Каролайн Линдън
Изкушение в Бат (7)

Седма глава

На сутринта Катрин стана рано. Облече отново светлокафявата рокля; коприната бе леко намачкана въпреки усилията на Бърди да я приглади с ръце върху масата. Ханджията беше изпратил табла със закуска, също гребен, четка и малко портокалова вода. Бърди овлажни косата й и разреса всички къдрици, които Мама настояваше да носи, но след това се наложи просто да приберат косата в обикновен кок на тила. Косата й, макар блестяща и гъста, беше безнадеждно права и обикновена. Катрин пръсна малко от портокаловата вода зад ушите си, благодарна, че ако не друго, поне щеше да мирише приятно, и слезе да се срещне с жениха си.

Джерард изглеждаше свеж, красив и зашеметяващо мъжествен в червения си мундир и високите, лъснати до блясък ботуши. Докато тя слизаше по стълбите, той се подписваше в регистъра. Вдигна очи към нея и я погледна под кичура тъмна коса, паднал над веждите му. Сините очи проблеснаха, когато й отправи една бърза усмивка. Катрин нямаше какво да стори, освен да кимне в отговор. Олеле, боже мой! Вече си имаше бодигард. При вида на толкова привлекателния на дневна светлина свой пазител, току-що гладко обръснат, облечен в безупречната си униформа, краката й се подкосиха. Беше почти невъзможно да повярва, че този мъж, този елегантен, мъжествен син на едно от най-старите и благородни семейства в Англия, щеше да се ожени за нея. Сигурно е абсолютно отчаян и се нуждае от пари, повтори си тя, очаквайки го да плати на съдържателя. После той прекоси помещението и се приближи.

— Добро утро, скъпа — поздрави и се поклони Джерард.

— Добро утро, сър — отвърна с реверанс тя. — Вярвам, не сте загубили самообладание.

— Ще се наложи да направите нещо повече, за да изгубя самообладание — отвърна той. — Закусихте ли вече?

Катрин кимна. Чашата чай й бе напълно достатъчна.

Той надяна ръкавиците и си сложи шапката, наклони небрежно глава и галантно й предложи ръката си без повече думи. Като си повтори да не се държи като гъска, Катрин сложи ръка върху китката му и го последва навън. В двора един кочияш скочи от капрата на каретата.

— Добър ден, мадам — поздрави, смъквайки шапката си, докато отваряше вратата на каретата. Капитанът настани първо нея, сетне Бърди и накрая седна и той.

Бърди се сви на седалката близо до господарката си и загледа мъжа срещу себе си със свити от подозрения устни. По-късно Катрин щеше да й напомни да проявява повече уважение, но днес бе толкова развълнувана, че остави нещата на самотек. Джерард само се усмихна.

— Надявам се, че спахте добре.

— Да — беше отговорът на Катрин.

— Поносимо — изсумтя и Бърди.

— Ако имах начин да се свържа с вас, щях да ви обясня по-рано как ще постъпим, за да се подготвите.

— Снощи вече ми обяснихте всичко напълно логично — уточни Катрин. — Трябваше сама да помисля за това.

И отново онази негова лека, възбуждаща, нервираща я усмивка.

— Но вие не можехте да знаете какво ще бъде моето решение! Представяте ли си колко неловко щеше да се получи, ако бяхте дошли тук с багажа си, а аз откажа.

— Имахте това право — намеси се Бърди, мърморейки под нос.

Катрин бе готова да се закълне, че не гневът, а тревогата я правеха така сприхава. А с хумора и остроумните си забележки той не допринасяше много за атмосферата. Катрин не бе особено умела в разговори от този род. Затова се чувстваше бавномислеща и глупава и инстинктивно се опита да го прекъсне.

— Ако искате да падна в краката ви от благодарност, капитане, напразно ще чакате — заяви с ледено спокойствие тя. — Не мисля, че това споразумение не ви е изгодно.

— Напротив, ще извлека огромна полза от него.

