Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (20)

20

— Съпругът ми е в операционната. — Думата прозвуча фалшиво в собствените й уши, но ако не се представеше за член на семейството, лекарите нямаше да разговарят с нея. — Тео Харп.

Жената зад бюрото погледна към монитора на компютъра. Ани стискаше ключовете на хондата сивик, която Наоми държеше на сушата. Колата беше много по-прилична от таратайката, която тя караше на острова. Жената вдигна очи от компютъра.

— Как казахте, че е фамилията му?

— Х-А-Р-П. Като инструмента^[1].

— Нямаме пациент с такава фамилия.

— Имате! — извика Ани. — Претърпял е сериозна злополука. От болницата са се обадили. В момента го оперират.

— Нека отново да проверя. — Жената вдигна телефона и завъртя стола с гръб към тях.

Ани зачака, с всяка секунда ужасът й нарастваше. Може би го нямаше в списъка с пациентите, защото вече бе…

Служителката затвори телефона.

— Нямаме данни за този човек, госпожо. Не е постъпвал при нас.

Ани искаше да й се разкрещи, да й заяви, че трябва да се върне в първи клас, за да се научи да чете. Вместо това затършува из джобовете за телефона си.

— Обаждам се в полицията.

— Добра идея — съгласи се любезно жената.

Но нито в местната, нито в щатската полиция имаше сведения за пътен инцидент, в който да е пострадал Тео Харп. Облекчението й бе толкова огромно, че Ани избухна в сълзи. Способността й да разсъждава бавно започна да се възвръща.

Нямаше никаква злополука. Той не е бил ранен. Не умираше. Спеше спокойно в някоя хотелска стая.

Тя позвъни на мобилния му телефон, но й отговори гласова поща. Тео имаше навика да си изключва телефона, дори във вилата, където нямаше обхват. Този, който бе позвънил на Барбара, го бе направил с намерението да накара Ани да напусне острова.

Джейси.

Барбара бе казала, че се чувало много лошо и не е разбрала половината думи. Разбира се, че почти нищо не се е чувало. Но не заради лошата връзка. А защото Джейси се е постарала Барбара да не познае гласа й. Защото Джейси искаше да се отърве от Ани преди края на март, за да може Тео да остане само за нея.

Развиделяваше се, когато Ани приближи пристанището, където Наоми я чакаше. Улиците бяха пусти, магазините затворени, а светофарите мигаха на жълто. Ани можеше да се опита да се бори — да се позове на смекчаващи вината обстоятелства — но Синтия искаше вилата, Елиот беше практичен бизнесмен, а клаузите на договора — железни. Никакви изключения. Вилата ставаше собственост на семейство Харп и сега мащехата му можеше да прави с нея каквото си пожелае, проблемът беше на Тео. Проблемът на Ани беше, че трябваше да се върне в града и да си намери жилище. Тео, благородният закрилник на слабите и беззащитни жени, сигурно щеше да й предложи стая в Харп Хаус, която тя щеше да откаже. Колкото и тежко да бе положението й, Ани никога нямаше да му позволи да я възприема като поредната жертва, нуждаеща се от спасение.

Само ако първо се бе обадила в болницата, но в паниката си изобщо не се сети за това. Сега искаше единствено да накаже Джейси за предателството.

Наоми седеше на кърмата на „Венерина пантофка“ и пиеше кафе, когато Ани се приближи до кея. Късата й коса бе залепнала от едната страна и изглеждаше не по-малко изтощена и измъчена от Ани. Ани й разказа накратко какво се бе случило. Досега не бе споделила с никого — дори с Барбара — за условието, при което вилата оставаше нейна собственост, но много скоро всички на острова щяха да узнаят, така че повече нямаше смисъл да го пази в тайна. Премълча само за ролята на Джейси в цялата история, че тя се е обадила на Барбара. Преди да разгласи тази информация, възнамеряваше лично да й потърси сметка.

 

 

„Венерина пантофка“ влезе в пристанището на разсъмване, когато рибарските лодки се готвеха да се отправят в океана. Барбара я очакваше на пристана в своя пикап, недалеч от рейндж роувъра на Тео. Наоми й се бе обадила от лодката и Барбара пристъпи към Ани. От всяка пора на внушителната й фигура се излъчваше вина.

— Ани, съжалявам. Трябваше да разпитам по-подробно кой се обажда.

— Вината не е твоя — промълви Ани уморено. — Аз проявих прекалена доверчивост.

По обратния път към вилата Барбара не спираше да я засипва с извинения, от което Ани се почувства още по-зле. Изпита облекчение, когато най-после пристигнаха. Въпреки че почти не бе спала през изминалата нощ, знаеше, че няма да се успокои, докато не говори с Джейси. Вандализъм, опит за убийство, а сега и това. Всичките й колебания дали да замесва полицията бяха изчезнали. Искаше да погледне Джейси право в очите и да й каже, че знае какво е направила.

