Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (8)

8

Ани стоеше малко настрани от кухненския прозорец и наблюдаваше как котаракът скочи живо в колата на Тео — и двамата отпрашиха.

Бъди нащрек, Ханибал, помисли си младата жена.

Нямаше нищо сексуално в жеста на Тео, когато разтвори пеньоара й. В природата на гадняра беше да се държи като гадняр и на Тео това му се удаваше с лекота. Но докато се извръщаше от прозореца, Ани се замисли за пресметливото изражение, което бе видяла в очите му. Той съзнателно се опитваше да я смути и обърка, но не успя. Тео беше лъжлив негодник, но дали беше опасен? Инстинктите й подсказваха, че не е, но разумът — нейният надежден съюзник — й изпращаше тревожни сигнали, достатъчни да спрат товарен влак.

Младата жена се отправи към спалнята. Неговият така наречен наем на вилата започваше от днес, така че трябваше да се махне от тук, преди новоизлюпеният й наемател да се е върнал. Тя навлече дрехите, превърнали се в обичайната й униформа на острова — дънки, вълнени чорапи, тениска с дълъг ръкав и дебел пуловер. Липсваха й въздушните материи и пъстроцветните шарки на бохемските й летни тоалети. Винтидж роклите от петдесетте години с прилепналите корсажи и широките, развяващи се поли. Една от любимите й беше щампована с узрели череши, а подгъвът на друга бе украсен с танцуващи чаши с мартини. За разлика от Марая, Ани обичаше ярките дрехи с причудлива украса и декоративни копчета. Нищо подобно не оживяваше дънките и развлечените пуловери, които бе взела със себе си.

Върна се във всекидневната и надникна през прозореца, но от колата на Тео нямаше и следа. Облече се набързо, грабна тетрадката с описа и започна да обикаля из стаите, за да провери дали нещо не липсва. Искаше да го направи още снощи, но нямаше намерение да споделя с Тео за наследството, нито подозренията си, че може да има връзка с взлома.

Всички вещи от списъка все още бяха по местата си, но нищо чудно това, което търсеше, да е прикрепено към задната стена на някое чекмедже или да е скрито в някой от шкафовете, които не бе успяла да провери по-внимателно. Дали този, който бе нахлул в дома й, бе намерил това, което тя не бе успяла да открие?

Тео доста я притесняваше. Докато вдигаше ципа на пухенката, Ани за пореден път обмисли вероятността взломът да няма нищо общо с наследството на Марая, а следите да водят към Тео, който се опитваше да й отмъсти за номерата, които му бе погодила в Харп Хаус. Тя си мислеше, че лудорията с часовника й се бе разминала без последствия, но ако не беше? Ами ако бе прозрял плановете й и сега й го връщаше? Дали да следва разума, или инстинктите?

Определено разума. Да се довери на Тео Харп, беше все едно да повярва, че отровната змия няма да я ухапе.

Обиколи цялата вила. Същото бе направил и Тео, преди да тръгне — привидно търсеше следи, оставени от злосторника… или може би се опитваше да заличи всякакви улики, че той е извършителят. Беше й казал, че заради разтопения сняг и множеството й отпечатъци не е забелязал нищо необичайно. Тя не му повярва особено, но след като лично огледа наоколо, не откри нищо подозрително. Извърна се към океана. Ако Тео бе успял през нощта да дойде до тук по пътеката край брега, то тя трябваше да може да мине оттам през деня.

Мокри зъбести скали се издигаха покрай брега, охранявайки като верни стражи вилата. Леденият вятър откъм океана носеше мириса на сол и морски водорасли. Ако времето беше по-топло, Ани можеше да върви досами водата, но сега се държеше по-надалеч. Внимателно стъпваше по тясната пътечка, пясъчна през лятото, но сега заледена и набита със сняг.

Пътеката не се открояваше така добре, както някога, и няколко пъти се наложи Ани да се изкачва по големите кръгли камъни, на които в миналото обичаше да седи с книга в ръка. Беше прекарала тук дълги часове, фантазирайки си за героите в поредния роман. Въоръжени единствено със силен дух и мъжество, героините се изправяха срещу всички тези страховити мъже от благородно потекло, диви и необуздани, с римски носове^[1]. Мъже като Тео Харп. Въпреки че носът на Тео не беше римски. Ани си спомняше какво разочарование бе изпитала, когато потърси романтично звучащата дума в речника и видя какво наистина означава.

