Дейвид Балдачи
Абсолютна памет (22)

22

Декър и Ланкастър запечатаха стаята на Деби и повикаха криминолозите, които я изследваха възможно най-щателно. Бърлингтън никога не бе преживявал подобно тежко престъпление и всички — от новобранците до най-високопоставените полицейски началници — даваха най-доброто от себе си.

Семейство Уотсън заяви, че нямат представа откъде са се появили нотите. Декър бе склонен да им повярва. След като криминолозите приключиха, двамата с Ланкастър седнаха да поговорят отново с Бет и Джордж Уотсън.

— Ако този тип е дошъл тук и е написал композицията на стената, възможно ли е да го е направил, без да разберете? — попита ги Декър.

— Ами… нали спим — оправда се сякаш Бет. — Но пък къщата не е толкова голяма. А и стаята ни е точно до тази на Деби. С Джордж спим съвсем леко. Не виждам как би могла да покани момче в нея, без да разберем.

— А през деня? — попита Ланкастър.

— Джордж работи от девет до пет, а аз съм домакиня. Прекарвах у дома повече време от Деби.

— Кога за пръв път забелязахте нотите на дъската? — попита Декър.

— Преди две седмици ги нямаше. Сигурна съм в това — отвърна майката.

— Откъде? — поинтересува се Декър.

— Тогава изтрих цялата дъска. — Бет замълча. — Скарахме се и аз… изгубих самообладание и изтрих всичко — изхлипа тя. — А сега никога няма да я видя.

— За какво се скарахте? — попита Декър, без да обръща внимание на факта, че е разстроена. Нуждаеше се от отговори. И то веднага. А тя можеше да се отдаде на мъката си и по-късно.

Бет се посъвзе.

— Деби завършваше гимназия. Положи изпитите и се справи добре, но не подаде документи в нито един колеж. Оправда се с високите такси. Вярно е, че не можем да я издържаме. Но безброй пъти й обяснявах, че има възможност да получи стипендия. Какво щеше да прави без образование? Да стане като мен? — Тя замълча отново, а съпругът й извърна поглед. — Затова се ядосах и изтрих всичко, написано на дъската. Всичките й послания, че трябва да следва целите си, че ще промени света и прочие. Пълни глупости! Губеше си времето, бездействаше. Затова изтрих всичко! До последната буква! Надявах се да разбере какво се опитвам да й кажа. Но май не се получи… Никога вече няма да й се карам, да й говоря… О, господи! Отиде си детенцето ми!

Бет избухна в сълзи и се разтрепери неконтролируемо на канапето. С помощта на Декър съпругът й успя да я отнесе до спалнята и да я сложи да легне. Декър я чуваше как вика мъртвата си дъщеря чак в другия край на коридора.

Джордж Уотсън се върна при тях няколко минути по-късно и каза:

— Мисля, че за днес е достатъчно… ако нямате нищо против.

— Да сте пътували скоро някъде? — попита го Декър.

Джордж го изгледа смаяно.

— Как разбрахте?

— Онзи тип е дошъл тук и е написал нотите. Ако сте били тук, би трябвало да го видите. Той обаче не би го допуснал. Затова ви питам дали сте пътували.

— Преди седмица отидохме до Индиана, където живее сестрата на Бет. Беше болна. Останахме там два дни и се върнахме.

— Деби беше ли с вас?

— Не, не искахме да отсъства от училище.

— Вероятно е дошъл тогава — отбеляза Декър.

Джордж се разтрепери и обви ръце около тялото си.

— Наистина ли смятате, че това животно е било в дома ни? В стаята на дъщеря ни?

Декър отговори по начин, който не оставяше място за съмнение.

— Да, струва ми се твърде вероятно.

Ланкастър смрази с поглед бившия си партньор и побърза да добави:

— Благодарим ви за помощта, господин Уотсън. Трябва да тръгваме. Много съжаляваме за загубата ви.

Джордж ги изпрати до вратата. Когато я отвори, каза:

— Деби не би могла да помогне на когото и да било, свързан с убийствата в „Мансфийлд“. Жертвите й бяха приятели.

— Разбирам — отвърна Декър. — Надявам се да се окаже, че сте прав.

Джордж Уотсън премигна бързо, сякаш и през ум не му бе минала възможността да греши. После затвори вратата.

Декър и Ланкастър тръгнаха по алеята пред къщата.