Застави се да изпие чаша кафе и да изяде няколко хапки препечена филийка. Пистолетът лежеше там, където го бе оставила миналата нощ. Не си представяше, че може да го използва, но не смяташе да проявява лекомислие, не и след като снощи със собствените си очи бе видяла Джейси да се изкачва по стъпалата към кулата. Пъхна го в джоба на пухенката и излезе от вилата.

Брулеше студен вятър и във въздуха не се усещаше дори полъх на пролет. Докато минаваше край блатото, Ани си представи старата ферма на Тео в другия край на острова. Просторната поляна, скътана между скалите. Морето в далечината. Умиротворението и спокойствието, царящи в това усамотено райско кътче.

Кухнята беше празна. Без да сваля пухенката, Ани се отправи към апартамента на икономката. През цялото това време тя се бе опитвала да върне някогашния си дълг към Джейси, без да подозира, че се е разплатила напълно с нея още първия път, когато тя е нахлула във вилата.

Вратата на апартамента бе затворена и Ани я отвори, без да чука. Джейси седеше в стария люлеещ се стол до прозореца. Ливия се бе сгушила в скута й, прегърнала здраво майка си. Джейси бе притиснала лице върху главичката й. Не изглеждаше възмутена от нахлуването на Ани.

— Ливия си защипа палеца на вратата — обясни Джейси на неканената гостенка. — И сега малко се гушкаме. Вече не те боли толкова силно, нали, слънчице?

Стомахът на Ани се сви на топка. Каквото и да бе направила Джейси, тя обичаше дъщеря си, а Ливия обичаше майка си. Ако предаде Джейси на полицията…

Явно забравила за палеца, Ливия вдигна глава, за да види дали Немирка не се крие зад гърба на Ани. Джейси нежно приглади кичур от косата на момиченцето.

— Ненавиждам, когато тя страда.

Докато гледаше детето, пистолетът в джоба на Ани натежа още повече. Сега оръжието не й се струваше разумна защитна мярка, а нещо гнусно и недостойно.

— Ливия — поде Ани, — двете с майка ти трябва да обсъдим някои неща за възрастни. Ще ми нарисуваш ли нещо? Може би картина на морския бряг?

Ливия кимна, плъзна се от скута на Джейси и се отправи към малката масичка, където бяха пръснати моливите й.

Джейси смръщи угрижено чело.

— Нещо не е наред ли?

— Ще говорим в кухнята. — Ани се извърна, когато Джейси посегна към патериците.

Неравното почукване на патериците на Джейси я следваше надолу по коридора. Ани се замисли как мъжете в миналото са уреждали сметките помежду си публично: на дуел, на боксовия ринг или на бойното поле. А женските спорове обикновено се решаваха у дома, в кухнята.

Изчака Джейси да пристъпи след нея прага на кухнята и се извърна.

— Ще взема тези. — Толкова рязко измъкна патериците от ръцете й, че Джейси щеше да падне, ако нямаше два здрави крака.

— Какво правиш? — изсъска тя и макар с няколко секунди закъснение, се подпря на стената. — Имам нужда от тях.

— Снощи не ти бяха нужни — безстрастно заяви Ани.

Джейси изглеждаше потресена. Чудесно. Ани искаше да е объркана и смутена. Пусна патериците на пода и ги изрита по-далеч.

— Ти ме излъга.

Лицето на Джейси пребледня. Ани имаше чувството, че невидимата пелена пред очите й най-сетне се бе вдигнала.

— Аз… аз не исках ти да знаеш — изпелтечи тя.

— Очевидно.

Джейси се отдръпна от стената и се отправи към другия край на кухнята, накуцвайки толкова леко, че Ани не би забелязала, ако не се вгледаше внимателно. Пръстите на Джейси се вкопчиха толкова силно в облегалката на стола, че кокалчетата й побеляха.

— Значи, ето защо вчера през нощта си тръгна от къщата — отрони тя.

— Видях те как се качваш по стълбата към кулата. Какво бе замислила?

Джейси стисна още по-здраво облегалката, сякаш все още се нуждаеше от опора.

— Аз бях… не искам да говоря за това.

Ани не се сдържа. Болката и гневът, насъбрали се в душата й, изригнаха.

— Ти ме измами! И го направи по възможно най-гадния начин!

Лицето на Джейси се сгърчи от мъка. Тя се свлече на стола.

— Аз… аз бях отчаяна. Това не е извинение. Знам, че не е. И наистина смятах да ти кажа, че кракът ми вече е много по-добре. Но… Опитай се да ме разбереш. Бях толкова самотна.

Болката и страхът, че Тео може да е мъртъв, сякаш бяха вкоравили сърцето на Ани.

— Много жалко, че Тео не прояви желание да те разтуши в самотата ти.

Вместо да прояви враждебност, Джейси само примирено въздъхна.

— Това никога няма да се случи. Аз съм по-красива от теб и за известно време се заблуждавах, че това може да е достатъчно. — В думите на Джейси нямаше хвалба, просто констатираше факт. — Но аз не съм толкова интересна като теб. Не съм добре образована. Ти винаги знаеш какво да му кажеш, а аз — никога. Ти му се опълчваш, а аз не мога. Осъзнавам го.

