Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (7)

7

Ани огледа невярващо разрухата. Вратичките на шкафовете зееха отворени, чекмеджетата бяха издърпани, по пода се въргаляха сребърни прибори, кухненски кърпи, консерви. Тя пусна раницата на пода. Съдържанието на кошчето за боклук бе разсипано навсякъде, ведно с хартиени кърпички, найлонови опаковки и пакет с макарони. Кичозните солнички за сол и пипер на Марая все още се кипреха върху перваза на прозореца, но гевгирът, мерните чашки и готварските книги се мъдреха насред кухнята, кацнали върху купчинка изсипан ориз.

Младата жена погледна към тъмната всекидневна и косъмчетата на врата й настръхнаха. Ами ако злосторникът все още беше в къщата? Заотстъпва заднешком към вратата, през която току-що бе влязла, хукна към колата и се заключи вътре.

Накъсаното й дишане изпълни вътрешността на автомобила. Нямаше как да се обади на 911, наблизо нямаше приятелски настроени съседи, при които да изтича. Какво да прави? Да потърси спасение в града? И кой точно щеше да й помогне на този отдалечен остров, където не действаха законите и дори нямаше полиция? Ако се случеше някое сериозно престъпление, идваха полицаи от сушата.

Никаква полиция. Никакви доброволни отряди. Независимо какво твърдеше картата, Ани беше излязла от щата Мейн, за да попадне в щата на Анархията.

Оставаше й единствено да се върне в Харп Хаус, но това беше последното място, където би потърсила помощ. Смяташе, че е била толкова изкусна с малките си хитрини — страшните звуци и лудуващите призраци. Очевидно е сгрешила. Този вандализъм бе дело на ръцете на Тео. Неговото отмъщение.

Жалко, че нямаше оръжие като останалите жители на острова. Дори и да се изпозастреля, с един пистолет или пушка в ръка нямаше да се чувства толкова беззащитна.

Ани огледа вътрешността на автомобила. Супермодерна аудиосистема, джипиес навигация, зарядно за телефон, а в жабката — регистрационен талон и ръководство за употреба на колата. На пода до пасажерската седалка лежеше четка за чистене на сняг от стъклата, а на задната седалка бе захвърлен чадър. Нищо полезно.

Не можеше до Второто пришествие да седи в колата.

Аз щях да остана — възрази Празноглавка. — Щях да седя и да чакам някой да дойде да ме спаси.

Което едва ли щеше да се случи. Ани отвори багажника и предпазливо се измъкна от колата. Озърна се, за да се увери, че никой не я дебне, и се прокрадна до багажника. Вътре откри малка лопата с къса дръжка. Точно такова съоръжение носеше със себе си всеки здравомислещ островитянин, за да изкопае автомобила си, заседнал в снежна преспа.

Или за да зарови някой труп — прошепна Празноглавка злокобно.

Ами котаракът? Все още ли беше сврян вътре, или Ани го бе спасила от въображаема опасност, за да го обрече на неминуема гибел?

Младата жена грабна лопатата, измъкна фенерчето, което държеше в джоба на пухенката, и се запромъква обратно към къщата.

Тук е ужасно тъмно — предпазливо се обади Питър. — Мисля, че е най-добре да се върна в колата.

Падналият вчера сняг се бе разтопил и отново бе замръзнал. Ани нямаше да може да различи каквито и да било отпечатъци върху ледената повърхност, дори да беше светло, камо ли в тази непрогледна тъмница. Приближи се до предната част на вилата. Едва ли Тео щеше да се мотае наблизо след злодейското си дело, но нима можеше да бъде сигурна? Тя заобиколи дървените капани за лов на омари, лежащи до входната врата, и клекна под прозореца на всекидневната. Вдигна бавно глава и надзърна вътре.

Беше тъмно, но можеше да види достатъчно, за да разбере, че и всекидневната не беше пощадена. Тъмносивото кресло, което приличаше на седалка на самолет, бе прекатурено на една страна, диванът стърчеше накриво, възглавничките бяха пръснати по пода, а картината с дървото се бе килнала върху стената.

