Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (5)

5

От самото начало Ани се страхуваше да остава нощем сама във вилата. Но тази нощ беше най-лошата. На прозорците нямаше завеси и Тео можеше да я наблюдава по всяко време през телескопа си. Без да пали лампите, тя се препъва цяла вечер в тъмното, а когато си легна, се зави през глава. Ала мракът само събуди спомените за това, как всичко се бе променило.

Случи се наскоро след инцидента с кухненския асансьор. Рийган или беше на урок по езда, или заключена в стаята си, за да пише стихове. Ани беше седнала на една от скалите на брега, фантазирайки си, че е красива и талантлива актриса, на която е предложено да изпълнява главната роля в широкомащабна филмова продукция, когато Тео се появи. Той седна на скалата до нея, дългите му крака се подаваха изпод шортите в цвят каки, които му бяха малко широки. Един рак отшелник щъкаше в краката й, в малката локва, оставена от прилива. Тео бе зареял поглед към белите гребени на вълните, разбиващи се в морския бряг.

— Прости ми за всички гадости, които ти причиних, Ани — промълви той. — И аз не знам защо стана така, сякаш някаква зла сила ме подтикна.

И каквато си беше наивна глупачка, тя мигом му прости.

От този ден, когато Рийган беше заета, Тео и Ани прекарваха заедно времето си. Той й показа някои от любимите си места на острова. Започна да й споделя, отначало плахо, но постепенно стана все по-открит. Разказа й колко силно ненавижда интерната и как тайно пише разкази, които на никого не показва. Двамата разговаряха за любимите си книги. Ани убеждаваше себе си, че тя е единственото момиче, на което Тео някога се е доверявал. Тя му показа няколко от своите рисунки, които криеше, за да не ги критикува Марая. Накрая Тео я целуна. Нея. Ани Хюит, длъгнесто петнайсетгодишно плашило, с прекалено дълго лице, твърде големи очи и невъзможно къдрава коса.

След това, винаги когато Рийган отсъстваше, двамата се стараеха да остават насаме. Обикновено при отлив се уединяваха в пещерата, милваха се и се целуваха на мокрия пясък. Той докосваше гърдите й през банския, а тя примираше от щастие. Когато за пръв път свали горнището на банския й, Ани се засрами, защото гърдите й не бяха големи и тя се опита да ги закрие с ръце. Тео отмести ръцете й и погали всяко зърно с пръсти.

Тя се разтопи от екстаз.

Много скоро двамата се докосваха навсякъде. Веднъж той свали ципа на шортите й и пръстите му се мушнаха под бикините й. Никое момче не я бе галило там. Пръстът му проникна в нея. Хормоните бушуваха в нея и тя тутакси изживя първия си оргазъм.

Ани също го милваше и когато за пръв път усети влага върху дланта си, помисли, че без да иска го е наранила. Беше влюбена до уши.

Но внезапно всичко се промени. Без никаква причина Тео започна да я избягва. Започна да й се подиграва и да я унижава пред сестра си и Джейси.

— Ани, не бъди такава тъпачка. Държиш се като дете.

Ани се опита да поговори насаме с него, да разбере защо той се държи така, но Тео я избягваше. Не след дълго откри половината от скъпоценните си готически романи в мека подвързия на дъното на басейна.

В един слънчев юлски следобед те минаваха по моста над блатото. Ани вървеше малко пред близнаците, а Джейси беше зад тях. Ани се опитваше да впечатли Тео с житейския си опит и бърбореше за живота си в Манхатън.

— Аз използвам метрото от десетгодишна и…

— Престани да се хвалиш — сряза я Тео.

Изведнъж ръката му я блъсна в гърба.

Тя полетя от моста и пльосна по лице в тъмната затлачена вода, ръцете й се потопиха в гъстата кал, краката й затънаха в лепкавата тиня. Докато се опитваше да се измъкне, изгнилите стъбла на блатната трева и снопове синьо-зелени водорасли се оплетоха в косата и дрехите й. Тя плюеше тиня и кал, опитвайки се да избърше очите си, но не можа и се разплака.