Ани не бе очаквала подобна откровеност, но продължаваше да се чувства предадена.

— Защо миналата нощ се качваше в стаята ми?

Джейси сведе глава.

— Не искам да изглеждам по-страхлива, отколкото съм.

— Не бих използвала точно тази дума.

Джейси заби поглед в ръцете си.

— Мразя да оставам сама в тази къща през нощта. Не е толкова страшно, когато знам, че Тео е в кулата, но сега… не мога да заспя, докато не обиколя всички стаи, а дори и след това заключвам вратата на апартамента. Прости ми, че те излъгах, но ако ти бях казала по-рано истината… ако ти бях признала, че кракът ми вече е зараснал и мога да вървя без патерици, че не се нуждая от помощта ти, ти щеше да престанеш да идваш тук. Ти си свикнала да общуваш с приятелките си от града, да си говорите за книги и театър. А аз съм едно обикновено момиче, отраснало на острова.

Ани се почувства объркана и смутена. Всичко, казано от Джейси, звучеше правдоподобно. Но това, което премълчаваше? Ани скръсти ръце пред гърдите.

— Миналата нощ напуснах острова. Но съм сигурна, че ти вече го знаеш.

— Напуснала си острова? — Тя се престори на разтревожена, сякаш за пръв път го чуваше. — Но ти не бива да го правиш, нали? Някой видя ли те? Защо ще напускаш острова?

Червейчето на съмнението започна да прояжда гнева на Ани, но тя винаги е била прекалено доверчива и един изпечен лъжец винаги можеше да й замаже очите.

— Фалшивото ти телефонно обаждане свърши отлична работа.

— Какво фалшиво обаждане? Ани, за какво говориш?

Ани не се поддаде и впи пронизващ поглед в лицето й.

— Някой е позвънил на Барбара, за да й съобщи, че Тео е в болница. За това обаждане става дума.

Джейси скочи от стола.

— Болница? Той добре ли е? Какво се е случило?

Не й позволявай да те води за носа — смъмри я Добринка. — Не бъди наивна.

Но… аз мисля, че тя казва истината — застъпи се Немирка за предполагаемата грешница.

Джейси би трябвало да стои зад всички атаки срещу Ани. Тя бе излъгала, имаше мотив и отлично знаеше кога идва и си отива Ани.

— Ани, кажи ми! — настоя Джейси.

Гласът й прозвуча толкова решително, толкова необичайно твърдо, че Ани се обърка още повече. Опита се да събере мислите си.

— Някой се е обадил на Барбара Роуз, вероятно от болницата… — Ани разказа на Джейси за пътуването си до сушата, за това, което се бе случило — или по-скоро не се бе случило. Изложи фактите спокойно и делово, следейки внимателно за всяка реакция на Джейси.

Когато свърши, очите на Джейси се наляха със сълзи.

— И ти смяташ, че аз съм се обадила на Барбара? Мислиш, че след всичко, което направи за мен, аз бих сторила нещо подобно?

Ани се постара да запази невъзмутим вид.

— Ти си влюбена в Тео.

— Тео е просто една фантазия! Мечтите за него ми помагаха да се отвлека от мислите за преживяното с Нед. Това бяха неосъществими блянове, нямащи нищо общо с реалността. — Сълзите се затъркаляха по бузите й. — Аз не съм сляпа. Да не мислиш, че не знам, че сте любовници? Страдам ли заради това? Да. Измъчвам ли се от ревност? Доста често. Ти умееш толкова много неща. Толкова си компетентна. Но не умееш да преценяваш хората. — Джейси й обърна гръб и излезе от кухнята.

Ани се срути на стола, идеше й да повърне. Как бе могла да допусне такава огромна грешка? Или може би все пак не бе сгрешила. Все пак не бе изключено Джейси да лъже.

Но дълбоко в сърцето си Ани знаеше, че Джейси бе казала истината.

 

 

Ани не можеше да остане в Харп Хаус и се върна във вилата. Ханибал я посрещна на прага и я последва в спалнята, където тя побърза да се отърве от пистолета. После взе котарака на ръце и го отнесе на дивана.

— Ще ми липсваш, приятелю.

Очите я смъдяха от безсънната нощ, а стомахът й къркореше. Докато галеше котарака, Ани огледа стаята. Не бе останало почти нищо, което да вземе, когато напусне окончателно острова. Мебелите бяха на Тео, а тъй като нямаше кухня, не й трябваха тигани и тенджери. Реши да вземе само някои от шаловете на Марая и алената пелерина, но останалите й дрехи щеше да остави на острова. Колкото до спомените за Тео… Някак си трябваше да измисли начин да остави и тях тук.

Примигна, за да възпре напиращите сълзи. Почеса още веднъж Ханибал под брадичката, остави го на пода и отиде до опразнените етажерки, където се въргаляха само няколко оръфани романчета в меки подвързии и старият й детски албум, така наречената „Книга на мечтите“. Чувстваше се смазана. Опустошена. Докато вземаше албума, от него изпадна една театрална програма и няколко снимки на модели с пригладени прически, изрязани от списания — напълно в тон с тийнейджърските й илюзии, че някога и тя ще бъде известна и успяла.

