Сюзън Елизабет Филипс
Героите са моята слабост (12)

12

Ани паркира рейндж роувъра в гаража на Харп Хаус. Мислите за рисунката на Ливия биха могли да я разсеят от опасенията за нежеланата й бременност, ако не бе тревожното чувство, предизвикано от това, което момиченцето бе нарисувало. Искаше й се да покаже рисунката на Джейси, която би могла да я разгадае, но Ани бе дала обещание да не казва на никого. Нямаше да го наруши, нищо че бе дадено на четиригодишно дете.

Затвори вратата на гаража и се отправи към алеята за автомобили. Беше стигнала в Харп Хаус преди Тео и когато погледна надолу, го забеляза на брега — самотна фигура, открояваща се на фона на безбрежната морска шир. Както винаги, беше гологлав и само черното велурено яке го предпазваше от вятъра. Той се наведе, за да разгледа малкото езеро, оставено от приливната вълна. Накрая се изправи и се взря във водата. За какво си мислеше? За някаква страховита сюжетна линия в новия си роман? За мъртвата си съпруга? Или може би обмисляше как да се отърве от неудобна жена, случайно забременяла от него?

Тео нямаше намерение да я убива. Беше сигурна в това. Но той можеше да я нарани по много други начини. Ани осъзнаваше склонността си да обгражда с романтичен ореол мъже като Тео и трябваше да бъде нащрек. Миналата нощ се бе любила с фантазия, плод на развихреното въображение на една наивна любителка на любовни романи.

 

 

Ани изми чиниите, останали от закуската на Джейси и Ливия и разтреби кухнята. Когато свърши, все още нямаше следа от Джейси и тя отиде да я потърси.

Майката и дъщерята живееха в някогашния апартамент на икономката, в крилото, противоположно на кулата. Ани дълго вървя по коридора в задната част на къщата, докато не стигна до затворената врата в дъното. Почука и извика:

— Джейси?

Никой не отговори и тя отново почука. Тъкмо се канеше да натисне дръжката, когато Ливия отвори вратата. Момиченцето изглеждаше много сладко, със саморъчно направена книжна корона, нахлупена толкова ниско на главата му, че ушите му стърчаха.

— Здрасти, Лив. Страхотна корона.

Ливия проявяваше интерес към Ани само ако беше с Немирка и сега явно се разочарова, когато не видя куклата върху ръката й.

— Немирка си подремва — осведоми я Ани. — Но съм сигурна, че по-късно ще ти дойде на гости. Мама тук ли е?

Ливия отвори широко вратата, за да пусне гостенката да влезе.

Апартаментът на икономката беше Г-образен, с всекидневна и спалня. Преди да си счупи крака, Джейси бе превърнала всекидневната в спалня на Ливия. Нейната спалня беше скромно обзаведена — легло, стол, скрин и лампа, явно изхвърлени от господарската къща. Стаята на Ливия изглеждаше по-приветлива, с яркорозова етажерка за книжки, детска масичка и столчета, зелен килим и легло, застлано с пъстро юрганче с изображението на Ягодка^[1].

Джейси стоеше до прозореца, зареяла поглед навън. Хипопотамът, привързан към горната част на патерицата й, се бе завъртял с главата надолу. Джейси бавно се извърна от прозореца. Дънките и вишневочервеният пуловер обгръщаха плътно стройната й фигура.

— Аз… разтребвах тук.

Тъй като играчките на Ливия бяха пръснати наоколо, а под смачканите завивки в неоправеното легло се подаваха няколко плюшени играчки, Ани не й повярва.

— Изплаших се да не си се разболяла — каза тя.

— Не. Не съм болна.

Ани осъзна, че за трите седмици, откакто живееше на острова, така и не бе опознала Джейси по-добре. Имаше усещането, че гледа леко размазана снимка. Джейси се отпусна на здравия си крак.

— Миналата нощ Тео не спа у дома.

Вратът на Ани пламна от срам. Това обясняваше защо Джейси се крие. Макар да не вярваше, че Тео проявява специален интерес към Джейси, Ани имаше чувството, че е предала приятелката си. Трябваше да разкаже на Джейси поне част от истината, но не и в присъствието на Ливия, която жадно ловеше всяка тяхна дума.

— На Немирка наистина много й хареса рисунката ти, Лив. Може би ще нарисуваш една и за нас, за да я окачим в кухнята, докато ние двете с мама поговорим.

