Хелън Филдинг
Бриджет Джоунс: Бебе на хоризонта (14)

Тринайсета глава
Осъзнаване

Понеделник, 29 януари

15:00 ч. Така. Вече съм напълно готова за бебето, макар да ми остават още шест седмици до раждането. Приключих с поредната проверка на вещите, които трябва да си взема. Те са както следва:

• 3 чанти за престой с пренощуване, съдържащи дрехи, тоалетни принадлежности, тенис топки и пр.

• 1 бр. игра „Скрабъл“

• 1 бр. игра „Богъл“

• 1 тесте карти за игра

• 1 портативен дивиди плейър

• Плик с 5 книги с твърди корици, 8 списания и 2 дузини дивидита

• 1 бр. лаптоп

• 1 бр. айпод

• 1 бр. хронометър (за засичане интервала между контракциите)

• 1 бутилка шардоне (за след раждането, то се знае)

• 1 бр. тирбушон

• 1 кутия бонбони „Милк Трей“

• 3 печени картофа със сирене

• 1 пликче замразени близалки (във фризер) да си ги смуча по време на болките

Мисля, че това е всичко. Но все съм с усещането, че не е всичко.

Сряда, 31 януари

21:00 ч. Пак четох „Малка книга с инструкции на Буда“:

„Ако оставиш мътна вода да се утаи, тя ще стане бистра. Ако оставиш тревожното ти съзнание да се уталожи, пътят ти напред ще стане ясен.“

Четвъртък, 1 февруари

5:00 ч. Липсва ми Марк Дарси.

 

 

8:00 ч.

— Очаквах това обаждане — каза татко. — Обичаш ли го?

— Повече от всеки друг на света. С изключение на бебето и теб, разбира се.

— Какво тогава те възпира, милата ми?

— Ами първо, той сега е превъртял, рисува картини в тъмното; второ, късал е с мен толкова много пъти по причини, които не разбирам, и се опасявам, че ако се съберем, просто ще го стори пак. Защо направи от мухата слон на тържеството за годежа ни и съсипа живота и на двама ни? Защо просто ме заряза така след кръщенето? Защо ми изпрати онова ужасно студено писмо след курса по раждане? Не съм достатъчно интелектуална за него. Или може би съм твърде стара. Никога не преследвай мъж, това само ще те направи нещастна.

— Вие, момичетата, приписвате прекалено голяма власт на мъжете отбеляза татко. — Замисляла ли си се истински как се чувства той? Мъжете също имат чувства, нищо че не говорят непрекъснато за тях. Трябва да се щади самоуважението на другия. Говори с него. Не можеш просто да седиш и да чакаш да бъдеш спасена.

— Но защо той постоянно си тръгва така? Защо превъртя?

— Това ще трябва сама да си го обясниш, мила. Но аз познавам Марк от дете. Много пъти съм го виждал на гарата, стегнат в малкия му костюм и риза с колосана яка, понесъл малкия си куфар. После като тийнейджър винаги беше мълчаливецът в ъгъла, пъпчив и облечен в безумен пуловер, никога онзи, който спечелваше момичето. Ще го разбереш, като го разбереш. Ще видиш.

 

 

22:00 ч. Сякаш от очите ми падат тежести. Не в буквалния смисъл, не като тези на кантар. Но осъзнавам, че съм виждала мъжете не като човешки същества, а като всесилни богове с дарбата да решават дали съм достойна и привлекателна, или не. Не съм се замисляла какво чувстват. Трябва да… Трябва да… О, така ми се доспа.

Събота, 3 февруари

5:00 ч. Моят апартамент. Струва ми се, че вече наистина разбирам. Всичко дойде от Даниъл.

Сряда, 7 февруари

5:00 ч. Моят апартамент. И все пак продължавам да си мисля, че беше адски брутално да ми изпрати онова писмо. Не аз бях тази, която се правеше на интересна на курса по раждане, Даниъл беше. Защо ще си го изкарва на мен? Заблуден негодник.

Вторник, 13 февруари

5:00 ч. Моят апартамент. Просто не смея да му се обадя. Не смея. Прекалено много ще ме боли, ако той каже „не“.

Сряда, 14 февруари

13:00 ч. Моят апартамент. Брр! Един следобед е. Умирам от глад, бебето умира от глад. Трябва да се надигна да хапна нещо.

13:05 ч. Олеле! Но какво е това?

13:06 ч. Ама наистина ли бебе имам в корема? Защото го усещам като гигантска замразена пуйка.

13:10 ч. Не мога да си обуя къси чорапи, толкова огромно е бебето.

