Джак Кетчъм
Съседката (27)

XXVII

Майка ми не беше доволна.

— Не ми е приятно — каза.

— Мамо, постоянно оставам с преспиване там.

— Не и напоследък.

— Имаш предвид, откакто дойдоха Мег и Сюзън ли?

— Точно така.

— Виж. Няма проблем. Същото си е като преди. Момчетата са на двойните легла, а Мег и Сюзън са в стаята на Рут.

— В стаята на госпожа Чандлър.

— Да. В стаята на госпожа Чандлър.

— А тя къде спи?

— На дивана. Разтегаемият диван във всекидневната. Какъв е проблемът?

— Знаеш какъв е проблемът.

— Не, не знам.

— Да, знаеш.

— Не, не знам.

— Какво става? — намеси се баща ми, който тъкмо влизаше в кухнята от всекидневната. — Кое е проблем?

— Той пак иска да остане там с преспиване — отвърна майка ми; чистеше зелен фасул и го пускаше в гевгира.

— Какво? Там ли?

— Да.

— Ами пусни го — баща ми седна на кухненската маса и си отвори вестника.

— Робърт, там сега има две млади момичета.

— Е?

Майка ми въздъхна.

— Моля те — продължи. — Моля те, не се прави, че не разбираш, Робърт.

— Не разбирам, по дяволите — заяви той. — Пусни го. Има ли кафе?

— Да — тя въздъхна отново и избърса ръце в престилката си.

Аз станах, отидох до кафеварката и включих котлона под нея. Майка ми ме погледна и се върна към фасула.

— Благодаря, татко — подхвърлих.

— Не съм казала, че можеш да отидеш — обади се майка ми.

Усмихнах се.

— Не си казала и че не мога.

Тя погледна към баща ми и поклати глава.

— По дяволите, Робърт.

— Точно така — кимна баща ми и се зачете във вестника.