Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (14)

14

Декър спря и се огледа. Физкултурният салон се падаше вляво в края на последния надлъжен коридор на първия етаж. Насреща му имаше няколко класни стаи, а непосредствено след тях бе главният коридор, завършващ със задния вход. Отзад се намираше и помещението на охраната, и товарната рампа. Главният коридор разполовяваше напречно сградата, а от него наляво и надясно тръгваха трите по-тесни надлъжни коридора.

Тъй като само средният от тях имаше врати в двата края, това означаваше, че гимназията има общо четири входа, разположени в четирите посоки на компаса.

Декър тръгна към задния вход и вдигна поглед към камерата. Застана на няколко различни точки в нейния обсег.

Интересно.

Тръгна обратно по главния коридор, докато не се озова пред централния вход. После свърна вляво по коридора с училищния стол и библиотеката.

Именно тук бе шкафчето на Мелиса Долтън. Огледа го. То се намираше точно до библиотеката, където Ланкастър продължаваше да се труди неуморно. Отсреща бе просторният училищен стол.

Декър си спомняше от ученическите си години, че в дъното на стола има кухня и склад, както и външна врата, която водеше до бетонна площадка за разтоварване на продуктите. Това означаваше общо шест врати — четири основни в краищата на коридорите, една при товарната рампа и още една в стола.

В 7:28 ч. Мелиса Долтън бе чула отваряне и затваряне на врата. Това обаче не бе вратата на някоя класна стая, защото бе прозвучало тихо свистене. Като при вакуум, бе пояснила тя.

Като при вакуум. Това бяха точните й думи. Ланкастър бе отбелязала в записките си, че Долтън обича природните науки и по физика неотдавна са имали урок за вакуума. Ланкастър бе отбелязала думите й с няколко въпросителни, към които бе добавила и една звездичка. Несъмнено възнамеряваше да провери това по-късно. Декър не можеше да я обвинява, че е маркирала думите на момичето по този начин. Те наистина звучаха нелогично.

Това бе открил на втора страница от показанията.

А на десета бе намерил късче самородно злато. Именно тази информация бе накарала Декър да тръгне насам.

Служителите в стола бяха дошли на работа точно в 8:45 ч. Нито минута по-рано, нито минута по-късно. Предния ден също. Точният час бе потвърден от няколко източника. Всички служители в стола бяха жени. При тях не работеше никакъв широкоплещест висок мъж с тегло над деветдесет килограма.

А след като стрелбата бе започнала в 8:42 ч., все още никоя от жените в стола не бе пристигнала на работното си място. По това време четири от тях тъкмо слизали от колите си, а петата влизала в паркинга. В този момент се бе отприщил адът.

Декър влезе в стола и се огледа. Ръката му инстинктивно напипа дръжката на пистолета, който бе затъкнал в колана под сакото. Освободи с палец предпазителя. Вече бе вкарал патрон в цевта. Осветлението бе изключено. Той намери ключа на лампата и го натисна с лакът.

Прекоси салона, мина покрай масите с обърнати върху тях столове. В края на помещението бяха разположени витрините и плотовете за самообслужване от неръждаема стомана и стъкло. Витрините бяха празни. Цареше чистота, а чиниите бяха подредени една върху друга според големината си.

Погледът му обхождаше пода с всяка крачка. Не видя обаче нито един отпечатък от обувка. Влезе в помещението зад плотовете. Там имаше колички, които пренасяха храната от кухнята до зоната за обслужване. Бяха наредени покрай стените. Видя кофи, парцали и почистващи препарати.

Те не представляваха интерес за Декър.

Интересуваше го вграденият фризер в далечния край на складовото помещение.

Тихо свистене. Вакуум. Като при затваряне на вратата на фризер.

Или при отваряне.

Той извади пистолета. Не очакваше да завари вътре стрелеца с камуфлажните дрехи. Полицаите сигурно бяха претърсили стола и несъмнено бяха отворили фризера. Но животът бе поднесъл на Декър толкова много изненади, че не можеше да изключи тази възможност.

Не вземеше ли предпазни мерки, можеше да напусне училището в черен найлонов чувал, натоварен в някой микробус с пуснати светлини, но без сирена.

Прицели се във вратата, отстъпи встрани, хвана дръжката с предницата на сакото си, вдигна я нагоре и дръпна рязко. Вратата се отвори без скърцане.

Отвори се със свистене като при всеки херметично затворен контейнер. Представи си как е прозвучало то в ранните утринни часове, как е отекнало в тихия коридор и е достигнало до ушите на Мелиса Долтън. Този малък експеримент потвърждаваше думите на момичето.

Декър отстъпи крачка назад и зае позиция зад един работен плот. Протегна врат, за да огледа по-добре вътрешността на фризера. Беше празен, с изключение на храната, разбира се. Но дали е бил също толкова празен и в 7:28 ч. сутринта?

Декър влезе във фризера и се огледа. Забеляза, че вратата има механизъм за заключване, който позволява да бъде отворена отвътре. Така човек не можеше да се заключи и да измръзне до смърт.

