Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (28)

28

Декър и Ланкастър оглеждаха училищния стол, застанали в срещуположните му краища.

— Струва ми се логично входът да е тук — каза Ланкастър. — Голямо помещение, в което се събират много ученици. В случай на необходимост лесно могат да се спуснат в скривалището.

Декър кимна, но не каза нито дума.

Тя продължи:

— Ако входът е тук, трябва да е скрит зад нещо. Зад печките или хладилниците?

Декър поклати глава.

— Едва ли е зад нещо толкова масивно. До него трябва да има лесен достъп в случай на тревога.

— Тогава най-вероятно е зазидан или покрит с нещо — отвърна Ланкастър.

— Но убиецът не би могъл да разбива стени, подове или тавани, защото така ще вдигне шум и ще остави следи откъде е минал.

— Да, но той все пак е оставил следи. Не си забравил развалената храна във фризера, нали?

— Направил го е нарочно. Лесно е можел да намали температурата, преди да излезе. Дори не е било необходимо да прекарва цялата нощ във фризера. Искал е да разберем, че е бил там. Но не е искал да открием как е изминал разстоянието от единия до другия край на училището. Ето защо е оставил следите от смазка на тавана, прахта на пода. Класическа заблуда. Той си играе с нас, Мери. Губи ни ценно време. Това е добре за него и лошо за нас.

Ланкастър продължи да се оглежда.

— Търсим таен вход, без да имаме представа как е запечатан и къде се намира.

— Терминът „запечатан“ може да означава много неща. Важното е, че онзи тип се е сприятелил с Деби поради една-единствена причина и тя е да научи за тунела.

— Стига, Декър! Откъде ще знае, че трябва да пита точно нея?

— Аз научих за скривалището на базата на наблюдения, умозаключения и съвсем бегло проучване. Той може да е направил същото. Градът е относително малък. Има много начини да разбере, че Саймън Уотсън е работил в базата. Може да е открил, че е живял у Джордж и Бет. Може да се е сприятелил с Деби, за да провери дали тя знае нещо. А тя, разбира се, е знаела.

— Това изисква сериозен предварителен анализ и планиране.

— Което очевидно е силата на убиеца.

Декър закрачи напред-назад пред една стена.

Ланкастър забеляза това.

— Обзалагам се, че тези правила не са се променили за шейсет години. Предполагам, че и ти си ги спазвал, когато си учил тук, нали? — попита тя с усмивка.

Правилата, които имаше предвид, бяха окачени на стената, която Декър оглеждаше. Те изискваха от учениците да говорят тихо, да не се замерят с храна, да не ядат от чуждите чинии, да не оставят кутии от мляко по масите, да изхвърлят остатъците в кофите за боклук, да не тичат и прочие, и прочие.

— Еймъс, казах…

Той вдигна ръка, за да я накара да замълчи, докато вървеше бавно покрай стената, покрита с ламперия, и оглеждаше пода.

— Какво виждаш тук, Мери?

Тя се наведе и огледа мястото, което Декър й посочи.

— Някакви следи. Вероятно от обувки на ученици.

— Не мисля така. В „Мансфийлд“ няма униформи. Повечето момчета ходят с маратонки. Доколкото видях, повечето момичета също носят маратонки или равни обувки, или обувки на платформа. Те не биха оставили подобни следи. Линолеумът е издраскан. Драскотините не са малки, като от остри токчета, а са продълговати. И леко извити. Освен това са няколко.

— Добре, какво смяташ, че е това?

Декър пристъпи към масивен панел от ламперията, върху който бяха окачени правилата в училищния стол. Панелът се спускаше до пода и почти опираше в тавана.

— Не се виждат панти — отбеляза той, — но въпреки това…

Заби пръсти в ръба на дървения панел и задърпа. Повтори процедурата на различни места. Направи същото и от другата страна. Накрая, след като в продължение на цели десет минути ту дърпаше, ту натискаше, чу тихо изщракване и панелът помръдна. Той го задърпа и успя да го свали. Появи се двойна дървена врата, много стара и боядисана в цвета на стената.

— Погледни пода — каза Декър.

Ланкастър забеляза чифт пресни триъгълни следи по линолеума, точно зад мястото, където бе стоял дървеният панел.

— По дяволите, Еймъс! Следите по пода са от отварянето на вратата!

