марк. — Вечният проблем с Близкия изток: безкрайни пластове от подмолни игри, измами, конфликт на интереси…

— Извини ме.

— Да?

Настана пауза.

— Градината изглежда прекрасна — казах накрая.

— О, благодаря ти. Естествено, едва насмогвам с листата.

— Да, сигурно.

— Ммда.

— Марк?

— Да, Бриджет?

О, боже. О, боже. Просто не можех да го направя. Исках да се насладя на тези последни няколко мига, през които всичко изглеждаше като преди.

— Това дърво кестен ли е?

— Да, кестен, а онова там е магнолия, а…

— О, а какво ли е това тук?

— Бриджет!

— Бременна съм.

По лицето на Марк се изписаха всевъзможни емоции.

— Бременна откога?

— От шестнайсет седмици.

— Кръщенето?

— Искаш ли да ми пипнеш корема?

— Да. — Той постави длан върху него за кратко, после каза: — Извини ме.

Марк излезе от стаята. Чух го, че се качи горе. Какво се канеше да прави? Да се върне с документи за съдебно дело?

Вратата се отвори със замах.

— Това е най-прекрасното известие, което някога съм получавал в целия си живот.

Приближи се и ме пое в прегръдките си, заля ме познатият му мирис, блажено успокоение от допира му.

— Това е…

Все едно всички облаци се разпръснаха.

Той ме отдръпна на разстояние от себе си и се вгледа в мен с нежност в кафявите си очи.

— Когато детството ти е било… когато човек някак е… Невъзможно ми беше да повярвам, че любовта може да премине в семейния живот. Че може да се създаде дом, подходящ за дете и различен… Той заприлича на малко момче. — Различен от твоя собствен.

Този път аз го прегърнах и го помилвах по косата.

— А сега — каза той и се отдръпна от прегръдката с една от онези негови редки усмивки — в този миг на чиста и неподправена страст решението е взето от наше име. И аз съм най-щастливият човек на света.

На вратата се почука и се появи Фатима, дългогодишната икономка на Марк.

— О! — засия тя. — Госпожице Джоунс, върнахте се, така ли? Господин Дарен, колата ви е тук.

— Боже мой, напълно бях забравил. Имам вечеря в адвокатското дружество…

— Няма проблем, Марк, вече спомена за този ангажимент.

— Но колата ми… можем да те откараме…

— Не е нужно, тук съм с новата си кола.

— Утре тогава, ще се видим утре, нали?

— Да.

 

 

19:00 ч. Моят апартамент. Това е непоносимо. Бременна съм, Марк иска бебето и, ако не бях спала с Даниъл, всичко щеше да е като в приказките и щяхме да сме безумно щастливи, само че… О, господи! С Марк понякога бяхме рискували, така че може би тъкмо от секса с Даниъл съм забременяла.

Проклети делфинови кондоми. Но пък нямаше да имам бебето, ако не се бях погрижила да спася делфините от поглъщане на неразпаднали се презервативи. Така че в действителност би трябвало да съм благодарна на кондомите, стига само бебето, още отсега приятелче на делфините, да можеше да ми каже чие екологично дете е.

За всичко съм си виновна аз. Но Даниъл умее да бъде тъй забавен и очарователен. Сякаш са двете половини на идеалния мъж и ще прекарат живота си в опити да надскочат другия. И ето че сега тази борба се разиграва в моя корем.

 

 

19:15 ч. Тоалетната чиния безспорно е велико изобретение. Удивително е да имаш такова чудо в дома си, което спокойно, ефикасно и без следа отстранява всичкото повръщано. Обичам прекрасната си тоалетна чиния. Толкова е готина, стабилна, спокойна, безотказна. Хубаво е да си лежа тук и тя да ми е подръка. Може би всъщност обичам не Марк, а тоалетната чиния. О, сега пък телефонът! Може би е Марк да пита как съм! Май ще взема да му разкажа цялата история и току-виж, той ми простил.

 

 

20 ч. Том беше.

— Бриджет, аз ужасен човек ли съм?

— Том! Не! Ти си прекрасен човек!

Причината за неврозата „ужасен човек“ беше, че Том видял Джизъс, „познат“ (т.е. един, с когото са се чукали някога) отпред на опашка в снекбара на фитнеса, отишъл да го поздрави и го помолил да му вземе смути от пшенични кълнове.

