Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (21)

21

Декър си бе взел душ и се бе преоблякъл, грижливо бе сресал косата си и се бе постарал да има възможно най-професионален вид. Смяташе, че хората насреща му заслужават подобно усилие.

Родителите на Деби Уотсън се взираха в него. Бащата бе дребен невзрачен мъж на около четирийсет и пет, с мустачки над тънката горна устна. Недоразвитата му дясна ръка висеше безжизнено от лакътя надолу.

Приличаше на човек, срещу който лети товарен влак.

Майката на Деби палеше цигара от цигара. Пепелникът пред нея бе пълен с угарки. Свойството на никотина да извлича кислорода от кръвните клетки бе оставило фини бръчици около устните й и бе състарило лицето й. Ръцете й бяха покрити с изпъкнали вени и тъмни петна, вероятно останали отлятото, когато се бе излежавала на слънце в хамака, който Декър бе видял опънат между две дървета в малкия заден двор. Майката не приличаше на човек, срещу който лети влак, а на тяло, останало без душа. И двамата родители лъхаха на алкохол.

Ланкастър седеше отдясно на Декър на ръба на канапето като котка на перваз. Изражението й бе мрачно и напрегнато от мига, в който той й бе показал рисунката на мъжа в камуфлажна униформа в тетрадката на Деби. От време на време хвърляше жадни погледи към цигарата на Бет, сякаш чакаше покана да извади собствените си цигари.

Не бяха показали рисунката на федералните агенти или на когото и да било. Бяха решили поне за момента да я запазят в тайна.

Декър бе предложил, а Ланкастър се бе съгласила, че не бива да я правят публично достояние, преди да са разговаряли с родителите. Не искаха да им причинят нови страдания, ако тази рисунка не бе свързана с убийствата. Медиите щяха да ги подложат на такъв тормоз, че колкото и невинна да се окажеше истината накрая, тя щеше да остане погребана под калта от първоначалното новинарско цунами.

Преди да им покаже тетрадката, Декър направи куп уговорки, за да ги подготви. Но когато зърнаха изображението, те се сковаха като ударени от ток.

Декър виждаше и двамата в кремавобяло. За него смъртта бе синя, докато бялото символизираше отчаяние. Когато се погледна в огледалото година след смъртта на семейството си, видя най-белия човек на света.

— Можете ли да се сетите за някаква причина Деби да нарисува тези неща? — попита тихо Декър и посочи първо фигурата, после сърцето. — Срещаше ли се с някого? — добави той.

Сърцето подсказваше увлечение. Дори в двайсет и първи век сърце, нарисувано от момиче до образа на мъж, вероятно означаваше същото, каквото бе означавало и в предходните столетия.

Джордж Уотсън поклати глава и мустачките му затрепериха в синхрон с цялото му тяло. Недъгавата му ръка се разлюля. Декър се зачуди на колко ли подигравки е бил подложен заради нея. Вероятно целият му живот бе преминал под знака на тази анатомична аномалия, защото хората можеха да бъдат много жестоки.

Бет Уотсън обаче не поклати глава. Тя кимна леко и Декър и Ланкастър се вторачиха в нея.

— С кого? — попита Ланкастър.

— Така и не разбрахме — отвърна колебливо Бет. — Искам да кажа, че не е водила у дома никого, когото да не познаваме.

— Интересуваме се от всеки, когото е водила тук — каза Декър.

— Всички те бяха дребни момчета. А вие казахте, че този звяр е бил едър. Според вестниците е бил към един и осемдесет и седем, между деветдесет и сто килограма. Деби никога не е водила младеж, който да е по-едър от баща й.

Джордж се покашля и изрече мрачно:

— Аз съм един и седемдесет и три. В десети клас дръпнах доста, но това не се повтори.

После замълча. Изглеждаше объркан и дори ужасен, че е споменал такава тривиална подробност на фона на трагедията, която ги бе сполетяла.

— А и всички те бяха нейни съученици — продължи Бет. — Един от тях също е мъртъв. Като горката ми Деби.

— Кой? — попита Ланкастър, готова да запише името му в бележника си.

— Джими Шикъл. Беше прекрасно момче, играеше във футболния отбор. Всички го харесваха. Познаваха се с Деби от малки. Учиха заедно и в основното училище. Беше й кавалер на бала след прогимназията, но бяха само приятели. — Тя наведе глава и добави: — Не можете да си представите какво е да загубиш детето си. — Взе хартиена кърпичка от масата за кафе и попи сълзите си, а съпругът й я погали непохватно по рамото.

При тези думи Ланкастър се извърна леко към Декър, но той не отвърна на погледа й. Не отмести очи от Бет. Много добре знаеше какво е да загубиш детето си. Не че можеше да се постави на тяхно място, защото всеки родител с подобна съдба живееше в свой собствен ад.

— Но е имало и още някой, нали? — каза той. — Някой, когото не сте познавали, защото Деби не го е водила тук. Това ли имахте предвид?