Ливия не възрази. Отиде до масата и отвори кутията с цветни моливи. Ани излезе в коридора и Джейси я последва. Тя нямаше намерение да лъже приятелката си, но навярно щеше да бъде жестоко да узнае цялата истина.

— Напоследък се случиха някои странни неща — подхвана тя, неспособна да се избави от чувството за вина, полепнало по нея като гъст сироп. — Не исках да те притеснявам, но предполагам, че трябва да знаеш. Когато в събота се прибрах във вилата, заварих всичко в пълен безпорядък.

— За какво говориш?

Ани й разказа за взлома във вилата, а след това сподели и останалото.

— Вчера сутринта, докато идвах насам, някой стреля по мен.

— Стрелял е по теб?

— Куршумът по чудо не ме улучи. Тео дойде почти веднага след това. Затова не се е прибрал миналата нощ. Не искаше да ме остави сама, въпреки че му казах, че не е нужно да ме пази.

Джейси се облегна на стената.

— Било е случайно, сигурна съм. Някой глупак е стрелял по птиците.

— Бях на открито. И едва ли може да се каже, че приличам на птица.

Но Джейси не я слушаше.

— Обзалагам се, че е бил Дани Кийн. Той винаги прави подобни щуротии. Сигурно е влязъл във вилата с неколцина от приятелите си. Ще се обадя на майка му.

Ани не вярваше, че обяснението е толкова просто, но Джейси вече крачеше надолу по коридора, придвижвайки се с патериците много по-ловко, отколкото когато Ани бе пристигнала. Младата жена си напомни, че Джейси никога не бива да узнава за случилото се във вилата. Никой никога не биваше да узнава. Макар че ако наистина бе забременяла…

Престани! — скара й се Добринка — Няма да мислиш така.

Аз ще се оженя за теб — рицарски заяви Питър. — Героите винаги постъпват правилно.

Питър започваше здравата да й лази по нервите.

 

 

Ливия влезе в библиотеката, облечена с розовото си яке, с накривената книжна корона на главата, влачейки раницата на Ани. Не бяха нужни детективски умения, за да се досети какво искаше момиченцето. Ани затвори лаптопа и отиде да си облече пухенката.

Температурата се бе повишила до над нулата и когато излязоха навън, от водосточните тръби капеше вода, а снегът бе започнал да се топи. Само под дърветата се белееха малки купчинки. Когато приближиха къщичката за феи, Ани забеляза нова придобивка — камъче с големината на яйце, покрито с калпаче от зелен зимен мъх — уютно гнезденце за миниатюрно вълшебно създание. Запита се дали Джейси знаеше, че Ливия се е измъкнала навън по-рано сутринта.

— Изглежда, феите имат ново местенце за сядане.

Ливия приклекна, за да разгледа камъчето.

Ани понечи да я сгълчи, задето отново е излизала сама навън, но реши да премълчи. Изглежда, Ливия не отиваше по-надалеч от дървото. Стига Тео да държи конюшнята залостена, нямаше опасност момиченцето да пострада.

Ани седна на плоския камък и извади Немирка.

— Buongiorno^[2], Ливия. Това съм аз, Scamperino, или малката Немирка. Упражнявам моя italiano. Означава италиански език. Ти говориш ли някакъв чужд език?

Детето поклати глава.

— Жалко — въздъхна Немирка. — Италия е страната на пиците, а аз ги обожавам. И на джелатото. Прилича на сладолед. И на лошо построените кули. Уви… — Тя клюмна глава. — На остров Перегрин няма нито пица, нито джелато.

Ливия също изглеждаше огорчена от този факт.

— Хрумна ми блестяща идея! — възкликна Немирка. — Може би двете с Ани този следобед ще приготвите наужким пица с английски мъфини.

Ани очакваше Ливия да възрази, но вместо това тя кимна. Немирка тръсна оранжевите си букли.

— Рисунката, която ми даде снощи, беше excellent. Това означава „отлично“ на италиански.

Ливия сведе глава и заби поглед в краката си, но Немирка не се обезкуражи.

— Аз съм изключително умна и заключих, ще рече, че се досетих… заключих… — Куклата снижи глас и прошепна: — … че тази рисунка е твоята освободена тайна.

Малкото личице на Ливия уплашено се изопна.

Немирка наклони глава и тихо рече:

— Не се тревожи. Аз не ти се сърдя.

Ливия най-после я погледна.

— Ти си на рисунката, нали? Но не съм сигурна кои са останалите… — Куклата се поколеба. — Може би майка ти?

Ливия едва забележимо кимна.

