Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (27)

27

Отвори им Джордж Уотсън. На лявата си скула имаше жълто лилава подутина.

— Добре ли сте? — попита го Ланкастър.

Уотсън се подпря на рамката на вратата, за да се задържи на крака.

— Аха… Ж-ж-же-на ми ме напуска, но аз съм д-д-добре. Защо да не съм?

Декър пристъпи напред и подуши дъха му. Излишно бе да го прави. Заваленият говор, мътният поглед, неспособността на Уотсън да се задържи на краката си бяха достатъчно красноречиви признаци, че е много пиян.

— Съпругата ви тук ли е? — попита Декър.

— Събира си б-б-багажа! Кучка!

— Моментът е много труден за вас — отбеляза Декър.

— З-з-загубих малкото си момиченце… сега и ж-ж-же-на си. Но з-з-знаете ли какво?

— Не. Какво?

— Майната им! — махна с деформираната си ръка Джордж. — Майната им!

— Защо не си легнете? — предложи Ланкастър. — И спрете да пиете.

Джордж, изглежда, се обиди.

— Аз… не съм пил. — Оригна се шумно. Имаше вид на човек, който ще припадне всеки момент.

— Радвам се. Но въпреки това се нуждаете от сън.

Декър го хвана за здравата ръка, отведе го в дневната и го побутна да легне на канапето.

— Тя не ми е с-с-съпруга! Вече не! Кучка!

Той затвори очи и притихна. Чуваше се само тежкото му дишане.

Декър поведе Ланкастър по коридора. Озоваха се пред стая, от която се носеше шум.

Декър почука.

— Госпожо Уотсън?

Нещо падна на пода.

— Кой е? — попита рязко Бет Уотсън.

— Полицията — отвърна Ланкастър.

— Дребният му кучи син е повикал полиция? — изкрещя Бет Уотсън. — Само защото го ударих? Е, той ме удари пръв! Сакат нещастник!

— Не идваме за това. Става въпрос за дъщеря ви.

Вратата се отвори рязко и на прага застана майката на Деби по бял комбинезон, обувки на високи токчета и… нищо друго. Кожата на ръцете й бе увиснала. Едната страна на лицето й бе зачервена и подута.

— Какво за дъщеря ми? — попита Бет.

— Миналия път говорих със съпруга ви за неговия дядо.

Тя сбърчи вежди недоумяващо.

— За Саймън? Защо?

— Работил е във военната база „Макдоналд“, преди да се пенсионира, нали?

— Точно така. И какво от това? Мъртъв е от години.

— Но е живял тук с вас, съпруга ви и Деби.

— Да, но пак ви питам: какво от това?

За разлика от съпруга си Бет не изпитваше необходимост да се подпре на рамката на вратата, за да се задържи на крака. Очевидно понасяше алкохола по-добре от Джордж. Явно можеше да се похвали с повече практика.

— Саймън разговарял ли е с вас за работата си там? — попита Декър.

— Тогава беше на възраст, когато човек не говори за нищо друго, освен за миналото. Втората световна. Корейската. Работата му за правителството. Дрън-дрън-дрън. По цял ден и по цяла нощ. До гуша ми идваше от него. Кой, по дяволите, иска да живее в миналото?

Тя се мушна покрай Декър и изкрещя по коридора:

— Кой, по дяволите, иска да живее в миналото, Джордж? Не и аз, безгръбначно влечуго такова!

Декър протегна масивната си ръка, за да я върне в стаята.

— Саймън споменавал ли е нещо за работата си в „Мансфийлд“? — попита той.

В погледа й се появи неувереност.

— В „Мансфийлд“ ли? Той не е работил там, а във военната база.

— Точно така. Но базата и гимназията са една до друга.

Тя взе кутия цигари от нощното шкафче и запали една. Издиша дима и впери поглед в Декър.

— Не разбирам какво общо има това.

— Училището е построено в началото на Студената война, малко след края на Втората световна. Хората започнали да строят противоатомни скривалища в задните си дворове. Това се е правило и в обществените сгради, включително в училищата. Под тях е имало бомбоубежища.

В погледа на Бет Уотсън припламна искрица.

— Чакайте малко! Беше много отдавна… Саймън спомена нещо, нещо за… как му беше името… нещо, свързано с „Мансфийлд“. Не било построено заедно със сградата. Добавили го по-късно. Бях забравила за него.

— За какво точно става въпрос? — попита Ланкастър.

Бет посочи Декър.

— За това, което той каза. Някакво съоръжение… безопасно място под училището, в случай че Русия ни нападне.

— Съветският съюз — поправи я Декър. — Но това е почти същото. Разказа ли ви нещо повече? Къде се намира например?

— Не. Явно никога не е било използвано. Предполагам, че са го зазидали или нещо подобно, защото не са искали никой да влиза там. Нали разбирате, хормоните на гимназистите врят и кипят. Можете да си представите какви неща биха правили там. — Помълча и добави тихо: — Какви оргии! Ако знаех за него като ученичка, първа щях да отида там — изкикоти се тя и се развика по коридора: — Оргии, глупако! С това ще се заема още утре! Оргии с други мъже! Много мъже!

