Хелън Филдинг
Бриджет Джоунс: Бебе на хоризонта (10)

Девета глава
Хаос и безредие

Понеделник, 13 ноември

10:15 ч. Офисът на „Гледай, Британия“.

Преди малко дойдох на работа. Не мога да се справя с това. Абсолютно неспособна съм да изпълнявам задълженията си със следните неща в мен:

• Постоянно растящо голямо бебе, което иска печени картофи, сирене, корнишончета и най-внезапно водка.

• Съвършено объркано и разбито сърце. Защо Марк ми написа това писмо? Точно когато преживяхме очарователна близост в колата на връщане от Графтън Ъндъруд. Защо? Какво се случи? Защо не отговаря на съобщенията ми? Може наистина да ме мисли за долна и развратна, а Даниъл му напомня за онази част от мен, която не харесва.

Крадешком се свързах с Том по ФейсТайм под бюрото.

— Не си долна и развратна — увери ме Том по ФейсТайм. — Ти си топ новинарски продуцент и практически си монахиня. Трябва да играеш на „Поне“ — онази игра, на която ме научи, когато бях изтормозен от Претенциозния Джером. Поне имам това, или онова, или трето. Така нещата придобиват по-оптимистична перспектива.

— Да! Да! — ободрих се. — Благодаря ти, Том.

Изключих ФейсТайм.

ФейсТайм се включи отново: Том.

— Бридж, само да те предупредя. Не говори с никого друг по ФейсТайм от този ъгъл.

Том изчезна, а после отново цъфна на ФейсТайм:

— Аз ужасен човек ли съм?

— Бриджет, залавяй се за работа — каза Ричард Финч на минаване покрай бюрото ми, като не пропусна да ми огледа циците.

Набързо изпратих съобщение на Том: „Не, ти си добър човек“, след което се залових да пиша трескаво на клавиатурата, напрегнато втренчена в екрана и с вид, сякаш се занимавах с дневните си задачи.

ПОНЕ

• Ще имам бебе.

• Нещата с Марк може да се оправят — сигурно е само моментна криза.

• Даниъл още е в картинката, така че е останал поне един баща.

• Даниъл би могъл да узрее.

• Имам си собствен апартамент.

• Имам си моя кола.

• Имам прекрасен баща.

• Мама, току-виж, се променила и може да започне да се радва за бебето, вместо толкова да се впряга за посещението на кралицата.

• Заобиколена съм с приятели — и Необвързани, и Самодоволни Задомени, — които са ми като едно голямо сърдечно семейство от сорта на онези в Третия свят.

• Имам чудесна работа и никой освен Миранда още не знае, че съм бременна.

— Направо са огромни — чу се силен шепот зад мен.

— Обаче са си истински, мой човек.

— Ама пък са грамадански.

— Тъй, тъй. Шапката да ти падне, мой човек.

Извърнах се рязко. Ричард Финч си шушукаше с един от младежите с кокчета.

— За какво си говорите двамата?

— За нищо.

— Ричард! Знам, че обсъждаше циците ми.

— Не съм.

— Напротив.

— Нищо подобно.

— Това е сексуален тормоз.

— Просто коментирах природно явление — оправда се Ричард. — Ако видиш двуетажен автобус, който е увеличил двойно размера си, и ти би казала нещо по въпроса, нали?

— Аз не съм ти автобус, а човешко същество. Но както и да е, извинете ме, трябва да се изпикая.

Ричард Финч изживя един от редките си моменти, когато главата му бе споходена от мисъл.

— Абе ти да не си БРЕМЕННА? — викна той. Настана гръмка тишина. Обърнах се и видях, че всички са вторачени в мен, а Пери Кампос току-що беше влязла в офиса.

Дойде ми прекалено. В знак на протест бебето мощно изтласка печения картоф със сирене и капучиното и аз ги избълвах в кошчето за боклук пред очите на всички.

 

 

20:00 ч. Моят апартамент. Ето хората, уволнени в процеса на „орязване“ на Пери Кампос.

Джун от рецепцията (седемнайсет години в „Гледай, Британия“).

Хари шофьорът (осемнайсет години в „Гледай, Британия“).

Джулиан, асистент-режисьорът. Вярно, той все забравяше да ни предупреди, че сме в ефир, и не различаваше „камера дясно“ от „камера ляво“, но пък изучаваше разликата от двайсет години.