Ани имаше чувството, че стъпва слепешком в тъмна стая с протегнати ръце, опитвайки се да не се блъсне в нещо.

— Изглежда, че на гърдите си има нещо красиво. Цвете или навярно валентинка? Ти ли си й го дала?

Ливия поклати енергично глава. В очите й блеснаха сълзи, сякаш куклата я бе предала. Момиченцето изхлипа нещастно и хукна към къщата.

Ани потръпна, когато вратата на кухнята се хлопна силно зад гърба му. Няколкото урока по психология в колежа явно не я бяха подготвили да нагази в такива дълбоки води. Тя не беше детски психолог. Не беше и майка…

Но можеше и да стане.

Гърдите й се стегнаха от болка. Прибра Немирка в раницата и се върна в кухнята, но осъзна, че няма сили да остане нито минута повече в Харп Хаус.

Когато отново излезе навън, яркото зимно слънце сякаш се надсмиваше над мрачното й настроение. С приведени рамене, младата жена заобиколи към предната част на къщата и застана на върха на скалата, с гръб към входната врата. Гранитните стъпала, издълбани в скалата, се спускаха надолу към морския бряг. Тя бавно заслиза.

Стъпалата бяха хлъзгави и плитки и тя се вкопчи във въженото перило. Как животът й се бе превърнал в такава каша? Засега вилата беше единственият й дом, но щом отново си стъпи на краката… Ако изобщо си стъпи на краката… След като си намери постоянна работа, няма да може да взема два месеца отпуск, за да идва тук. Рано или късно, семейство Харп отново ще станат собственици на вилата.

Но още не е — напомни й Добринка. — Сега ти си тук и трябва да действаш. Стига си хленчила. Запретвай ръкави и се хващай за работа. Бъди оптимистка.

Млъквай, Добринке — презрително я скастри Лео. — При цялото си предполагаемо благоразумие, нямаш представа колко сложен може да бъде понякога животът.

Ани объркано примигна. Нима това наистина беше Лео? Гласовете на куклите се преплетоха в главата й. Питър беше нейната опора. Лео само я нападаше.

Младата жена пъхна ръце в джобовете. Вятърът изду пухенката, сетне я прилепи към тялото й, развя краищата на къдриците, подаващи се изпод плетената шапка. Извърна се към океана, фантазирайки си, че е морска богиня, властваща над вълните, подводните течения, приливите и отливите. Представяше си, че е могъща и непобедима, а никога досега не се бе чувствала толкова безсилна.

Накрая се застави да се обърне.

Скално свлачище бе закрило входа на пещерата, но Ани знаеше точно къде се намираше. В съзнанието й пещерата завинаги щеше да остане тайно убежище, мамещо случайния пътник с безмълвния си зов, гибелен и пълен със съблазън, като песента на сирените^[3]. Влез вътре. Донеси храна за пикник и любимите си играчки, мечтите и фантазиите. Отдай се на размисли… Изследвай непознатото… Люби се… Умри.

Силният порив на вятъра едва не отнесе шапката й. Тя я сграбчи, преди да отлети към водата, и я пъхна в джоба. Днес нямаше да се върне в Харп Хаус, не и когато в гърдите й бушуваше такава буря. Изкатери се по скалите и се отправи към вилата.

Нито рейндж роувърът, нито Тео бяха там. Ани си направи чаша чай, за да се стопли, и седна до масата край прозореца. Галеше Ханибал и размишляваше за вероятността да е бременна. Ако беше в града, щеше да изтича до близката аптека и да си купи тест за бременност. Сега трябваше да поръча в магазина на сушата и да чака следващия ферибот.

Но като си спомни щайгите с отворените пазарски торби, които островитяните си предаваха един на друг, осъзна, че не може да го направи. Докато търсеше поръчките си, тя бе видяла дамски тампони, бутилки с алкохол, памперси за възрастни. Наистина ли искаше всички на острова да узнаят, че е поръчала тест за бременност? Прониза я копнеж по анонимността на големия град.

След като изпи чая, тя взе тетрадката с описа на вещите и се отправи към ателието. Трябваше още веднъж да прегледа по-методично съдържанието на кашоните. Зави по коридора и замръзна на вратата на ателието.

Празноглавка висеше от примка, закачена на тавана.

Празноглавка. Глупавата, суетна, разглезена, малка куклена принцеса… Главата й бе килната под неестествен ъгъл. Буклите от яркожълта прежда се бяха провесили настрани. Малките й парцалени крака се люлееха безпомощно, а едната малка кожена обувчица с цвят на зряла малина се беше търкулнала на пода.