— Социалните ти умения са под всякаква критика. Както обикновено — отбеляза саркастично Ланкастър.

— Не съм тук нито за да се сприятелявам с него, нито за да му държа ръката, Мери. Тук съм, за да заловя убиеца на дъщеря му.

— Добре, добре — отстъпи тя. — Получих имейл от криминолозите. Не са открили нищо обезпокоително в телефона или лаптопа на Деби. Никакви снимки, имейли, текстови или гласови съобщения. Никакви постове в сайтовете, в които Деби се е регистрирала. Според майката там е имало някакви намеци за нашия човек, но явно Деби ги е изтрила. Възможно е специалистите да се поразровят по-надълбоко и да открият нещо.

— Този тип никога не би й позволил да го снима. Нито пък да остави електронни следи. Би било прекалено лесно. Нищо чудно да няма дори имейл.

— Защо реши така?

— Имам чувството, че е човек, който живее извън системата. Без връзки. Самотник. Скита от място на място.

— На какво се основава това предположение? Да не си забелязал нещо?

— Не, просто го почувствах. Едно нещо обаче ме озадачава.

— Ако е само едно, значи си щастливец — усмихна се мрачно тя. — Моят списък е дълъг поне пет страници.

Той продължи, сякаш не я беше чул:

— Защо Деби? Защо е избрал нея за своя партньорка?

— Партньорка? И какво по-точно е направила Деби? Мисля, че е била само негова приятелка.

— Дала му е нещо, от което се е нуждаел.

— Нещо, от което се е нуждаел? В училището? Нямаш предвид оръжията, нали? Не е възможно да е вкарала пистолета и пушката!

— Не е задължително да е свързано с оръжията.

— Но защо ще трябва да му носи каквото и да било?

— Точно това ме озадачава. Защо избира нея? Защо си урежда онази среща в училището?

— Ох, Декър, не успявам да следя мисълта ти. Каква среща?

— Тя се е престорила, че не й е добре. Излязла е от класната стая, срещнала се е с този тип, вероятно му е дала нещо и той я е убил. И все пак се губят някакви минути и не мога да разбера какво се е случило през това време.

Ланкастър искаше да му зададе нов въпрос, но Декър не я слушаше. Погледът му сновеше по улицата вляво от тях. Беше тъмно, духаше студен вятър и с всяко издишване от устите им излизаше пара. На пръв поглед мракът не можеше да им предложи нищо хубаво. За Декър нощта бе изпълнена с тройки, най-неприятното от всички числа.

Видя тройките за пръв път малко след постъпването си в полицията. Слава богу, че бе излязъл да патрулира сам. Седеше в служебния автомобил и пиеше кафе, когато забеляза някакво движение в мрака. В първия момент реши, че някой се промъква към него. По онова време Бърлингтън изпитваше сериозни проблеми с местните банди от младежи, останали без работа и без надежда, но за сметка на това с излишък от тестостерон и достъп до оръжия.

Той захвърли кафето си през прозореца, едната му ръка посегна към пистолета, а другата към радиостанцията. Тъкмо се канеше да излезе навън и да предупреди, който и да се криеше в мрака. В този миг силуетите изскочиха съвсем ясно пред погледа му. Огромни тройки, които се извисяваха над него.

Имаше чувството, че се е пренесъл в лош научнофантастичен филм.

Реши, че ще полудее. В главата му обаче прещрака нещо. Спомни си думите на един от лекарите в института край Чикаго, където бе постъпил след травмата. В резултат на нея бяха започнали да му се случват необикновени неща. Докторът му бе казал следното: „Еймъс, всеки нов ден може да ти донесе нещо ново. Мозъкът никога не спира. Той е неуморен. Непрекъснато се променя и променя. Опитвам се да ти кажа, че случилото се с теб може да не е единствената промяна, която ще настъпи в твоето съзнание. Утре, другия месец, следващата година, дори след десет години може да се събудиш и да откриеш, че той прави нещо ново, нещо различно. За съжаление, не можем да предскажем какво и кога. Но когато това се случи, може да те стресне, да те ужаси дори. Трябва да знаеш обаче, че то се случва единствено в главата ти. То не е реално“.

Декър си спомни думите на лекаря и се обърна лице в лице с армията от числа. Първоначалният му страх изчезна, но само за да бъде заменен от нов.

Какво ли ще ми донесе утрешният ден?