Бет смачка на топка хартиената кърпичка и я пусна на килима. Съпругът й я вдигна и я остави на масичката. Тя го стрелна с убийствен поглед и Декър се запита какво ще се случи с брака им. Дали ставаше въпрос за раздразнението от дреболии, което се появяваше с годините, но не беше заплаха за повечето двойки? Или за нещо повече? За нещо, довело до етап, в който загубата на Деби щеше да отвори пропаст между тях? Понякога обаче такива трагедии обединяваха хората. Декър бе виждал и подобни случаи.

— Пишеше разни неща онлайн. Но никога не говореше директно за него. Все пак забелязах, че не й е безразличен. Една майка винаги усеща тези работи.

— Чели сте какво е писала в социалните мрежи?

— Знаех паролата й за известно време. Когато тя разбра, веднага я промени. Така и не научих как се казва той. Но му беше измислила име.

— Какво име? — попита Ланкастър.

— Исус.

— Откъде знаете? В някой пост ли се споменаваше?

— Не — каза Бет. — Видях го на дъската, окачена в стаята й. Беше написала някакво стихче за Исус. Но Деби не беше религиозна. Имам предвид, че не ходим на църква, не се молим… така че не ставаше въпрос за религия, а за някакво момче. Пък и стихчето беше твърде… лично. Да, определено ставаше въпрос за някой младеж. Когато я попитах, тя се втурна в стаята си и го изтри.

Декър и Ланкастър се спогледаха. Той каза:

— Не смятате ли, че може да има някаква връзка с Библията? Или човекът да е латиноамериканец? — Когато тя го изгледа озадачено, Декър добави: — Може да се чете като Исус, но и като Хесус например.

— О! Никога не ми е хрумвало. Просто… просто реших, че този човек е нещо като бог за нея. Но не мисля, че моята Деби би се увлякла по някой мексиканец на име Хесус — заяви тя, сякаш подобно предположение я обиждаше. Избърса носа си и запали нова цигара. — Искам да кажа, майките винаги знаят дори когато дъщерите им си въобразяват, че това не е възможно. Деби смяташе, че нямаме представа. — Бет погледна съпруга си и добави: — Наистина, някои нямаха представа. Никаква представа.

Съпругът й свали ръката си от рамото й и я отпусна между краката си като куче с подвита опашка.

Може да носи панталони, помисли си Декър, но не той е мъжът в къщата. Хвърли бегъл поглед на Ланкастър.

— Постове в интернет?

Тя кимна.

— Ще ги проверим всичките.

— И никога не е споменавала нищо за него? Абсолютно нищо?

— Питах я. При това неведнъж. Тя обаче мълчеше упорито. — Бет се замисли. — Всъщност веднъж се изтърва и заяви, че нямало да го разбера. Бил толкова… зрял.

— По-възрастен? В смисъл че не е от гимназията? — попита Декър.

— И аз си помислих същото. Да, искам да кажа, че е бил по-голям от нея. Деби определено не говореше за някой съученик. На тях тя не обръщаше никакво внимание. Деби беше красиво момиче и много момчета се заглеждаха по нея. Опитах се да й дам няколко съвета, но дъщерите не слушат майките си. И аз не слушах моята, когато се опитваше да ми говори. Все си падах по лоши момчета.

— Но после се омъжи за мен — вметна съпругът й почти оправдателно.

— Трябваше да се омъжа за теб, Джордж. Деби вече беше на път. Майка ми едва не получи инфаркт, най-доброто нещо в брака ни беше именно Деби. А сега нямам дори нея. Което означава, че загубих всичко.

Ланкастър извърна поглед, а Джордж Уотсън прехапа устни и впери поглед в петното от вода върху масичката за кафе.

Декър огледа и двамата. След подобна трагедия правилата, действали в рамките на брака, отпадаха. Онова, което винаги бе оставало премълчано, биваше изречено с лекота. Сякаш язовирната стена, удържала всичко това, бе рухнала. В случая Деби бе играла ролята на бент. Но със смъртта й той се бе скъсал.

— Защо човекът на рисунката е в камуфлажно облекло? — попита Ланкастър. Погледна Джордж и продължи: — Ловец ли сте? Държите ли камуфлажни дрехи тук?

Той поклати замислено глава.

— Не мога да стрелям по животни. Нямам оръжие.

— Предполагам, че състоянието ви не позволява да държите оръжие — каза Декър.

Джордж погледна деформираната си ръка.

— Роден съм така. — Замълча и продължи: — Това направи доста неща по-трудни, отколкото би трябвало.

— Значи камуфлажното облекло вероятно е свързано с този Исус? — каза Декър.

— Възможно е — отвърна предпазливо Джордж.

— Трябва да е — намеси се рязко Бет. — Нарисувала е сърце до него. — Тя погледна Ланкастър многозначително. — Мъжете не разбират от тези неща.

— Видях лаптоп на кухненския плот — каза Декър. — Деби ползвала ли го е?

— Не, имаше свой в стаята си.

— Може ли да я огледаме?