Докато се разотивахме след събранието, Пери Кампос ме извика настрани.

— На отдел „Човешки ресурси“ им е ясна стратегията как някои служители забременяват, когато са застрашени от уволнение. Макар че обикновено застрашените от уволнение служители са твърде възрастни за забременяване. Във всеки случай, не си мисли, че можеш да си позволяваш гафове и да ти се размине.

Тя се обърна назад към офисното пространство.

— Чуйте всички! От утре започваме работа с един час по-рано сутрин.

Е, браво! Общоизвестно е, че работещите в медиите трябва да започват по-късно, тъй като са бохеми и творчески личности. Вече бях запазила първия възможен час за видеозон в осем сутринта в четвъртък, за да мога да съм на работа в единайсет.

 

 

Спокойно, всичко ще е наред. Ще сме тук до 9:30. Дори ще сме подранили!

Сряда, 15 ноември

Брой есемеси, пратени на Марк: 7. Брой отговори от Марк: 0.

Току-що се обадих в службата на Марк и попаднах на свръхобразования му секретар Фредо.

— В разход — съобщи Фредо със звучния си тенор. — Няма да е в офиса две седмици. Извън радара.

— На някое страшно място ли е?

— Просто в разход, извън радара. Толкова.

Странна работа. О-о, съобщение.

ДАНИЪЛ СБЪРКАНЯКА, НЕ ОТГОВАРЯЙ

Готова ли си за видеозона утре, Джоунс? Да видим как се движи нашият малък експресен влак.

Изглежда, пак ще сме само с Даниъл. Поне е запомнил. Току-виж, е съзрял.

Четвъртък, 16 ноември

8:00 ч. Чакалнята в болницата. Даниъл го няма.

8:10 ч. Даниъл още го няма. О, боже, о, боже, о, боже. След петдесет и пет минути трябва да съм на работа. Пери Кампос ще ме убие, после ще ме изяде.

8:20 ч. Рецепционистката току-що ми каза:

— Ако не влезете сега, ще си пропуснете часа.

Тъкмо си събирах багажите, когато влетя Даниъл с ясно изписани по него знаци на лошо настроение (е, не буквално де, би било супер странно).

— Движението е пълен ад, из целия град има задръствания. Защо трябваше да си назначиш толкова ранен час, Джоунс? Хайде, да приключваме с това. Къде е Дарси впрочем?

— Не е тук.

Не ми изглеждаше добра идея да съобщя на Даниъл, че Марк е вън от картинката. Знаете как е, като се опитваш да мобилизираш всички да работят по дадена идея — отпадне ли един, всички се отказват. Твърдо няма да му кажа.

— Без Дарс, а?

— Марк няма да дойде — изтърсих. — Написа ми писмо. Отказва да участва повече.

В очите на Даниъл се мярна тържествуващо пламъче.

— Егото му е заговорило. При госпожа Дарси винаги егото диктува.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, нищо, заради онзи курс по раждане е.

— Можеше да се извиниш — упрекнах го.

— За какво, Джоунс? Падна голяма веселба. Всички се забавляваха, с изключение на госпожа Дарси. Не беше нужно да подхожда към цялото мероприятие, сякаш е екзекуция в мърляв арабски затвор.

Ужасното беше, че доктор Роулингс беше повикана за раждане (очевидно на друго бебе, не на някоя гениална идея). Неочаквано се улових, че ревнувам от другото бебе, и имах чувството, че доктор Роулингс едва ли не ми е изневерила. По-лошото е, че я заместваше мъж асистент, така че Даниъл нямаше с кого да флиртува. Като че цялата енергия се бе отцедила от него. В отсъствието на Марк, с когото да се съревновава, вършеше нещата вяло и механично.

Междувременно аз бях зашеметена от обич и като видях колко е пораснало великолепното ми сладурче с неговата кръгла главичка, вирнато носленце и малки ръчички, напълно изгубих представа за времето.

— Олеле! — изписках, като излязохме на улицата. — Девет и петнайсет е, трябваше да съм на работа преди петнайсет минути.

— Добре, добре, няма нужда да се драматизира. Ще те откарам на работа — каза Даниъл и добави под нос: — Кучета ги яли моите коректури. „Гледай, Британия“ винаги и навсякъде трябва да е на първо място.