Котаракът се отърка о глезените й. Тя прелисти страниците и се натъкна на рецензия, написана от нея за пиеса, в която тя беше звездата на театралната сцена. Оптимизмът на младостта.

Ани се наведе, за да вдигне изпадналите листове, сред които имаше и два кафяви плика, в които тя пазеше различните дипломи и свидетелства, които бе получила. Отвори единия и вътре откри лист плътна рисувателна хартия. Извади го и се взря в скицата, нарисувана с туш и перо, която не помнеше да е виждала. Отвори втория плик и намери вътре подобна рисунка. Отнесе ги до предния прозорец. В десния ъгъл на всяка от тях имаше подпис. Ани примигна. Н. Гар.

Сърцето й прескочи един удар. Взря се внимателно в подписите и скиците. Отново погледна подписите. Нямаше грешка. Скиците бяха рисувани от Нивън Гар.

Ани започна трескаво да рови из паметта си за всичко, което знаеше за него. Той се бе прочул като един от най-талантливите представители на постмодернизма в живописта, а няколко години преди смъртта си се бе увлякъл по фотореализма. Марая винаги се бе изказвала критично за творчеството му, което беше доста странно, тъй като Ани бе намерила във вилата три албума с репродукции на картините му.

Тя сложи скиците върху масата, където светлината бе най-силна. Тези скици навярно бяха наследството, за които Марая й бе казала малко преди да издъхне. При това какво наследство!

Младата жена се отпусна върху един от дървените столове с високи облегалки. Как се бе сдобила Марая с тези скици и защо бяха обвити в такава тайна? Майка й никога не бе споменавала за познанството си с Гар и той определено не е бил част от кръговете, в които тя някога се бе движила. Ани внимателно огледа всички подробности. Съдейки по датите, скиците са били направени през два дни. И двете рисунки представляваха реалистични изображения на гола млада жена, но въпреки резките линии с туш и отчетливата щриховка, изразът на дълбока нежност, с която тя се взираше в художника, придаваше някакво магическо очарование на скицата. Сякаш жената цялата му се предлагаше в дар.

Ани разбираше чувствата на жената, сякаш бяха нейни. Тя прекрасно знаеше какво означава подобна любов. Моделът беше с дълги крайници — хубава, но не красива — с високи скули и буйна права коса. Напомняше на Ани старите снимки на Марая. Те притежаваха същото излъчване…

Ръката й се стрелна към устата. Това беше Марая. Как не я бе познала от пръв поглед?

Защото Ани никога не бе виждала майка си такава — нежна, млада и уязвима, без следа от обичайната рязкост.

Ханибал скочи в скута й. Ани седеше притихнала, сълзите напираха в очите й. Само ако бе познавала майка си тогава. Само ако… Отново погледна датите върху скиците — годината, месеца. Пресметна наум.

Бяха рисувани седем месеца преди Ани да се роди.

Баща ти беше женен. Беше просто мимолетно увлечение. Нищо повече. Изобщо нямах чувства към него.

Лъжа. Жената на рисунките обичаше с цялото си същество мъжа, запечатал образа й върху хартията. Мъж, който, съдейки по датите, може би беше бащата на Ани.

Нивън Гар.

Ани зарови пръсти в меката козина на Ханибал. Припомни си снимките на художника, които бе виждала. Буйните му къдрици не можеха да се сбъркат — толкова различни от косата на Марая, също като косата на Ани. Зачеването й не е било плод на мимолетно увлечение, както бе казала майка й, а и по онова време Нивън Гар не е бил женен. Беше се венчал след много години за мъж, негов дългогодишен партньор.

Сега всичко се бе изяснило. Марая бе обичала Нивън Гар. Нежността, с която бяха пропити рисунките, бе доказателство, че тогава той също я е обичал. Но не достатъчно. Накрая бе приел истинската си природа и се бе разделил с Марая.

Ани се зачуди дали е знаел, че има дъщеря. Дали гордостта на Марая — или горчивата болка — я бяха накарали да скрие истината от него? Майка й винаги се бе отнасяла с такова пренебрежение към детските рисунки на Ани, подиграваше се на къдриците й, на момичешката й стеснителност. Защото болезнено са й напомняли за него. Жлъчните забележки на Марая за творбите му нямаха нищо общо с работата му, а с мъчителната истина, че тя го бе обичала повече, отколкото той нея.

Ханибал се изскубна от ръцете й. Тези красиви скици на една влюбена жена щяха да разрешат всичките й проблеми. Щяха да й донесат достатъчно пари, за да плати всичките си дългове и да останат още много. Щеше да разполага с време и средства да се подготви за следващия етап от живота си. Рисунките щяха да я избавят от всичките й грижи.

Ала Ани не би могла никога да се раздели с тях.