Две чайки над главата й се бореха с вятъра. Тя се спря за миг, за да се полюбува на дивата красота на океана. Вълните се разбиваха в брега, пенестите им сиви гребени потъваха в тъмната необятна бездна. Ани толкова дълго бе живяла в града, че бе забравила усещането да си съвсем сам с Вселената. През лятото беше приятно, мечтателно чувство, но неспокойно и тревожно през зимата.

Тя продължи напред. Ледената кора хрущеше под краката й, докато бавно приближаваше до брега под Харп Хаус. Не бе стъпвала тук от деня, когато едва не загина.

Споменът, който толкова дълго и упорито бе потискала, изскочи на повърхността.

Няколко седмици преди края на лятото двете с Рийган намериха цяло котило кутрета. Ани все още страдаше от враждебното и отчуждено поведение на Тео и се стараеше да го избягва. В онази сутрин, докато той бе излязъл в океана със сърфа, тя, Рийган и Джейси бяха в конюшнята с малките кученца. Бременната кучка от смесена порода, която се мотаеше из двора на имението, ги бе родила през нощта.

Кутретата, сгушени до майка си, бяха само на няколко часа — шест треперещи пухкави черно-бели топки, още слепички, с нежно розови коремчета, които се повдигаха и спускаха в такт с дишането. Майка им, късокосместа помиярка, в която се бяха смесили толкова породи, че бе невъзможно да се отгатне нейната, се бе появила в началото на лятото. Тео тутакси я обяви за своя, но когато кучката си нарани крака, изгуби интерес към нея.

Трите момичета седяха със скръстени крака върху сламата и тихо бъбреха, докато разглеждаха всяко кученце.

— Това е най-сладкото — обяви Джейси.

— Как ми се иска да ги вземем със себе си.

— Аз пък искам да им дадем имена.

Накрая Рийган се умълча. Когато Ани я попита какво не е наред, тя уви около пръста си кичур от блестящата си тъмна коса и зарови по пода с една сламка.

— Хайде да не казваме на Тео за кученцата.

Ани нямаше намерение да казва на Тео каквото и да било, но искаше да разбере какво има предвид Рийган.

— Защо?

Рийган дръпна кичура пред лицето си и той пресече като черна черта бузата й.

— Понякога той е…

Джейси скочи.

— Той е момче. Момчетата са по-груби от момичетата.

Ани си помисли за обоя на Рийган и лилавата тетрадка със стихове. Спомни си и за себе си — заключена в кухненския асансьор, нападната от чайките, бутната в блатото. Рийган скочи на крака, сякаш искаше да смени темата.

— Хайде. Да вървим.

Трите излязоха от конюшнята, но когато същия следобед двете с Рийган се върнаха, за да проверят как са кученцата, Тео вече беше там.

Ани остана настрани, а Рийган отиде при него. Той бе клекнал в сламата и милваше едно от малките, гърчещи се кутрета. Рийган приклекна до него.

— Много са сладки, нали? — Тя погледна брат си, като че ли се нуждаеше от потвърждение на думите си.

— Те са помиярчета — отвърна той. — Нищо особено. Не харесвам кучета. — Изправи се и излезе от конюшнята, без дори да погледне Ани.

На следващия ден Ани отново го завари в конюшнята. Отвън валеше и във въздуха вече миришеше на есен. Рийган беше в стаята си и прибираше последните вещи от багажа си, тъй като на следващия ден се прибираха у дома. Тео държеше в ръце едно от кутретата. Думите на Рийган изникнаха в съзнанието й и Ани се хвърли напред.

— Остави го веднага! — възкликна разтреперана.

Той не възрази, просто остави кученцето при останалите. Докато се взираше в нея, обичайното му намръщено изражение бе изчезнало и в нейното развихрено въображение той й се стори по-скоро трагичен, отколкото враждебен. Каквото си беше наивно девойче, живеещо в измисления романтичен свят на книгите, тя забрави за неговата жестокост и той тутакси се превърна в един от любимите й неразбрани герои, потомък на знатен род, криещ тъмни тайни и чудовищни страсти зад маската на привидно равнодушие.