— Ползата ще бъде и за двама ни — добави остро тя. Той срещна погледа й за миг и отново се усмихна. Гледаше я по начин, който я накара да се замисли върху думите на Бърди от снощи — бил измъквал от нея всичките й тайни без никакво усилие. Когато я гледаше по този начин, се чувстваше най-голямата тъпачка. За него тя беше особнячка, чудачка, антикварна рядкост, а на нея това не й харесваше.

За нещастие, нямаше никаква представа как да промени положението. Обърна глава, за да погледне през прозорчето, и в този момент каретата намали ход и спря.

— Пристигнахме ли вече? — възкликна Катрин. — Но защо? Можехме да извървим толкова кратко разстояние и пеша!

— Леля ми щеше да ми издърпа ушите, ако накарам булката си да върви до църквата в сватбения ден — отвърна бъдещият й съпруг. Той отвори вратата и слезе, помогна на Бърди, а после и на Катрин. Докато стоеше до него, отново взе ръката й и тя го погледна.

— Последен шанс, любов моя — промърмори той. — Готова ли сте? След това, нали знаете? Докато смъртта ни раздели.

Бъдещето се мерна пред нея — ослепително, застрашително, неизвестно. Можеше да бъде хубаво или ужасно, но така или иначе тя го бе избрала. Измъкна ръката си от неговата и отговори смело:

— Да.

Катрин прихвана мантията около тялото си и тръгна към малката църква; капитанът я следваше. Викарият ги очакваше широко усмихнат и всички влязоха вътре. Катрин се чувстваше неспокойна и някак си развълнувана, Бърди изглеждаше мрачна, а капитан де Лейси бе прекалено спокоен и безгрижен.

Церемонията, повече от кратка, поднесе две малки изненади. Първата дойде в началото — влезе жената на викария, за да бъде свидетел, и подаде на Катрин букет от едва отворили се розови пъпки; все още бяха съвсем свежи и по листенцата им имаше капчици роса. Катрин започна да й благодари развълнувано, а жената се наведе, за да прошепне в ухото й, че букетът бил от младоженеца; изпратил го рано сутринта. Катрин погледна към него изпод мигли, чудейки се как да разбира този жест, но той не й обърна внимание, защото говореше тихо с викария.

Втората изненада дойде почти в края на церемонията. Свещеникът помоли капитана да й сложи пръстена. Катрин очакваше обикновен скромен пръстен или никакъв. Вместо това той надяна на пръста й красив златен пръстен. Тя дори нямаше време да го погледне и викарият ги обяви за съпруг и съпруга. Новият й съпруг я погледна с немирната си дяволита усмивка и за миг Катрин си помисли, че ще я целуне, както направи снощи, но този път пред Бърди, викария и жена му. Затова се стегна, готова за изпитанието, но се оказа, че той вече се бе обърнал, за да се здрависа с викария. Тогава тя изпусна леко въздуха, който бе задържала, едновременно облекчена и разочарована.

Бърди се размърда и я целуна по бузата.

— Желая ви много радост, мадам — продума с треперещ глас тя. — От все сърце, скъпа моя.

— Благодаря ти, Бърди! — Катрин стисна ръката й. — Дължа ти страшно много за помощта да го осъществя.

Камериерката отправи подозрителен поглед към капитана.

— Дано ви донесе спокойствието, което търсите, а не… — Млъкна и поклати глава. — Поне ви поднесе подходящ пръстен.

— И цветя. — Катрин вдигна букета. — Не го очаквах. — После вдигна ръката да разгледа пръстена. Представляваше деликатно гравирани виещи се лози, преплетени с цветя и листа. Отправи още един скрит поглед към мъжа, който го сложи на ръката й. Беше висок и красив, благороден — засега, и дори внимателен и грижовен. Може би щяха да се опознаят достатъчно добре, за да почувстват привличане, дори любов. Може би с времето бракът им щеше да се промени и да разцъфти от брак по сметка и взаимна изгода, предизвикан от нуждата на всеки от онова, което имаше другият, в нещо по-добро. Може би…

Викарият ги придружи до църковната канцелария, за да ги впише в регистъра. Капитанът написа името си със замах и подаде писалката на Катрин. Тя погледна първо неговото име — Джерард Филип Франсис де Лейси, преди да се подпише под своето. До неговия енергичен подпис нейният изглеждаше малък и незначителен. Точно както всичко останало в нашата двойка, помисли си с въздишка тя.