 

 

Пътуването с колата може да се опише само като нервно. Опитвах се със силата на ума да принудя часовника на таблото да се върне назад и да отместя камиони и велосипеди от пътя ни, като остро осъзнавах, че още преди половин час трябваше да съм седнала на бюрото си. Даниъл беше отдаден на тикове, игра с контролните механизми на колата, рязко подаване на газ и натискане на спирачки, та не без основание се боях, че може отново да повърна.

Когато стигнахме до сградата на „Гледай, Британия“, Даниъл остана на мястото си и не изключи двигателя.

— Е, всичко хубаво, Джоунс. Драго ми беше да се видим.

— Драго ми беше.

— До нови срещи.

— До нови.

— Джоунс, не повтаряй като папагал всичко, което казвам.

— Като папагал?

— Джоунс.

— Толкова съм объркана. Бяхме заедно на видеозон, а ти казваш „Драго ми беше да се видим“ и „до нови срещи“, сякаш току-що сме спали заедно.

— Ясно — въздъхна Даниъл. — Всички жени сте една стока. Това, че сме ходили заедно на видеозон, не означава, че си ходим заедно по принцип. Не предполага задължително сериозна връзка и бъдещи деца.

— Но ние вече ще имаме дете. Нали затова бяхме на видеозон.

— Не, Джоунс — каза той. — Ти ще имаш дете.

Замръзнах.

— Прощавай, прощавай — избъбри той. — Виж, мисля, че това не ми е по силите. Не притежавам нужните умения.

— Ами ако е твое?

— Предполагам, че бих могъл да се пробвам.

— А ако не е?

— Е, това би променило всичко. Извинявай, извинявай. Хайде де, не ме гледай така, Джоунс. Работата е там, че ако те бях оправил в задника, както аз поисках, нямаше да сме в това небрано лозе сега.

— Даниъл — процедих, докато слизах от колата, — можеш да целунеш своя задник. И ако трябваше да избера дали да имам бебе от теб или от Пери Кампос, щях да предпочета Пери Кампос.

 

 

Скандално закъсняла и бясна на Даниъл, се втурнах на седмия етаж, грабнах купчина вестници и скрих зад тях корема си, за да се направя, че изобщо не съм закъсняла или бременна, а после влязох с небрежна крачка в офиса, където какво да заваря: Пери Кампос провеждаше общо събрание с целия персонал на „Гледай, Британия“.

— Мокро, прозрачно и без него ще УМРЕМ, що е то? Вода! — крещеше тя, застанала пред интерактивно табло. Младежите с кокчета, видимо нащрек, се бяха настанили на първия ред и поглъщаха всяка нейна дума, а старият пазач седеше намусен отзад.

— Бриджет, ти си с трийсет и пет минути закъсняла скучна отживелица. „Гледай, Британия“ е скучна отживелица. Заглавието е скучна отживелица. Персоналът е скучна отживелица. Съдържанието е скучна отживелица. Трябва ни напрежение, действие, съспенс. Малки, пълни с ярост и мощ потенциални убийци, СЪС СИЛНО ПРИСЪСТВИЕ В ДОМА ВИ! Що е то? — огледа се в очакване.

— Мравки! — каза Джордан.

— Прахосмукачки! — обади се Ричард Финч.

— Вибратори? — предположи Миранда и аз прихнах.

— Батерии — процеди презрително Пери Кампос — за онези, които малко от малко схващат принципите на съвременните новини. Бриджет, очаквам те в кабинета си в понеделник сутринта в девет часа. Повтарям, в девет, не в три следобед, не закъснявай.

— Няма да се случи повече, обещавам.

— Обещаваш? Обичам тази дума. Повдига толкова много теми за разговор.

— Моля те, не я уволнявай — каза Ричард Финч, а после се обърна към мен и изрече само с устни: — Луда ли си?

Петък, 17 ноември

20:30 ч. Моят апартамент. Над мен витае чувство на обреченост. Пред уволнение съм, и двамата бащи ме мразят, всичко е бъркотия, петък вечер е и съм сама. Самааа!

ПОНЕ

• Ще имам бебе.

• Нещата с Марк може да се оправят — сигурно е само моментна криза.