Любовта, която струеше от лицето на Марая, дланта й, закрилнически положена върху корема, всичко беше толкова трогателно. Тези скици бяха истинското наследство на Ани, те бяха недвусмислено доказателство, че е била зачената с любов. Може би точно това е искала майка й тя да види.

 

 

През последните двайсет и четири часа Ани бе изгубила толкова много, но бе намерила наследството си. Вилата вече не беше нейна, финансовото й положение беше отчайващо, както винаги нямаше покрив над главата, но бе открила една липсваща част от себе си. Освен това бе предала приятелка. Споменът за покрусеното лице на Джейси постоянно бе пред очите й. Трябваше да се върне в Харп Хаус и да се извини.

Не бъди загубенячка — скастри я Питър. — Ти си такава будала.

Тя не му обърна внимание и макар че тялото й копнееше за сън, се застави за втори път през този ден да се изкачи по стръмната скала към имението. Докато се катереше нагоре, младата жена си мислеше какво означава да си дъщеря на Марая и Нивън Гар. Ала в крайна сметка тя си оставаше Ани и не би могла да бъде нищо друго.

Джейси беше в апартамента си. Седеше до прозореца и се взираше към двора. Вратата беше отворена, но Ани почука на рамката.

— Може ли да вляза?

Джейси сви рамене. Ани го прие за покана. Пъхна ръце в джобовете на пухенката.

— Джейс, съжалявам, наистина много съжалявам. Не мога да върна думите си назад, но те моля да ми простиш. Не знам кой стои зад всичко, което ми се случва, но…

— Аз мислех, че сме приятелки! — избухна Джейси.

— Такива сме.

Джейси стана от стола и мина покрай Ани.

— Трябва да нагледам Ливия.

Ани не се опита да я спре. Приятелството им бе наранено твърде дълбоко, за да може толкова лесно да се излекува. Тя се върна в кухнята, решена да остане там, докато Джейси бъде готова да разговарят. Джейси се появи почти веднага, но изобщо не се спря на път към задната врата. Без да погледне към Ани, я отвори и извика:

— Ливия! Ливия, къде си?

Ани толкова бе свикнала да търси момиченцето, че по навик се запъти към вратата, но Джейси вече бе излязла навън.

— Ливия Кристин! Веднага ела тук!

Ани я последва.

— Аз ще заобиколя отпред.

— Не си прави труда — сопна се Джейси. — Аз ще отида.

Ани не й обърна внимание и провери предната веранда. Ливия не беше там и тя се върна при Джейси.

— Сигурна ли си, че не е в къщата? Може да се е скрила някъде.

Загрижеността на Джейси за дъщеря й явно бе заглушила временно гнева й към Ани.

— Ще отида да видя.

Вратата на конюшнята беше здраво залостена. Ани не откри момиченцето в горичката зад беседката и отново се върна на предната веранда. Наоколо не се виждаше жива душа, но когато погледна към брега, Ани забеляза нещо розово между скалите. Младата жена хукна към каменните стъпала. Въпреки че Ливия стоеше достатъчно далеч от водата, не би трябвало да слиза долу сама.

— Ливия!

Детето вдигна глава. Розовото му яке бе разкопчано, а разрошената му коса падаше върху лицето.

— Не мърдай от там! — нареди й Ани, докато тичаше надолу към брега. — Намерих я! — извика, макар да не бе сигурна дали Джейси я е чула.

Ливия бе смръщила лице, свила упорито устни. В едната си ръка стискаше лист хартия, а в другата цял наръч цветни моливи. По-рано Ани я бе помолила да нарисува картина на морския бряг. Очевидно четиригодишното момиченце бе решило да рисува от натура.

— О, Лив… Не бива да идваш тук сама. — Тя си припомни ужасяващите истории за вълните, отнасящи в морето възрастни мъже. — Да отидем да намерим мама. Тя много се разстрои и уплаши, задето те нямаше.

Посегна да хване ръката на момиченцето, когато видя един мъж да крачи по брега откъм вилата. Висок, строен, с широки рамене и развяваща се тъмна коса. Сърцето й направи тройно салто, преизпълнено едновременно с любов към него и с твърдата решителност за нищо на света да не показва чувствата си. Ани не се съмняваше, че той се притеснява за нея, но също така бе сигурна, че Тео не я обича. Ала тя го обичаше достатъчно и нямаше да позволи любовта й да се превърне за него в поредното тежко бреме на вина. За пръв път в живота на Тео Харп имаше жена, която щеше да се погрижи за него, вместо да търси помощ и закрила.

— Здравей, приятел — поздрави го тя, когато Тео спря до нея.

Веждите му се стрелнаха сърдито нагоре.

— Не ми се прави на света вода ненапита. Чух какво се е случило. Да не би да си откачила? Какво те е прихванало, че да хукнеш така ненадейно към сушата?

Любовта ме прихвана.

Ани се застави да си придаде нехаен вид.

— Беше посред нощ и всичко ми беше като в просъница. Помислих, че си сериозно ранен. Извини ме, че съм се разтревожила за теб.

Той подмина ехидството й.

— Дори и да съм умирал, изобщо не е трябвало да напускаш острова.