— С течение на времето пантите провисват. Това е довело до следите по пода. — Той докосна с пръст една от пантите и пръстът му потъмня.

— Смазвана е съвсем наскоро.

От вътрешната страна на дървения панел имаше малка топка.

— За какво е това?

Декър се замисли за миг.

— За да върнеш панела на мястото му, като влезеш вътре.

— Ясно. Но защо са оставили вратата? Ако са искали да „запечатат“ прохода, както се изразяват, защо просто не са го зазидали?

— Нямам представа, Мери. Една тухлена стена сигурно е щяла да струва по-скъпо. А може да са искали да си осигурят сравнително лесен достъп, в случай че им се наложи да го използват отново.

— Може.

— Не виждам отпечатъци, но да не рискуваме все пак. Неслучайно съществува такова понятие като латентни отпечатъци.

Той взе един нож от кутията, оставена на плота, за да повдигне най-обикновеното резе, залостило двете крила на вратата. Те се отвориха безшумно.

Появиха се стъпала, които се спускаха в непрогледен мрак.

Декър се върна в стола и грабна аварийния фенер, окачен на стойка до витрините за самообслужване.

— Готова ли си?

— Не трябва ли да повикаме останалите? — попита притеснено Ланкастър.

— Ще го направим, но след като проверим къде ще ни отведе проходът.

— Ами ФБР?

— Майната му на ФБР, Мери! Случаят е наш, а не техен. — Погледна я и попита: — С мен ли си?

Ланкастър кимна и го последва по стъпалата.

Слязоха долу. Декър обиколи мястото с лъча на фенера.

— Виж това!

На едната стена бяха подпрени две големи парчета талашит. От тях стърчаха изкривени пирони.

— Ето как са запечатили тунела — каза Декър. — Забелязах дупки от пирони върху рамката на двойната врата. Талашитът е бил закован отгоре. Ако някой все пак е успеел да отмести панела, пак е нямало да види вратата.

— Смяташ ли, че стрелецът е направил това?

Декър освети пода.

— Би трябвало. Стърготините на пода са сравнително пресни.

— Което означава, че е свършил всичко това предварително. Не е възможно да изкърти талашитените плоскости в учебен ден. Шумът е щял да привлече внимание.

— Може да го е направил предишната нощ. Излязъл е от фризера и се е заловил за работа. Не е имало кой да го чуе. Отместил е панела, махнал е плоскостите, отключил е дървените врати и е прибрал всичко в прохода.

— Сигурно това е причината да се скрие във фризера, Еймъс.

— Възможно е.

Декър отново посочи пода. В прахоляка ясно се виждаха следи от стъпки.

Два чифта стъпки, които се открояваха съвсем ясно и водеха надолу в мрака.

— Мини отдясно, Мери, за да не повредим следите. И ги снимай с телефона си.

— Добре, но защо стъпките са два чифта? За двама души ли става въпрос?

Декър се наведе и ги освети.

— Не. Следите изглеждат идентични. Не са оставени от двама души, които са вървели един до друг. Разстоянието между тях е прекалено малко. Но двата чифта следи ми се струват напълно логични.

— Защо?

— Ела.

Продължиха напред, като правеха снимки почти на всяка крачка. Преминаха през масивна стоманена врата, дебела трийсетина сантиметра, която отвориха съвсем лесно, тъй като бе окачена на хидравлични панти.

— Бронирана врата — отбеляза Декър.

Озоваха се в обширно помещение, широко поне дванайсет метра и два пъти по-дълго. Подът беше от бетон, стените и таванът — също. Постери съветваха какво да се прави в случай на бедствие. Върху някои от тях бяха отпечатани черепи и кости, универсалният символ за опасност. Покрай стените бяха наредени стари метални шкафове със занитени върху тях ламаринени табели. На една пишеше ГАЗОВИ МАСКИ, на друга — ПЪРВА ПОМОЩ, на трета — ВОДА И ХРАНА. Навсякъде имаше прах и паяжини, въздухът бе застоял, изпълнен с миризма на плесен.

— Помещението трябва да има независими източници на въздух — отбеляза Декър. — При ядрен удар не би трябвало да се ползва въздух от атмосферата.

— Но помещението не е изолирано. Дишам нормално.