Стъклото се изпоти от дъха й. Тя вдигна внимателно фенерчето и насочи лъча светлина към задната част на стаята. Книгите бяха съборени от лавиците, а двете чекмеджета на изрисувания с черен спрей скрин в стил „Луи XIV“ зееха отворени. Котаракът не се виждаше никъде, жив или мъртъв.

Тя се приведе и заобиколи вилата, за да стигне до задната врата. Тук беше още по-тъмно и мястото изглеждаше още по-откъснато от света. Ани бавно проточи врат, за да погледне през прозореца на спалнята, но нищо не можа да различи в мрака. Нищо чудно Тео да се спотайваше под прозореца от другата страна.

Тя събра сили, вдигна фенерчето и освети стаята. Нямаше никаква промяна — вътре цареше само лек безпорядък, който бе оставила след себе си, преди сутринта да излезе.

— Какво, по дяволите, правиш?

Младата жена изпищя, изтърва лопатата и рязко се обърна.

Тео стоеше — в тъмното, деляха ги по-малко от шест метра.

Ани хукна презглава. Обратно по пътя, откъдето бе дошла. Покрай страничната стена на къщата, опитвайки се да се добере до колата. Петите й пламтяха, мозъкът й крещеше. Подхлъзна се и изтърва фенерчето, докато падаше. Успя да се изправи и отново затича, сякаш я гонеха бесни дяволи.

Влез вътре. Заключи се. Измъкни се, преди той да успее да те хване. Щеше да прегази краката му, ако се наложи. Щеше да го прегази целия.

Сърцето й бумтеше, когато заобиколи вилата и излезе отпред. Кривна в друга посока. Вдигна глава…

Той се бе облегнал на пасажерската врата на рейндж роувъра, скръстил ръце пред гърдите и най-спокойно я наблюдаваше.

Ани рязко се закова на място. Тео беше облечен с черното си велурено яке и дънки. Никаква шапка, никакви ръкавици.

— Странно — произнесе той лениво. Ивицата светлина от кухненския прозорец падаше върху лицето му. — Не си спомням като дете да си имала подобни безумни изстъпления.

— Аз? Ти си психопатът! — Нямаше намерение да го изкрещи, изобщо нямаше намерение да го изрича. Думата увисна във въздуха помежду им.

Но той не се нахвърли отгоре й. Вместо това невъзмутимо заяви:

— Това трябва да спре. Осъзнаваш го, нали?

Най-сигурният начин за него да спре всичко това беше да я очисти. Гърдите й се стегнаха.

— Прав си. Както кажеш. — Тя започна да отстъпва, стараейки се да не прави резки движения.

— Разбирам. — Тео отпусна ръце. — На шестнайсет бях истинско чудовище. Не мисли, че съм забравил. Но няколко години посещения при психиатър ме преобразиха и сега съм друг човек.

Никакви психиатри не можеха да преобразят патология като неговата. Ани кимна нервно.

— Добре. Супер. Радвам се за теб. — Направи още една крачка назад.

— Онова се случи преди години. Държанието ти е нелепо.

За миг страхът отстъпи пред обзелия я гняв.

— Разкарай се! Вече достатъчно си направил.

Тео се изправи, оттласквайки се от колата.

— Дявол да го вземе, не съм направил нищо! И ти си тази, която трябва да се разкара!

— Бях във вилата. Разбрах посланието ти. — Ани снижи глас, опитвайки се да звучи спокойно. — Само ми кажи… — Заговори още по-тихо, гласът й едва забележимо трепереше. — Ти… направи ли нещо на котката?

Той наклони глава.

— Навярно смъртта на Марая е била тежък удар за теб. Може би трябва да поговориш с някого.

Наистина ли смяташе, че тя е душевноболна? Не биваше да го дразни.