— Работата е там — тръшкаше се Том, — че мисълта да се прередя мина през ума ми още преди да реша да поздравя Джизъс. С други думи, аз съм от онези хора, които хладнокръвно и цинично се опитват да се облагодетелстват за сметка на околните: например да се измъкнеш, когато ти е дошъл редът да почерпиш в пъб, като идеш до тоалетната.

— Но ключовият въпрос, който пропускаш, Том — изтъкнах, доволна да се откъсна за момент от собствената си забъркана ситуация, но мигом осъзнала как Том рано или късно ще се сети за моята забъркана ситуация и ще реши, че е ужасен човек, понеже е забравил да попита за нея, — е, че да отидеш да поздравиш приятел, си е хубава постъпка и да се присъединиш към Джизъс за по една напитка след фитнеса, е далеч по-дружелюбно, отколкото да го изоставиш и да се наредиш най-отзад на опашката.

— Но аз, така или иначе, изоставих Джизъс и отидох да си пия смутито с Едуардо, защото той е по-секси. Все пак съм ужасен човек, сама виждаш.

Умът ми препускаше в опит да измисля как да обърна тоя незначителен социален гей гаф в потенциален акт на тактичност, но тогава Том изпъшка:

— Ясно, схванах. Аз съм ужасен човек. Дочуване.

Телефонът иззвъня отново.

— О, здравей, миличка, обаждам се само да разбера какво искаш за Коледа. — Майка ми. Пофлиртувах за кратко с идеята да метна котката сред гълъбите, като си поискам бебешка количка „Бъгабу“, ала знаех, че всъщност ми се обажда да говорим за друго. — Бриджет, ще дойдеш ли на репетицията за посещението на кралицата на двайсет и осми? Мейвис вдига голяма пушилка на тема семейни ценности, освен това непрестанно ме кълве, че нямам внучета, и всичко това, понеже се опитва да изкара, че нямам такъв принос за селото през годините като нея, а аз имам, не е ли така, миличка?

— Разбира се, че имаш, мамо. Помисли само за всичката храна! Киселите краставички! — взех да я окуражавам, а устата ми се напълни със слюнка. — Рулото „Стефани“! Белтъчените сладки с малини!

— Да! Сьомгата по кралски! Що сьомги съм поднесла!

Къхххх!

— Ти си истински бастион на социалния живот в селото, мамо — уверих я. — Иди й натрий носа на тази Мейвис!

„Натрий й носа“? Това пък откъде се взе?

— Благодаря, душичке. О, трябва да бягам. Имам във фурната пушена шунка с ананас.

Тъкмо се съвземах от поредното повръщане, вкопчена в любимата ми тоалетна, когато телефонът отново зазвъня.

Беше Том.

— Забравих да те питам как мина с Марк. Ето на, ужасен човек съм, и това е. Не заслужавам да говориш с мен. Дочуване.

Гледах в недоумение телефона цяла минута, а после се сетих за бебето и отидох да си опека един картоф със сирене в микровълновата.

 

 

20:00 ч. Ето, заповядай, малката ми кукличка: картоф със сирене.

Трябва да казваме истината, нали така? Това е едно от нещата, които винаги ще правим. Дори да се налага да бъдем много, ама много храбри. Дори никак да не ни се иска.

Понеделник, 16 октомври

Цялата къща на Марк бе преобразена като от комитет по посрещане на бебетата с цветя, детски артикули и транспарант в кухнята с надпис „Честито, Бриджет“.

Фатима грейнала се суетеше наоколо. Прегърна ме, а после излезе от стаята с обичайната си дискретност.

— Не бива да носиш нищо — каза Марк и взе ръчната ми чанта. — Седни тук и си вдигни краката.

Настани ме на столче край кухненския барплот и се опита да положи стъпалата ми върху друго столче. И двамата се разсмяхме.

— Виж какво свалих от тавана за него. Като малък много го обичах. Погледни.

Старомоден комплект състезателни коли върху писта беше разположен пред мен в общата семейна стая — предполагам, вече можеше да се нарича така, — където бяха удобните канапета и кресла.

Смеех се и се борех да отпъдя сълзите.