Ани изхлипа, втурна се в стаята и грабна един стол, за да свали куклата от въжето, заковано на тавана.

— Ани! — Входната врата се разтвори с трясък.

Тя се извъртя рязко и изхвръкна от ателието.

— Извратеняк нещастен! Отвратителен, безчувствен гадняр!

Той нахлу във всекидневната като лъв, преследващ антилопа.

— Да не си се побъркала?

Неканените сълзи бликнаха от очите й.

— Да не мислиш, че това е забавно? Изобщо не си се променил.

— Защо не ме изчака? Да не би да искаш този път наистина да те застрелят?

— Това заплаха ли е? — озъби се Ани.

— Заплаха? Толкова ли си наивна, че мислиш, че няма да се случи отново?

— Ако се случи отново, кълна се в Бога, ще те убия.

Безумният й изблик накара и двамата да се вцепенят. Ани никога не си бе представяла, че е способна на такава ярост, но беше засегната по най-чувствителното място. Колкото и егоцентрична да беше Празноглавка, тя беше част от Ани и Ани бе нейна закрилница.

— Ако отново се случи, какво? — попита той сподавено.

— Отначало всички онези пози, в които бе подредил куклите, наистина ми се сториха забавни. — Тя махна към ателието. — Но това е жестоко.

— Жестоко? — Тео мина покрай нея.

Тя се обърна и го видя да наднича в спалнята й, а след това се втурна към ателието.

— Кучи син! — процеди гневно.

Ани го последва и се спря на вратата на ателието. Видя как той се протегна и дръпна въжето. Измъкна главата на Празноглавка от примката, приближи се до Ани и й подаде куклата.

— Колкото може по-скоро ще извикам някой ключар — заяви мрачно.

Ани го проследи с поглед, когато той отиде в ъгъла на стаята. Притиснала Празноглавка към гърдите си, тя чак сега видя това, което не бе забелязала по-рано. Вместо да са подредени на лавицата под прозореца, останалите кукли бяха натикани в кошчето за боклук, а главите, ръцете и краката им висяха отстрани.

— Недей! — Тя се спусна към куклите. Свлече се на колене с Празноглавка в скута и внимателно ги извади една по една. Приглади дрехите им и оправи косите им. Когато свърши, се взря изпитателно в лицето на Тео, в очите му, но не откри нищо ново.

Той гневно стисна устни.

— Трябваше да изчакаш в къщата, за да се прибереш с колата. Аз нямаше да се забавя. Никога повече не идвай тук сама. — Излезе с решителни крачки от ателието.

Значи затова е бил толкова ядосан, когато нахлу в дома й.

Ани подреди Добринка, Лео и Питър върху рафта.

Благодаря ти — прошепна Питър. — Оказа се, че не съм толкова смел, колкото мислех.

Ани все още не се решаваше да остави Празноглавка, затова я отнесе във всекидневната, където Тео събличаше якето си.

— Нямам пари, за да платя на ключар — рече тя тихо.

— Аз имам — тросна се той — и ще поръчам да монтират нова брава. Никой няма да си вре носа в моите работи, докато не съм тук.

Наистина ли той бе толкова погълнат от себе си, или просто й даваше възможност да запази достойнството си?

Ани сложи Празноглавка на ръката си. Познатият допир на фриволните дипли на кукленската рокля й подейства успокояващо. Без да се замисли, вдигна ръка.

— Благодаря, че ме спаси — каза Празноглавка със задъхания си кокетен глас.

Тео наклони глава, но Ани се обърна към куклата вместо към него.

— Само това ли ще кажеш, Празноглавке?

Празноглавка огледа Тео от глава до пети.

— Много си секси.

— Празноглавке! — сгълча я Ани. — Що за маниери? Дръж се възпитано.

Празноглавка примигна с дългите си мигли срещу Тео и изгука провлачено:

— Много си готин… сър.

— Достатъчно, Празноглавке! — възкликна Ани.

Куклата тръсна къдрици и се нацупи обидено.

— Какво искаш да кажа?

— Искам да се извиниш — отвърна Ани търпеливо.

Празноглавка изсумтя раздразнено.

— И за какво да се извинявам?

— Ти много добре знаеш.

Куклата се наведе към ухото на Ани и зашепна театрално:

— Предпочитам да го попитам кой е фризьорът му. Много добре помниш каква катастрофа бе последното ми посещение при стилиста.