— Ще го направя. Ще поговоря с някого. Сега можеш да си вървиш у дома. Вземи колата.

— Имаш предвид моята кола? Тази, с която си офейкала без разрешение?

Той й бе казал, че може да взема колата когато пожелае, но сега нямаше намерение да спори с него.

— Повече няма да се повтори. Вече е късно, а аз съм сигурна, че имаш много работа. Ще се видим утре сутринта. — Не и след всичко случило се. Трябваше да намери друг начин да се отплати на Джейси, защото кракът й никога повече нямаше да прекрачи прага на онази къща.

— Ще си тръгна веднага щом ми кажеш защо обикаляше дебнешком около вилата?

— Не съм дебнела. Просто… се разхождах на чист въздух.

— Глупости. — Той се отправи към страничната врата на вилата, отвори я и изчезна вътре.

Ани тутакси се метна към колата, но не беше достатъчно бърза. Тео се изстреля от къщата.

— Какво, по дяволите, е станало там?

Възмущението му изглеждаше толкова убедително, че ако не го познаваше добре, можеше да я заблуди.

— Всичко е наред — заговори тя тихо. — Няма да кажа на никого.

Тео насочи пръст към вилата.

— Ти мислиш, че аз съм го направил?

— Не, не. Разбира се, че и през ум не ми е минало.

— Ти мислиш, че аз съм го направил. — Челото му се свъси още повече, а очите му гневно блеснаха. — Нямаш представа колко ми се иска да си тръгна на секундата и да те оставя сама да се оправяш с тази бъркотия.

— С-следвай желанията си.

— Не ме изкушавай. — С два скока той се озова редом с нея. Тя подскочи, когато пръстите му се сключиха около китката й. Докато се извиваше в напразни опити да се изскубне, Тео я затегли към вратата. — Ще млъкнеш ли? Ушите ме заболяха от граченето ти. Да не говорим, че подплаши всички чайки в околността.

Раздразнението в гласа му, вместо очакваната заплаха, й подейства странно. Страхът й се изпари и тя се почувства глупаво. Като една от онези малоумни героини от черно-белите филми, влачени постоянно наоколо я от Джон Уейн, я от Гари Купър. Чувството никак не й харесваше и когато се озова вътре, Ани престана да се съпротивлява.

Той я пусна, но очите му останаха приковани в нея, при това я гледаха дяволски сериозно.

— Кой е направил това?

Ани си каза, че я поднася, но някак си не й се вярваше и тъй като не можа да измисли какво да отвърне, реши да прибегне към истината.

— Мислех, че ти си го направил.

— Аз? — Тео изглеждаше искрено озадачен. — Ти си трън в задника и аз бих дал мило и драго да не беше цъфвала тук, но защо ще опустошавам мястото, където обичам да работя?

Разнесе се мяукане. Котаракът се вмъкна в кухнята.

Поне една загадка бе разрешена.

Секундите се нижеха, докато Тео зяпаше смаяно животното. Сетне отмести поглед към нея. Накрая заговори с онзи внимателен, подчертано търпелив тон, с който хората обикновено се обръщаха към деца или умствено недоразвити:

— Защо си взела котарака ми?

Вероломното животно се отърка в глезена му.

— Той… ме последва дотук.

— Как ли пък не! — Тео взе котарака и го почеса зад ушите. — Какво ти е направила тази откачена жена, Ханибал?

Ханибал?

Котаракът свря муцуна в якето на господаря си и затвори очи. Тео го отнесе във всекидневната. Чувствайки се все по-сконфузена, младата жена го последва. Той включи лампите.

— Липсва ли нещо?

— Аз… не знам. Мобилният телефон и лаптопът бяха в мен, но…

Куклите й! Немирка все още беше в раницата й, но останалите?