Рийган и Джейси бяха не по-малко ужасени от Ани, но накрая двете я измъкнаха от блатото. Ани много лошо бе ожулила едното си коляно и изгуби кожените сандали, които си бе купила със собствени пари. Сълзите се стичаха по оплесканите й с кал бузи и тя стоеше на моста като някое създание от филм на ужасите.

— Защо го направи?

Тео я изгледа с каменно изражение.

— Не обичам хвалипръцковците.

Очите на Рийган се наляха със сълзи.

— Не казвай на никого, Ани! Моля те, недей. Тео здравата ще си изпати. Той никога повече няма да направи нещо подобно. Обещай й, Тео.

Тео се отдалечи, без да обещае нищо.

Ани не каза на никого. Не и тогава. Проговори много по-късно.

 

 

На следващата сутрин Ани бродеше унило из къщата, опитвайки се да се разсъни след безсънната нощ и да събере сили за ненавистното завръщане в Харп Хаус. Озова се в ателието, на безопасно място от телескопа на Тео. Марая бе разширила задната част на вилата, превръщайки я в това просторно, добре осветено работно помещение. Пръските от боя върху голия дървен под свидетелстваха за върволицата от художници, работили тук през годините. Яркочервена кувертюра се подаваше изпод купчината кашони, струпани върху натиканото в ъгъла легло. До него имаше два дървени стола с плетени седалки, боядисани в жълто.

Бледосините стени на стаята, червената кувертюра и жълтите столове навярно трябваше да предизвикат асоциация с картината на Ван Гог „Спалнята в Арл“, а най-дългата стена на ателието бе заета от огромна фреска trompe l’oei^[1], изобразяваща такси в естествена големина, нахлуващо през витрината на магазин. Ани се молеше богу фреската да не е наследството, оставено от майка й, защото умът й не побираше как ще продаде цялата стена.

Тя си представяше майка си в тази стая, как насърчава и подкрепя художниците така, както никога не го бе правила със собствената си дъщеря. Марая смяташе, че талантът трябва грижливо да се отглежда, но отказваше да окуражава желанието на дъщеря си да рисува или да играе на сцената, въпреки че Ани обичаше да прави и двете.

Светът на изкуството е змийско гнездо. Дори да си изключително талантлива — което ти не си — този свят поглъща хората живи. Не искам такава съдба за теб.

На Марая много повече щеше да й подхожда за дъщеря едно от онези безразсъдни по рождение, самоуверени малки момиченца, които пет пари не дават за хорското мнение. Вместо това бе родила срамежливо дете, което живееше в света на фантазиите и бляновете. Ала накрая се наложи Ани да бъде силната, да подкрепя майка си, която повече не можеше да се грижи за себе си.

Ани чу звук на приближаващ автомобил и остави чашата с кафе. Отиде във всекидневната и погледна през прозореца тъкмо навреме, за да види очукан бял пикап да спира в края на пътеката. Вратата се отвори и отвътре слезе жена на около шейсетина години. Едрата й фигура бе загърната в дълго сиво палто, а практичните й черни ботуши мигом затънаха в снега. Бухналата й тупирана руса коса не беше покрита с шапка, ала около врата й бе увит дебел плетен шал на черни и зелени ромбове. Тя наведе глава и извади от пикапа розова подаръчна торба, от която стърчеше краят на фина опаковъчна хартия с цвета на узряла малина.

Ани толкова се зарадва да види лице, което не беше свързано с Харп Хаус, че в бързината да отвори вратата едва не се препъна в пъстрото килимче пред прага. Щом отвори, от покрива се посипа сняг.

— Аз съм Барбара Роуз — махна жената приветливо. — Тук си вече почти цяла седмица. Реших, че е крайно време някой да те посети, за да види как се справяш. На острова няма нужда от официалности, така че най-добре е да си говорим на „ти“. — Яркочервеното червило на устните й се открояваше върху бледото лице и докато се изкачваше по стълбите, Ани забеляза прашинки туш, полепнали върху малките торбички под очите й.