— Само защото ти обиди момичето, което ти миеше косата — напомни Ани.

Празноглавка навири надменно нос.

— Тя си въобразяваше, че е по-красива от мене.

— По-красива от мен.

— Тя беше по-красива от теб — заяви Празноглавка триумфално.

Ани въздъхна.

— Престани да увърташ и кажи каквото трябва.

— О, добре. — Празноглавка неохотно изпуфтя, а после още по-неохотно добави: — Извинявай, задето помислих, че ти си ме обесил на тавана.

— Аз? — Колкото и да бе странно, Тео говореше на куклата.

— За мое оправдание мога да кажа само… — подсмръкна Празноглавка, — че и ти не си цвете за мирисане. Още не съм дошла на себе си, задето застави Питър да надникне под полата ми.

— На теб това ти хареса, и ти го знаеш — подкачи я Ани.

Тео поклати глава, сякаш се отърсваше от паяжини.

— Откъде знаеш, че аз не съм те обесил?

Ани най-после му заговори директно:

— Ти ли го направи?

Този път Тео я погледна в очите.

— Както отбеляза твоята приятелка… аз не съм цвете за мирисане.

— И не би трябвало да се изненадам, ако се прибера у дома и заваря Празноглавка и Добринка в страстна прегръдка в леглото. — Ани издърпа куклата от ръката си. — Но не и това.

— Ти все още прекалено много вярваш на хората. — Устните му се извиха цинично. — Не е изминал дори месец, а ти вече забрави кой е злодеят в твоята вълшебна приказка.

— Може би. А може би не — промърмори тя.

Тео изпитателно я изгледа за миг, сетне мина покрай нея и влезе в ателието.

— Чака ме работа.

Беше изчезнал, без да се защити, без да отрече каквото и да било.

 

 

Вечерта не я очакваха вкусни блюда, затова Ани си направи сандвич, после пренесе няколко от кашоните от ателието във всекидневната. Седна по турски на пода и разтвори първия кашон. Беше пълен със списания — от лъскави и луксозни до стари и отдавна забравени евтини издания. В някои от тях имаше статии от Марая или за нея. Ани записа името на всяко едно списание в тетрадката и датата на издаване. Не беше много вероятно да имат колекционерска стойност, но бе длъжна да провери.

Във втория кашон имаше книги. Ани ги прегледа, търсейки автографи и за да се убеди, че между страниците им няма пъхнато нещо ценно, после записа в тетрадката заглавията им. Щеше да й отнеме цяла вечност да провери всички, а й оставаха още два кашона.

Въпреки че вече се чувстваше много по-добре, отколкото когато пристигна на острова, все още се нуждаеше от повече сън от обикновено. Преоблече се в една от мъжките пижами на Марая и измъкна изпод леглото чехлите във формата на маймунки. Но когато пъхна крак в първия пантоф, усети нещо…

Изпищя и дръпна крака си.

Вратата на ателието се отвори с трясък. Ани трепереше от ужас. Тео нахлу в стаята.

— Какво не е наред?

— Всичко! — Тя се наведе и гнусливо вдигна чехъла с палец и показалец. — Виж това! — Наклони чехъла и една мъртва мишка тупна на пода. — Що за извратен мозък ще измисли нещо подобно! — Хвърли пантофа. — Мразя това място! Мразя този остров! Мразя тази вила! — Извъртя се и се нахвърли срещу него. — И не си мисли, че ме е страх от някаква малка мишка! Живяла съм в прекалено много дупки, пълни с всякакви гадини. Но не очаквах някакъв откачалник да пъхне това в чехъла ми!

Тео пъхна ръка в джоба на дънките.

— Ъ… може да не е бил откачалник.

— Мислиш, че някой нормален ще направи нещо подобно? — Отново крещеше и този път не й пукаше.

— Може би. — Тео потри брадичката си. — Ако… си котка.

— Да не би да ми казваш… — Ани впери свиреп поглед в Ханибал.

— Приеми го като любовно послание — обясни Тео. — Той удостоява с такива специални дарове само тези, които обича.

Ани заговори на котарака:

— Да не си посмял още веднъж да направиш нещо подобно, чу ли ме? Това е отвратително!

Ханибал се протегна лениво, прекоси стаята и тикна нос в босия й крак.

— Боже, този ден няма ли край? — изпъшка младата жена.

Тео се усмихна и взе котарака. Отнесе го в коридора и затвори вратата, оставайки насаме с нея.