— Което означава, че има и вентилация, която позволява на служителите да обновяват периодично запасите, но тя би трябвало да се изключва при сигнал за тревога.

Продължиха да следват отпечатъците по пода, прекосиха бомбоубежището и се озоваха пред втора бронирана врата, зад която започваше друг тунел, същият като онзи, от който бяха дошли. На всеки няколко секунди светкавицата на телефона на Ланкастър прогонваше мрака, тъй като тя заснемаше следите, които продължаваха и в тунела.

Декър броеше стъпките си наум. Озоваха се пред нови стъпала, водещи нагоре. Следите продължаваха и по тях. Изкачиха стъпалата, но се озоваха пред плътна стена.

— Нима тунелът е задънен? — учуди се Ланкастър.

— Невъзможно — отвърна Декър и опипа краищата на стената отстрани и отгоре. Пръстите му намериха ръба и той задърпа. Стената поддаде.

— Балсово дърво — каза той, повдигна панела с лекота и го отмести встрани.

От другата страна на прохода имаше тясно пространство, запълнено с боклуци. Проходът завършваше с врата.

— Военните не биха затворили тунела с балсово дърво — отбеляза Ланкастър.

— Със сигурност не. Но за разликата от училищния стол, където входът е скрит, тази стена е била поставена, в случай че някой отвори вратата. Всъщност е имало друга стена, която убиецът е заменил с балсовото дърво. Панелът изглежда солиден, но лесно може да бъде свален.

— Това изисква много работа, Еймъс. Не би могъл да се справи с всичко само за една нощ.

— Но ако е идвал и друг път нощем, е разполагал с достатъчно време да свърши всичко необходимо.

— Но как? Не би могъл да разчита, че всяка вечер ще има училищна пиеса? Как е донесъл триони и прочие оборудване?

— Не съм сигурен как го е направил. — Декър освети пода с фенерчето. — Погледни това място точно пред стената. Няма много прах. Тази купчина боклуци е стояла пред стената, но е преместена, за да не пречи.

Декър огледа дръжката за отпечатъци и използва ножа, който бе взел, за да натисне езичето на бравата.

— Заключено е. Ще ми трябват няколко секунди.

Подаде фенерчето на Ланкастър и извади шперцовете от джоба си.

— Стандартно оборудване на частен детектив? — каза иронично тя.

— Никога ли не си отключвала чужда врата като ченге?

Минута по-късно вратата се отвори на около две педи и опря в нещо.

— Какво е това? — прошепна Ланкастър.

Декър забеляза, че е извадила пистолета си. Лявата й ръка продължаваше да трепери.

— Нещо блокира вратата. — Той пъхна глава в отвора и разбра къде се намират. — Това е складът към работилницата по трудово. Идвах тук по-рано. Вратата опира в купчина стари климатици. Затова не я видях преди. Климатиците я скриват от мястото, на което бях застанал.

— Явно, че когато сме претърсвали помещението, никой от нас не е видял вратата по същата причина.

— Именно.

Ланкастър огледа процепа.

— Мога да се промъкна.

Завъртя се настрани и се провря с лекота през пролуката. Огледа се.

— Ако натиснеш малко по-силно, аз ще задържа климатиците да не паднат.

Декър натисна вратата с цялото си тяло, помести климатиците, които Ланкастър подпираше, и отворът се разшири.

— Добре, Еймъс, има достатъчно място да минеш.

Декър се промуши с мъка през отвора, огледа купчината климатици, а после се взря в пода.

И се намръщи.

— Какво има? — попита Ланкастър.

— Тук няма прах, така че няма и следи от стъпки.

— Но нали видяхме, че водят насам? Трябва да е влязъл тук.

— Съгласен съм. Да предположим, че е минал оттук и е излязъл през стаята по трудово.

Напуснаха склада и влязоха в работилницата с инструментите и масите.

— Как обаче е разбрал, че в работилницата няма да има никой? — учуди се Декър.

— О, ти не чу ли? — попита Ланкастър. Звучеше доволна, че знае нещо повече от него.

— Какво?

— Учителят по трудово е напуснал в края на миналата учебна година. Не намерили заместник и отменили часовете.

— Ето защо вратата на стаята беше заключена. Убиецът е знаел и това. Сигурно Деби му е казала, че часовете по трудово са отменени.

