Джак Кетчъм
Съседката (17)

XVII

Почуках на задната остъклена врата.

Никой не отговори.

Отворих я и влязох вътре.

Веднага ги чух да се смеят. Смехът долиташе от една от спалните. Този на Мег беше висок и писклив, а на Джафльо — истеричен кикот. Тези на Уили младши и Дони бяха по-ниски, по-мъжествени.

Не се предполагаше да съм там — бях наказан. Работех по модел на B–52, коледен подарък от баща ми, и не успявах да сглобя едното колело като хората. Продължих с опитите около три или четири пъти, след което го съборих и го изритах към вратата на спалнята, където се разби на парченца. Майка ми влезе, последва голяма сцена и накрая бях наказан.

Сега майка ми пазаруваше. Поне за момента бях свободен.

Запътих се към спалните.

Бяха притиснали Мег в ъгъла на стаята, до прозореца.

Дони се обърна.

— Здрасти, Дейвид! Има гъдел! Мег има гъдел!

И тогава сякаш прозвуча предварително уговорен сигнал, защото всички се втурнаха към нея заедно, посягайки към ребрата й, докато тя се извиваше и се опитваше да ги отблъсне. Свали ръце надолу в опит да се предпази, смееше се, а дългата й червена конска опашка се размяташе.

— Дръжте я!

— Хванах я!

— Дръж я, Уили!

Погледнах на другата страна, където Сюзън седеше на леглото и също се смееше.

— Аууу!

Чух плесница. Вдигнах поглед.

Ръката на Мег покриваше гърдата й. Дланта на Джафльо се намираше върху лицето му, където червенината се разстилаше постепенно. Виждаше се, че всеки момент момчето ще заплаче. Уили и Дони стояха настрана.

— Какво, по дяволите!?

Дони бе ядосан. Той можеше да пердаши Джафльо, но не беше съгласен друг да го прави.

— Кучка такава! — ревна Уили.

Той замахна неловко с отворена длан към върха на главата й. Тя бързо се отмести. Уили не опита повече.

— Защо го направи?

— Видя какво направи той!

— Нищо не е направил.

— Ощипа ме.

— Голям праз.

Джафльо вече плачеше.

— Ще кажа! — изви глас.

— Давай — отвърна му Мег.

— Няма да ти хареса, ако кажа — озъби се момчето.

— Не ми пука какво ще правиш. Не ми пука какво ще прави никой от вас.

Тя избута Уили настрана, мина между тях и покрай мен и продължи надолу по коридора към всекидневната. Чух как се блъсна входната врата.

— Малка кучка — довърши Уили.

Обърна се към Сюзън:

— Сестра ти е шибана кучка.

Сюзън не отговори. Обаче Уили тръгна към нея и я видях как трепна.

— Видя ли това?

— Не гледах — отвърнах.

Джафльо подсмърчаше. Сополи се стичаха чак до брадичката му.

— Тя ме удари! — кресна, след което и той избяга покрай мен.

— Ще кажа на майка — отсече Уили.

— Да, и аз — добави Дони. — Това не може да й се размине.

— Само се забавлявахме, по дяволите.

Дони кимна.

— Тя здравата го прасна.

— Е, Джафльо я пипна по циците.

— Голям праз. Не беше нарочно.

— Така можеш да се обзаведеш с насинено око.

— Той и сега може да се обзаведе с такова.

— Кучка.

Стаята беше изпълнена с нервна енергия. Уили и Дони крачеха наоколо като запрени бикове. Сюзън се плъзна от леглото. Шините й издадоха силно металическо тракане.

— Ти къде отиваш? — попита я Дони.

— Искам да видя Мег — отвърна момичето тихо.

— Майната й на Мег. Ще седиш тука. Видя какво направи тя, нали?

Сюзън кимна.

— Добре. Знаеш, че ще бъде наказана, нали?

Той звучеше много разумно, като по-голям брат, който съвсем търпеливо обяснява нещо на не особено умната си сестра. Тя отново кимна.

— Е, искаш ли тогава да вземеш нейната страна и също да бъдеш наказана? И вече да нямаш никакви привилегии?