Ани грабна пеньоара от закачалката в дрешника. Докато се загръщаше в него и завързваше колана, си спомни един случай, който се бе опитала да забрави.

— Веднъж подхвърли мъртва риба в леглото ми.

— Да, направих го. — Той пристъпи до голямата снимка на резбованата дървена табла за легло, заместваща оригиналната.

— Защо? — попита тя, докато Ханибал мяучеше възмутено от другата страна на вратата.

— Защото ми се струваше забавно. — Тео прокара палец по горния край на фотографията, отделяйки й по-голямо внимание, отколкото заслужаваше.

Ани заобиколи мишия труп.

— Кого друг тормозеше, освен мен?

— Не мислиш ли, че една жертва е достатъчна?

Тя покри мишката с кошчето за боклук, после отиде до вратата и пусна Ханибал обратно в стаята, за да престане да мяучи. Нямаше намерение да се впуска тази вечер в задушевни разговори с Тео, особено в спалнята си, но в главата й се тълпяха прекалено много въпроси.

— Започвам да вярвам, че ти мразиш Харп Хаус почти толкова силно, колкото и аз. Тогава защо си дошъл на острова?

Той отиде до прозореца и се загледа в голата зимна поляна.

— Трябва да довърша книгата си и се нуждаех от място, където никой няма да ме безпокои.

Иронията не й убягна.

— И получи ли се?

Стъклото се запоти от дъха му.

— Планът ми не се оказа много успешен.

— До края на зимата има още много време — изтъкна тя. — Спокойно можеш да наемеш някоя лятна вила на Карибите.

— И тук ми е добре.

Но не беше така. На Ани й бе писнало от тайните около него, омръзнало й бе да се чувства безсилна, задето не знаеше нищо за него.

— Защо дойде на Перегрин? Но ми кажи истината. Искам да разбера.

Тео се извърна към нея. Изражението му бе ледено като скрежа по прозореца.

— Нямам представа.

Надменният му тон на лорд, господар на имението, ни най-малко не я смути. Дори й се удаде да изобрази нещо, което се надяваше да прилича на презрителна гримаса.

— Припиши го на безкрайното ми любопитство, но винаги живо съм се интересувала как функционира един извратен ум.

Той повдигна вежда към нея, но не изглеждаше особено обиден.

— Няма нищо по-неприятно от това, да слушаш как някой със солиден попечителски фонд и изгоден договор с издателство хленчи за житейските си трудности.

— Вярно е — кимна тя. — Но е истина, че наскоро си изгубил съпругата си.

Той сви рамене.

— Не съм единственият вдовец на света.

Или умело прикриваше чувствата си, или наистина беше безчувствен, както Ани винаги бе подозирала.

— Освен това си изгубил близначката си. И майка си.

— Тя си отиде, когато бях на пет. Почти не я помня.

— Ще ми разкажеш ли за съпругата си? Видях снимката й в интернет. Била е красива.

— Красива и независима. Винаги са ме блазнели такива жени.

Качества, непознати за Ани.

— Освен това Кенли притежаваше брилянтен ум — продължи той. — Беше изключително интелигентна. И амбициозна. Но това, което най-много ме привличаше в нея, беше отявлената й независимост.

В житейската игра резултатът беше неоспорим. Резултатът Кенли Харп срещу Ани Хюит беше 4:0. Не че ревнуваше от една мъртва жена, но и тя копнееше да бъде напълно независима. А и ослепителна красота в комбинация с брилянтен ум нямаше да й навредят.

Ако на мястото на Тео беше някой друг, Ани щеше да смени темата, но отношенията им бяха стигнали толкова отвъд границата на нормалното, че можеше без никакъв свян да зададе следващия въпрос:

— Щом съпругата ти е притежавала всички тези качества, защо се е самоубила?

Той не бързаше с отговора — избута Ханибал по-далеч от обърнатото кошче, провери резето на прозореца.

— Искаше да ме накаже, задето я направих нещастна — промълви той накрая.

Равнодушието му отлично съответстваше на всичките й някогашни представи за него, но вече й се струваше престорено. Нещо дращеше.

— Ти също ме правиш нещастна — заговори тя с нехаен тон, — но нямам намерение да се самоубивам.

— Доста успокояващо твърдение. Но за разлика от Кенли, твоята независимост не е фалшива фасада.

Ани мълчеше, докато се опитваше да осмисли думите му, когато Тео се хвърли в атака.

— Достатъчно празни приказки. Сваляй си дрехите.