• Даниъл още е в картинката, така че е останал поне един баща

• Даниъл би могъл да узрее

• Имам си собствен апартамент.

• Имам си моя кола.

• Имам прекрасен баща.

• Мама, току-виж, се променила и може да започне да се радва за бебето, вместо толкова да се впряга за посещението на кралицата.

• Заобиколена съм с приятели — и Необвързани, и Самодоволни Задомени, — които са ми като едно голямо сърдечно семейство от сорта на онези в Третия свят.

• Имам чудесна работа (докога ли?) и никой освен Миранда още не знае, че съм бременна

Но да, имам приятели. Необвързани, с които да се забавлявам и да се посмея! Няма причини да унивам. Просто ще се обадя на Шацър.

 

 

21:00 ч. Разговорът с Шацър не мина добре.

— Шац? Бриджет е. Ще излизате ли с Том тази вечер?

Насреща настана мълчание — същото мълчание, излъчвано от мен, когато Магда ми се обаждаше да провери (без изгледи за успех) дали като Самодоволна Задомена не може да участва в нашата разпусната веселба на Необвързани.

— Ами виж сега — звучеше подпийнала… — ние сме в Хакни и тук е малко, как да ти кажа…

Прехапах устна и на клепачите ми запариха сълзи. Дори не ме бяха поканили да отида! Вече не съм от Необвързаните. И от Самодоволните Задомени не съм. Аз съм природно недоразумение!

— Бридж? Какво става? Да не прекъсна?

— Защо не ме поканихте с вас?

— Ами… тук е малко нещо пиянско сборище и ти в твоето…

— В моето състояние?

Чух някакво боричкане на фона. Том взе телефона, по-пиян и от Шац.

— Олелията е голяма, ще знаеш — каза. — Миранда са я прихванали…

Какво? И Миранда е там, а мен не са ме повикали?

22:00 ч. Работата е там, че тъкмо когато се чувстваш сам и изолиран, ти е нужно общуване с хора, нали така?

22:05 ч. Ще пообщувам чрез есемеси.

22:15 ч. Ето какви съобщения пуснах:

Магда, чувствам се толкова сама и изолирана. Животът на Необвързаните вече не е за мен. Имам нужда приятелите ми от категорията Самодоволни Задомени да ме подкрепят в този момент на изпитание.

Шацър, чувствам се толкова сама и изолирана. Макар и бременна, не съм Самодоволна Майка и имам нужда приятелите ми Необвързани да ме подкрепят в този момент на изпитание.

Мамо, чувствам се толкова сама и изолирана. Не мога да преживея това без опората на моята скъпа, скъпа майка. Имам нужда майка ми да ме подкрепи в този момент на изпитание.

Марк, чувствам се толкова сама и изолирана. Не мога да преживея този период без опората на моя скъп, скъп Марк. Имам нужда да ме подкрепиш в този момент на изпитание.

Даниъл, чувствам се толкова сама и изолирана.

И тук вече заспах.

Събота, 18 ноември

11:00 ч. Моят апартамент. Ууф! Събуди ме серия от пискане и звънене. Сънена зарових под завивката, за да открия източника.

— Ало? — изрекох в слушалката на стационарния телефон, докато още търсех опипом писукащия мобилен.

— Магда е. Безкрайно много се зарадвах на съобщението ти. Умирахме от желание да се съберем с теб, но мислехме, че ще сме ти прекалено отегчителни в сравнение с твоите необвързани приятели. Ще дойдеш ли днес на обяд на „Портобело“? Хубавичко ще се наприказваме. То се знае, всички ще ти раздават безкрайни безумни съвети, но не и аз.

— Ами… още съм в леглото, но…

— В леглото? Бриджет, със сутиен ли си?

— Не съм. А трябва ли?

— Да, иначе накрая ще си носиш циците под мишница. Само в никакъв случай не с банели.

— Защо? — попитах, като си представих скъпоценната си колекция от повдигащо бюста бельо.

— Банелите притискат млечните канали.

— Почакай.

Отговорих на мобилния телефон. Беше Том.

— Том! Здравей! Говоря по другата линия. Да ти звънна ли след малко?

— Добре. Погледни си съобщенията. Ще се видим с теб в „Илектрик“ на по блъди мери в един часа.