— Ние сме приятели, кретен такъв. Да не би да ми казваш, че ако ти мислеше, че съм сериозно пострадала, нямаше да направиш същото?

— Не и ако това означава да изгубя единствения покрив над главата си!

Опашата лъжа. Той щеше да направи точно същото заради всеки един от приятелите си. Такъв беше Тео.

— Върви си — рече тя уморено. — Не желая да разговарям с теб. — Искам да те целуна. Да те задуша в прегръдките си. Да те любя до припадък.

Но най-силно искаше да го спаси от самия него.

Той вдигна ръце.

— През тази зима от теб се искаше само едно просто нещо. Да останеш на мястото си. Но ти направи ли го? Не.

— Престани да ми крещиш.

Той не крещеше и не пропусна да го изтъкне.

— Не ти крещя.

Но бе повишил глас, затова и тя не му остана длъжна.

— Не ми пука за вилата — излъга най-безсрамно. — Нямам търпение час по-скоро да се махна от тук!

— И къде по-точно възнамеряваш да отидеш?

— В града, където ми е мястото!

— И какво ще правиш?

— Това, което искам!

Двамата продължиха да се дърлят така още няколко минути, гласовете им ставаха все по-високи, докато накрая не останаха без дъх.

— По дяволите, Ани. Тревожа се за теб.

Тео най-после се бе успокоил и тя не можа да удържи желанието си да го докосне. Притисна длан към гърдите му и почувства силните удари на сърцето му.

— Така си устроен. А сега престани да се безпокоиш.

Тео я прегърна през раменете и двамата се отправиха към стъпалата.

— Аз имам да…

Ани зърна белия лист хартия, подхванат от вятъра, да се носи над скалите. Ливия бе изчезнала.

— Лив!

Отговор не последва.

— Ливия! — Ани инстинктивно се извърна към морето, но от мястото си нямаше как да не забележи, ако момиченцето се бе приближило до водата.

— Намери ли я? — Джейси изникна на върха на скалата. Беше без палто и в гласа й прозвучаха истерични нотки. — Няма я в къщата. Погледнах навсякъде.

Тео закрачи към каменното свлачище, закриващо входа на пещерата. Ани не бе видяла досега това, което той вече бе зърнал — откъснато парче розов плат в пролуката между камънаците. Тя хукна след него. Входът на пещерата бе затрупан от години, но между скалите имаше малък назъбен отвор, достатъчно широк, за да пропълзи едно дете през него. Наблизо лежаха пръснати четири молива.

— Донеси фенерче! — изкрещя Тео на Джейси. — Мисля, че е в пещерата.

До прилива оставаха още няколко часа, но никой знаеше колко дълбока е водата, събрала се в пещерата. Ани клекна пред Тео и се наведе над процепа.

— Ливия, там ли си?

Отвърнаха й само ехото на собствения й вик и плисъкът на водата о стените на пещерата.

— Ливия! Скъпа, отговори ми, за да знам, че си добре. — Наистина ли мислеше, че стига да го поиска, и детето ще заговори?

Тео я избута настрани.

— Лив, аз съм Тео. Намерих няколко много красиви раковини за къщичката за феите, но ми трябва помощ, за да измайсторя мебелите. Ще излезеш ли, защото сам няма да се справя?

Погледите на Тео и Ани се преплетоха, докато чакаха отговор. Но от пещера не се разнесе нито звук.

Ани отново опита.

— Ако си там, можеш ли да издадеш някакъв звук? Или да хвърлиш камък, за да чуем? Просто за да знаем, че си там.

Двамата се заслушаха напрегнато. След няколко секунди го чуха. Тихото цопване на камък, паднал във вода.

Опитвайки се да разшири входа, Тео трескаво започна да бута камъните, въпреки че и най-малкият беше прекалено голям, за да го помести сам човек. Джейси, с фенерче в ръка, все още без палто, тичаше надолу по стъпалата. Тео удивено застина за миг, докато я гледаше как се катери по скалите без патерици, бързайки към тях. Ани нямаше намерение да обяснява каквото и да било и Тео се зае отново за работа.

— Тя е там. — Ани се отдръпна, за да може Джейси да коленичи пред процепа.

— Ливия, мама е! — Джейси освети пещерата с фенерчето. — Виждаш ли светлината?

Отвърна й само плисъкът на вълните.

— Ливия, трябва да излезеш. Веднага! Няма да ти се разсърдя. Обещавам. — Отчаяната майка се извърна към Ани. — Тя може да се удави.

Тео грабна голямо парче дърво, изхвърлено от вълните. Пъхна го под най-горния камък, за да го използва като лост, сетне се поколеба.

— Не мога да рискувам. Ако отместя камъните, може да се срутят и окончателно да затрупат входа.

Лицето на Джейси доби пепеляв оттенък. Тя стисна конвулсивно в юмрук розовото парче плат от якето на дъщеря си.

— Защо е влязла там?

— Не знам — отвърна Ани. — Тя обича да проучва. Може би…

— Тя се страхува от тъмното! Защо ще направи това?

