Джак Кетчъм
Съседката (18)

XVIII

— Дейвид, имаш ли някакви пари?

Прерових джобовете си и открих смачкана еднодоларова банкнота и трийсет и пет цента на дребно. Двамата с Мег вървяхме към игрището. След малко щеше да има мач. Бях си взел ръкавицата за лява ръка на аутфилдер и една стара топка, овързана с черно тиксо.

Показах й парите.

— Би ли ми ги заел?

— Всичките.

— Гладна съм — каза тя.

— Наистина?

— Искам да отида до „Коузи Снакс“ за сандвич.

— За сандвич!

Засмях се.

— Защо просто не си откраднеш няколко шоколадови десерта? Там е лесно от тезгяха.

Много пъти сам го бях правил. Повечето от нас го бяха правили. Най-добрият начин беше да отидеш право при това, което искаш, да го вземеш и да си излезеш отново. Без плахост и без колебания. Там винаги гъмжеше от народ. Никакъв проблем. А и никой нямаше нужда от господин Холи, стареца, който държеше заведението, така че не изпитвахме и вина.

Но Мег само се намръщи.

— Аз не крада — заяви.

Е, добре, важна госпожичке, помислих си.

Почувствах леко презрение към нея. Всички крадяха. Беше си част от това да си хлапе.

— Заеми ми парите, моля те — продължи тя. — Ще ти ги върна. Обещавам.

Не можех да й се сърдя дълго.

— Добре, разбира се. — Изсипах ги в ръката й. — Но защо ти е сандвич? Направи си един у Рут.

— Не мога.

— Защо?

— Не трябва.

— Защо?

— Все още не трябва да ям.

Пресякохме улицата. Огледах се наляво, надясно, след което погледнах към нея. Лицето й беше безизразно като маска. Сякаш имаше нещо, което не казваше. А и се бе изчервила.

— Не разбирам.

Кени, Еди и Лу Марино вече бяха на игралното поле и си подхвърляха една топка. Дениз седеше зад заслона и ги наблюдаваше. Все още никой не ни беше видял. Съзнавах, че Мег иска да си тръгне, но просто седях и я гледах.

— Рут казва, че съм дебела — изрече най-накрая.

Засмях се.

— Е?

— Е, какво?

— Дебела ли съм?

— Какво? Дебела? — знаех, че ме пита сериозно, ала не можах да удържа смеха си. — Естествено, че не. Тя се шегува.

Мег рязко се обърна.

— Хубава шега, няма що — кипна тя. — Опитай да изкараш без вечеря, закуска и обяд един ден.

После спря и се обърна към мен.

— Благодаря — каза ми.

След което си тръгна.