— Извинявай, Магда — казах, като поставих до ухото си слушалката на стационарния.

— О, и не яж сурови яйца.

— От къде на къде би ми хрумнало да ям сурови яйца?

— Всъщност единственият съвет, който си струва да приемеш, е да не лягаш.

— Как е възможно да не лягам?

— Не по гръб, защото основната артерия към мозъка минава по гърба.

Мобилният телефон иззвъня отново.

— Миличка, мама е. — Разплакана. — Нямах представа, че се нуждаеш от мен. Мислех си, че ме мразиш, беше толкова…

— Магда, трябва да затварям. Мама е на другата линия.

— Добре. Ще се видим в „Илектрик“ в един часа.

Върнах се към звука от маминото хлипане.

— Душичке, бях сигурна, че не ми говориш вече. Толкова съм щастлива, че съм ти потребна. Бездруго следобед ще идваме до „Дебнъмс“. Ела и ти и ще пазаруваме заедно.

— Много бих искала, но…

Стационарният зазвъня.

— Мамо, трябва да затварям, ще ти звънна по-късно.

Отново Магда:

— Само да ти кажа още нещо. Недей да ходиш да плуваш, защото това напряга матката.

Погледнах си входящите съобщения: поток от помирителни подмилквания от Том, Шац и Миранда. Щяхме всички да се видим в „Илектрик“ в един часа, но момент…

— Ако започне да ти пада косата — не млъкваше Магда, просто втрий малко моторно масло в скалпа си. Хайде, размърдай се. Ще се видим в „Илектрик“ в един часа. Ще дойдат Уони и Мъфти.

— Ами… — Мозъкът ми препускаше в бясна паника. — Не можех да допусна Самодоволните майки да се появят в „Илектрик“ по едно и също време като Том, Миранда и Шацър. — В „Илектрик“ е малко шумно. Защо не го направим в два в „Кафе 202“?

— О… — рече тя и личеше, че не й стана драго. — Вече съм се уговорила с Уони и Мъфти, но… Добре, става. Ще се видим там.

Точно преди да изляза, чух сигнал за получено съобщение.

От: ПЕРИ КАМПОС

Тема: среща понеделник в 9

Бъди в офиса ми в 9 в понеделник и носи със себе си шест репортажа за горещи новини, които да не са скучна отживелица, да са подходящо озаглавени и във форма̀та, които обсъдихме в петък.

Портобело Роуд, Нотинг Хил. Почувствах се приятно замаяна и ми подейства освобождаващо да бъда отново сред обаятелната атмосфера и тълпите на „Портобело“: скъпарски магазини за деликатеси, цветарници и бутици с дизайнерски дрехи от кашмир, редуващи се с пунктове за залагане и сергии със спортни каскети и зеленчуци, които си ги имаше там от години.

Да си бременна, беше малко нещо като да си знаменитост сега, когато започваше да си личи: коли спираха със скърцащи спирачки пред пешеходни пътеки, хора ставаха да ми отстъпят място в метрото, постоянно ме спираха и задаваха едни и същи въпроси:

— Момче ли е, или момиче?

— Кога ще се роди?

То се знае, аз бях извънредно благосклонна към моите фенове. Досущ като кралицата, само че бременна и по-млада и без изгледи да седя до мама в Графтън Ъндъруд.

В прекрасно настроение пристигнах в „Илектрик“, където заварих Шацър, захлупила глава върху една от външните маси.

— Здрасти, Шац! — поздравих я.

Тя издаде лек стон.

— Адски махмурлук ме мъчи. Ще ми поръчаш ли едно блъди мери? Не мога да си мърдам главата.

— Къде са Том и Миранда?

— Не знам. Миранда заби някакъв. А Том май ще дойде направо тук от там, където отиде, обаче съм му бясна, защото…

О, господи. Вече беше един и петнайсет. Ами Магда? Все пак можех да закъснея мъничко, нали?

Влязох вътре да поръчам блъди мери и ментов чай. Като излязох, заварих Том, раздърпан и небръснат, да крачи решително като човек, накаран от спрял го полицай да върви по права линия.

— Леле майчице — изпъшка той и се стовари до Шацър, целият вонящ на текила.

— Виж ги ти Том и Шацър! Още пияни-заляни! — Миранда се приближаваше с енергична походка, изглеждаше освежена и подмладена.