— Какво не е наред?

Той сви рамене.

— Лятото свърши. Гадно е, че вали през последния ни ден на острова.

Ани обичаше дъжда. За нея той бе отлично извинение да се скрие в някой ъгъл и да чете. Освен това се радваше, че заминават. Последните няколко месеца бяха много трудни за нея.

Тримата щяха да се върнат в своите училища. Тео и Рийган в скъпите интернати в Кънектикът, а Ани в предпоследния клас в нюйоркското училище по изобразително изкуство и актьорско майсторство „Ла Гуардия“, прочутото Училище на славата^[2].

Тео пъхна юмруци в джобовете на шортите.

— Нещата между майка ти и моя баща не вървят много добре.

Тя също бе чула скандалите им. Ексцентричността на Марая, която в началото Елиот бе намирал за толкова очарователна, бе започнала да му лази по нервите. Ани бе дочула как майка й го нарича тесногръд сухар, какъвто той си беше, но неговата стабилност беше това, което Марая искаше дори повече от парите му. Сега Марая бе заявила, че когато се върнат в града, двете с Ани ще отседнат в стария си апартамент. Просто за да съберат нещата си, но Ани не й повярва.

Дъждът барабанеше по мръсните прозорци на конюшнята. Тео побутна сламата с върха на маратонката си.

— Аз… съжалявам, че това лято нещата между нас се объркаха.

Нещата не се бяха объркали. Той беше започнал да се държи странно. Но Ани не обичаше разправиите, затова само промърмори:

— Няма нищо, всичко е наред.

— Аз… харесваше ми да разговарям с теб.

На нея също й харесваше да говори с него, а още повече й харесваха милувките и целувките им.

— На мен също.

Тя не разбра как точно се случи, но не след дълго двамата седяха на една от дървените пейки, опрели гърбове на стената на конюшнята, и разговаряха за училище, родителите си и книгите, които трябваше да прочетат през следващата година. Всичко беше също както преди. Ани можеше да говори с часове с него, но се появиха Джейси и Рийган. Тео скочи от пейката, изплю сламката и кимна към вратата.

— Да вървим в града — рече той. — Дояли са ми се пържени миди.

Не покани Ани с тях.

Тя се почувства като жалка глупачка, задето отново му се бе доверила. Но същата вечер, след като прибра и последните си вещи, намери бележка от него, пъхната под вратата на спалнята.

Започна отливът. Да се срещнем в пещерата. Моля те.

Т.

Ани извади от куфара чиста тениска и шорти, разбухна косата си, мацна малко гланц на устните и се измъкна от къщата.

Той не беше на брега, но тя не очакваше да го види там. Те винаги се срещаха на малката пясъчна плитчина сред скалите до входа на пещерата, в която обичаха да се крият по време на отлив.

Само че Тео бе сгрешил за отлива. Водата прииждаше. Но двамата често бяха идвали тук и по време на прилив, така че нямаше опасност да попаднат в капан. Въпреки че в дъното на пещерата водата ставаше по-дълбока, те винаги бяха успявали да изплуват.

Маратонките й подгизнаха, студената морска вода обливаше голите й крака, докато Ани се катереше по скалите към входа. Когато влезе в пещерата, тя включи малкото розово фенерче, което носеше със себе си.

— Тео? — Гласът й отекна сред каменните стени.

Той не отговори.

Една вълна заля коленете й. Разочарована, тя се обърна, за да излезе, когато го чу. Не отговора на Тео, а отчаяното скимтене на кутретата.

Първата й мисъл бе, че Тео ги е донесъл, за да си поиграят с тях.

— Тео? — извика го тя отново и когато не получи отговор, пристъпи по-навътре в пещерата, осветявайки наоколо с фенерчето.

Пясъчното островче във формата на полумесец в дъното, където двамата с Тео често се уединяваха, за да се натискат, беше залято от водата. Вълните се плискаха в задната стена на пещерата, надигайки се към тесния перваз, издаден в скалата. Точно върху перваза бе оставен кашон, откъдето се чуваха скимтящите звуци.

— Тео! — Призля й, а горчилката се надигна в гърлото й, когато той не отговори. Тя бавно запристъпва към задната стена, където водата й стигаше до кръста.

