Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (25)

25

Тео не можеше да застави мозъка си да заработи. Стоеше там като един от гаргойлите върху фасадата на Харп Хаус, краката му сякаш се бяха сраснали със земята, докато Ани влачеше съпротивляващото се четиригодишно момиченце към колата. Наблюдаваше вцепенено как потеглиха.

Мога! Щом като и двете са еднакви!

Ани му беше заявила кристално ясно, че той носи на плещите си прекалено голям товар. Ала в момента не усещаше никакъв товар. Димящите руини на къщата представляваха всичко, което завинаги бе загърбил. Всичко, което му пречеше да надникне в сърцето си и да бъде мъжът, който искаше да бъде. Той обичаше Ани Хюит с цялата си душа.

Ани е признала на Ливия, че го обича? Какво точно бе казала? Защото имаше ужасяващото предчувствие, че не е имала предвид същото като него.

Истината го бе цапардосала през лицето същия ден, когато намери морските стъкълца на Рийган. Когато Ливия бе настояла да й каже това, което тя наричаше „освободена тайна“, думите сами се изплъзнаха от устата му. Струваше му се, че е обикнал Ани още на шестнайсет години, и може би наистина бе така.

Ти носиш на плещите си прекалено голям товар.

Тези думи на Ани го бяха превърнали в страхливец. Той имаше горчив опит с жените и въпреки всичките й шегички за парите му, тя не искаше нито стотинка от тях. Ако някога узнаеше, че той е купил проклетото кресло русалка, никога нямаше да му го прости. Можеше да й предложи само сърцето си, ала тя съвсем ясно бе дала да се разбере, че не го иска.

Но все пак не беше чак такъв страхливец, че да се предаде без битка. Беше решил да й даде един ден, за да се успокои след разправията им на пристанището. Възнамеряваше да й приготви най-вкусната закуска, надминавайки всичките си кулинарни постижения досега, и тази сутрин да я отнесе на борда на „Талисман на късмета“. Някак си щеше да я убеди, че е свалил товара от плещите си — че вече е свободен да я обича, независимо дали тя отговаря, или не на чувствата му. Но пожарът бе провалил всичко.

Имаше нужда да си проясни главата. Няколко часа сън. Определено един горещ душ. Но не разполагаше с време за това. Ани трябваше да почувства отчаяното му желание да я задържи, да бъде завинаги с нея. Само така можеше да я убеди да не се отказва от него.

Желая ти късмет. Ти вече прецака шанса си.

Явно безсънието си казваше думата. Сега пък му се причуваше гласът на нейната Немирка. Тео обърна гръб на развалините на Харп Хаус и закрачи към колата. Седна зад волана и пое с пълна скорост към вилата.

Тя вече бе заминала. Беше предала Ливия в ръцете на майка й и бе отпрашила към града, сякаш животът й зависеше от това, да се махне час по-скоро от него. Потегли по следите й, но безпокойството, гризящо стомаха му, се засили.

Събърбанът не можеше да се мери по скорост с рейндж роувъра и Тео много бързо я настигна. Наду клаксона, но тя не спря. Той продължи да натиска клаксона. Ани нямаше начин да не го е чула, но вместо да спре, тя подкара още по-бързо.

Нали ти казах — злорадо подхвърли проклетата кукла в главата му. — Казах ти, че е прекалено късно.

Нищо подобно, по дяволите! Те се намираха на малък остров и много скоро тя стигна до града. Той трябваше единствено да прояви търпение и да я следва. Но не искаше да бъде търпелив. Искаше я незабавно и ако тя не разбираше колко е сериозен, щеше да й го покаже.

Удари събърбана отзад. Не много силно, за да не поднесе колата, но достатъчно, за да разбере колко е решителен. Очевидно и тя бе не по-малко решителна, защото продължи да натиска газта. Събърбанът беше стара трошка и с толкова много драскотини и вдлъбнатини по ръждясалата броня, че една повече или по-малко нямаше да има значение, но това не можеше да се каже за неговия рейндж роувър. Обаче на Тео не му пукаше. Отново удари автомобила й. После още веднъж. Накрая единственият оцелял заден стоп светна.

Колата поднесе леко и спря, вратата се отвори и Ани изхвръкна навън. Той също излетя от автомобила си, но го посрещна викът й:

— Не желая да говоря за това!

— Чудесно! — не й остана длъжен в децибелите той. — Аз ще говоря. Аз те обичам и проклет да съм, ако се срамувам от това. Може би ти не влачиш със себе си толкова голям товар като моя, но не се преструвай, че изобщо нямаш никакъв, особено като се имат предвид всичките онези загубеняци, с които си имала връзка.

— Само двама!

— Аз също съм имал само две сериозни връзки, така че сме квит!

— Нищо подобно! — Двамата стояха на около четири метра един от друг и тя продължаваше да крещи: — Моите двама бяха самовлюбени тъпанари! А твоите са откачени убийци!

— Кенли не беше убийца!

— Не е било изключено да стане. И какво направих аз след моите раздели? Гледах повторенията на „Теория за големия взрив“^[1] и напълнях с два килограма! Това не е едно и също като да се разкайваш и наказваш до края на живота си!

— Вече не! — Тео крещеше не по-малко силно от нея, но също не помръдваше от мястото си. В главата му цареше пълна бъркотия. Гърлото го дращеше. Всяка частица от тялото му виеше от болка. Тя, от друга страна — с разрошената си коса и пламтящите очи — приличаше на отмъстителна богиня, извисяваща се насреща му в цялото си могъщество.

Той закрачи към нея.