Тя се шмугна край него и се спусна към ателието. Под прозорците имаше ниска лавица, където художниците обикновено държаха боите и четките си. Миналата седмица Ани я бе измила и бе подредила там куклите. Те изглеждаха точно така, както ги бе оставила сутринта, когато излезе от къщата. Добринка и Лео, а помежду им Празноглавка и Питър.

Тео надникна през вратата.

— Готини приятелчета.

Тя искаше да ги вземе, да поговори с тях, но не и в негово присъствие. Той се отправи към спалнята й. Ани го последва.

Купчината дрехи я очакваше да бъде прибрана, но първо трябваше да разтреби останалата част от вещите на Марая, за да освободи място за своите. Един сутиен висеше върху облегалката на стола между прозорците, редом със захвърлената пижама. Ани обикновено си оправяше леглото, но тази сутрин я бе домързяло и бе метнала кърпата от банята върху края на матрака. Като капак на всичко оранжевите й гащички от вчера се блещеха насреща й насред пода.

Тео огледа сцената.

— Свършили са доста добра работа тук.

Наистина ли имаше нахалството да й се подиграва?

Котаракът бе заспал в ръцете му, но Тео продължаваше да го гали по гърба, дългите му пръсти потъваха в черната козина. Той се върна във всекидневната, после влезе в кухнята. Тя изрита под дивана албума с актовите фотографии и се втурна след него.

— Забелязваш ли нещо необичайно? — попита Тео.

— Да! Къщата ми е разпердушинена.

— Нямах това предвид. Огледай се. Забелязваш ли нещо странно?

— Например, че целият ми живот минава пред очите ми като на филмова лента?

— Престани да дрънкаш глупости.

— Не мога да се спра. Когато съм ужасена, винаги се шегувам. — Тя се опита да види необичайното нещо, за което той говореше, но беше прекалено объркана. Наистина ли Тео беше невинен, или просто беше добър актьор? Не й хрумваше кой друг би могъл да стори това. Барбара я бе предупредила за чужденците на острова, но ако в къщата бяха нахлули крадци, нямаше ли да откраднат нещо? Не че имаше кой знае какво за крадене.

С изключение на наследството на Марая.

Мисълта, че някой друг може да знае за наследството, я смрази. Тя огледа кухнята. Най-голямата бъркотия беше причинена от преобърнатото кошче за боклук и разпилените пакети с ориз и макарони. Нищо не бе счупено.

— Предполагам, че можеше да е и по-зле — промърмори тя.

— Именно. Няма счупени стъкла. Доколкото виждаме, нищо не липсва. Това изглежда умишлено. Някой на този остров да ти има зъб?

Тя се вторачи в него. Изминаха секунди, преди той да се досети какво означаваше погледът й.

— Не гледай мен — рече Тео. — Ти си тази, която ми има зъб.

— Има защо!

— Не казвам, че те обвинявам за това. Бях гадно хлапе. Казвам само, че сега аз нямам мотив.

— Разбира се, че имаш. При това повече от един. Ти искаш вилата. Аз събудих у теб лоши спомени. Ти си… — Ани млъкна, преди да е изтърсила това, което мислеше.

Тео сякаш прочете мислите й.

— Аз не съм психопат.

— Не съм казала, че си. — Обаче си го мислеше.

— Ани, аз бях дете и през онова лято имах големи проблеми.

— Така ли? — Имаше доста какво да каже по въпроса, но сега не му бе времето да се отплесва в излияния.

— Нека временно да бъда изключен от списъка със заподозрените. — Той помирително вдигна ръка, нарушавайки безметежния сън на котарака. — Приеми го като логическо упражнение. Отново можеш да върнеш името ми начело на списъка веднага щом приключим с обсъждането на другите вероятности.

Той й се подиграваше. Това би трябвало да я вбеси, но й подейства странно успокояващо.

— Няма други заподозрени — заяви тя.

Освен този, който може би знаеше, че в къщата е скрито нещо ценно. Дали са го намерили? Тя бе преровила шкафа с книгите, но не бе направила систематичен опис на съдържанието на кашоните в ателието, нито бе огледала всички шкафове. Как можеше да знае дали наследството на Марая не бе изчезнало?