Первазът се намираше на няколко сантиметра над главата й. Старият кашон вече бе намокрен от водните пръски. Ако се опиташе да го издърпа от перваза, дъното му щеше да пропадне и кученцата ще изпопадат във водата. Но не можеше да ги остави там. Не след дълго вълните щяха да ги отнесат.

Тео, какво си направил?

Но сега Ани не можеше да мисли за това, не и докато жалното скимтене на обезумелите от страх кученца ставаше все по-отчаяно. Започна да опипва стената на пещерата с върха на маратонката, докато намери ниша, където да стъпи. Изкачи се по-нагоре и освети вътрешността на кашона. Шестте кутрета бяха вътре, скимтящи и ужасени, скупчени в едно тресящо се кълбо върху кафява кърпа, вече подгизнала от морската вода. Тя остави фенерчето върху перваза, грабна две от тях и се опита да ги задържи до гърдите си, за да слезе. Но острите им нокти я одраха през тениската и тя неволно разтвори пръсти. С ужасено скимтене двете кутрета тупнаха отново в кашона.

Трябваше да ги измъкне едно по едно. Грабна най-голямото и стъпи върху дъното на пещерата, като потръпна от болка, когато ноктите на животинчето се впиха в рамото й. Беше детска игра да изплува от пещерата. Но беше адски трудно да върви през прииждащата вода с извиващо се в ръцете й кученце.

Ани с мъка се влачеше към входа, осветен от бледата вечерна светлина, постепенно гаснеща в мрака. Вълните се пенеха около краката й, обвиваха я като тежки въжета. Кутрето бясно се извиваше, драскайки я болезнено с нокти.

— Моля те, кротувай. Моля те, моля те…

Когато най-сетне стигна до входа на пещерата, драскотините по ръката й започнаха да кървят, а още пет кутрета бяха вътре. Но преди да се върне за тях, трябваше да намери място, където да остави спасеното кученце. Тя се запрепъва през скалите към малкия черен кръг на пясъка, където палеха огън.

Ямата беше пълна с пепелта от огъня, който бяха запалили миналата седмица, но вътре беше сухо, а високите камъни около дупката нямаше да позволят на кутрето да се измъкне навън. Ани го остави върху пепелта и хукна обратно към пещерата. Никога не бе оставала вътре достатъчно дълго, за да види колко високо стига водата, но нивото й продължаваше да се покачва. Когато стигна до мястото, където таванът се спускаше по-ниско, тя заплува. Въпреки че лятото още не си бе отишло, водата беше леденостудена. Ръцете й докоснаха стената и тя напипа нишата под перваза. Треперейки от студ, момичето протегна ръка и извади второто кученце от кашона. Намръщи се от болка, когато нов чифт остри нокти се впиха в кожата й.

Тя успя да отнесе благополучно и това кутре до огъня, но водата прииждаше все повече и този път й беше по-трудно да стигне до дъното на пещерата, за да вземе третото. Фенерчето, което бе оставила върху перваза, започваше да гасне, но на сумрачната светлина Ани видя, че кашонът всеки миг щеше да се разпадне. Нямаше да успее да измъкне всички кученца навреме. Но трябваше да опита.

Взе третото кутре и стъпи на пода на пещерата. Вълната я блъсна в гърдите, кученцето се замята в ръцете й, тя го изпусна и то цопна във водата.

Момичето изхлипа и зашари трескаво с ръце в пенещата се солена вода. Най-после докопа малкото телце и го измъкна.

Подводното течение я теглеше назад, докато едва напредваше към чезнещата светлина на входа на пещерата. Ани почти не смогваше да си поема дъх. Кученцето бе притихнало в ръцете й и тя не знаеше живо ли е, или мъртво, докато не го сложи в ямата с пепел и видя, че се движи.

Оставаха още три. Ани залиташе от умора. Трябваше да почине. Но ако се забави, животните щяха да се удавят.

Подводното течение ставаше все по-силно, водата се издигаше все по-нагоре. Тя изгуби едната си маратонка и изрита другата. Всяко вдишване бе изпитание и когато стигна до пропития с вода кашон, вълната два пъти я заля през главата. Втория път се нагълта с толкова много солена вода, че все още кашляше, когато се изкатери по стената.