Декър отново я върна в спалнята.

— Значи там има противоатомно скривалище. Извадихме късмет, че си го спомнихте — отбеляза Ланкастър и погледна към Декър.

Бет я удостои с крива усмивка.

— В интерес на истината, паметта ми хич не я бива. Но си спомням, че една вечер Саймън заговори за скривалището. Странна работа, обикновено изобщо не слушах какви ги приказва дъртият досадник, а и както вече казах, паметта ми не е особено добра. Никога не помня рождени дни и подобни глупости. Но сега се сещам — приготвях немска шоколадова торта, когато той разказа за скривалището. Това беше единственият път, когато се заслушах в приказките му. Мисля, че причината беше в нея.

— В кого е била причината? — попита объркана Ланкастър.

— В немската шоколадова торта. Нали разбирате… германците и руснаците. Те са били в Германия, нали? Имам предвид руснаците.

— Точно така — рече Декър. — Поне в едната половина на Германия.

Бет се усмихна и отбеляза:

— Мозъкът работи по странен начин.

— На мен ли го казвате? — отвърна Декър. — Саймън имаше ли приятели в града, които да са още живи и да знаят повече подробности за противоатомното скривалище?

— Не вярвам. Разбирате ли, той почина на повече от деветдесет. Сега щеше да е почти на сто. Всички трябва да са мъртви, нали така? — И добави тихо: — Като моята Деби.

Настъпи неловко мълчание. След малко Декър каза:

— Ако си спомните нещо друго, моля да ни позвъните. Много е важно. Искаме да открием кой е извършил това. Кой е виновен за… Деби.

— Все още ли смятате, че тя има… че има нещо общо с извършителя?

— Не, не смятам.

Устните на Бет Уотсън потрепериха.

— Тя беше прекрасно дете.

— Не се и съмнявам, а това прави задачата ни още по-важна.

Ланкастър погледна куфара, пълен до половината с дрехи.

— Вижте, знам, че не ми влиза в работата, но смятате ли, че трябва да вземате подобно важно решение непосредствено след смъртта на дъщеря ви? Не е ли по-добре двамата със съпруга ви да преминете заедно през всичко това и тогава да мислите какво ще правите? По-късно може да съжалявате за прибързаните си действия.

Бет я погледна с премрежен поглед.

— Исках да го напусна още преди две години, но останах заради Деби. Е, Деби вече я няма. Не желая да стоя и една секунда повече на това проклето място. А сега, ако ме извините, трябва да си събера багажа, за да се махна от тук — заяви Бет и затръшна вратата.

— Е, „В добро и зло, в здраве и болест…“ беше дотук — отбеляза Ланкастър.

— Колкото по-дълго продължава бракът на някои хора, толкова по-ужасен става — каза Декър. — Но поне разбрахме, че теорията ми може да се окаже вярна. Саймън наистина е знаел за съществуването на подземно скривалище.

— Какво ще правим сега? — попита Ланкастър.

— Да излезем навън. Така ще можеш да изпушиш една цигара, а аз да позвъня тук-там.

— Знаеш, че мога да ги откажа, когато поискам.

Той я погледна.

— Не, не можеш, Мери. Ти си пристрастена към никотина.

— Пошегувах се. По дяволите, всичко ли трябва да възприемаш толкова буквално?

Декър обаче вече говореше по мобилния си телефон.

Проведе три разговора, по време на които го прехвърляха от човек на човек. Обясняваше търпеливо кой е и от какво има нужда.

— „Мансфийлд“? — попита жената от другия край на линията. — Това не беше ли училището, в което загинаха децата?

— Точно така — отвърна Декър. — Опитваме се да разберем как е проникнал убиецът и как се е измъкнал. Тъй като „Мансфийлд“ се намира в непосредствена близост до военната база „Макдоналд“, предположихме, че между двете може да има подземен проход или нещо подобно. Бихме искали потвърждение и указания как да влезем, без да се налага да обръщаме цялото училище с главата надолу.

— Ще ми трябва писмено заявление, което да бъде разгледано и одобрено по надлежния ред.

— Добре, но колко време ще отнеме това разглеждане и одобрение? Издирваме убиец, отговорен за смъртта на много деца. Колкото повече време минава, толкова по-далече ще избяга.

— Бих искала да ви обещая, че ще стане бързо. Но това все пак са въоръжените сили на Съединените щати. Единственото място, на което действаме по-бързо, е бойното поле. Тиловите ни служби не са особено експедитивни.

Декър попита къде да изпрати искането и затвори телефона.

Погледна Ланкастър, която се бе облегнала на капака на колата си и бе изпушила не една, а три цигари, докато той си играеше на въпроси и отговори с армията.

Ланкастър захвърли последния си фас и го стъпка с тока на обувката си.

— Е?

— Ще се пенсионираме, преди да получим отговор от тях.

— И какво ще правим?

— Изглежда, че ще трябва да открием скривалището сами.