— Имала ли си стълкновения с някого, откакто си пристигнала? — Ръката на Тео отново се стрелна нагоре. — С изключение на мен.

Тя поклати глава.

— Не, но ме предупредиха за скитници.

Той пусна котарака на пода.

— Тази работа никак не ми харесва. Трябва да съобщиш в полицията на сушата.

— От това, което си спомням, няма да си мръднат и пръста, освен ако не става дума за убийство.

— Права си. — Той свали ципа на якето. — Дай да разчистим тази кочина.

— Сама ще се оправя — припряно заяви Ани. — Ти можеш да си вървиш.

Той я изгледа с леко съжаление.

— Ако смятах да те убия, изнасиля или каквото там си мислиш, че мога да направя, досега вече да е станало.

— Радвам се, че не е.

Той промърмори нещо под нос и отиде във всекидневната.

Докато сваляше пухенката си, Ани си мислеше за всички онези съвременни гурута по самопомощ и как убеждаваха хората да следват инстинктите си. Но инстинктите можеха да грешат. Като например точно в този момент. Защото тя се чувстваше почти в безопасност.

 

 

Когато същата нощ се сгуши в леглото, Ани отново започна да кашля, заради което й беше още по-трудно да заспи. Но как можеше да се отпусне, когато Тео Харп се бе разположил върху розовия диван? Той категорично отказа да си тръгне, дори след като тя му заповяда да си обира крушите от дома й. А най-ужасното беше, че една част от нея искаше той да остане. Точно така се чувстваше и когато беше на петнайсет. Тогава той се престори, че й е приятел, спечели доверието й, а после се превърна в чудовище.

Денят беше изтощителен и когато най-сетне сънят я обори, тя спа непробудно. Щом бледосивата утринна светлина докосна клепачите й, Ани изпита един от онези блажени, забулени от съня мигове, когато още е прекалено рано за ставане и можеш да продължиш да се излежаваш в леглото. Отпусната в топла, приятна дрямка, тя се обърна настрани и повдигна колене към брадичката. И докосна нещо.

Очите й рязко се отвориха.

Тео лежеше в леглото до нея. Редом. По гръб. Само на сантиметри.

Въздухът заседна в гърлото й, после излезе със свистене.

Очите му останаха затворени, но устните му се раздвижиха.

— Предупреди ме, ако смяташ да крещиш — промърмори нахалникът. — За да мога първо да се самоубия.

— Какво правиш тук? — изкряка тя, а не изкрещя.

— Диванът едва не ми прекърши гръбнака. Дяволски е къс.

— Казах ти да използваш леглото в ателието!

— Затрупано е с кашони. Нямаше никакви одеяла. Прекалено много усилия.

Той лежеше върху кувертюрата, по дънки и пуловер, а юрганът, който му бе дала снощи, беше придърпан до гърдите му. За разлика от разчорлената й коса, с която Ани се събуждаше всяка сутрин, неговата беше в елегантен безпорядък, брадата му бе артистично набола, а бронзовият тен на лицето, наследен от майка му, се открояваше ефектно върху белоснежната калъфка на възглавницата. Дори навярно нямаше лош дъх. И не даваше никакви признаци, че възнамерява да се помести.

Ани окончателно се разсъни. В главата й една след друга наизскочиха гневни тиради. Върви по дяволите! Как смееш! Ала и двете напомняха на изтъркани реплики от някой от старите й любими готически филми. Младата жена скръцна със зъби.

— Моля те, стани от леглото ми.

— Облечена ли си с нещо под завивките? — попита той, без да отваря очи.

— Да, облечена съм с нещо! — избухна Ани в праведен гняв.

— Чудесно. В такъв случай нямаме проблем.

— Ние нямаше да имаме проблем, дори да нямах нищо на себе си.

— Сигурна ли си в това?

