Хелън Филдинг
Бриджет Джоунс: Бебе на хоризонта (2)

Първа глава
Многоликото предзнаменование

Събота, 24 юни

По обед. Лондон. Моят апартамент. О, Боже. Божичко. Безумно съм закъсняла, мъчи ме махмурлук и всичко е от ужасно по-ужасно… Олеле, майчице! Телефонът!

— О, здравей, миличка, познай какво! — Майка ми. — Преди малко бяхме на предобедното караоке на Мейвис Ендърбъри и ако щеш вярвай, на Джули Ендърбъри й се…

Човек буквално можеше да чуе свистенето на гуми от ударени спирачки: както когато беше на път да каже „дебел“ на болестно затлъстял човек.

— Какво й се случи? — измърморих, като трескаво тиках в устата си резенчета козе сирене, последвани от половин протеиново блокче, за да облекча махмурлука, докато в същото време се опитвах да измъкна някоя що-годе подходяща за кръщене дреха от разбърканата купчина върху леглото.

— Нищо, мила! — изчурулика тя.

— Е, какво все пак стана с Джули Ендърбъри? — Оригнах се. — Гигантските й цици са порасли още? Спала е с гъвкав млад бразилец?

— А, не, нищо, скъпа. Просто е родила третото си дете, но аз всъщност звъннах да ти кажа…

Бррр! Защо майка ми вечно прави така? Не ми стига да знам, че се нося стремглаво към фаталния краен срок за бебе, ами и тя…

— Защо заобикаляш темата за третото дете на Джули Ендърбъри? — изграчих с предрезгавял глас, докато бясно щраках с дистанционните на телевизора в опит да осъществя бягство само за да попадна на анорексична тийнейджърка модел с бебе, което си играе с ролка тоалетна хартия.

— О, няма такова нещо, мила — отвърна мама с лековат тон. — Но ето виж Анджелина Джоли. Тя си осинови онова китайче…

— Истината е, че Мадокс е камбоджанче, мамо — изрекох хладно.

Вбесява ме как ръси имена на знаменитости, та човек би помислил, че е водила задушевен разговор с Анджелина Джоли на предобедното караоке на Мейвис Ендърбъри.

— Важното е, че Анджелина си осинови бебче, а после се сдоби с Брад и дойдоха и другите деца.

— Надали Анджелина се е „сдобила“ с Брад Пит по тази причина, майко. Да имаш дете, не е началото и краят в живота на жената — отсякох, докато се борех да се намъкна в абсурдно ефирна прасковена рокля, която за последно бях обличала на сватбата на Магда.

— Така те искам, мила, оптимистка. Някои хора си уреждат приказен живот и без деца. Ето, виж Уин и Ашли Грийн. Трийсет и четири пъти ходиха да плават по Нил! Ама все пак нали са двойка, та…

— Ако искаш да знаеш, мамо, веднъж в живота си и аз се чувствам щастлива. Имам успешна кариера, нова кола със сателитна навигация и съм свобооодна… — изрекох ентусиазирано, но не щеш ли, погледнах през прозореца и какво да видя: по тротоара под апартамента ми вървяха група бременни, които крепяха и галеха коремите си.

— Хмм. Е, хубаво, мила. И знаеш ли какво?

— Какво?

Появиха се още три бременни, следващи първата групичка. Нещата започваха да стават доста сбъркани.

— Приела е! Кралицата! Ще направи Кралско посещение на двайсет и трети март за празненствата по повод хиляда и петстотната годишнина на Камъка на Етълред.

— Какво? Кой? Етълред?

Вече цяла тълпа бременни жени вървеше долу по улицата.

— Нали се сещаш? Онова нещо в селото до противопожарния кран, където на Мейвис й поставиха скоби на колата. Англосаксонско е — авторитетно заяви мама. — Но ти не трябваше ли да си на кръщене днес? Илейн ми спомена, че Мар…

— Мамо, става нещо много странно — изрекох замаяно. — Щезатварямчао.

Пфу! Ама защо всеки иска да те изкара глупачка за това, че нямаш деца. Повечето хора, включително майка ми, имат противоречиви чувства по този въпрос. Все повтаря: „Понякога ми се ще никога да не бях раждала деца, мила“. Да не говорим колко е трудно да се осъществи в наше време, когато мъжете се превръщат във все по-примитивен и нееволюирал вид, а последното, което ти трябва, е… Ооооу! Звъни се на вратата.