Той я наблюдаваше и когато остави писалката, я дръпна настана. Бърди направи опит да ги последва, но Джерард й отправи достатъчно красноречив поглед и тя се спря на средата на крачката. Погледна разтревожено Катрин, която поклати глава. Сега той беше нейният съпруг и имаше право да говори с нея. Затова най-добре щеше да бъде да свикне по-бързо с това, както и Бърди.

— Сега ни предстои отидем на площад „Портман“ — каза й той. — Там ще си съберете багажа и ще се разпоредите какво да направят с вещите, които няма да вземем с нас. Не разполагаме обаче с много време. Досега трябваше да съм заминал.

Тя кимна.

— Разбирам. Няма да се бавя много.

— Очаквате ли лорд Хау да направи сцена?

Катрин преглътна с мъка.

— Не знам. Много е вероятно. Ако майка ми е там, обзалагам се, че тя ще го направи. — Погледна го в очите. — Съжалявам…

Той се разсмя.

— Не съжалявай, любов моя. Нямам нищо против сцените и скандалите. Аз също съм способен да ги правя, при това перфектно. Просто исках да знам какво да очаквам. Всичко ще бъде наред, нали? — Все още усмихнат, повдигна главата й и я целуна по устата. Целувката беше нежна и лека, но накара кръвта й да заври също както и снощи.

След миг той си вдигна главата, а тя почти залитна и щеше да падне върху него. Джерард я хвана и притисна към себе си съвсем естествено, но Катрин се извъртя, объркана и уплашена от нехарактерната за нея липса на хладнокръвие.

— Брачните ви свидетелства, милорд, милейди — произнесе зад нея викарият. Тя се обърна и успя да се усмихне. Мъжът също й се усмихна широко, както правеше цялата сутрин. Капитанът сигурно му бе разказал някакви глупости относно този брак или човекът просто си беше усмихващ се глупак.

Съпругът й протегна ръка и взе двата листа хартия; подаде единия на Катрин.

— Лорд Хау сигурно ще иска доказателство — промърмори той, сгъна хартията, без да я прочете, и я пъхна в мундира си.

Катрин хвърли поглед върху брачното свидетелство. Катрин Хау, вдовица, трийсетгодишна… Джерард де Лейси, ерген, двайсет и осем годишен. О, боже! Лицето й се зачерви, тя бързо сгъна листа и го пъхна в джоба на мантията си. Беше цели две години постара от него!

— Готова ли сте, лейди Джерард? — попита съпругът й, протегна ръка и й намигна.

Сега вече беше лейди Джерард де Лейси, а не виконтеса Хау. Първият й съпруг никога не й беше намигвал и, макар Катрин да си напомни, че този брак няма да бъде изпълнен с повече любов от първия, по лицето й все пак се промъкна колеблива усмивка. Когато й намигна, изглеждаше немирен като хлапака, когото помнеше. Тя сложи ръката си в неговата.

— Да, капитане.

Той я придърпа отново близо към себе си и се наведе.

— Джерард — прошепна в ухото й. — Освен ако не искаш да изпълняваш заповедите ми като кавалерист.

— Това наистина не е необходимо — прошепна в отговор тя.

Пръстите му стиснаха нейните.

Катрин си пое дълбоко въздух. Очевидно той бе твърдо решен да продължи да играе този фарс на интимност.

— Много добре, Джерард.

Произнасяйки името му почувства нещо вкусно и опасно върху езика си. Приличаше на целувката му. Погледна в неговите смеещи се сини очи и се зачуди дали все пак не бе направила ужасна грешка.