Ани нямаше отговор.

— Ливия! — извика Джейси. — Веднага излез!

Тео започна да копае втвърдения пясък в подножието на пролуката.

— Аз ще вляза вътре, но първо трябва да разширим прохода.

— Ти си прекалено едър — възрази Джейси. — Ще отнеме много време.

Една вълна се разби в скалата и опръска краката им, връщайки част от пясъка, който Тео бе изкопал. Джейси се опита да го избута настрани.

— Аз ще вляза.

Тео я спря.

— Няма да можеш да се промушиш. Трябва да изкопаем още пясък.

Той беше прав. Въпреки че бе успял да разшири отвора, морските вълни продължаваха да връщат пясъка, а бедрата на Джейси бяха прекалено широки.

— Аз трябва да вляза! — възкликна Джейси. — Може би в тази минута тя…

— Аз ще го направя — намеси се Ани. — Дръпнете се от пътя ми.

Избута Джейси, макар да не беше сигурна, че ще успее да се провре през отвора, но имаше по-голям шанс от останалите. Двамата с Тео се спогледаха.

— Прекалено е опасно.

Вместо да спори, тя му се усмихна дръзко.

— Разкарай се от пътя ми, пич. Ще се справя.

Той разбираше не по-зле от Ани, че тя беше единствената, която имаше шанс да успее, но очите му бяха потъмнели от тревога.

— Да внимаваш много, чу ли ме? — извика обезумяло той. — Да не си посмяла да извършиш някоя лудост!

— Не си го и помислям. — Тя свали пухенката и я подаде на Джейси. — Облечи това.

Ани огледа тесния процеп, сетне изхлузи пуловера през главата си и остана само по дънки и яркооранжева тениска. Кожата й настръхна от студ.

Тео яростно изгребваше пясъка, опитвайки се да разшири прохода. Ани се отпусна на колене и потръпна, когато ледените пръски я заляха.

— Лив, Ани е. Идвам при теб. — От устните й неволно се изтръгна тих вик, когато легна върху студения пясък. Докато провираше крака в дупката, тя си представи как се заклещва в отвора на пещерата, също като Мечо Пух, пъхнал глава в гърнето с мед.

— Не бързай. — Гласът на Тео прозвуча необичайно напрегнато. — Движи се бавно. — Той се стараеше да й помогне, но Ани усещаше някаква вътрешна съпротива у него, сякаш не искаше да я пуска. — Внимателно. Просто бъди внимателна.

Той повтори думата още няколко пъти, докато тя провираше крака през пролуката, сетне леко я извъртя, за да промуши бедрата си. Заля я още една вълна. Тео се отмести настрани, опитвайки се да я заслони с тялото си.

Маратонките й подгизнаха от водата, насъбрала се на дъното на пещера. Отново я обзе страх, че водата може да е доста дълбока. Бедрата й заседнаха между камъните.

— Няма да успееш — обади се Тео предупредително. — Връщай се. Аз ще изкопая още пясък.

Тя не му обърна внимание, глътна корема си, напрегна се и се изтласка силно навътре.

— Ани, спри!

Тя не го послуша. Прехапа устни, докато се провираше между острите ръбове на каменните отломки и заби крака в пясъка. С едно последно завъртане на раменете младата жена се озова в пещерата.

 

 

Когато Ани изчезна в тесния процеп, Тео се почувства, сякаш го всмуква същата черна дупка. Със свито сърце й подаде фенерчето през отвора. Той трябваше да бъде на нейното място. Той беше по-силен плувец, макар че с цялата си душа се молеше на Бога водата вътре да не е много дълбока и да не се налага Ани да плува.

Джейси стоеше до него и безпомощно хлипаше. Тео продължи ожесточено да копае пясъка. Не биваше да позволява на Ани да влиза вътре. Той трябваше да спаси Ливия. Опита се да не мисли как би се развила тази сцена, ако той я бе написал, но отвратителният сценарий продължаваше да се разиграва като на кинолента в главата му. Ако това беше откъс от някоя от книгите му, Куентин Пиърс щеше да чака в пещерата нищо неподозиращата Ани, за да се разправи зверски с нея. Тео никога не описваше с подробности смъртта на героините си, но вмъкваше достатъчно улики, за да могат читателите да си представят жестоката схватка. И сега въображението му рисуваше коя от коя по-кошмарни сцени.

Съдбата сякаш му се надсмиваше над причината да започне да пише романите си на ужаса. Пресъздавайки отвратителните злодеяния, плод на извратени мозъци, Тео добиваше усещане за контрол. В книгите си той притежаваше властта да наказва злото и да кара доброто да тържествува. Макар и на хартия, можеше да възстанови реда в този опасен, непредсказуем свят.

Мислено изпрати Диги Суифт да й помогне. Диги беше достатъчно дребен, за да се промъкне през тесния отвор на пещерата, и достатъчно находчив, за да я защити. Диги, малкият герой, когото Тео бе убил преди две седмици.