— Ти нямаш ли махмурлук? — попитах я.

— Махмурлук? Не! Сексът беше моята дрога за петък вечер. Получи ли имейла от Пери Кампос? Чаша бяло бургундско — поръча тя с флиртаджийска усмивка на келнер, който сякаш изникна от нищото до масата ни. Миранда погледна ужасено ментовия ми чай. — Още една чаша вино за Бриджет и ни донеси нещо за хапване.

— Не мога, бременна съм — възразих, докато Миранда поръчваше храна.

— Не, не! Горещи новини от медицински сайт. Две чаши вино на седмица са добри за бебето.

— Ама наистина ли? — грейнах. Беше двойна радост за мен: едно отметнато заглавие и легитимно питие.

— Шшпшгг — обади се Том. — Цепите ми главата.

Мммм. Резливото бяло вино ми дойде чудесно.

— Искаш ли да чуеш другата ми идея за репортаж? — подхвърли Миранда и отпи от чашата си. — Те са малки, пакостливи и ти причиняват депресия — бебета!

— Какво? — рязко се надигна Шацър и стрелна поглед към Том.

— Да — самодоволно потвърди Миранда. — Проучване в предстоящия брой на „Съвременна психиатрия“.

— А ти как се сдоби с предстоящия брой? — попита подозрително Том.

— Контакти, мой човек.

— Не казвай „мой човек“ — примолих се.

— Очевидно през всички тези години на жените са им промивали мозъците да вярват, че се депресират поради липсата на деца, докато истината е, че жени, които изоставят кариерата си, за да имат деца, са по-депресирани от онези, които си запазват кариерата и нямат деца.

— Аха, видя ли, Том — оживи се Шацър и добави: — Том си е наумил да осинови дете. Напуска кораба, решил е да става трезвеник.

— Шацър, млъкни, това беше тайна — ядоса се Том.

Втренчих се в Миранда отвратена.

— Хубава работа, да се връзваш на някаква статия. Всички проучвания са прах в очите, но пък е заглавие за понеделник. „Те са пасивно агресивни: «О, вижте ме колко съм безпомощна, помогнете ми», а после ти съсипват живота — бебета!“

— Именно! Всичко е пропаганда! — изграчи Шац, а аз отпих гигантска глътка вино и си припомних колко добре те кара да се чувстваш, да пожелаеш още, че и пакет цигари „Силк Кът“ в добавка. Захапах печения сандвич с козе сирене. — През всички тези години мозъкът ни е бил ПРОМИВАН да си мислим, че сме депресирани, защото нямаме деца, а в действителност въобще не сме били депресирани! — тържествуващо изрече Шацър.

— Ама ние вярно бяхме депресирани — посочи Том.

— Не, само сме си го МИСЛИЛИ, защото обществото ни е втълпявало как понасяме мъчително лишение, докато всъщност хора, взели съзнателно решение да нямат деца, въобще не са депресирани — отсече Шацър.

— Ура! — възкликнах по силата на навика. — Ура за Бездетните Необвързани!

— Бриджет! Какво правиш тук? Мислех, че с нас имаш среща за обяд.

Опа! Бяха Магда и Мъфти. Мъфти буташе количка с невероятно натруфено бебе в нея.

— Ти какво, нима пиеш вино?!

Скочих виновно на крака, при което бутнах чашата и разлях вино по корема си.

— Тя не може да пие вино! Не бива! — занарежда Мъфти.

— Честна дума, това Необвързаните сте абсолютно безотговорни хора — изрече укорно Магда. — Тя идва с нас. Тръгвай, Бриджет.

— Това козе сирене ли е? — ахна Мъфти. — Ядеш КОЗЕ СИРЕНЕ?

Изневиделица се появи Уони също с количка, но без бебе вътре.

— Ти какво правиш тук? Мислех, че имаме среща в „Кафе 202“. Купихме ти бебешка количка „Бъгабу“.

— О, благодаря — избъбрих и се втренчих със съмнение в огромната количка. Как изобщо щях да я качвам по стълбите?

— Боже, ама ти си грамадна — каза Уони. — Мислех, че си още в първите месеци. Трябва да престанеш да трупаш килограми, иначе се обричаш на кошмарно раждане.