Тя покани гостенката вътре и взе палтото й.

— Благодаря, че изпрати съпруга си да ми помогне, когато пристигнах. Искаш ли чашка кафе?

— С удоволствие. — Черният еластичен панталон и яркосиният пуловер обгръщаха плътно пищната й фигура. Тя свали ботушите и последва Ани в кухнята ведно с подаръчната торба и силното цветно ухание на парфюма си. — На всяка жена й е трудно да се оправя сама на този остров, но тук, в тази пустош… — Раменете й зиморничаво потръпнаха. — Когато си сам, понякога нищо не ти върви.

Не бяха точно думите, които Ани искаше да чуе от една печена островитянка коренячка.

Докато Ани приготвяше кана с прясно сварено кафе, Барбара огледа кухнята, като задържа за миг погледа си върху кичозния комплект от солничка и пиперница върху перваза на прозореца и редицата от черно-бели литографии на стената. Изглеждаше замислена.

— През лятото тук идваха най-различни знаменитости, но не си спомням да съм те виждала.

Ани включи кафеварката.

— Аз съм градско чедо.

— Перегрин насред люта зима определено не е най-подходящото място за едно градско чедо. — Барбара обичаше да бъбри и когато кафеварката започна да бълбука, тя продължи да говори за изключително студеното време и колко е трудно за жените на острова през зимата, когато мъжете излизат в бурното море. Ани бе забравила сложните закони, определящи кога и къде рибарите на омари могат да залагат капаните си, и Барбара жизнерадостно я осветли по въпроса.

— Ние ловуваме само от началото на октомври до първи юни. След това обслужваме туристите. На по-голямата част от останалите острови ловният сезон продължава от май до декември.

— Не е ли по-лесно да се излиза в морето, когато времето е по-топло?

— Със сигурност, въпреки че когато се вадят капаните, много неща може да се объркат дори в хубаво време. Но омарите струват по-скъпо през зимата, затова е по-изгодно да ги ловим сега.

Ани наля кафето и жените отнесоха чашите на масата край еркерния прозорец. Барбара й подаде розовата торба, после се настани на стола срещу нея. Вътре имаше черно-бял плетен шал в същата шарка като този на Барбара.

Барбара събра ловко в дланта си трохите, останали от препечената филийка, с която Ани бе закусила.

— Плетенето ни помага на нас, жените на острова, да запълваме дългите зимни дни. Иначе аз се изнервям и ставам заядлива. Сега моят син живее в Бангор. Преди виждах внука си всеки ден, но сега съм щастлива, ако го видя веднъж на два месеца. — Очите й се замъглиха, сякаш бе готова да заплаче. Изправи се рязко и отнесе събраните трохи в кухнята. Когато се върна, все още не се бе съвзела. — Дъщеря ми Лиза започна да говори за заминаване. Ако това стане, ще изгубя и двете ми внучки.

— Приятелката на Джейси?

Барбара кимна.

— Изглежда, пожарът в училището е бил последната капка, преляла чашата.

Ани смътно си спомни дървения скелет, останал от някогашното училище на острова. Беше кацнал на върха на хълма, недалеч от пристана.

— Не знаех, че там е имало пожар.

— Стана в началото на декември, малко след пристигането на Тео Харп. Запалила се е част от електрическата инсталация. Пожарът изпепели сградата до основи. — Тя потропа по масата с яркочервения си маникюр. — От петдесет години децата от острова получават в това училище началното и основното си образование, преди да постъпят в гимназия на сушата. Сега заниманията се провеждат в паянтова двойна сглобяема дървена постройка, това е всичко, което градът може да си позволи. Лиза казва, че няма да допусне момичетата й да учат в каравана.

Ани ни най-малко не обвиняваше жените, които искаха да заминат. Животът на малък остров беше по-романтичен в представите, отколкото в действителност.