 

 

12:30 ч. Шацър беше — най-после! Натиснах бутона да й отворя, после се върнах подплашена обратно към прозореца, а тя припряно прекоси стаята към хладилника, облечена с крайно неподходяща за кръщене малка черна рокля в комбинация със сандали, „Джими Чу“.

— Бридж, ама забързай се де! Адски сме закъснели! Защо си залегнала под прозореца, че и облечена като горска фея?

— Това е поличба — избъбрих. — Бог ме наказва, задето съм егоистка, отдадена на кариерата си, и се гавря с природата чрез противозачатъчни средства.

— Какво те прихваща? — рече весело тя и отвори хладилника. — Да ти се намира вино?

— Не видя ли? Улицата е пълна с бременни жени. Това си е многолико предзнаменование. Остава от небето да завалят крави, да се раждат осемкраки коне и…

Шацър се разходи небрежно до прозореца и надникна навън, а стегнатото й задниче щръкна, опаковано в малката черна рокля.

— Отвън няма никой, ако не броим един що-годе секси младеж с брада. Всъщност не е и секси. Не много де. Може би без брадата…

Втурнах се към прозореца и се взрях объркано в празната улица.

— Няма ги. Отишли са си. Но къде?

— Добре, хайде, успокой се. Хубавичко се успокой — заговори ми Шацър като някое американско ченге, имащо си работа с осмия за този ден побъркан с огнестрелно оръжие в ръка. Замигах насреща й като заек срещу светлината на автомобилни фарове, после се върнах през вратата и надолу по стълбите. Чувах я да трополи с високите си токове зад мен.

„Ха!“, рекох си вече на улицата. Имаше ОЩЕ ДВЕ бременни, бързащи в същата посока.

— Кои сте вие? — изпъчих се дръзко пред тях. — Какво сте намислиш? Накъде сте тръгнали?

Жените ми посочиха табела пред веганското кафе, което затвориха наскоро. На нея пишеше „Йога за бременни“.

Чух Шацър да изсумтява зад гърба ми.

— О, добре, чудесно, много похвално — казах на жените. — Пожелавам ви извънредно приятен следобед.

— Бриджет — обади се Шац, — ти си напълно побъркана.

И после двете се запревивахме от почти истеричен смях на прага.

 

 

13:04 ч. Моята кола. Лондон.

— Няма страшно, дори ще подраним — каза Шацър.

Вече беше четири минути след часа, в който трябваше да сме на по питие преди кръщенето в Чизълуд Хаус, а бяхме в натоварен трафик на Кромуел Роуд. Обаче в новата ми кола, която можеш да накараш да те отведе тук и там, да звъни по телефона и какво ли още не.

— Обади се на Магда — наредих невъзмутимо на колата.

— Казахте Курмейор — отвърна колата.

— Кромуел, не Курмейор, тъп автомобил епилептик! — викна Шацър.

— Насочвам се към Флинтуик — каза колата.

— Не! Давай накъдето трябва в галоп! — ревна Шацър.

— Насочвам се към Стъдли Уолоп.

— Недей да крещиш на колата ми.

— Нима заставаш на страната на колата си срещу мен?

— Обуйте гащи на мига! — прогърмя внезапно гласът на Магда в колата. — Не може без гащи на кръщенето!

— Естествено, че сме си обули гащи — възнегодувах.

— Говори за себе си — промърмори Шац.

— Бриджет! Къде си? Ти си кръстницата. Мама ще пляска, ще пляска здраво.

— Няма страшно! На минута разстояние сме! — казах и стрелнах паникьосан поглед към Шацър.

— А, хубаво. Побързайте, че ни е нужно да се подкрепим с питие преди събитието. Виж, исках да ти кажа нещо.

— Какво? — поинтересувах се, облекчена, че Магда не ми е съвсем бясна. Очертаваше се твърде приятен ден.

— Става дума за другия кръстник.

— Мдаа?

— Страшно съжалявам. Толкова деца народихме, че изчерпахме всички налични годни мъже. Джереми го поканил, без да ми каже.

— Кого е поканил?

Настана пауза, през която се дочуваха крясъци. После една-едничка дума ме проряза както нож на френски готвач козе сирене.

— Марк.

— Шегуваш се — продума Шацър.

Мълчание.