Тео продължи трескаво да копае, нехаещ за кървящите рани по ръцете си, а устните му не спираха да повтарят:

— За бога, бъди внимателна.

Вътре в пещерата Ани чу думите му, ала се почувства запратена отново в стария кошмар. Включи фенерчето. През изминалите години вълните бяха издълбали дъното на пещерата и водата бе по-дълбока, вече стигаше до прасците й. Страхът заседна като огромна буца на гърлото й.

— Лив?

Тя зашари с лъча на фенерчето по стените на пещерата, после се застави да освети водата. По повърхността не се носеше раздрано розово яке. Нито телцето на малко момиченце с права кестенява коса, с лице във водата. Но това не означаваше, че Ливия не беше под водата… Думите засядаха на гърлото й.

— Ливи, издай някакъв звук, съкровище, за да знам къде си.

Отвърна й само ехото на плискащите се в стените вълни. Тя се придвижи по-навътре в пещерата, представяйки си как Ливия се е свила в някоя от каменните ниши.

— Ливия, моля те… Издай някакъв звук. Заради мен. Какъвто и да е.

Продължаващата тишина бумтеше в ушите й.

— Мама е отвън на входа и те чака. — Лъчът на фенерчето освети перваза в дъното, който тя толкова добре помнеше. Почти очакваше да види подгизналия кашон. Водата вече стигаше до коленете й. Защо Ливия не й отговаряше? Искаше й се да се разкрещи от отчаяние.

И тогава един глас прошепна:

Позволи на мен.

Ани изключи фенерчето.

— Включи го веднага! — възкликна Немирка с треперлив глас. — Ако незабавно не го включиш, ще запищя и това няма да се хареса на никого. Ей сега ще ти демонстрирам…

— Никакви демонстрации, Немирке! — Ани се опитваше да пропъди мисълта, че може би разиграва куклено представление за удавено дете. — Изключих го, за да съхраня батериите.

— По-добре съхранявай нещо друго! — възмути се Немирка. — Като например разноцветни кутии от бисквити или червени моливи. Ние с Лив искаме фенерчето да свети, нали, Лив?

Малко, сподавено хлипане се разнесе над водата.

Облекчението на Ани беше толкова огромно, че едва успя да заговори с гласа на Немирка.

— Виждаш ли? Ливия е съгласна! Не обръщай внимание на Ани, Ливия. Тя просто е в лошо настроение. А сега, моля, включи отново фенерчето.

Ани го включи и освети по-навътре пещерата, опитвайки се отчаяно да улови някакво движение.

— Не съм в лошо настроение, Немирке — заговори Ани с обичайния си глас. — И ако батериите се изтощят, не обвинявай мен.

— Двете с Лив ще излезем от тук много преди тъпите ти батерии да се изтощят! — тросна се Немирка.

— Не бива да употребяваш думи като „тъпи“ — смъмри я Ани с все още треперещ глас. — Това беше грубо, нали, Ливия?

Никакъв отговор.

— Моля за извинение — рече Немирка. — Бях груба, защото съм изплашена. Ти разбираш това, нали, Ливия?

От дъното на пещерата се разнесе приглушен звук. Ани завъртя лъча надясно и освети тесния каменен корниз над водата, опасващ една стърчаща скала. Дали Ливия бе пропълзяла по този корниз?

— Тук е много тъмно — оплака се куклата. — И аз съм много уплашена, затова ще изпея една песен, за да се почувствам по-добре. Ще я нарека „Седя в тъмната пещера“. Текстът и музиката са мои, на Немирка.

Ани нагази в по-дълбоката вода, а Немирка запя:

Седя си в тъмна пещера.

Високо над водата.

Скрита от света.

Но вече, искам да си ида.

Ани толкова бе премръзнала, че почти не усещаше краката си.

Но се появи едно добро паяче.

И седна до мен.

И ми рече…

Виж ти! Що дири добро паяче

като мен в таз тъмна пещера?

Ани заобиколи издадената скала и зърна върху каменния корниз малка свита розова фигурка. Благодаря ти, Господи! Искаше да се хвърли напред и да сграбчи момиченцето в обятията си, но вместо това се скри обратно зад скалата и насочи лъча към тъмната вода.

— Ани — заговори Немирка, — още съм изплашена. Трябва веднага да видя Ливия. Ливия ще ме накара да се почувствам по-добре.

— Разбирам, Немирке — отвърна Ани, — но… никъде не мога да я намеря.

— Трябва да я намериш! Искам да говоря с дете, а не с възрастен! Искам Ливия! — Гласът на все по-разстроената Немирка затрепери. — Тя е моя приятелка, а приятелите си помагат един друг, когато са изплашени. — Немирка започна жално да подсмърча. — Защо тя не ми казва къде е?

Една вълна заля бедрата на Ани. Студените пръски от каменния таван на пещерата се стекоха във врата й и сякаш ледени пръсти се спуснаха по гръбнака й.

Немирка избухна в сълзи и заподсмърча по-шумно. Докато накрая две сладки божествени думички не отекнаха в полумрака.

— Тук съм.