Преди да грабне четвъртото кученце, пенещата се стихия я събори на дъното. Тя напипа нишата и отново се издигна нагоре, жадно поемайки въздух. Вкопчи се с последни сили в перваза и издърпа и другото кутре. Драскотините по ръцете и гърдите й причиняваха непоносима болка, дробовете й изгаряха. Краката й отказваха да й се подчиняват, а мускулите крещяха да спре. Вълната я събори и Ани и кученцето бяха повлечени от водовъртежа, но тя успя някак си да се изтласка нагоре. Опита се да изкашля водата, която бе погълнала. Мускулите на ръцете и краката й пламтяха. Със сетни сили момичето се добра до ямата с пепелта.

Още две…

Ако бе способна да мисли ясно, щеше да спре, но Ани действаше по инстинкт. Сякаш целият й досегашен живот водеше до този решителен миг, до тази едничка цел — да спаси кученцата. Докато се катереше по скалите към пещерата, тя падна и върху прасеца й зейна рана от острия камък. Олюлявайки се, влезе вътре. Ледената вълна я събори. Тя заплува, макар че цялото й тяло изгаряше от болка.

Лъчът на фенерчето върху перваза едва мъждукаше. Мокрият кашон почти се бе разпаднал. Коляното й се одра в скалата, докато лазеше нагоре.

Две кученца. Нямаше сили да се върне още веднъж. Но трябваше да ги спаси. Опита се да вземе двете кутрета, но вкочанените й ръце не я слушаха. Кракът й отново се подхлъзна и момичето падна във водата. Задъхвайки се, Ани се измъкна на повърхността, но кашлицата я давеше и й се виеше свят. Едва успя да се вкопчи в ръба на перваза. Протегна ръка в кашона.

Само едно. Можеше да спаси само едно.

Пръстите й се вкопчиха в мократа козина. Разтърсвана от ридания, Ани взе кученцето и понечи да заплува, но краката й не помръдваха. Тя се опита да стъпи на дъното, но подводното течение бе прекалено мощно. И тогава на оскъдната светлина, идваща отвън, тя видя чудовищна вълна да се носи към пещерата. Надигаше се все по-високо и по-високо. Водната стихия нахлу с грохот вътре, обгърна я отвсякъде и я запрати към каменната стена. Ани се извъртя и прекатури, размахвайки безпомощно ръце. Знаеше, че потъва.

Нечии ръце я издърпаха. Тя се заблъска, опитвайки се да се отскубне. Ръцете бяха силни като железни клещи. Влачеха я, докато не почувства свеж полъх върху лицето си.

Тео.

Не беше Тео. Беше Джейси.

— Престани да се бориш! — извика момичето.

— Кученцата… — изхриптя Ани. — Остана още едно… — Гласът й пресекна, не й достигна въздух.

Нова вълна ги връхлетя. Джейси я държеше здраво. Продължи да тегли Ани и кученцето срещу течението, към изхода на пещерата.

Когато стигнаха до скалите, Ани се свлече бездиханна, но не и Джейси. Докато тя се опитваше да се надигне, спасителката й хукна обратно към пещерата. Не след дълго се върна, притиснала до гърдите си мокрото гърчещо се кутре.

Ани смътно осъзнаваше, че от раната на прасеца и от драскотините по ръцете й се стича кръв, а върху тениската й като алени рози са разцъфнали кървави петна. Чу скимтенето на кутретата откъм ямата на огъня, но не изпита радост.

Джейси се надвеси над ямата със спасеното кученце в ръце. Ани бавно проумя, че Джейси бе спасила живота й, и през тракащи зъби пророни:

— Благодаря.

Джейси сви рамене.

— Предполагам, че би трябвало да благодариш на моя старец, задето се напи. Трябваше да се махна от вкъщи.

— Ани! Ани, там ли си?

Беше прекалено тъмно, за да я види, но Ани позна гласа на Рийган.

— Тя е тук! — извика в отговор Джейси, тъй като Ани не можа да отвърне.

Рийган се спусна тичешком по полегатите каменни стъпала и изтича към Ани.

— Добре ли си? Моля те, не казвай на татко. Моля те!

Гневът се надигна в Ани. Тя мъчително се изправи на крака, докато Рийган забърза към кученцата. Тя вдигна едно от тях, притисна го към бузата си и заплака.

— Не можеш да кажеш, Ани.