Когато дежурството му приключи, той се прибра у дома, отпусна се в леглото и заплака тихо, за да не събуди Каси.

На сутринта й разказа какво се е случило. Както можеше да се очаква, тя прояви съчувствие и му предложи подкрепата си. И както също можеше да се очаква, Декър стана неестествено весел и бодър и заяви, че всичко е било толкова забавно. В интерес на истината, тройките не се бяха появявали от смъртта на Каси и Моли насам. Сега обаче се върнаха.

Прекрасно!

Тройките бяха добили по-различна форма. От основата на всяка стърчаха по три ножа. Не, съвсем не беше забавно.

— Обади ми се, ако разбият кода — каза той на Ланкастър, докато тройките се втурваха към него с насочени остриета. Обърна се наляво и тръгна по улицата.

— Не искаш ли да те откарам? — попита го Ланкастър.

Декър продължи да крачи с ръце в джобовете.

Не, искаше да остане сам и да помисли.

Заби поглед в земята, за да не му се налага да гледа ордите от тройки, които изникваха от мрака.

Какво ли бе получил убиецът от Деби Уотсън? Оръжия? Не. Камуфлажни дрехи? Може би. Но какво му е пречило да ги донесе сам? Едва ли му е трябвала за това.

Сърцето и рисунката. Падала си е по този тип. Влюбила се е. Била е готова на всичко заради него. Но защо е жертвала съучениците си? Човекът от рисунката не бе въоръжен. Имала ли е Деби представа за истинските му намерения? Защо е излязла от класната стая и се е срещнала с него?

Вдигна глава, но видя тройките да връхлитат насреща му и отново заби поглед в земята.

Когато даваше нощни дежурства, носеше специални очила, които обагряха мрака в златисто. За него това бе цвят, който символизираше небе, осеяно с диви гъски. Отдавна бе изгубил очилата. А сега тройките се бяха върнали, и то въоръжени. Налагаше се да си купи нови очила.

Спря, подпря се на едно дърво, затвори очи, включи записа в главата си и прегледа всичко, което бе видял в дома на семейство Уотсън. Пренави записа и го пусна кадър по кадър. После го спря. Имаше чувство, че изображенията се взират в него като снимки върху полицата над камина. Това усещане се оказа доста точно.

Те наистина бяха върху полицата над една камина.

Декър се обърна и закрачи бързо към къщата на Уотсънови. Почука и Джордж му отвори.

— Забравихте ли нещо? — попита той, изненадан неприятно.

— Снимките на лавицата. Видях ги по-рано. Можете ли да ми разкажете за тях?

Декър пристъпи напред и принуди доста по-дребния Джордж да направи крачка назад.

— Предполагам, че са роднини?

— Да, но какво общо има това?

— Разследвал съм достатъчно случаи, за да знам, че понякога една-единствена дреболия е ключът към всички отговори. Не можем да си позволим да пренебрегнем нищо, господин Уотсън. Сигурен съм, че го разбирате. Не бива да пропуснем и един детайл, ако искаме да открием кой е убил Деби и останалите.

Уотсън кимна бавно, но не изглеждаше убеден.

— Добре, последвайте ме.

Той поведе Декър към малката дневна. Когато влязоха, се насочиха право към старата тухлена камина, чиято мазилка бе започнала да се рони.

— Откъде искате да започнем?

Декър разгледа полицата и посочи снимката вляво.

— От него.

— Добре, това е бащата на жена ми, Тед Нолс. Почина преди две години от инфаркт.

— Какво работеше?

— Какво общо има това с…

Декър го прекъсна.

— Просто ми кажете — настоя той и изгледа заплашително дребния мъж. Приличаше на мечка гризли, наведена над катерица.

Уотсън отстъпи крачка назад, пребледня и погледна снимката.

— Беше шофьор на камион. Все дълги курсове правеше. Хранеше се нездравословно. Не се движеше. Беше огромен. Строполил се на тревата пред дома си, докато се навеждал да вземе вестника. Бил е мъртъв, преди да падне на земята. — Погледна огромното тяло на Декър и добави: — Това беше всичко — сновеше с камиона си напред-назад из Средния запад, често слизаше и до Тексас.

— Беше ли близък с Деби?

Уотсън почеса деформираната си ръка.

— Не, не особено. Имам предвид… виждахме се само по празниците. А и, честно казано, не бяхме в много добри отношения. Майката на Бет така и не ме прие.