Бет ги поведе по коридора. Преди да влезе в стаята на дъщеря си, тя дръпна за последен път от цигарата и каза:

— Каквото и да си мислите, детето ми няма нищо общо с този изверг, независимо дали е на рисунката или не. В никакъв случай! Чувате ли ме? И двамата.

— Съвсем ясно — отвърна Декър.

Каза си, че дори Деби да е била замесена по някакъв начин, вече е платила най-високата възможна цена. Съдът не можеше да я екзекутира втори път.

Бет захвърли небрежно цигарата в коридора, която припламна и угасна върху избелялата пътека.

Отвориха вратата и влязоха в тясната стая на Деби. Декър застана по средата и се огледа.

Ланкастър каза:

— Хората от техническия отдел ще проследят дейността й в интернет. Инстаграм. Туитър. Фейсбук. Тъмблър. И всичко останало, което е онлайн. Колегите ни знаят къде да потърсят.

Декър замълча. Продължи да се оглежда, за да регистрира всеки детайл в стаята и да подреди нещата в миниатюрни ниши в паметта си, след което да ги анализира и да прецени дали някое от тях не се отклонява от общата картина.

— За мен това е типична стая на тийнейджърка — каза Ланкастър. — А ти какво виждаш?

— Същото, което и ти. Дай ми една минута — каза Декър.

Той обходи тясното помещение, надзърна под купчините учебници и тетрадки, отвори гардероба, коленичи, за да погледне под леглото, взря се внимателно в рисунките и снимките по стените, на една от които имаше много корици на списание „Пийпъл“. На друга бе окачена винилова шахматна дъска, осеяна с ноти, кратки стихчета и лични послания, адресирани до самата Деби:

Деб, събуждай се всяка сутрин с намерението да докажеш нещо.

— Доста претрупана стая — отбеляза Ланкастър, която се бе надвесила над бюрото на момичето. — Криминолозите ще дойдат и ще вземат всичко това. — Вдигна глава към Декър в очакване на коментар, но той излезе от стаята. — Еймъс!

— Ей сега се връщам — отвърна той през рамо.

Ланкастър го изпрати с поглед и промърмори:

— От всички партньори, които можех да имам, получих Рейнман в гигантски размер.

Тя извади нова лентичка дъвка, махна фолиото и я пъхна в устата си.

През следващите няколко минути крачеше из стаята, след което застана пред огледалото на вратата на гардероба. Огледа се и въздъхна с примирението на човек, който знае, че най-добрите му дни са отминали. Посегна машинално към цигарите си, но се отказа, тъй като криминолозите щяха да изследват всеки милиметър от стаята на Деби. Пепелта от цигарата й можеше да замърси мястото.

Извърна се, когато Декър влезе в стаята.

— Къде беше? — попита го тя.

— Имах въпроси към родителите, а и исках да огледам останалата част от къщата.

— И?

Той отиде до шахматната дъска и посочи нотите.

— Деби не е написала това.

Ланкастър се взря в тях.

— Откъде разбра?

— Не е свирила на никакъв инструмент. Проверих досието й в училището. Никога не е свирала в оркестър. Попитах и майка й. Не е свирила на никакъв инструмент, а и семейството й не е притежавало такъв. Второ, в стаята няма нотни листове. Дори да не свириш на никакъв инструмент, а само да композираш, пак би трябвало да разполагаш с такива. И трето, това не е почеркът на Деби.

Ланкастър пристъпи към стената, впери поглед в нотите, след което разгледа внимателно надписите по дъската.

— Как стигна до този извод? — попита тя. — Нотите не могат да се сравняват с буквите.

— Деби е пишела с дясната си ръка. Който е написал това, е бил левак. И макар нотите да не са букви, чертичките, ченгелчетата, наклонът… всичко това подсказва дали човек пише с лявата или с дясната ръка. — Взе парче тебешир и повтори на друго място от дъската част от музикалните знаци. — Аз пиша с дясната ръка. Виждаш разликата, нали?

Посочи няколко размазани символа и добави:

— А тук левият ръкав на човека, който го писал, е забърсал част от петолинието. Ако беше писал с дясната ръка, щеше да го замаже на друго място. Като мен. — Декър показа къде неговият ръкав е докоснал тебеширените ноти. — Леополд също е десняк.

— Откъде знаеш?

— Подписа един лист, който му дадох, когато го посетих в килията.

— Добре, но може неин приятел или приятелка да се занимава с музика.

Декър вече клатеше глава.

— Не!

— Защо? Мога да си представя как някой съученик композира мелодия, която й посвещава. А може й да е мелодия към някой от стиховете на Деби.

— В тези ноти няма никаква логика. Не могат да бъдат изсвирени на нито един музикален инструмент, който познавам. Като композиция те са напълно безсмислени.

— Откъде знаеш? Да не би да си свирил?

Декър кимна.

— Да, в гимназията. На китара и барабани. Мога да разчитам ноти. Не съм играл само футбол.

Ланкастър погледна отново към дъската.

— Какво е това тогава?

— Мисля, че е шифър — отвърна Декър. — Ако съм прав, значи Исус е бил тук.