— Не.

— Тогава стой тука, ясно ли е?

— Добре.

— В тази стая.

— Добре.

— Да намерим майка — обърна се той към Уили.

Последвах ги навън от стаята, през трапезарията и през задната врата.

Рут се намираше зад гаража и плевеше лехата си с домати. Роклята, която носеше, беше стара, избледняла и доста голяма за нея, пристегната здраво в средата. Деколтето й зееше широко.

Тя никога не носеше сутиен. Стоях над нея и можех да видя гърдите й почти до зърната. Бяха малки и бледи и потрепваха, докато Рут работеше. Постоянно извръщах поглед, разтревожен, че тя ще забележи, но очите ми бяха като стрелка на компас, а гърдите й бяха неустоимият север.

— Мег удари Джафльо — започна Уили.

— Така ли? — не изглеждаше разтревожена; продължи да плеви.

— Зашлеви го — продължи Дони.

— Защо?

— Просто си играехме.

— Всички я гъделичкахме — добави Уили. — И тя изведнъж се дръпна и го прасна в лицето. Ей така.

Рут изскубна един плевел. Гърдите й се разтресоха. По тях имаше гъша кожа. Бях запленен. Тя ме погледна и очите ми се спряха на нейните точно навреме.

— И ти ли, Дейви?

— Моля?

— И ти ли гъделичкаше Мег?

— Не. Аз току-що дойдох.

Рут се усмихна.

— Не те обвинявам.

Подпря се на колене, след което се изправи и свали мръсните работни ръкавици.

— Къде е тя сега?

— Не знам — отвърна Дони. — Избяга навън.

— А Сюзън?

— В спалнята е.

— Тя видя ли всичко това?

— Да.

— Добре.

Рут прекоси моравата към къщата и ние я последвахме. На верандата избърса кльощавите си ръце в роклята над бедрата си. Дръпна шала, който задържаше късата й кестенява коса прибрана и я пусна да падне свободно.

Реших, че имам около двайсет минути, преди майка ми да се върне от магазина, така че влязох вътре.

Последвахме Рут в спалнята. Сюзън седеше точно там, където я бяхме оставили и разглеждаше списание. Беше отворено на страници със снимки на Лиз и Еди Фишър от едната страна и Деби Рейнолдс от другата. Еди и Лиз изглеждаха щастливи, усмихнати. Деби имаше посърнал вид.

— Сюзън? Къде е Мег?

— Не зная, госпожо. Излезе.

Рут седна до нея на леглото. Потупа я по ръката.

— Казаха ми, че си видяла какво се е случило тук. Така ли е?

— Да, госпожо. Джафльо пипна Мег и тя го удари.

— Пипна я?

Сюзън кимна и постави ръка върху кльощавия си гръден кош, сякаш се кълнеше във вярност пред знамето.

— Тук — поясни малката.

Рут просто я гледаше за момент. След което продължи:

— И ти опита ли да я спреш?

— Да спра Мег?

— Да. Да не удари Ралфи.

Сюзън изглеждаше объркана.

— Не можех. Стана прекалено бързо, госпожо Чандлър. Джафльо я пипна и Мег веднага го плесна.

— Трябваше да опиташ, скъпа — тя отново я потупа по ръката. — Мег ти е сестра.

— Да, госпожо.

— Да удариш някого по лицето може да доведе до много неща. Можеш да не уцелиш и да му спукаш тъпанчето, да му извадиш окото. Това е опасно поведение.

— Да, госпожо Чандлър.

— Рут. Казах ти. Рут.

— Да, Рут.

— А знаеш ли какво означава мълчаливо да одобряваш действията на човек, който върши такива неща?

Сюзън поклати глава.

— Означава, че ти също си виновна, въпреки че не си направила нищо конкретно. Ти си нещо като съучастник. Разбираш ли ме?

— Не знам.

Рут въздъхна.

— Нека ти обясня. Ти обичаш сестра си, нали?

Сюзън кимна.

— И понеже я обичаш, би й простила подобно нещо, нали? Като да удари Ралфи?

— Тя не искаше да го нарани. Просто се ядоса.