13:30 ч. О, боже. В хладилника няма никаква храна. Нямам и пари. Умирам от глад. Бебето гладува.

13:31 ч. Ще взема да си полегна за малко.

13:55 ч. Отне ми десет минути да се надигна от канапето, ръцете ми се заклещиха под корема. Магда е права, не мога да се справя сама. Не мога да се обадя на Марк за помощ след всичкото това време, тъй като ще изглежда като акт на отчаяние, а не защото истински го обичам и разбирам. Трябва сама да си помогна, да се стегна, да изляза навън и да си набавя храна.

 

 

15:00 ч. „Теско Метро“.

— Момче ли е, или момиче? — попита една клиентка, докато се опитвах да докопам картофите със сирене.

— Момче!

— Кога ще се ражда?

— През март — отговорих. Дадох си сметка, че сега, когато бременността ми беше публично достояние, съм започнала да се чувствам не толкова като Нейно Величество Кралицата, а като стюардеса в самолет, само че с човешка глава, прикрепена към тяло на слон, която повтаря едно и също на човек след човек със замръзнала на лицето усмивка.

— Кога ще се ражда?

— През март. Благодаря, че летяхте с нас — отвърнах разсеяно.

— Момче ли е, или момиче? — поинтересува се касиерката, докато прехвърляше покупките ми, а аз ровех в чантата за кредитната си карта.

— Момче, две години го износвам. Той е слон — отговорих, пъхнах картата си в устройството и добавих: — Може ли да получа петдесет лири в брой като ресто, моля?

— Въведете ПИН кода си.

Взрях се тъпо в касиерката.

— Просто наберете ПИН кода си там.

Хората на опашката зад мен вече мърмореха под носа си.

— Бременни! Всичко забравят!

— Мисля, че ще е момиче, носи го асиметрично.

— Тя дали е добре?

— Ама хайде, действайте — подкани ме касиерката.

— Не си спомням ПИН кода.

Започнах трескаво да прехвърлям различни комбинации от числа в ума си. Моят рожден ден? Не. Действителното ми тегло, съчетано с идеалното?

Не. Бебето беше изяло част от мозъка ми с ПИН-а в него.

— Тя стреля на халос — каза мъжът зад мен.

Стреля на халос. Халосни.

— Нямате ли друга кредитна карта?

— Не — отвърнах и зарових из портмонето си за пари в брой: нищичко, само монета от петдесет пенса. — Сигурно не давате на кредит, а? — избъбрих. — Аз съм редовна клиентка. Много съм надеждна, преди работех в телевизията, в „Гледай, Британия“.

— Съжалявам.

Не биваше да й казвам, че нося слон.

 

 

Стреля с халосни. Това беше казал Даниъл на Марк след курса за раждане, когато Марк толкова се ядоса, а аз се качих в такси. Внезапно си припомних как погледнах към тях през задното стъкло. Даниъл говореше напрегнато на Марк и тогава Марк изфуча и си тръгна. Нещо се беше случило. Тъкмо вечерта след онзи разговор Марк ми беше изпратил писмото.

Извадих телефона си насред „Теско Метро“ и набрах номера.

— Даниъл?

— Да, Джоунс. Тъкмо ще давам интервю по повод „Поетиката на времето“ за най-престижното предаване за изкуство в Монако. Но с какво мога да ти услужа?

— Помниш ли онова след курса за раждане?

— Да, помня онова след него, Джоунс.

— Ти какво каза на Марк?

Отсреща последва мълчание.

— Даниъл? — изрекох заплашително.

— Да бе, имах намерение да ти се обадя за това, Джоунс. Май намекнах пред Дарс, че при онова наше извънредно приятно преживяване преди зачеването ти може и да не съм бил надлежно „облечен“ за случая.

— КАКВО си направил? Но ти беше с кондом. Излъгал си! Ти, отявлен негоднико!

— Стига се впряга, Джоунс. Става дума просто за Дарси. Опа. Трябва да затварям, Монте Карло е на линия. Bonjour, les petites Monacaines^[1]! Дочуване, Джоунс.

Ясно! Това ще да е, мислех си, застанала край касите в „Теско Метро“, докато наоколо ми се суетяха пазаруващи. Марк е човек на честта и е помислил, че съм излъгала. Отгоре на всичко е решил, че съм го измамила и за кондомите. Трябва да му се обадя незабавно. Всичко може да се случи. Току-виж, се оженил повторно за Наташа. Или пък вземе, че замине за Магреб и никога повече не се върне. А може и да е станал преуспяващ художник и в този момент да си бъбри със собственик на галерия в Шордич, облечен в чудати дрехи и шапка.