Барбара завъртя венчалния си пръстен — тънка златна халка с малък диамант.

— Аз не съм единствената с подобни грижи. Жената на сина на Джуди Кестър постоянно му опява да се преместят да живеят при родителите й някъде във Върмонт, а Тилди… — Тя махна с ръка, сякаш не желаеше повече да мисли за това. — А ти докога ще останеш?

— До края на март.

— През зимата това е много дълго време.

Ани сви рамене. Изглежда, на острова не знаеха за условията, при които вилата ставаше нейна собственост, и тя възнамеряваше това да си остане така. В противен случай щеше да изглежда, че е жалка марионетка, на която някой дърпа конците, също като една от куклите й.

— Моят съпруг вечно ми повтаря да не се бъркам в чуждите работи — заговори Барбара, — но няма да си го простя, ако не те предупредя, че ще ти е много трудно да живееш сама тук.

— Ще се справя — заяви Ани, сякаш наистина го вярваше.

Угриженото изражение на Барбара не беше особено окуражаващо.

— Доста си далеч от града. А и видях колата ти… Наоколо няма асфалтирани шосета и сега, през зимата, няма да имаш полза от нея.

Ани вече го бе разбрала.

Преди да си тръгне, Барбара покани Ани да поиграе с местните жени на бънко^[2].

— Събираме се да играем най-вече баби, но аз ще поканя и Лиза. Тя е почти на твоите години.

Ани охотно се съгласи. Не изгаряше от желание да играе бънко, но имаше нужда да поговори с някой друг, а не само с куклите си и Джейси, която, въпреки че беше мила, не беше особено забавна събеседница.

 

 

Някакъв шум събуди Тео. Този път не беше кошмар, а някакъв непривичен звук. Младият мъж отвори очи и се заслуша.

Дори в просъница, много скоро разбра какво чува. Часовникът на долния етаж отброяваше часа.

Три… Четири… Пет…

Той седна в леглото. Часовникът беше спрял, откакто преди шест години бе починала баба му Хилди. Мелодичните звуци бяха приглушени, но се чуваха съвсем отчетливо. Той започна да брои. Седем… Осем… Часовникът продължаваше да бие. Девет… Десет… Най-после на дванайсет ударите спряха.

Тео погледна часовника на нощното шкафче. Показваше три сутринта. Какво беше това, по дяволите?

Той стана от леглото и слезе на долния етаж. Беше гол, но студът не го смущаваше. Тео обичаше неудобствата. Те го караха да се чувства жив.

Бледата лунна светлина, проникваща през прозорците, бе нарисувала тъмна решетка върху килима. Във всекидневната миришеше на прах и запуснатост, но махалото на стенния часовник на Хилди се движеше с ритмично тиктакане, а стрелките му сочеха дванайсет. Часовникът от дълги години бе мълчал.

Тео може и да прекарваше голяма част от времето си в компанията на злодеи, пътешестващи във времето, но не вярваше в свръхестественото. Въпреки това, преди да си легне, той беше минал през тази стая и щеше да забележи тиктакането, ако часовникът работеше. А и онези странни шумове.

Трябваше да има разумно обяснение за всичко това, но в момента нямаше представа какво беше. Разполагаше с достатъчно време да мисли върху загадката, защото му беше ясно, че тази нощ повече нямаше да може да заспи. Още по-добре. Сънят се бе превърнал в негов враг, зловещо място, населявано с призраци от миналото, станали още по-отмъстителни, откакто Ани се бе появила на острова.

 

 

Пътят не беше толкова заледен, както преди осем нощи, когато Ани бе пристигнала, но дупките бяха още по-изровени и й трябваха четиридесет минути да стигне до града, вместо обикновените петнайсет, за да се присъедини към играта на бънко. По пътя се стараеше да изхвърли от съзнанието си Тео Харп, но мислите й постоянно се връщаха към него. От разправията им в кулата бяха минали три дни и през това време младата жена го бе виждала само отдалеч. Даваше мило и драго и занапред да си остане така, ала един глас й нашепваше, че няма да е толкова лесно.

