Джак Кетчъм
Съседката (41)

XLI

Когато всичко свърши и приключиха с промивките с алкохол, отидох да видя какво са направили. Не само сега, но и миналата нощ, и тази сутрин.

За пръв път бях около нея цял ден.

След като бяха престанали, бяха извадили парцала от устата й, защото знаеха, че вече беше твърде слаба, за да каже каквото и да е. Устните й бяха подути и отекли. Едното й око бе почти затворено, в червено и лилаво. Видях три или четири нови изгаряния от цигари по гърдите и по ключицата й и едно от вътрешната страна на бедрото й. Триъгълното изгаряне от ютията на Рут сега беше отворен мехур. Имаше синини по ребрата и ръцете й и по прасците и бедрата, където Уили я бе рязал предишния ден.

Там бяха и думите.

ЧУКАМ СЕ ЧУКАЙ МЕ

Петсантиметрови букви. Всичките главни. Полупрогорени и полуврязани дълбоко в плътта на стомаха й.

Изглеждаха написани с треперещата неуверена ръка на шестокласник.

— Сега не можеш да се омъжиш — отбеляза Рут.

Тя отново седеше в стола си, пушеше, бе прегърнала колената си и се люлееше напред-назад.

Уили и Еди бяха отишли до горе за коли. Стаята смърдеше на пушек, пот и алкохол.

— Виждаш ли, това е там завинаги, Меги. Не можеш да се съблечеш. За никого, никога. Защото ще види тези думи там.

Погледнах и осъзнах, че беше истина.

Рут я бе променила.

Беше я променила до живот.

Изгарянията и синините щяха да избледнеят, но това щеше да остане — четливо, дори и неясно, дори след трийсет години. Представляваше нещо, за което щеше да мисли и да обяснява всеки път, когато застанеше гола пред някого. Когато застанеше пред огледало, щеше да го вижда и да си спомня. Бяха приели правило в училище, че душовете са задължителни след часовете по физическо. Как щеше да се справи с това, в стая, пълна с тийнейджърки?

Рут не се притесняваше. Сякаш Мег беше нейно протеже.

— Ще си по-добре така — продължи тя. — Ще видиш. Никой мъж няма да те пожелае. Няма да имаш деца. Ще бъде много по-добре така. Късметлийка си. Мислеше, че е хубаво да си сладка? Да си секси? Е, ще ти кажа нещо, Меги. За една жена е по-добре да е гнусна в този свят.

Еди и Уили влязоха, смеейки се, с цяло стекче кола и раздадоха на всички. Взех една и се опитах да задържа бутилката стабилна. От слабата сладка миризма на карамел ми призляваше. Една глътка и знаех, че ще повърна. Опитвах се да не го направя откакто всичко започна.

Дони не си взе кола. Просто стоеше до Мег и гледаше надолу.

— Права си, майко — заговори той след малко, — това променя нещата. Имам предвид това, което написахме. Странно е.

Опитваше се да го разгадае. Най-накрая го разбра.

— Тя вече не е чак толкова върховна.

Звучеше леко изненадан и дори малко щастлив.

Рут се усмихна. Усмивката беше тънка и треперлива.

— Казах ти — кимна тя. — Виждаш ли?

Еди се засмя, отиде до тях и ритна Мег в ребрата. Тя едва простена.

— Даа… не е кой знае какво — заяви той.

— За нищо не става! — отсече Дениз и изгълта колата си.

Еди отново ритна Мег, този път по-силно, от солидарност към сестра си.

Измъкнете ме оттук, помислих си.

Моля ви. Пуснете ме.

— Мисля, че можем пак да я окачим на въжетата сега — каза Рут.

— Оставете я — обади се Уили.

— Тук долу е студено. Не искам течащи носове и кихане. Вдигнете я и да я видим.

Еди отвърза краката й, а Дони освободи ръцете й от гредите, но ги остави вързани една за друга и прехвърли въжето през един от пироните в тавана.

Мег ме погледна. Личеше колко е слаба. Без сълзи. Нямаше сила дори да заплаче. Само тъжен, победен поглед, който казваше: „Виждаш ли какво направиха с мен?“.

Дони издърпа въжето и вдигна ръцете й над главата. После го завърза за масата, но този път й остави малко свобода. Беше мърляво и нетипично за него, сякаш вече не го интересуваше. Сякаш не си струваше усилието.

Със сигурност нещо се бе променило.