Всички емоции, които Ани досега бе сдържала, избухнаха с пълна сила. Тя остави кученцата, Рийган и Джейси и се закатери непохватно по скалите към стълбата, водеща към върха на голямата скала. Краката й бяха отмалели, тялото й трепереше и се наложи да се вкопчи във въженото перило, за да не падне.

Лампите все още светеха около пустия басейн. Болката и яростта вдъхнаха нови сили на изранените й крака. Тя прекоси тичешком моравата и нахлу в къщата. Полетя нагоре по стълбището, трополейки шумно с босите си нозе.

Стаята на Тео беше в задното крило, до тази на сестра му. Тя разтвори със замах вратата. Той лежеше върху леглото и четеше. Като я видя със сплъстената и мокра коса, кървящите ръце и дълбоката рана върху прасеца, той скочи на крака.

Стаята му беше осеяна с пособия за езда. Тя не грабна съзнателно камшика, когато връхлетя вътре, но сякаш някаква друга сила бе взела връх над нея. Изведнъж камшикът се озова в ръката й и Ани се метна към Тео. Той стоеше неподвижно, като че ли знаеше какво го очаква. Ани вдигна ръка и завъртя с все сила камшика към него. Коженият ремък изплющя и остави малка резка върху веждата му.

— Ани! — Привлечена от шума, майка й изтича в стаята, следвана по петите от Елиот.

Елиот беше с обичайната си колосана синя риза с дълги ръкави, докато майка й носеше тясна черна туника, а на ушите й се полюшваха дълги сребърни обеци. Марая ахна смаяно, когато видя кръвта, стичаща се по лицето на Тео и ужасното състояние на Ани.

— Мили боже…

— Той е чудовище! — изкрещя Ани.

— Ани, ти си изпаднала в истерия — обяви Елиот и забърза към сина си.

— Кутретата едва не умряха заради теб! — продължи да беснее Ани. — Съжаляваш ли, че не са? Съжаляваш ли, че още са живи? — По лицето й се стичаха сълзи и тя отново замахна към него, но Елиот изтръгна камшика от ръката й.

— Престани!

— Ани, какво се е случило? — Майка й се взираше в нея, сякаш не можеше да я познае.

И Ани им разказа. Докато Тео стоеше там, забил очи в пода и кръвта се стичаше от раната на веждата, тя им каза за всичко — за бележката, която й бе написал, за кученцата. Каза им как я е заключил в кухненския асансьор, за чайките, които й бяха налетели на пробитата лодка. Как я е бутнал в блатото. Думите се лееха като порой от устата й.

— Ани, трябваше да ми кажеш по-рано за всичко това. — Марая я извлече от стаята, оставяйки Елиот сам да спира кръвта на сина си.

Раната на Ани върху прасеца и разцепената вежда на Тео трябваше да бъдат зашити, но на острова нямаше лекар и се наложи да се оправят с обикновени превръзки. В резултат и на двамата им останаха белези — на Тео беше малък, дори му придаваше разбойнически чар, а на Ани беше по-голям, но с времето избледня, за разлика от ужасния спомен.

По-късно същата нощ, след като кутретата бяха прибрани на сигурно място в конюшнята, при майка им, Ани все още лежеше будна, заслушана в приглушените гласове, идващи откъм спалнята на възрастните. Те говореха толкова тихо, че не можеше да различи думите, затова тя се прокрадна в коридора, за да чува по-добре.

— Погледни фактите в лицето, Елиот. Има нещо сериозно сбъркано в сина ти. Нормалните деца не правят такива неща.

— Той има нужда от дисциплина, това е всичко — отвърна Елиот остро. — Ще му намеря подходящо военно училище. Повече никакви глезотии.

— Той няма нужда от военно училище — не отстъпваше майка й. — Той се нуждае от психиатър!

— Престани да преувеличаваш. Ненавиждам навика ти винаги да преувеличаваш.

Спорът се разгорещи и Ани се върна в стаята си. Плака, докато не заспа от изтощение.

 

 

Тео се взираше през прозореца на кулата. Ани стоеше на брега и гледаше към пещерата. Вятърът вееше измъкналите се изпод шапката й кичури коса. Преди няколко години имаше свлачище и скалите бяха затрупали входа на пещерата, но тя отлично помнеше къде е бил. Той потри тънкия белег на веждата си.