— Не, сериозно, шегуваш се, нали, Магда? — настоя Шацър. — Какви ги вършиш, да му се не види, мазохистична маниачка такава? Не можеш да я накараш да се изправи с Марк Дарси пред шибаните самодоволни семейни гадняри…

— Констанс! Върни го обратно. Обратно в тоалетната чиния! Прощавайте, трябва да затварям.

И връзката прекъсна.

— Спри колата — нареди Шац. — Няма да ходим. Обърни назад.

— Обратен завой при първа позволена възможност — издекламира колата.

— Само защото Магда е дотолкова отчаяна да се вкопчи в Джереми, та роди „непланирано“ бебе на късна възраст, поради което й се е свършил изборът на кръстници, не е причина да си играете на мамичка и татенце пред олтара с твоя задръстен бивш.

— Но аз трябва да отида. Това е мой дълг. Аз съм кръстницата. Хората отиват в Афганистан.

— Бриджет, това не ти е Афганистан, а нелепо, скучно, застреляно социално сборище. Спри.

Опитах се да спра, но отвсякъде истерично засвириха клаксони. Най-сетне открих бензиностанция към централния магазин от веригата „Сейнсбърис“.

— Бридж. — Шацър ме погледна и отмахна кичур коса от лицето ми. За миг ми мина през ума, че може да е лесбийка.

Искам да кажа, днешните млади хора явно не гледат на себе си като на обратни или хетеросексуални, просто си съществуват. А пък и с жени се общува толкова по-лесно, отколкото с мъже. От друга страна, аз харесвам секса с мъже и никога не съм…

— Бриджет! — изрече строго Шацър. — Отново изпадна в транс. Прекарваш цялото си време да правиш каквото искат другите. Вземи онова, което е нужно на теб. Набави си секс. Ако си наумила да се жертваш и да идеш на шибания кошмар, то поне си осигури секс, докато трае КОШМАРЪТ. Аз точно това възнамерявам да направя, само че не на кошмара, а в моя апартамент, и ако ти си решена да се поставиш в АБСОЛЮТНО НЕПРИЕМЛИВА ситуация, за да угодиш на всички останали, то аз ще си взема такси. Предпочитам да прекарам следобеда в покръстване на младото си гадже.

Само че Магда ми е приятелка и винаги е била добра с мен. Затова подкарах към кръщенето, отдадена на самосъжалителни мисли какво можеше да бъде, съвсем самичка, ако не броим новата ми кола, която междувременно беше изпаднала в бъбриво настроение.

Пет години по-рано

Още не мога да повярвам на случилото се. Нямах нещо лошо наум. Просто се опитвах да бъда любезна. Шацър е права. Трябва отново да се заловя с четене, например на „Защо мъжете обичат кучки“.

Годежното ни тържество с Марк беше в балната зала на „Клариджис“. Аз бих предпочела някое по-бохемско място, с разноцветни светлини, кошници вместо абажури, канапета, изнесени навън, и прочее. Но според Марк тъкмо атмосфера като в „Клариджис“ е подходяща за годежи, а нали това е същината на връзките — трябва да се приспособиш към другия. Ето например Марк, който не може да пее, пя. Беше преправил текста на „Моя смешна възлюбена“.

Моя смешна възлюбена и радост за душата,

вледененото ми сърце ти размрази.

Нищо, че си доста цапната в устата

и да се бориш с калории и целулит те мързи.

Обиквам те повече с всеки твой недостатък.

Приемам килограмите ти, дето са в придатък.

Разхвърляна си безобразно, няма спор,

а Пруст и По не играят в твоя отбор.

Но пък си готина и откровена за дузина.

Не се променяй и за съпруг вземи ме.

Вярно, не е голям певец, но обикновено беше толкова резервиран, че всички много се разчувстваха, а пък Марк заряза сдържаността и ме целуна по устните на публично място. Искрено го казвам, помислих си, че никога няма да бъда толкова щастлива през целия си живот.

И наистина, след това нещата драматично се влошиха.

Взети решения

Ако положението някога се оправи малко от малко, няма да имам нищо общо с долуизброените:

а) Караоке;

б) Даниъл Клийвър (бивше мое гадже, мегасъперник на Марк Дарси, стар негов приятел от Кеймбридж и човекът, съсипал първия брак на Марк, озовавайки се на кухненската му маса да прави секс с първата съпруга на Марк в момент, когато Марк се прибрал у дома след работа).

Тъкмо се борех да сляза от една маса, след като изпълних моя версия на „Винаги ще те обичам“, когато забелязах Даниъл Клийвър да ме гледа с измъчено и трагично изражение.