Като че ли с издълбаването на буквите върху нея я бяха лишили от силата да вълнува, да предизвиква било то страх, похот или омраза. Онова, което беше останало, бе толкова тленно. Слабо. И някак жалко.

Рут я разглеждаше като художник, който оценява платното си.

— Има още едно нещо, което трябва да свършим — заяви тя.

— Какво? — попита Дони.

Рут се замисли.

— Ами направихме така, че никой мъж да не я поиска. Проблемът е, разбирате ли, че Мег може още да го иска — тя заклати глава. — Ще бъде живот в мъчение.

— И какво предлагаш?

Рут обмисли въпроса. Ние я гледахме.

— Ще ви кажа какво ще направим — заговори тя най-накрая. — Иди горе в кухнята, вземи вестници от купчината и ги донеси тук. Вземи повечко. Сложи ги в мивката зад нас.

— Защо вестници? Какво ще правим с тях?

— Ще й ги четем ли? — попита Дениз; всички се засмяха.

— Просто го направи — настоя Рут.

Дони стана, взе вестниците и ги донесе. Хвърли ги в мивката до пералнята.

Рут се изправи.

— Добре. Кой има клечка кибрит? Моите свършиха.

— Аз имам няколко — каза Еди.

Той й ги подаде. Тя се наведе и взе лоста, който бях дал на Мег миналата нощ.

Зачудих се дали бе имала възможност да го използва.

— Ето. Вземи го — връчи лоста на Еди. — Хайде.

Оставиха колите и минаха покрай мен. Всички искаха да видят какво си бе наумила Рут. Всички, освен мен и Сюзън. Но Сюзън седеше на пода, където Рут й бе казала, а ножът на Уили беше на шейсет сантиметра от ребрата ми.

Така че и аз отидох.

— Навийте ги — нареди Рут, те я погледнаха. — Вестниците! Навийте ги добре, стегнато. След това ги метнете пак в мивката.

Джафльо, Еди, Дениз и Дони направиха както им бе казано. Рут запали цигара с една от клечките на Еди. Уили остана зад мен.

Хвърлих поглед към стълбите, само на няколко метра от мен. Призовавайки за помощ.

Те навиваха вестниците.

— Напъхайте ги добре — даваше указания Рут.

Те ги натъпкаха в мивката.

— Вижте, работата е такава — заобяснява Рут. — Жената не иска мъжа с цялото си тяло. Не. Тя го иска само с едно определено място. Знаеш ли за какво говоря, Дениз? Не? Още не? Е, ще разбереш. Жената иска мъжа само с едно определено място и то е точно тук долу, между краката.

Тя посочи, след това притисна ръка към роклята си, за да им покаже. Спряха да навиват.

— Едно малко местенце — продължи. — Сега. Премахнете ли това място и знаете ли какво става? Премахвате цялото й желание. Сериозно. Махате го завинаги. Просто работи. На някои места го правят непрекъснато, все едно е съвсем нормално да се направи, когато момичето достигне определена възраст. Пази я да не се отклонява. На места като, де да знам, Африка или Арабия или Нова Гвинея. Там го смятат за съвсем цивилизован подход. Така че реших, защо не и тук? Само ще премахнем това малко местенце. Ще я изгорим. Ще го изгорим от нея. Ще използваме лоста. И след това тя ще бъде… перфектна.

Стаята потъна в тишина, докато те се взираха в Рут за момент, като все още не вярваха напълно на онова, което чуваха.

Аз й повярвах.

И тогава чувството, което се опитвах да определя вече от няколко дни, най-накрая ми се изясни.

Започнах да треперя, сякаш стоях гол на силен декемврийски вятър. Защото можех да го видя, да го помириша, да чуя писъците й. Можех да видя до края в бъдещето на Мег — и в моето собствено — да видя реалните последствия от такова действие.

И знаех, че съм сам в това.

Другите — дори Рут, въпреки импулсивността й, която я бе превърнала в тъмничар, въпреки изобретателността й с болката, въпреки всичките й приказки какво можеше да бъде, ако си бе запазила работата и не бе срещнала Уили старши, и не се бе омъжила и нямаше деца — другите нямаха въображение.

Никакво. Съвсем никакво. Нямаха представа.

За всичко останало, освен за себе си, за всичко останало, освен настоящия момент, те бяха слепи, празни.

И аз треперех, да. С причина. С разбиране.

Бях пленен от диваци. Бях живял с тях. Бях се смятал за един от тях.

Не. Не диваци. Всъщност не.

По-лошо.