15:30 ч. О, мамка му. Мамка му! Айфонът се е изключил. Не мога да си спомня паролата за айфона.

 

 

15:45 ч. Обратно в апартамента. Добре. Спокойствие и хладнокръвие. Ще оставя тревожното ми съзнание да се утаи като чаша мътна вода и… Каква беше шибаната парола?

15:46 ч. Терминът на бебето? 1703? 0317? Не. Дори още не бях бременна, когато вкарах паролата в айфона. Добре: когато аз бях на трийсет и две, Марк е бил на… не. Когато навърша шейсет и пет Даниъл ще е… все същият въздухар. О, боже, о, боже. Трябва да се свържа с него.

15:47 ч. Сетих се! Ще се обадя на Марк по добрия старомоден стационарен телефон.

15:48 ч. О. А как беше номерът на Марк?

16 ч. Може да е в телефонния указател в компютъра.

16:05 ч. На екрана на компютъра пише: „Въведете парола“.

16:15 ч. Бебе? Марк? МаркДаниъл? Сирене? Картоф? Картоф със сирене?

16:30 ч. Бебето е изяло всички числа в главата ми. Не мога да си спомня номера на Шац, нито на Том, нито на татко. Нямам никакви пари. Нямам и мозък.

17:00 ч. Взирам се с празен поглед в стената. Не е виновно бебето. Заради проклетите технологии е.

17:30 ч. Ууф! Мразя технологиите. Ще ми се никога да не бяха изобретявани. Как така изведнъж стана, че не можеш да направиш нищо, без да си припомниш някаква откачена съставна дума или число? Същото беше с алармите за коли против крадци, когато беше по-вероятно да ти разбият колата, ако имаш поставена аларма, защото тя постоянно се включва и дразни всички и някой по-нервен вземе, че счупи стъклото, за да я прекъсне. Предполага се, че паролите трябва да спират руски хакери да не влязат в компютъра ти, не да спрат ТЕБ да си влезеш в собствения компютър или в каквото и да било, докато руските хакери преспокойно си хакват всичките ти данни.

18:30 ч. Умолявам те, дете мое. Предай паролите обратно на онова, което е останало от мозъка ми, за да мога да кажа на Марк, че го обичаме и искаме да бъде твой баща, и най-вече — това е жизненоважно — измисли как да се сдобием с картоф със сирене, за да мога да те нахраня.

 

 

Внезапно като по чудо ми изникна в ума:

5287

Проверих съответстващите букви на клавишите върху стационарния телефон.

5287

J A U R

JUST AS YOU ARE^[2]

 

 

18:45 ч. Втурнах се към мобилния си телефон и открих номера на Марк в контакти. С треперещи ръце го избрах. Прехвърлена бях на гласова поща.

— Марк, Бриджет е. Имам да ти кажа нещо много, много важно. Не те излъгах за кондомите. Даниъл те е излъгал. Теб обичам. Обичам те. Моля ти се обади ми се. Моля ти се.

18:46 ч. Нищо. Може пък и Марк да е забравил паролата си.

19:00 ч. Току-що изпратих на Марк същия текст в съобщение. Може още да рисува. Дали да не ида до тях? О, господи. Трябва да си набавя телефон, тоест храна. Не е зле първо да изтегля пари в брой, за да не се обърка пак нещо.

Съкрушена докуцуках до банкомата в банката. Влязох през двойните врати, оставих чантата си на пода и въведох ПИН кода. Не се получи. Ама защо не стана? Може би го бях вкарала твърде много пъти. Препъвайки се като в сън, се върнах на улицата през автоматичните врати и тогава внезапно, тъкмо след като се затвориха, видях чантата си все още на пода вътре.

О, господи. Боже мой. Телефонът ми беше в чантата, както и портфейлът, и ключовете за апартамента.

А вратите на банката не щяха да се отворят.

 

 

20:30 ч. Улицата пред апартамента ми. Цялата тази идея за тръгване от малкото към голямото е пълна тъпотия. Магда е права.

20:35 ч. Започна да вали, дъждът е проливен.

20:40 ч. Дали пък да не помоля някой добросърдечен непознат за телефона му? Но какъв е смисълът, след като не помня ничий номер? От друга страна, току-виж, ми изплувал в това сънно състояние… Ето, приближава един човек!

— Извинете… — понечих да заговоря, но той само пусна монета върху палтото ми и забърза напред с уплашено изражение.

Очевидно ме взе за някоя изпаднала бременна като Фани Робин, героинята на Томас Харди, която умира в снега.

Дочула стъпки, морно вдигнах глава, може би за последен път, за да видя позната фигура в тъмносиньо палто да крачи към мен по заливаната от дъжд улица.