В следващия миг го видя. Или по-точно, почувства го.

Фризерите би трябвало да са доста студени, да поддържат продуктите замразени. Този бе просто хладен. Дори на улицата бе по-студено, отколкото в него.

Провери термометъра. Седем градуса над нулата. Отвори част от кашоните вътре и видя това, което очакваше. Месото и останалите продукти се бяха размразили и започнали да се развалят. Щеше да се наложи да ги изхвърлят.

Следователно убиецът бе повишил температурата във фризера и го бе използвал като скривалище. А Мелиса Долтън бе чула точно това, което бе казала. Тихо свистене в 7:28 ч., когато стрелецът бе излязъл от тук. Но защо се бе крил във фризера? И как изобщо бе влязъл в училището? През деня фризерът се използваше, което означаваше, че е дошъл след приключване на учебните занятия. Трябва да се бе промъкнал в нощта преди стрелбата. В противен случай някой от персонала на стола можеше да отвори вратата и да го открие вътре.

Друг въпрос: какво предимство му бе осигурило криенето във фризера?

И най-важният от всички въпроси: как бе изминал разстоянието от стола в предната част на сградата до задния коридор, където бе започнала касапницата, без никой да го види? Все едно се бе телепортирал от някой космически кораб.

Нови въпроси нахлуха на приливи в главата му и разшириха кръга от евентуални заподозрени.

Ами посетители? Родители? Служители на различни фирми за доставка? Ланкастър изобщо не ги бе споменала. Декър обаче предполагаше, че полицаите са разпитали всички, които са се намирали в училището по това време. Това бе най-важното правило на всяко криминално разследване. Никой не можеше да си тръгне току-така.

И все пак между стрелбата и блокирането на входовете от полицията бе изминало някакво време. Стрелецът се бе измъкнал именно в този интервал. Но как бе успял, без никой да го забележи?

Декър излезе от фризера и затвори вратата. Измина няколко крачки и погледна нагоре. Над фризера нямаше място, където да се скрие човек. Но той забеляза нещо друго.

Взе един стол и го постави по средата на помещението. Покатери се върху него. Беше толкова висок, че удари главата си в тавана. Окачен таван, който някои наричаха висящ, тъй като плоскостите висяха на половин метър под същинския таван. Това бе нещо ново, помисли си Декър, монтирано доста след построяването на сградата. Никой не бе поставял окачени тавани през четирийсетте.

Декър повдигна една плоскост и надзърна през отвора. Използва телефона си като фенерче и освети тъмното пространство. Видя доста неща — електрически кабели, тръби на противопожарната система, вентилация… Едър мъж не би се побрал тук. А и дори да бе успял, леките лайстни, които придържаха плоскостите, нямаше да издържат тежестта му. Премести стола си още три пъти, преди да открие нещо. Но не горе, а на пода. Прах, паднала от тавана. Погледна местата, които вече бе проверил. Под всяка плоскост, която бе вдигнал, бе нападала прах. Но той не бе докосвал плоскостта, под която стоеше сега.

Засне всичко от различни ъгли. После постави стола си на това място и отново стъпи върху него. Покри дланта си с ръкава на сакото, за да не повреди евентуалните отпечатъци или да не добави нови, след което повдигна леко плоскостта. Надникна и се огледа. Мястото бе празно. Не видя нито кабели, нито тръби. Ето тук спокойно би могло да се скрие нещо. Като камуфлажни дрехи и дори оръжие.

Огледа всеки милиметър и откри интересна находка. Нишка, закачена за металната лайстна. Освети я с телефона. Стори му се бежова. Забеляза, че върху една плоскост липсва прах. На трето място откри мазно петънце, вероятно оръжейна смазка от оставена там пушка.

Не докосна нищо, слезе долу и изпрати съобщение на Ланкастър. Криминолозите щяха да дойдат и да обърнат помещението с главата надолу. Докато ги чакаше, отиде до външната врата, която водеше към малката площадка.

— По дяволите!

Изглеждаше заключена, но когато я натисна с цялото си тяло, тя поддаде и се отвори, което и предизвика ругатнята му. Излезе навън на площадката, заобиколена от дървена ограда, висока към метър и осемдесет. Декър бе достатъчно висок, за да надзърне над нея. Видя няколко обикновени кофи за боклук и един контейнер. В единия ъгъл на площадката имаше спретната купчина щайги. Той отвори вратата в оградата и се огледа.

Две места за паркиране, и двете празни по това време. Къса ивица напукан асфалт и телена мрежа, покрай която се издигаха бурени и храсти. Отиде до мрежата. Разтвори храстите на мястото, което се намираше точно срещу входа на кухнята. Мрежата бе срязана. Освети я с телефона си. Беше ръждясала. И то отдавна. Промуши се сред храсталака и излезе от другата страна. Откри пътека, която водеше право към близката горичка.

Убиецът бе дошъл оттук и си бе тръгнал пак оттук.