Работата при Даниъл е там, че той е извънредно манипулативен, сексуално разпуснат, нелоялен, патологичен лъжец и на моменти крайно лош и, естествено, Марк го мрази заради всичко, случило се в миналото, само че аз продължавам да си мисля, че у него има нещо прелестно.

— Джоунс? — каза Даниъл. — Ще ми помогнеш ли? Разкъсван съм от мъка. Ти си единственото живо същество, което би могло да ме спаси някога, а ето че сега се омъжваш за друг. Чувствам, че се разпадам на съставните си части. Само няколко добри думи насаме, а, Джоунс? Моля те.

— Амаразбирашь, Даниъл, тошъзнае — изфъфлих смутено. — Само ишкам всички да ша щастливи като мен.

Сега като се замисля, май съм била мъничко подпийнала.

— Аз съм изтерзан, Джоунс. Напълно разбит.

— Не, не, шлушай… Щастието е тооолкова…

— Ела да влезем тук, Джоунс, моля те. Много ми се налага да поговоря с теб — каза Даниъл и ме поведе с олюляване към една странична стая. — Кажи ми откровено, навеки ли съм обречен?

— Не! — възразих. — Штига, Даниъл, тишъбъдеш щастлив. Твърдо!

— Прегърни ме, Джоунс — каза той. — Боя се, че никога…

— Шлушай мен, щастието е да си щастлив, щото… — подхванах и в този момент двамата загубихме равновесие и се стоварихме на пода.

— Джоунс — промърмори той дрезгаво и сладострастно. — Нека зърна за последен път гигантските ти бабешки кюлоти, по които толкова си падам. Зарадвай татенцето, а? Преди животът ми да се разбие на пух и прах.

Вратата се отвори рязко, надигнах глава и ужасена видях лицето на Марк в мига, в който Даниъл ми вдигаше полата. Неистова болка проблесна в кафявите очи на Марк, бързо изместена от студено, лишено от всякакви емоции изражение.

 

 

Това беше тъкмо нещото, което Марк никога не би простил. С него си тръгнахме заедно, сякаш всичко си беше наред. После в продължение на седмици се измъчвахме да се преструваме един пред друг, че между нас всичко е нормално, но без успех.

Както сигурно знаете, дипломирах се по английски език и литература в университета „Бангор“, така че ситуацията ме накара да си припомня цитат от великолепния Д. Х. Лорънс:

Нещо в гордата й достойна душа кристализира,

твърдо като камък, опълчено срещу него^[1].

Нещо в гордата и достойна душа на Марк бе кристализирало, опълчено срещу мен.

 

 

— Ама какво му става, дявол го взел? Някакъв си незначителен момент на фона на цял един живот. Че той си го знае Даниъл — казваха приятелите.

Но за Марк всичко отиваше много надълбоко по начин, който аз не можех да разбера, а той не можеше да обясни. Това беше сламката, която преобърна колата. Накрая той ми каза, че не може да продължава повече. Още имах своя апартамент. Марк поднесе извинения за неудобството, мъката и прочее. Лично дирижира разпространяването на новината за разваления годеж сред близки и роднини с неговия си типично достоен маниер и малко след това замина, приел назначение в Северна Калифорния.

Приятелите ми съчувстваха донемайкъде и дружно повтаряха в хор:

— Той е пълен задръстеняк, повреден от частното училище, неспособен да се обвърже с която и да било.

 

 

Шест месеца по-късно Марк се ожени за Наташа, надутата адвокатка с миниатюрна талия на насекомо, с която беше, когато за пръв път го видях в костюм — на среща, посветена на романа „Мотоциклетът на Кафка“. Тя не спираше да плямпа пред Салман Рушди за „йерархии на културата“, а единственото, което на мен ми хрумна да кажа, беше „Знаете ли къде са тоалетните?“.

Даниъл така и не го чух повече.

— Майната му на Даниъл. Той е сексуално разюздан емоционален инвалид с фобия към близост, който никога с никоя няма да се обвърже — беснееше Шацър.

Седем месеца по-късно Даниъл се ожени за източноевропейски модел/принцеса и от време на време благоволява да се появи на страниците на „Хелоу“, облегнат на парапета на замък с планини на фона, леко притеснен на вид.

* * *

Та ето ме в какво положение бях пет години по-късно, пъплеща по М4, фатално закъсняла, за да видя отново Марк за пръв път, откакто всичко свърши.