Беше се заклел на баща си, че не е имал намерение никой да пострада — че просто е занесъл кученцата на брега същия следобед, за да си поиграят двамата с Ани, но после започнал да гледа някакво предаване по телевизията и забравил за тях.

Военното училище, където го изпратиха, бе предназначено да превъзпитава непокорни юноши с труден характер. Строгият режим, стигащ до жестокост, ги озлобяваше още повече и съучениците му оцеляваха, като се изтезаваха един друг. Затвореният му характер, страстта към книгите и положението на новак го правеха мишена за подигравки и мъчения. Принуждаваха го да се бие. В повечето случаи побеждаваше, но невинаги. Беше му все едно. Но не и на Рийган и тя обяви гладна стачка.

Нейният интернат и предишното му училище бяха в съседни сгради и тя искаше Тео обратно. Отначало Елиот не обърна внимание на гладната й стачка, но когато управата на интерната заплаши да изпрати момичето у дома заради анорексия, той отстъпи. Тео се върна в старото си училище.

Младият мъж се извърна от прозореца на кулата и прибра в една чанта лаптопа и няколко жълти бележника с разчертани страници, които смяташе да вземе със себе си във вилата. Никога не бе обичал да пише в кабинет. В Манхатън предпочиташе да работи в някое уединено кътче в библиотеката или зад някоя масичката в едно от любимите си кафенета. Ако Кенли беше на работа, той се настаняваше в кухнята или в голямото меко кресло във всекидневната. Кенли не разбираше това и го смяташе за глупава приумица.

Ще бъдеш много по-продуктивен, ако стоиш на едно място, Тео.

Каква горчива ирония да чуеш подобни думи от една жена, чието настроение за един ден можеше да се извиси от маниакална възбуда до парализираща апатия.

Но днес нямаше да позволи да го терзаят спомените за Кенли. Не и след като миналата нощ за пръв път бе спал здрав и спокоен сън, откакто бе пристигнал на остров Перегрин. Трябваше да спаси писателската си кариера и днес смяташе да поработи добре.

„Санаториумът“ се оказа невероятен хит, което обаче ни най-малко не впечатли баща му. Малко е трудно да обясня на нашите приятели защо синът ми има такова зловещо и мрачно въображение. Ако не беше глупостта на баба ти, сега щеше да работиш в компанията, където ти е мястото.

Глупостта на баба му, както я наричаше Елиот, бе решението й да остави цялото си наследство на Тео, което според мнението на баща му го бе избавило от необходимостта да се заеме с нещо сериозно. С други думи — да работи за „Харп Индъстрис“.

Малката фабрика за копчета на дядото на Елиот се бе разраснала и превърнала в голяма компания за производство на титанови щифтове и болтове от термоустойчиви сплави, използвани в хеликоптерите „Блек Хоук“ и бомбардировачите „Стелт“. Но Тео не желаеше да прави щифтове и болтове. Той искаше да пише книги, в които границата между доброто и злото беше ясно очертана. Книги, в които поне имаше някаква надежда, че порядъкът ще възтържествува над хаоса и лудостта. Това бе замисълът на „Санаториумът“, неговият роман на ужаси за зловещата психиатрична клиника за душевноболни престъпници. Там имаше специална стая, от която изпращаха пациентите в миналото, включително и доктор Куентин Пиърс — изключително жесток садист и сериен убиец.

Сега Тео работеше върху продължението на „Санаториумът“. Обстановката и основните характери вече бяха утвърдени в първата книга и идеята му да изпрати Пиърс в деветнайсети век в Лондон би трябвало да облекчи задачата му. Но писането не му вървеше и той не разбираше защо. Знаеше, че има по-добър шанс да преодолее този творчески блокаж във вилата, и беше доволен, че успя да принуди Ани да му позволи да работи там.

Нещо се отри о глезените му. Той сведе поглед и видя, че Ханибал му е донесъл подарък. Безжизнения труп на сива мишка. Тео с отвращение се намръщи.

— Знам, че е проява на обич, но може ли най-сетне да престанеш?

Ханибал измърка и потри муцуна в крака на Тео.

— Нов ден, нов труп — промърмори Тео.

Време беше да се захваща за работа.