Да не би този тип да я сваляше? Ако вече не беше окончателно будна, можеше и да се хване. Тя изскочи от леглото, като твърде късно си спомни за жълтата бархетна пижама с щампа с Дядо Коледа — майтапчийски подарък от една приятелка. Грабна пеньоара на Марая, чорапите от вчера и изфуча от стаята.

 

 

Стъпките на Ани заглъхнаха. Тео се усмихна. Не помнеше кога за последен път бе спал толкова дълбоко и непробудно. Чувстваше се почти отпочинал. Само да лежи тук и да дразни Ани, беше…

Младият мъж затърси думата и най-после я откри. Ала тя му се стори толкова непривична, че трябваше да помисли още малко, преди да се увери, че е правилната.

Да дразни Ани, беше… забавно.

Тя беше изплашена до смърт от него — не беше никаква тайна защо — но въпреки това не свиваше позорно знамената. Дори като непохватна, неуверена тийнейджърка, Ани беше по-смела, отколкото самата тя вярваше — повече, отколкото би трябвало, имайки предвид начина, по който майка й потискаше самочувствието й. Освен това притежаваше много остро чувство за справедливост и много точно разграничаваше доброто от злото. Никакви средни положения за Антоанета Хюит. Може би тъкмо това го бе привлякло в нея още когато и двамата бяха деца.

Присъствието й на острова беше същинско мъчение за него, но все повече ставаше ясно, че тя никъде нямаше да замине. Поне за известно време. Онова проклето споразумение за развод. Тео искаше да използва вилата когато пожелае, а тя бе прецакала плановете му. Ала не ставаше дума само за вилата. Проблемът беше самата Ани със смешната й наивност и връзката й с миналото, което той искаше да забрави. Ани, която знаеше прекалено много.

Той беше бесен, когато я видя заседнала на пътя. Затова я накара сама да бута колата, макар да знаеше, че не й е по силите. Докато седеше зад волана, давайки заповеди да бута по-силно, Тео бе изпитал странно чувство. Сякаш се бе превърнал в друг човек. Най-обикновен мъж, който от време на време обича малко да се заяжда с досадната си дружка от детството.

Напразна илюзия. В него нямаше нищо нормално. Но тази сутрин за кратко бе повярвал, че е като всички.

 

 

Откри я в кухнята, застанала до умивалника. Миналата вечер двамата бяха разчистили най-голямата бъркотия и сега тя миеше сребърните прибори, разпилени върху пода. Беше с гръб към него, а непокорните й меднокестеняви къдрици обрамчваха в безпорядък лицето й. Винаги го бяха привличали класическите красавици, а Ани съвсем не беше от тях. Почувства желание и това го притесни. Но толкова отдавна не беше правил секс, че приписа възбудата на неволна реакция на тялото.

Помнеше я като петнайсетгодишна — непохватна, забавна и толкова влюбена в него, че не му бяха нужни усилия, за да я впечатли. Сексуалните му опити сега му се струваха комични, напълно нормални за един юноша с бушуващи хормони. Може би единственото нормално в него.

Обикновеният й тъмносин пеньоар стигаше до средата на прасеца, а отдолу се подаваха крачолите на жълта бархетна пижама, на която отпред се кипреше изображение на Дядо Коледа, опитващ се да се пъхне през комин.

— Готина пижама.

— Вече можеш да си вървиш у дома — скастри го тя.

— Имаш ли пижама с Великденския заек?

Тя се извърна, опряла ръка на хълбока.

— Обичам секси нощно бельо. Съди ме.

Тео се разсмя. Смехът му прозвуча някак стържещо и неуверено, но все пак беше смях. Около Ани Хюит не витаеше никакъв мрак. С големите си очи, луничаво носле и буйните къдрици приличаше на фея. Но не от онези крехки създания, които прелитат грациозно от цвят на цвят, а на една сериозна, вечно заета фея. Такава, която по-скоро ще се препъне в дремещ щурец, отколкото ще сипе вълшебен прашец. Тео почувства как напрегнатите му нерви се отпускат едва-едва.