— Беше прав, Еймъс. Именно така е прекосил училището от единия до другия край, без никой да го види.

Той кимна.

— Всъщност го е направил два пъти. Излязъл е от фризера, минал е през тунела, появил се е в коридора от работилницата и е започнал да стреля на път към предната част на училището. После се е върнал в стола, затворил е вратата след себе си и отново се е спуснал в тунела.

— Което обяснява двата чифта идентични следи — добави Ланкастър.

— Точно така. Работилницата е доста голяма, побира много деца, затова предполагам, че проектантите на бомбоубежището са предвидили учениците да влизат в него от двата края на училището в случай на необходимост.

— На каква дълбочина под земята се намира то? — попита тя.

— Ако съдя по броя на стъпалата, на три-четири метра.

— Съмнявам се, че това би защитило някого от ядрен взрив. Въпреки бетона и стоманените врати.

Декър я погледна и попита:

— А какво изобщо може да те защити от ядрен взрив?

— Прав си.

— Дойдох тук още първата вечер. Огледах работилницата. Това там са моите отпечатъци — каза Декър и посочи отсрещната стена. — Обиколих и, както казах по-рано, надзърнах в склада отзад. — Той коленичи и огледа пода. — Мери, можеш ли да осветиш тук? Явно съм го пропуснал предишния път.

Ланкастър изпълни молбата му. На светлината се появи продълговата следа в прахоляка. Имаше и отпечатъци от стъпки.

— Какво мислиш за това?

— Насочи светлината петнайсет сантиметра вляво.

Тя се подчини. Нищо.

— А сега петнайсет сантиметра вдясно.

Този път видяха идентична продълговата следа.

— Какво е това? — попита Ланкастър.

— Следи от краката на Деби Уотсън.

— Следи от краката й?

— По-скоро от токовете на обувките й, докато убиецът я е влачил. Стъпките обаче са негови.

— Докато я е влачил? Че какво е правила тя тук?

— Срещнала се е със своя възлюбен. Със своя Исус.

— Не говориш сериозно!

— Деби е първата жертва, на която съдебните медици извършиха аутопсия. Прочете ли доклада им?

— Разбира се.

— Причина за смъртта?

— Защо си губиш времето, Еймъс? Много добре знаеш, че причината е изстрелът в лицето й.

— Това е очевидно. А обърна ли внимание какво са открили в устата й?

— Освен сачми? — попита иронично Ланкастър.

— Открили са следи от ментови бонбони.

— Ментови бонбони? Не си спомням.

— В самия край на доклада. Винаги чета докладите докрай.

— Но ментови бонбони?

— Следи от ментови бонбони. В шкафчето й имаше цяло пакетче. Две от тях липсваха. Затова е отишла до шкафчето си. Заради бонбоните. Искала е да освежи дъха си, преди да се срещне със своя любим. Това обяснява онези минути, които се губят. Той излиза от фризера в седем и двайсет и осем. Минава през тунела. Но трябва да изчака Деби да излезе от час. Точният час вероятно е уговорен предварително. Тя се преструва на болна, получава разрешение да излезе, отива до шкафчето си, взема ментови бонбони и влиза в работилницата по трудово.

— Но нали каза, че вратата е била заключена.

— Исус я е отворил отвътре.

— Така… — Ланкастър го изгледа подозрително. — Откога разсъждаваш върху всичко това?

— Сравнително отскоро. — Декър затвори очи и докосна тила си. — Аутопсията разкрива и още нещо: субдурален хематом в задната част на главата, точно тук. Лявата част на окципиталната кост е спукана, а тя е доста здрава. Това би я убило и без помощта на изстрела. Вътрешният кръвоизлив и налягането върху мозъка са достатъчни. Докладът от аутопсията предполага, че контузията е настъпила в резултата на изстрела, когато Деби е паднала по гръб на пода. — Той отвори очи и погледна партньорката си. — Лявата половина на тила.

— Искаш да кажеш, че ударът е дошъл отзад и отляво? Тоест човекът, който го е нанесъл, си служи с лявата ръка. Като онзи, който е написал нотите на стената.

— Да, най-вероятно.

— Значи двамата се срещат тук и той й нанася удар, от който тя изпада в безсъзнание. Но защо?