Благодарна беше за възможността да се махне от вилата. Въпреки ежедневните й катерения по хълма до Харп Хаус, тя бе започнала да се чувства по-добре, ако не емоционално, то физически. Беше се издокарала с най-хубавите си дънки и една от белите мъжки ризи на майка си. Непослушните й къдрици бяха вдигнати и усукани в хлабав кок, беше мацнала малко червило с цвят на карамел върху устните и бе сложила спирала на миглите. Това беше най-доброто, което можеше да направи за външността си. Понякога се чудеше дали да не се откаже от спиралата, за да не подчертава и без това големите си очи, но приятелките й я уверяваха, че е прекалено критична към себе си и лешниковите й очи са най-хубавото у нея.

От дясната страна на пътя се виждаше големият каменен пристан, врязан във водата и пълен със закотвени рибарски лодки. Затворените навеси за лодки бяха заменили откритите бараки, които Ани си спомняше. Ако собствениците на вили, които идваха на острова само през лятото, не бяха променили навиците си, вероятно все още държаха в навесите яхтите и оборудването, заедно с капаните за омари и старите шамандури, нуждаещи се от свежа боя.

От другата страна на пътя, срещу пристана, имаше няколко малки заведения и кафенета, магазин за подаръци и две художествени галерии, но всички бяха затворени през зимата. Кметството на острова, малка мултифункционална сграда със сива дървена обшивка, служеща едновременно за поща и библиотека, беше отворено през цялата година. На хълма зад града се виждаха заснежените надгробни паметници на гробището. По-високо на склона, с изглед към залива и пристанището, се извисяваше сивият силует на хотела „Перегрин Айланд“, очакващ началото на май, за да възкръсне отново за живот.

Къщите на градчето бяха построени близо до пътя. В страничните им дворове бяха струпани купчини от телени капани за лов на омари, макари с кабели и части от коли, които чакаха да бъдат изхвърлени на сметището на острова. Домът на семейство Роуз не се отличаваше от съседните къщи: квадратен, с дървена обшивка и удобен. Барбара й отвори вратата, пое пухенката й и я поведе към кухнята, през всекидневната, която миришеше на дим и цветното ухание на парфюма на домакинята.

Привързани с шнур светлозелени завеси обрамчваха прозореца над умивалника, а стената над шкафовете от тъмно дърво беше украсена с колекция от декоративни чинии. Гордостта на Барбара от внуците си личеше от множеството снимки, прикрепени с магнити върху хладилника.

Все още красива осемдесетгодишна жена, чиито високи скули и широк нос издаваха смесения й африканско-индиански произход, седеше край масата редом с единствената млада жена в стаята освен Ани — привлекателна брюнетка с чип нос, върху който бяха кацнали очила с черни правоъгълни рамки, с дълга до раменете коса, подстригана на черта. Барбара я представи като дъщеря си Лиза Маккинли. Това беше приятелката на Джейси, която я бе препоръчала за икономка на Синтия Харп.

Ани много скоро узна, че Лиза работи на доброволни начала в библиотеката и е собственичка на единственото кафене с пекарна на острова.

— Пекарната е затворена до първи май — осведоми Лиза Ани. — Аз мразя да играя на бънко, но исках да се запозная с теб.

— Лиза има две красиви дъщери — посочи Барбара фотогалерията върху хладилника. — Моите внучки. И двете са родени тук.

— Наказанието ми, задето се омъжих за рибар, вместо да замина с Джими Тимкинс, когато имах възможност — промърмори Лиза.

— Не й обръщай внимание. Тя обича съпруга си — заяви Барбара, преди да представи Ани на останалите жени.

— Не те ли е страх да живееш съвсем сама в онази затънтена къща? — Въпросът бе зададен от Мари, жена с дълбоки бръчки в ъгъла на устата, които й придаваха вкиснато изражение. — Особено с Тео Харп за съсед.

— Аз не се плаша лесно — отвърна Ани.