— Разбира се. Така че ти би й простила, нали?

— Ъхъ.

Рут се усмихна.

— Ето точно тук ти е грешката, скъпа! Точно това те прави неин съучастник. Онова, което тя е направила, не е било правилно, било е лошо държание и това, че ти й прощаваш само защото я обичаш, също не е хубаво. Трябва да престанеш с това симпатизиране, Сузи. Няма значение, че Мег ти е сестра. Правилното си е правилно. Запомни го, ако искаш да се оправяш в живота. А сега се смъкни от тази страна на леглото, вдигни си роклята и си свали гащите.

Сюзън я гледаше. Замръзнала, с широко отворени очи.

Рут стана от леглото. Свали колана си.

— Хайде, скъпа — подкани я тя. — За твое собствено добро е. Трябва да те науча за съучастничеството. Виждаш ли, Мег не е тук за своя дял. Така че ти ще си го получиш и за двете. Твоят дял е задето не си казала на Мег да спре — сестра или не. Правилното си е правилно. Нейният дял е, задето изобщо е направила подобно нещо. Така че сега ела тук. Не ме карай да те влача.

Сюзън просто я зяпаше. Изглеждаше, сякаш не можеше да помръдне.

— Добре — реши Рут. — Неподчинението е отделен въпрос.

Пресегна се и здраво — макар и не точно по начин, който бихте нарекли груб — хвана Сюзън за ръката и я дръпна от леглото. Тя започна да плаче. Шините на краката й изтракаха. Рут я обърна с гръб към себе си и лице към леглото и я наведе. След което вдигна задната част на набраната й червена рокля и я затъкна в коланчето й.

Уили изсумтя и се засмя. Рут го стрелна с поглед.

Тя свали надолу белите памучни гащички на момичето, чак до шините около глезените му.

— Ще ти дадем пет за съучастничество, десет за Мег. И пет за неподчинение. Двайсет.

Сюзън вече наистина плачеше. Чувах я. Наблюдавах потока сълзи, който се стичаше по бузата й. Внезапно се почувствах засрамен и започнах да се измъквам назад към вратата. Импулс от Дони ме наведе на мисълта, че и той искаше да направи същото. Но Рут явно ни бе видяла.

— Стойте на място, момчета. Момичетата просто плачат. Нищо не можете да направите по въпроса. Но това е за нейно собствено добро, а вашето присъствие тук е част от урока, така че искам да останете.

Коланът беше от плат, не от кожа. Помислих си, че може би тогава няма да боли толкова много.

Рут го прегъна надве и го вдигна над главата си. Изсвистя, докато летеше надолу.

Пляс.

Сюзън се задъха и заплака съвсем истински, с глас.

Дупето й беше бледо като гърдите на Рут, покрито с метална шина надолу. А сега и трепереше. Видях едно червено петно високо на лявата му буза, близо до трапчинката.

Погледнах към Рут, която отново вдигаше колана. Устните й бяха здраво стиснати. Като изключим това, на лицето й липсваше изражение, беше съвсем съсредоточена.

Коланът падна отново и Сюзън зави.

Трети и четвърти път, в бърза последователност.

Задникът й вече беше изпъстрен с червени петна.

Пети път.

Момичето изглеждаше сякаш почти се дави в слуз и сълзи, дишаше на пресекулки.

Замахът на Рут ставаше все по-широк. Трябваше да се отдръпнем назад.

Броях. Шест. Седем. Осем, девет, десет.

Краката на Сюзън трепереха. Кокалчетата на ръцете й бяха побелели там, където се бе вкопчила в покривката на леглото.

Никога не бях чувал такъв плач.

Бягай, помислих си. Господи! Дяволски сигурно беше, че аз бих избягал.

Обаче тя, разбира се, не можеше. Щеше да е същото и ако бе окована с вериги.

И това ме накара да се сетя за Играта.

Ето я Рут, помислих си, която играеше Играта. Мътните да ме вземат. И въпреки че трепвах всеки път, когато коланът се спускаше, не можех да се спра. Идеята бе поразителна за мен. Възрастен. Възрастен, който играеше Играта. Не беше точно същото, но достатъчно се доближаваше.

