Джак Кетчъм
Съседката (14)

XIV

В онези дни две бири ми бяха достатъчни, за да се прибера у нас замаян и отнесен с обещанието да не споменавам и думичка на родителите си, което не беше и необходимо. По-скоро бих си отрязал някой пръст.

След като Рут свърши лекцията си, остатъкът от вечерта мина без почти никакви събития. Мег влезе за малко в банята и щом излезе оттам, сякаш нищо не се бе случило. Очите й бяха сухи. Лицето й — неразгадаемо. Гледахме „Дани Томас“, пиехме си бирата и в един момент, по време на поредната реклама, правех планове в събота да отидем на боулинг с Уили и Дони. Опитах се да уловя погледа на Мег, но тя не ме поглеждаше. Когато бирите свършиха, се прибрах.

Окачих картината до огледалото в моята стая.

Остана обаче някакво странно чувство, което не ме напускаше. Никога не бях чувал някой да използва думата „курва“, но знаех какво значи. Знаех го още от малък, когато майка ми гледаше „Пейтън Плейс“. Чудех се дали сестрата на Еди, Дениз, е твърде млада, за да влезе в тази категория. Спомних си я гола, завързана за дървото, нейните големи, гладки и нежни зърна. Как плачеше, как се смееше — понякога и двете заедно. Спомних си нагънатата плът между краката й.

Помислих си за Мег.

Лежах в леглото и разсъждавах колко е лесно да нараниш някого. Нямаше нужда да е физически. Всичко, което трябваше да направиш, беше добре да нариташ нещо, което обича.

И аз можех, ако исках.

Хората бяха уязвими.

Помислих за родителите си, какво правеха и как продължаваха да се ритат. Сега вече толкова редовно, че както бях по средата, се бях изхитрил да не мисля за нито един от тях.

Най-вече малки неща, но се трупаха.

Не успявах да заспя. Родителите ми бяха в съседната стая, баща ми хъркаше. Станах и отидох в кухнята да си взема кола. След това влязох във всекидневната и седнах на дивана. Не запалих лампата.

Беше доста след полунощ.

Нощта бе топла. Нямаше вятър. Както обикновено, нашите бяха оставили прозорците отворени.

През прозореца можех да гледам право във всекидневната на семейство Чандлър. Техните лампи още светеха. И техните прозорци бяха отворени и чух гласове. Не можех да разбера повечето от казаното, но знаех кой говори. Уили. Рут. След това Мег. После Дони. Дори Джафльо още беше буден — долавях гласа му, висок и писклив като на момиче, смееше се.

Всички останали крещяха за нещо.

— … за момче — чух да казва Рут. След което отново се изгуби в смесицата от звуци и гласове.

Видях Мег да се връща обратно в рамката на техния прозорец. Сочеше, викаше, цялото й тяло се бе стегнало и трепереше от ярост.

— Няма да го направиш! — я чух да казва.

Тогава Рут тихо произнесе нещо, което не можах да разбера, но излезе като ръмжене, дотолкова се чуваше и видях как Мег изведнъж се срина, видях я как се прегъна. А след това се разплака.

Една ръка се протегна и я удари.

Удари я толкова силно, че тя падна и вече не се виждаше на прозореца.

Уили тръгна напред.

Започна да ходи след нея. Бавно.

Все едно я дебнеше.

— Стига! — чух Рут. Мисля, че означаваше Уили да я остави на мира.

За момент никой не помръдваше.

След това телата се раздвижиха, започнаха да минават покрай прозореца, всички изглеждаха мрачни и ядосани. Уили, и Джафльо, и Дони, и Рут, и Мег вдигаха неща от земята или пренареждаха столовете, или и аз не знам какво, и бавно се изнесоха. Не долових повече гласове, нямаше повече разговори. Единствената, която не видях, беше Сюзън.

Седях и гледах.

Лампите изгаснаха. Виждаше се мътно сияние от спалните и това беше. След това и то изчезна и къщата стана тъмна като нашата.