Куклите в главата й изпопадаха от смях.

— Всички да си налеят питиета — подкани ги Барбара.

— И да ми плащат, няма да живея там — не се даваше Мари. — Не и с Тео в Харп Хаус. Рийган Харп беше най-милото момиче, което съм познавала.

Барбара натисна канелката на кутията с вино и напълни чашата си.

— Мари е подозрителна по рождение. Не й обръщай внимание.

— Казвам само, че Рийган Харп умееше да управлява яхтата не по-зле от брат си — продължи Мари, без ни най-малко да се смущава от забележката на домакинята. — Аз не съм единствената, на която й се струва странно, че е излязла с яхтата в морето в разгара на бурята.

Докато Ани се опитваше да осмисли чутото, Барбара я поведе към една от двете маси.

— Не се притеснявай, ако никога досега не си играла на бънко. Правилата са прости и лесно се научават.

— За нас бънко е просто повод да си пийнем вино и да избягаме от мъжете си. — Джуди Кестър се засмя доста по-гръмко, отколкото заслужаваше забележката й, но изглежда, тя се смееше почти на всичко. Духовита и сърдечна, с яркочервена коса, стърчаща във всички посоки като клоунска перука, тази жена излъчваше обаяние и бе невъзможно човек да не я хареса.

— На Перегрин не са позволени истински интелектуални занимания — язвително подхвърли Лиза. — Или поне през зимата.

— Теб все още те е яд, че миналото лято госпожа Харп не се върна на острова. — Барбара хвърли зара.

— Синтия е моя приятелка — скастри я Лиза. — Не искам да чувам нищо лошо за нея.

— Като например факта, че е снобка? — Барбара отново хвърли зара.

— Не е — възрази Лиза. — Само защото е културна и образована, не означава, че е снобка.

— Марая Хюит беше много по-културна и образована от Синтия Харп — заяви Мари кисело, — но тя никога не си виреше носа и не гледаше отвисоко на всички останали.

Въпреки собствените проблеми на Ани с майка й, беше мило да чуе някой да говори толкова топло за Марая.

— Двете със Синтия се сприятелихме, защото имаме толкова много общи неща — обясни Лиза на Ани, докато хвърляше зара.

Ани се запита дали това включваше и дизайнерските им вкусове.

— Мини бънко! — обяви някой от съседната маса.

Както Барбара бе казала, играта бе лесна за научаване и Ани постепенно запомни имената на жените, седнали край двете маси. Започна да добива представа за характера на всяка една от тях. Лиза се смяташе за интелектуалка; Луиз, осемдесетгодишната жена, бе дошла на острова като младоженка. Характерът на Мари беше кисел като лицето й, а Джуди Кестър беше забавна и открита чаровница.

Лиза, като библиотекарка на острова, много скоро насочи разговора към Тео Харп.

— Той е талантлив писател. Не би трябвало да си губи времето в писането на боклуци като „Санаториумът“.

— О, на мен книгата ми хареса — разцъфна Джуди в усмивка, сияйна като пурпурния надпис, извезан върху пуловера й: „НАЙ-ДОБРАТА БАБА НА СВЕТА“. — Толкова ме изплаши, че цяла седмица съм спала на включена лампа.

— Що за човек е този, който пише такива ужасии? — стисна неодобрително устни Мари. — В живота си не бях чела нещо толкова зловещо.

— Книгата се продава толкова добре заради секса — оповести своята литературна преценка жена с румено лице, на име Наоми.

С внушителния си ръст, боядисаната в мастиленочерно коса, подстригана на „паница“, и гръмкия глас тя беше впечатляваща особа и Ани ни най-малко не се изненада, когато научи, че сама управлява рибарската си лодка.

Най-елегантният член на групата — и собственичка на местния магазин за подаръци — беше Тилди, партньорката на Наоми по бънко, шейсетинагодишна жена, с оредяваща руса коса, вишневочервен пуловер с V-образно деколте, със сребърни нанизи, подрънкващи около шията й.