И изведнъж вече не изглеждаше толкова забранено. Вината отстъпваше. Но вълнението оставаше. Усещах как ноктите ми се забиваха дълбоко в дланите ми.

Продължавах да броя. Единайсет. Дванайсет. Тринайсет.

Имаше малки капчици пот по горната устна и челото на Рут. Ударите й бяха механични. Четиринайсет. Петнайсет. Ръката й се вдигна. Под безформената рокля без колан видях как коремът й се опъна.

— Еха!

Джафльо се промъкна в стаята между мен и Дони.

Шестнайсет.

Гледаше червеното, изкривено лице на Сюзън.

— Еха — повтори отново.

И знаех, че мисли същото като мен — това, което всички си мислехме.

Наказанията бяха нещо лично. Поне в моя дом бе така. В дома на всички бе така, доколкото знаех.

Това не беше наказание. Това беше Играта.

Седемнайсет. Осемнайсет.

Сюзън падна на пода.

Рут се наведе над нея.

Момиченцето ридаеше, вече цялото му крехко тяло се тресеше, главата му бе заровена между ръцете, краката му бяха толкова прилепени до гърдите, колкото позволяваха шините.

Рут дишаше тежко. Вдигна гащичките на Сюзън.

Взе я на ръце и я плъзна обратно в леглото, положи я на една страна и приглади роклята по краката й.

— Добре — каза меко. — Това стига. Сега си почивай. Дължиш ми още два.

Всички останахме неподвижни за момент, заслушани в приглушените ридания.

Чух кола да спира до съседната къща.

— Дявол да го вземе! — изпъшках. — Майка ми!

Втурнах се през всекидневната, през вратата, покрай къщата и погледнах през плета. Майка ми бе спряла при гаража. Багажникът на колата беше отворен и тя се бе навела, за да вади торбите, отбелязани със знака на супермаркета.

Стрелнах се през алеята към предната ни врата и изтичах нагоре по стълбите до стаята си. Отворих едно списание.

Чух задната врата да се отваря.

— Дейвид! Ела долу и ми помогни с покупките!

Затвори се с трясък.

Излязох навън при колата. Майка ми бе намръщена. Подаваше ми торби една след друга.

— Беше претъпкано — започна тя. — Какво правеше?

— Нищо. Четях.

Като се обърнах, за да вляза вътре, видях Мег от другата страна на улицата. Стоеше пред дома на семейство Зорн, до дърветата, а срещу нея бе къщата на Рут. Беше се загледала към нея и дъвчеше стръкче трева. Изглеждаше замислена, сякаш се опитваше да реши нещо.

Не даваше вид да ме забелязва.

Чудех се какво ли знаеше.

Внесох торбите с покупки в кухнята.

 

 

По-късно отидох в гаража, за да взема градинския маркуч и ги видях в двора, само Мег и Сюзън, седнали във високата петниста трева зад брезата.

Мег решеше косата на Сюзън. Дълги, нежни помилвания с четката, точни и равни, но също така деликатни, сякаш косата можеше да бъде наранена, ако не ги направиш като хората. Другата й ръка милваше косата отдолу, докосваше я само с върховете на пръстите, повдигаше я и я оставяше нежно да падне надолу.

Сюзън се усмихваше. Не беше широка усмивка, но се виждаше удоволствието й и как Мег я успокояваше.

И за момент осъзнах колко свързани бяха двете, колко самотни и специални бяха в тази връзка. Почти им завидях.

Не ги обезпокоих.

Открих маркуча. На излизане от гаража вятърът бе сменил посоката си и успях да чуя тананикането на Мег. Беше много нежно, като приспивна песен. „Лека нощ, Айрийн“. Песен, която мама ми пееше по време на дългите нощни пътувания, когато бях малък.

Лека нощ, Айрийн, лека нощ, Айрийн, ще те видя в сънищата си.

Улових се, че цял ден си я припявам. И всеки път, когато го правех, виждах седналите в тревата Мег и Сюзън, усещах слънчевите лъчи по лицето си, помилванията с четката и нежните ръце.