По-скоро глутница кучета или котки, или гъмжило от жестоките червени мравки, с които Джафльо обичаше да си играе.

Като някакъв съвсем различен вид. Някаква интелигентност, която само изглеждаше човешка, но нямаше достъп до човешките чувства.

Стоях сред тях, залян от различност.

От зло.

 

 

Хвърлих се към стълбите.

Чух как Уили изпсува и усетих ножа му да закача тениската ми отзад. Хванах дървения парапет и се извъртях към стъпалата.

Спънах се. Долу видях Рут, която сочеше, крещеше, устата й беше голяма черна празна зейнала дупка. Усетих ръката на Уили да ме хваща за крака и да ме дърпа. До мен имаше кутии с боя и една кофа. Пометох ги надолу по стълбите зад себе си и го чух отново да псува, както и Еди, докато изтръгвах крака си от хватката му. Изправих се. Запрепъвах се слепешком нагоре по стълбите.

Вратата беше отворена. Отворих със замах и мрежестата врата.

Лятната жега ме блъсна с една-единствена тежка вълна. Не можех да извикам. Трябваше да се боря да си поема въздух. Чувах ги как се приближават зад мен. Скочих надолу по стълбите.

— Мърдай! — изкрещя Дони.

След това внезапно той се оказа върху мен, засилката от скока му от верандата ме събори и ми изкара въздуха, а Дони се изтърколи далече от мен. Бях по-бърз от него. Станах на крака. Видях Уили отстрани, беше ми отрязал пътя към вкъщи. Видях и ножа да проблясва на слънчевата светлина. Не се опитах.

Претичах покрай протегнатите ръце на Дони, през двора, към гората.

Бях наполовина стигнал, когато Еди ме удари, хвърли се с всичка сила отзад на краката ми. Паднах и ненадейно той беше целият върху мен, удряше ме с юмруци, риташе и се опитваше да ми извади очите. Извъртях се и се извих. Бях по-тежък от него. Успях да го преборя. Еди хвана тениската ми. Аз я оставих да се скъса и се дръпнах. Спънах се назад, а после и Дони бе върху мен, след това и Уили и чак когато усетих ножа на Уили на гърлото си и го усетих как пробива кожата ми, спрях да се боря.

— Вътре, курво — каза той. — И да не съм чул нито една шибана думичка!

Поведоха ме обратно.

Гледката на нашата къща ме измъчваше. Продължавах да гледам натам за някакъв признак на живот, но нямаше такъв.

Качихме се и после слязохме в хладния, миришещ на боя мрак.

Поставих ръка на гърлото си. Пръстите ми се намокриха от малко кръв.

Рут стоеше там, ръцете й бяха здраво скръстени на гърдите й.

— Глупак — изсъска тя. — Къде, по дяволите, си мислеше, че отиваш?

Не отговорих.

— Е, предполагам, че сега си с нея. Не знам какво да правим с всички ви, дявол да го вземе.

Рут поклати глава. След това се разсмя.

— Радвай се, че нямаш и ти едно от онези местенца, като нея. Само че, разбира се, ти имаш други неща, за които да се притесняваш, нали?

Дениз се изсмя.

— Уили, иди да вземеш въже. Мисля, че е по-добре да го завържем, в случай че реши пак да скитосва нанякъде.

Уили влезе в убежището. Върна се с късо въже и подаде ножа на Дони. Дони го държеше, докато Уили връзваше ръцете ми зад гърба.

Всички гледаха и чакаха.

И този път Дони нямаше никакъв проблем да ме погледне в очите.

Когато бяха готови, Рут се обърна към Джафльо и му подаде кибрита.

— Ралфи? Искаш ли твоя да е честта?

Джафльо се усмихна, драсна една клечка и се надвеси над мивката. Пресегна се и запали единия край на струпаните вестници. След това запали и другия край, който беше по-близо до него.

Отстъпи назад. Вестниците започнаха да горят ярко.

— Винаги си харесвал огъня — отбеляза Рут.

Обърна се към останалите. Въздъхна.

— Кой иска да го направи?

— Аз — каза Еди.

Тя го погледна, леко усмихвайки се. Стори ми се, че го гледа по същия начин, който някога, не много отдавна, беше общо взето запазен за мен.

Предположих, че вече не съм любимото й хлапе от квартала.

— Вземи лоста — нареди.

И Еди го взе.

Задържаха го над пламъците. Беше много тихо.

Когато Рут прецени, че е достатъчно горещ, тя му каза да го махне и всички влязохме обратно вътре.