Магда ми стисна ръката и пошепна:

— Не я слушай Уони, прекарва толкова време на крак, че има разширени вени във вагината.

При което Шацър прихна.

— Момиче е! — заяви Мъфти. — Момиче е! Вижте колко ниско го носи.

— Не, момче е, вижте колко са й наедрели гърдите.

— Момче ли? Че тя е съвършено асиметрична — възрази Мъфти. — Съвършено асиметрична.

— Стига толкова — отсече Магда. — Тук сме да помогнем на Бриджет, не да я изтезаваме. Познай какво. Намерихме ти бавачка, източноевропейка. Има диплома по неврология от Университета на Вилнюс.

— Разбра ли се вече кой е бащата — поинтересува се Уони. — Не може да имаш бебе без баща.

— Вижте какво — намеси се Том, разнасящ алкохолни пари. — Абсолютно архаично е бебе да живее с двама хетеросексуални родители от различен пол.

— Не бих обременила дете с такава социална стигма — присъедини се Шац.

Миранда игнорираше всички, погълната от Тиндър на телефона си.

— Струва ми се, че малко нещо завиждате — подметна Мъфти. — Гроздето е кисело. Завиждате.

— Защо? Че не сме се хвърлили алчно към първия по-заможен мъж веднага щом навършихме трийсет ли? — заяде се Шац.

— Не, но може би тъкмо затова си бездетна и необвързана.

— Ти ли беше тая с разширените вени във вагината? — сряза я Шацър.

Стигна се до яростна словесна престрелка. Накрая Магда ме поведе заедно с новата гигантска количка подарък — аксесоар, който стоеше малко странно без бебе в него — и подхвана тирада как всичко щяло да бъде наред, когато дойдела новата ми бавачка, приятелка на нейната бавачка Аудрона с диплома по аеронавтика.

Много красиво момиче, точно типът източноевропейски модел/принцеса, заради която Даниъл би ми вързал тенекия за видеозон, вървеше към нас и буташе същата количка „Бъгабу“.

— Хубава количка! — подхвърлих, като внезапно си помислих, че имаме база за обединяване в лицето на свръхскъпи бебешки аксесоари и това може да ме изстреля в нов бляскав социален слой — Самодоволна Майка.

— Хубаво бебе! — отвърна бавачката с акцент, като надникна в количката ми, след което ме изгледа озадачена, защото, то се знае, там нямаше бебе.

— Още се пече! — поясних и потупах корема си. — Но пък вашето е очарователно.

Бебето наистина беше очарователно, но зърнах нещо познато в него…

— Мама — рече бебето.

— Моли! — възкликна Магда. — Това е моето бебе! Какво правиш с моето бебе, мамка ти!

Хората зяпаха, докато Магда взе да се бори със сложната система ремъци на количката „Бъгабу“, за да измъкне Моли, след което кресна: — Ти си ми откраднала детето!

— Не. Само не се сърдете, госпожо Карю! — заговори моделът/принцеса. — Аудрона е на интервю за работа. Помоли ме да поема Моли. Имам магистърска степен по психология и ранно развитие на детето. Тя си е съвсем добре, нали виждате?

Неделя, 19 ноември

14:00 ч. Моят апартамент. Прекарах повечето от деня да прелиствам вестници в търсене на теми, които можеха да се превърнат в заглавия тип гатанки, по каквито си падаше Пери Кампос, за проклетата утрешна среща.

„Те са лигави, зловещо безшумни и се спотайват в руколата ви — жаби!“

„Те са шестоъгълни и внезапно променят формата си пред погледа ви — чадъри!“

15:00 ч. Това е безнадеждно. Нелепо е. Еха, съобщение.

15:05 ч. Чудо! От Марк е!

МАРК ДАРСИ

Бриджет, съкрушен съм, че си изолирана и отчаяна, и безкрайно съжалявам, че едва сега получавам съобщението ти. Да дойда ли веднага? Или би предпочела посещение за чай? Имам да ти покажа нещо.

15:10 ч. О, боже мой! Боже мой! Това е прекрасно. Апартаментът е малко разхвърлян. Не бива да го отблъсквам и да го карам да си мисли, че съм мърлява домакиня. Я по-добре аз да ида у тях. Чудя се какво ли има да ми покаже, както рекла актрисата на епископа. Бау!