Ани го измери от глава до пети. Той беше свикнал жените да се заглеждат в него, но обикновено не се мръщеха и в погледите им се четеше възхищение, а не погнуса. Вярно, че бе спал с дрехите и се нуждаеше от бръснене, но нима изглеждаше толкова отблъскващо?

Тя свъси вежди.

— Имаш ли поне лош дъх?

Тео нямаше представа какви ги дрънкаше.

— Използвах пастата ти за зъби, така че мисля, че нямам. Има ли причина, поради която се интересуваш?

— Правя списък на всичките ти отвратителни черти.

— Е, след като „психопат“ е начело на списъка, няма нужда да добавяш повече. — Изрече го нехайно, сякаш беше шега, макар и двамата да знаеха, че не е.

Ани грабна метлата и се зае да мете остатъците от ориз по пода.

— Колко интересно, че миналата нощ се появи в точния момент.

— Дойдох да си взема колата. Сигурно я помниш. Тази, която ти открадна. — Казал й беше, че може да я взема назаем, но какво от това?

Той я предизвикваше, но Ани беше достатъчно умна, за да не се хваща на всякакви въдици, затова подмина без внимание обвинението му.

— Доста бързо си стигнал до тук.

— Минах по пътеката край брега.

Тя тикна метлата в ъгъла.

— Много лошо, че снощи не си използвал малкия си телескоп. Може би щеше да знаеш кой е нахлул в къщата.

— В бъдеще ще бъда по-добросъвестен.

Ани се наведе, за да измете макароните, заврели се под печката.

— Защо когато дойдох за пръв път в Харп Хаус, беше облечен като Бо Бръмъл^[1]?

Тео не загря веднага за какво говори тя.

— Малко проучване. Исках да разбера как ще се чувствам да се движа наоколо в онези дрехи. — Но понеже можеше да бъде истински гадняр, не се сдържа и добави: — Обичам да влизам в кожата на моите герои, да почувствам характерите им, колкото е възможно по-добре. Особено на най-извратените.

Тя изглеждаше толкова ужасена, че той едва не й се извини. Но защо да го прави? Погледът му се насочи към шкафовете.

— Гладен съм. Къде са зърнените закуски?

Тя пъхна метлата зад шкафа.

— Свършиха.

— Да ти се намират яйца?

— И пукнато яйце няма.

— Хляб?

— Нито трошичка.

— Никакви остатъци от храна?

— Щеше ми се да има.

— Кажи ми, че е останало поне от моето кафе.

— Само малко, но не смятам да го деля с никого.

Тео се зае да претърсва шкафовете.

— Очевидно не си свикнала да се запасяваш с продукти, както се полага на една островитянка.

— Не се занимавай с моите запаси.

Той намери пакета с останалото кафе върху хладилника. Ани се хвърли към кафето, но той вдигна пакета над главата й.

— Бъди мила.

Мила. Глупава, безполезна дума. Такава, каквото той едва ли някога бе използвал. Дума, лишена от морална тежест. Човек не се нуждаеше от смелост, за да бъде „мил“. Да си „мил“, не означаваше жертвоготовност, нито сила на характера. Ако от него се искаше само да бъде мил…

Тео отпусна ръката с пакета, а с другата дръпна колана на пеньоара й. Когато полите му се разтвориха, той притисна длан до голата кожа, открита от острото деколте на горнището на пижамата. Очите й се разшириха от изумление.

— Забрави за кафето — рече той. — Свали това, за да видя дали е пораснало онова, което е отдолу.

Не беше мил. Изобщо не беше мил.

Но вместо да му лепне звучна плесница, както си заслужаваше, Ани го изгледа с примирено отвращение.

— Ти си побъркан — процеди намръщено и с маршова стъпка се изнесе навън.

Правилно си забелязала — помисли си той. — И не го забравяй.