— Сексът беше най-хубавото в книгата — продължи тя литературния анализ. — Този мъж наистина има въображение.

Въпреки че Лиза беше на възрастта на Ани, възгледите й бяха не по-малко пуритански от тези на Мари.

— Той посрами семейството си. Нямам нищо против добре написаните чувствени сцени, но…

— Но — прекъсна я Тилди — ти не харесваш секс сцени, които възбуждат фантазията на читателя.

Лиза се засмя вежливо.

Барбара хвърли зара.

— Единствената причина книгата да не ти хареса, е, защото Синди не я одобрява.

— Синтия — поправи я Лиза. — Никой не я нарича Синди.

— Бънко! — Сребърните кръстчета, висящи от ушите на Джуди, се разлюляха, когато тя удари с длан върху звънеца на масата. Останалите простенаха разочаровано.

Играчите смениха партньорите си. Постепенно разговорът се отплесна към цената на газта и честото спиране на тока, а след това към лова на омари. Освен откритието, че Наоми притежава собствена лодка, Ани узна, че повечето жени по едно или друго време са излизали с мъжете си в морето и са вършили трудна и опасна работа, включваща изпразването на тежките капани за омари, сортирането на улова за инспекторите от бреговата охрана и зареждането на капаните с отвратително вонящата стръв. Ако Ани все още питаеше някакви романтични илюзии за живота на острова, техният разговор тутакси щеше да ги разсее и да я върне към действителността.

Но най-важната тема, вълнуваща жените, беше прогнозата за времето и дали няма да попречи на доставката на продоволствия на острова. Големият ферибот, довел Ани на Перегрин, зимно време идваше през месец и половина, но по-малката лодка с хранителните продукти, пощата и други стоки пристигаше веднъж седмично. За нещастие, почти четириметровите вълни миналата седмица бяха попречили на лодката да потегли от сушата, затова островитяните трябваше да чакат още една седмица за следващата доставка.

— Ако някой има излишно краве масло, ще го купя — заяви Тилди, докато си играеше със сребърните верижки.

— Аз имам масло, но ми трябват яйца.

— Нямам яйца. Но във фризера имам един излишен хляб с тиквички.

Тилди завъртя очи.

— Всички имаме хляб с тиквички.

Жените се засмяха.

Ани се замисли колко малко провизии й бяха останали и реши, че трябва да е по-организирана, когато поръчва продуктите. Ако не искаше да остане съвсем без запаси и до края на зимата да се тъпче само с консерви, първата й работа утре сутринта щеше да бъде да се обади на сушата и да поръча необходимото. И отново да плати с кредитна карта, увеличавайки и без това големия си дълг…

Джуди хвърли зара.

— Ако фериботът не пристигне следващата седмица, кълна се, че ще опека морското свинче на внуците си.

— Ти си щастливка, че внуците ти са при теб — въздъхна Мари.

Лицето на Джуди помръкна.

— Не си представям какво ще правя, когато заминат.

Осемдесетгодишната Луиз не каза нищо, но Тилди се протегна и я потупа по крехката ръка.

— Джони няма да замине. Ще видиш. По-скоро ще се разведе с Гейлан, но няма да й позволи да го убеди да напусне острова.

— Надявам се да си права — отвърна старата дама. — Бог ми е свидетел, надявам се да си права.

Вечерта приближи към своя край и докато жените се обличаха, Барбара с жест помоли Ани да остане.

— Много мислих за теб след последната ни среща и няма да си го простя, ако не те предупредя… Мнозина вярват, че всички тук сме като едно голямо семейство, но животът на острова има своите тъмни страни.

На мен ли го казваш?, помисли си Ани.