— А мъжът до тъста ви? Снимката изглежда доста стара.

— Това е моят дядо. Саймън Уотсън. Той почина преди… шест години. На тази снимка е млад.

— В такъв случай той е прадядо на Деби — каза Декър, а Уотсън кимна.

— Живя над деветдесет години. Пушеше, пиеше и пет пари не даваше.

— След като е починал пред шест години, това означава, че Деби го е познавала, нали?

— О, да. Той живееше у нас през първите пет години от живота й.

— И двамата са прекарвали доста време заедно?

— Да, сигурен съм в това. Деби беше малка, а дядо е имал доста интересен живот. Участвал е във Втората световна война, после и в Корейската. Когато напуснал армията, продължил да работи в Министерството на отбраната, но като цивилен.

— И с какво се е занимавал?

— Постъпил във военната база тук още когато са я открили.

— Онази до гимназията „Мансфийлд“? Военната база „Макдоналд“?

— Точно така.

— И какво по-точно е правил там?

— Доста неща. Беше строителен специалист и беше служил в инженерните войски. Работеше по поддръжката на съоръженията.

— А знаете ли по кое време?

— Господи, какво общо има това?

— Просто търся следи, господин Уотсън. Та по кое време?

— Не съм сигурен. — Замисли се и каза: — Напуснал е армията през шейсетте. В „Макдоналд“ трябва да е постъпил през шейсет и осма — девета. По-скоро през и девета. Помня, че го свързвах с кацането на астронавтите на Луната. Работи там до пенсия. Може би двайсет години.

— А базата затвори преди осем години.

— Мисля, че да.

— Това не беше въпрос, господин Уотсън, базата наистина затвори преди осем години. Беше понеделник. В този ден валя суграшица.

Уотсън го изгледа странно и се покашля.

— Щом казвате. Аз не помня какво съм правил миналата седмица, камо ли… Както и да е, Пентагонът извърши оптимизиране на базите и Бърлингтън изгуби своята. Чух, че по-голямата част от дейността й е била прехвърлена на изток, може би във Вирджиния. По-близо до Чичо Сам и доларите, които текат във Вашингтон.

— Предполагам, че Саймън е разговарял за работата си в базата с вас, с Деби?

— О, да, поне тази част от нея, която можеше да споделя. Имаше и секретни неща.

— Секретни?

Беглата усмивка разведри донякъде изражението на Джордж.

— Е, не мисля, че тук са произвеждали ядрени бойни глави или нещо подобно. Но военните винаги имат някакви тайни.

— За какво е разговарял Саймън с вас? Имам предвид нещата, свързани с базата.

— За историята й. За хората, с които се срещаше. За част от работата, която вършеше. Продължиха да строят и да разширяват базата с години. Строяха, строяха, строяха. Всички, които работеха там, изпращаха децата си да учат в „Мансфийлд“. Синът му — моят баща — е учил там. Аз също. Както и съпругата ми, между другото.

— Деби споменавала ли е за какво са си говорили с прадядо й?

— Не, не си спомням. Когато порасна, започна да прекарва по-малко време с него. Нали разбирате, възрастните хора и малките деца са като вода и масло. Старците не са никак забавни. — Сведе поглед и добави: — Сигурно и аз не съм й бил особено забавен.

— Добре, разкажете ми нещо за другите снимки.

Половин час по-късно Декър отново закрачи по мрачните улици на града.

Мъжът с камуфлажните дрехи бе проникнал в дома на семейство Уотсън и бе написал на стената кодирано съобщение, замаскирано като музикални ноти. В това бе сигурен.

Нямаше представа какво гласи надписът и не знаеше какво е искал убиецът от Деби. Защо бе избрал тъкмо нея сред всички ученици в „Мансфийлд“? Трябваше да има някаква причина, и то основателна.

Телефонът му иззвъня. Беше Ланкастър.

— От Бюрото смятат, че са разбили шифъра. Основава се на заместване. Бил сравнително елементарен. Във всеки случай, сигурни са, че са го разбили.

— Защо са толкова сигурни?

— Заради съдържанието на съобщението.

— Не ме дръж в напрежение, Мери. Какво се казва в него?

Декър я чу да си поема дълбоко дъх. Явно се страхуваше да го изрече на глас.

— Пише: „Браво, Еймъс! Но в крайна сметка това няма да те отведе до никъде, братле“.