— Тя може да не е готова още веднага за такава игра, но…

Марк се наведе към хладилника.

— А виж какво имам тук!

Бяха два пакета памперси.

— Реших, че там е редно да ги държа, за да бъдат приятно хладни върху малкото дупенце. Или не? Уча се още. Ти ще се пренесеш тук, естествено. Ще сме си тримата. Все едно са ми дали втори шанс! Втори шанс за живот!

Думите на татко отекнаха в ушите ми. „Няма опасност да сбъркаш кой знае колко, като просто кажеш истината.“

— Марк.

Той се закова на място при тона ми.

— Какво? Бриджет, кажи. Бебето ли? Има ли му нещо?

— Не, не. Бебето си е добре.

— О, слава богу.

— Само че… има едно леко усложнение.

— Ясно, добре. Ще се справим с всичко. Какво е то?

— Ами просто бях толкова разстроена след кръщенето, когато ми каза, че не искаш да се събираме отново и да ми пропиляваш детеродните години…

— Безкрайно съжалявам. Повярвай ми, аз също бях нещастен по този повод и се разкъсвах от колебания дали да не те потърся. Допуснах да бъда повлиян от Джереми. Той ме срещна в коридора на хотела, когато отидох да донеса закуска, и ме смъмри, че е крайно нередно да се занасям с теб на този етап от живота ти, освен ако не съм напълно сигурен, че мога да се обвържа за постоянно и да ти стана съпруг. В онзи момент, все още непретръпнал от развода, реших, че от морална гледна точка ще е безотговорно…

Затворих очи. Защо не можех да се науча да не бъда такава комплексарка, да не хуквам да бягам при първия намек за отхвърляне? Да проумея как не всичко опира до това, че съм твърде стара, твърде дебела, твърде глупава?

— Чувствах се неспособен и недостоен за такова нещо, ала сега…

— Бях много силно наранена.

— Искрено се разкайвам, Бриджет.

— Усещах се толкова стара, разбираш ли, че…

— Не, аз се чувствах старият. И какво направи?

— Това дърво бряст ли е?

— Бриджет.

— Спах с Даниъл Клийвър.

— Същия ДЕН?

— Не, не, няколко дни по-късно. Имах чувството, че е дошъл краят на дните ми за секс, а той ми каза как съм изглеждала толкова млада, та не знаел дали да се ожени за мен, или да ме осинови, пък и приятелите ме насърчаваха „Яхни пак коня“ и…

— Използвала си предпазни средства с… с… с двамата партньори.

Марк отваряше и затваряше шкафовете от неръждаема стомана.

— Да, обаче бяха… еко кондоми. Оказа се, че срокът им на годност е бил изтекъл и са се разпаднали заради делфините.

Отвори още една от безупречните метални вратички и отвътре се изсипа голяма купчина от натрупани в безпорядък предмети — листове хартия, снимки, стари ризи, моливи, брошури. Той бързо ги натика обратно и силно хлопна вратата. Видях как раменете му се напрегнаха и той се обърна към мен.

— Да, мога да схвана как се е случило. Не е необходимо да се впускаш в обяснения.

Отвори друг шкаф, намери бутилка скоч и си наля в чаша.

— Има ли начин да се установи? Технически да се определи бащинство… да се посочи кой е… бащата?

— Не и без риск за бебето.

— Все пак…

— Знам. Но няма да поема този риск. Прави се с гигантска игла. Ужасно е.

Той взе да крачи неспокойно.

— Да, ясно, естествено. Сега разбирам. Това би обяснило защо, когато понякога оставяхме нещата на шанса…

После се обърна към мен: овладян, леден.

— Вероятно ще искаш да си легнеш рано тази вечер.

— Марк. Недей. Тя би могла да е наше бебе. Има поне петдесет процента шанс.

— Много мило да го кажеш.

— Нужен е само момент, един импулс, едно погрешно решение.

— Да, знам. Виждам го всеки ден в професията си: трагизъм. Животът се обръща на сто и осемдесет градуса. Ала се боя, че не искам това в личния си живот.

— Толкова много съжалявам.

— Такава е съдбата. Човек трябва да разиграе картите, които са му раздадени. Толкова.

Нищо не можех да сторя с него в това му състояние. Той мълчаливо ме изпрати до колата, а аз плаках по целия път до дома.