— Не говоря за Мари, която си е внушила разни небивалици за смъртта на Рийган Харп. Никой не вярва, че Тео е бил виновен. Но Перегрин е убежище за хора, които искат да се скрият за известно време. Капитаните наемат моряци от сушата, без да задават много въпроси. В къщата на майка ти на два пъти нахлуваха вандали. Случвало се е да бъда свидетел на побоища, на вадене на ножове. Често режат гумите на колите. А и далеч не всички кореняци островитяни са примерни граждани. Ако прекалено често залагаш капаните си в чужд ловен участък, не след дълго може да откриеш, че всичките въжета са прерязани и цялото ти оборудване е потънало на дъното на океана.

Ани понечи да възрази, че тя няма намерение да залага капани където и да било, но Барбара не бе свършила.

— Тук всякакви бели може да се случат. Обичам почти всички на острова, но и ние си имаме пияници и негодници. Като например съпруга на Джейси. Само защото Нед Грейсън беше хубавец, а семейството му е от три поколения на острова, той реши, че може да прави каквото си пожелае.

Също като Тео, помисли си Ани.

Барбара я потупа съчувствено по ръката.

— Казвам само, че в твоята къща си изолирана от всички. Нямаш телефон и си твърде далеч от града, ако се наложи спешна помощ. Бъди нащрек и си отваряй очите на четири.

За това Барбара можеше да не се тревожи.

Ани излезе от къщата направо треперейки от страх. Два пъти провери задната седалка на колата, преди да седне зад волана, и на път за вкъщи постоянно поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Ако не се смятаха няколкото занасяния и че едва не изгуби предната броня в една дупка, тя се прибра без инциденти. Това й даде увереност след три дни отново да се отправи към града, за да вземе от библиотеката нещо за четене.

Когато Ани влезе в миниатюрното помещение, Лиза Маккинли седеше зад бюрото, а една от червенокосите й дъщери търчеше из помещението. Лиза поздрави Ани и посочи списъка върху плексигласовата стойка в ъгъла на бюрото.

— Това са предложенията ми за февруари.

Ани прегледа набързо заглавията. Напомняха й на тежките, потискащи книги, които Марая я заставяше да чете.

— Предпочитам малко по-занимателните четива.

Раменете на Лиза увиснаха разочаровано.

— И Джейси е същата. Когато Синтия беше тук, ние всеки месец препоръчвахме подбрани заглавия, но почти никой не им обръщаше внимание.

— Предполагам, че хората имат различни вкусове.

Точно в този момент дъщерята на Лиза събори купчина детски книги и Лиза забърза към нея, за да ги подреди.

Ани напусна града с няколко романа с мека подвързия и неизказаното неодобрение на Лиза. Беше изминала половината път, когато една огромна дупка изникна пред нея.

— По дяволите! — Младата жена едва бе докоснала спирачките, но колата й започна да се плъзга и тя отново заседна в канавката.

Опита се да излезе на пътя, но както и миналия път, колата не помръдна. Тя слезе да прецени мащаба на бедствието. Не беше заседнала толкова дълбоко, колкото преди, но се нуждаеше от помощ. А как да намери помощ насред нищото? Имаше ли в багажника си някакви инструменти или торби с пясък, като всеки разумен островитянин? Не. Тя беше абсолютно непригодна и зле оборудвана за живота на място, където всеки трябваше да разчита на себе си.

Загубенячка — прошепна Лео.

Питър, нейният герой, остана мълчалив.

Ани унило се втренчи в пътя. Вятърът, който, изглежда, никога не спираше, плющеше в лицето й.

— Мразя това място! — изкрещя тя и кашлицата тутакси я задави.

Закрачи по пътя. Както обикновено, денят беше мрачен и сив. Изобщо слънцето някога огряваше ли този забравен от бога остров? Тя пъхна облечените си в ръкавици ръце по-дълбоко в джобовете и сгърби рамене, опитвайки се да не мисли за топлата червена плетена шапка, забравена върху леглото й в къщата. Може би в този момент Тео я разглеждаше с телескопа си.

Чу се пращене на клони, последвано от шумно трополене, идващо навярно от копитата на много едро животно. Странен звук, необичаен за един остров, където не се срещаха по-големи животни от кучета или котки. И черен като нощта кон.