— За да не му се пречка. Освен това е трябвало да убие първо нея преди останалите. Не е искал да рискува и да допусне вероятността тя да оцелее. Можела е да разкрие самоличността му. Затова си е уредил среща с нея и е използвал тунела, за да прекоси училището незабелязан. Предполагам, че не му е било за пръв път. Възможно е да са правили секс в работилницата по време на часовете или след училище. Чудя се колко ли често Деби е искала разрешение да отиде до медицинския кабинет.

— Да правят секс? Сериозно ли говориш?

— Разполагали са със свое собствено място в училището. Какво по-вълнуващо преживяване за тийнейджърка, която е влюбена в зрял мъж? А и той може би е искал да проучи добре тунела, докато планира цялата операция. Можел е да донесе разни неща, които да складира тук. Било е идеално.

— Какво смяташ, че е направил, след като е дошъл тук?

— Срещнали са се в работилницата, тя е решила, че ще правят секс, затова е взела ментовите бонбони. Той я е ударил, така че да изпадне в безсъзнание, грабнал е оръжието си, измъкнал се е от работилницата и е свил зад ъгъла, където е попаднал в полезрението на камерата. — Погледна Ланкастър и попита: — Видя ли следите от обувки в тунела?

— Знаеш, че ги видях.

— Според мен размерът им е четирийсет и втори, не повече.

Ланкастър изглеждаше объркана.

— Това е малко стъпало за толкова едър мъж — изрече бавно тя. — Ърл е висок един и осемдесет и пет и носи четирийсет и пети номер.

— Аз съм един и деветдесет и шест и нося четирийсет и осми, но не е необичайно за мъж с моите габарити. Мъж, който е висок към метър и осемдесет и седем и тежи над деветдесет килограма, да носи четирийсет и втори номер? Струва ми се малко вероятно. Освен това аз не успях да се провра през вратата заради климатиците. Трябваше да я побутна, за да ги отместя. А на пода няма други следи от тях. Онзи от записа няма моя корем, но раменете и гърдите му са широки колкото моите. Как тогава е успял да мине, без да помести климатиците?

— Нямам представа. А ти?

— Имам някои идеи.

Ланкастър се огледа неспокойно и задъвка дъвката си така ожесточено, че зъбите й затракаха.

— Трябва да повикаме криминолозите. Надявам се, че не сме унищожили някоя следа. Иначе Бюрото ще ни разкъса на парчета, разбира се, след като Мак приключи с нас.

Тя се огледа и изведнъж се сепна.

— Чакай малко! Ако е ударил Деби и я е замъкнал навън, как я е застрелял изправена в коридора? Балистичната експертиза е категорична по този въпрос. Стояла е изправена. Капките кръв не лъжат. А времето, изминало между преминаването му покрай камерата и убийството на Деби, е само една минута.

— На гърба на якето й, точно зад врата й, имаше дупка — отвърна Декър. — Вероятно е закачил якето й на вратичката на шкафчето, за да я държи изправена. Завил е покрай ъгъла, позволил е на камерата да го заснеме, после се е върнал и я е застрелял. Тялото й е подскочило от изстрела, якето се е скъсало и тя е паднала.

Декър освети помещението с фенера си и видя още следи, включително такива, които водеха обратно към складовото помещение. В самата работилница имаше стъпки, които несъмнено принадлежаха на Деби Уотсън. Тя бе носила боти с дебела подметка и масивен ток. Отпечатъците по пода бяха достатъчно ясни, за да може Декър да възстанови събитията, разиграли се тук. Два чифта отпечатъци бяха разположени в непосредствена близост. Явно тук се бяха целували. Момичето бе очаквало да прави секс с мъжа на име Исус, а вместо това се бе озовало преждевременно в гроба.

Декър се подпря на стената и превъртя записа в главата си до момента, който го интересуваше.

— Забеляза ли нещо странно в тунела, Мери?

— Още нещо? Какво?

Той отвори очи.

— Имаше два чифта следи, които водеха нагоре по стълбите към склада на работилницата. Защото не е идвал за пръв път.

— Точно така.

— Имаше и следи в обратна посока по тези стълби.

— Да. И?

— Но в тунела нямаше следи, които да показват, че се е върнал до стола.

Ланкастър го изгледа смаяно.

— По дяволите! Как се е измъкнал от училището?

— Добър въпрос!