— Искам да изживея живота си с теб, Ани. Искам да те любя, докато краката ти отмалеят. Да имам деца от теб. Съжалявам, че ми отне толкова време, за да го разбера, но не съм свикнал, че любовта може да бъде щастие, а не мъчение. — Тикна пръст към лицето й. — Ти каза, че си романтичка. Романтиката е нищо! Думата е прекалено слаба, за да се изрази това, което изпитвам към теб. Знам, че рано или късно, ще разбереш за онова проклето кресло, но така постъпвам аз! И от сега нататък…

— Кресло?

Мамка му. Сега насреща му две ноздри се издуваха гневно и две лешникови очи изпускаха дяволски пламъци.

— Ти си купил креслото! — възкликна тя.

Тео не можеше да си позволи да покаже никаква слабост, затова тутакси мина в настъпление:

— И кой друг ще те обича достатъчно, за да купи онази грозотия?

Устата й отново се отвори, а той се чувстваше толкова изцеден от умора, че дори косата го болеше, но продължи да пристъпва към нея.

— Работата, която ти предлагам, е реална. Започнах нова книга, сигурен съм, че ще ти хареса, но сега не искам да говоря за това. Искам да говоря за нас и нашия бъдещ живот, искам да ми дадеш шанс да ти докажа, че моето чувство към теб е ярко и силно и никакви сенки от миналото не могат да го помрачат. Това искам да ти покажа.

Копнееше да й разкаже за Диги Суифт. Да й повтори, че иска да има деца от нея, в случай че първия път не е разбрала. Искаше да я целува, докато й се завие свят. Да я люби, докато забрави за всичко и всички. Щеше да го направи в същата секунда, ако тя неочаквано не се бе свлякла долу, насред калното шосе. Сякаш краката не й се подчиняваха. Това мигом сложи край на излиянията му.

С един скок Тео се озова до нея и коленичи. Бледият слънчев лъч, процеждащ се през клоните на дърветата, се заигра на криеница със скулите й. Немирните й къдрици, с цвета на тъмен мед, които толкова обичаше, заобикаляха като облак лицето й — най-красивото лице, което той някога бе виждал, преливащо от живот, одухотворено от всички чувства, които я правеха толкова истинска.

— Добре ли си? — попита той.

Тя не отвърна. Тази мълчалива Ани го изплаши и той отново заговори с отчаяна решителност:

— Искам да живея с теб. Не мога да си представя живота с никой друг. Поне ще си помислиш ли за това?

Тя кимна, но някак колебливо, сякаш изобщо не бе сигурна. Тео осъзна, че ако сега замълчи, може би ще я изгуби завинаги. Затова й разказа за Диги и колко много искаше тя да илюстрира книгата за деца, която пишеше, колко много неговите малки читатели ще се влюбят в забавните й рисунки. Седна до нея, по средата на калното шосе и й призна, че за него любовта винаги е означавала катастрофа и затова му е отнело толкова дълго време да назове това, което изпитваше към нея — непринудеността, душевната близост, нежността. На последната дума почти се задави, не защото не вярваше във всяка сричка, а защото — дори за един писател — не беше лесно да произнесе на глас думата „нежност“, сякаш се отказваше от мъжката си същност. Но тя не откъсваше очи от лицето му, затова той повтори казаното отново и отново, а после й довери как се е любувал на красотата й, докато е бил в нея, изпълвайки я докрай.

Това определено привлече вниманието й и той вмъкна малко мръсни думички. Снижи глас. Зашепна в ухото й. Каза й какво иска да прави с нея. Какво иска тя да прави с него. Къдриците й гъделичкаха устните му, кожата й поруменя, неговите дънки му станаха твърде тесни, но Тео отново се чувстваше мъж. Мъж, озовал се във властта на тази жена, която си играеше с кукли и помагаше на онемяло малко момиченце да проговори отново, и която го бе спасила от безнадеждността. Тази чудата и необикновена, секси и напълно здравомислеща жена.

Докосна лицето й.

— Мисля, че те обичам, откакто бях на шестнайсет.

Тя наклони глава, сякаш чакаше още нещо.

— Сигурен съм в това — заяви той още по-твърдо, макар че въобще не беше сигурен.

Кой можеше да погледне назад, да се види като юноша и да е уверен в каквото и да било? Но тя искаше нещо повече от него и той щеше да й го даде, макар да нямаше представа какво е.

И изведнъж изневиделица Тео чу гласа на куклата:

Целуни я, тъпако.

Нямаше нищо на света, което да желаеше повече, но целият вонеше на пушек, лицето му бе оплескано със сажди, а ръцете — покрити с гъста кал.

Просто го направи.

И той го направи. Плъзна мръсните си пръсти в косата й и я обсипа с целувки, докато не й остана дъх. Шията, очите, ъгълчетата на устата. Впи с такава отчаяна страст устни в нейните, сякаш животът му зависеше от това. Сякаш с тази целувка подпечатваше бъдещето им. Всичко, което щяха да имат, и всичко, което щяха да бъдат. Тихите им стонове, слети в едно, бяха божествена музика за ушите му.

Ръцете й се вкопчиха в раменете му, не го отблъснаха, а го притеглиха по-близо. Тео потъна в нея. Откри себе си.

Когато устните им най-сетне се разделиха, мръсните му длани продължаваха да обгръщат бузите й, вече също толкова изпоцапани. Върху носа й се мъдреше черно петно от сажди. Устните й бяха подпухнали от целувките им. Очите й сияеха.

— Освободена тайна — пророни тя.

Стомахът му се сви в най-стегнатия възел. Тео бавно изпусна въздух.

— Дано е хубава.

Тя притисна уста до ухото му и прошепна своята тайна.

Беше хубава. Направо чудесна. Всъщност не можеше да бъде по-прекрасна.