Каролайн Линдън
Изкушение в Бат (21)

Двадесет и първа глава

При тази очевидна заплаха очите й се разшириха.

— Наистина не си струва. Ти… аз… наистина, правиш от мухата слон!

— Не си струва да доставя удоволствие на жена си? О, мадам, допускате сериозна грешка.

— Не е хубаво да използваш съблазняването като наказание.

— Наказание? Кой говори за наказание? — Усмивката му беше по-скоро заплашителна. — Няма да бъдеш наказана, обещавам.

Въздухът излезе от гърдите й на пресекулки. Беше убедена, че няма да я накаже; точно в това се състоеше проблемът. Той знаеше как да накара тялото й да се чувства живо, да изгаря от огън, да се разтапя от удоволствие. Всъщност, точно това предчувствие обясняваше защо остана неподвижна вместо да избяга през вратата, и да се отърве от въпросите му.

Пръстите му продължиха парливия си път надолу по шията, и още по-надолу до гърдите й. Тя почувства как зърната й набъбват и стават твърди и чувствителни под корсета. Кейт простена и се опита да се обърне; беше глупаво да мисли, че ще устои. За нещастие, го остави да я гали прекалено дълго. Ръката му обви кръста й, притисна я към себе си и сега тя почувства как възбуденият му член я притиска настойчиво отзад.

— Каза, че искаш да бъдеш добра съпруга! — Шепотът му тътнеше в нея. Пръстите му продължиха пътя си по гръдния й кош и кожата й настръхна. — Наистина ли го мислеше?

— Да. — Гласът й прозвуча тънко и пискливо.

— Тогава защо се опита да ме излъжеш? Не мога да търпя това, Кейт.

— Не беше важно — въздъхна тя. Пръстите му вече проникваха от вътрешната страна на корсажа й. Той знаеше, че гърдите й са изключително чувствителни и се възползваше от това.

— Не? — Докосването спря. — За мен е важно. От самото начало се чудех защо предложи точно на мен. Днес ме изревнува. После в изблик на безразсъдна ярост обяви, че си се борила за мен. Как?

— Аз… аз ти предложих.

Той плъзна едната си ръка надолу по тялото й и спря, за да погали гърдите й. Кейт се разтрепери, когато той започна да търка с палеца си набъбналото зърно.

— Нормално е жената да чака и да се надява един джентълмен да й предложи…

— Ъхъ… да…

Джерард целуваше врата й с леки като перце докосвания на устните и предизвика трепет по цялото й тяло.

— Харесвам предприемчивите и смели жени. — Ръката му слезе по корема й. — Но ти никога не ми отговори на един въпрос: защо избра точно мен?

Главата й беше празна, а пръстите му вече достигнаха и докоснаха леко, но недвусмислено улея между бедрата й. Дори през роклята и долната фуста почувства докосването му, нежното търкане на пръстите, които с безпогрешна точност намериха онова скрито място, точката на удоволствието.

— Исках те — прошепна тя.

Бедрата й безпомощно се раздвижиха, ала бе хваната в капана му.

Притиснеше ли гърба си, усещаше, че е твърд и обещаващ зад нея. Дръпнеше ли се напред, пръстите му бяха там и я подлудяваха. А тя се тресеше от усилието да остане неподвижна.

Той също го знаеше. Държеше я с ръка и огъна бедрата й. Заради пръстите между краката й и ерекцията му отзад похотта се разля по тялото й. Тя го желаеше, при това прекалено силно. Потърси пипнешком масата пред себе си, без да е сигурна дали ще я използва за баланс или като опора да се отдръпне от него, но той изпревари и двете й движения.

— Тогава ще ме имаш.

С една стъпка напред я приближи към масата. С последна хапеща целувка по рамото я бутна надолу, докато ръцете й срещнаха полираната повърхност на масата.

— Защо ме излъга? Ако си искала да ме имаш, бе достатъчно просто да ме помолиш.

— Не, не беше това, което аз… — Гласът й заглъхна.

Той вдигна полата й и я метна на гърба й. Сега ръката му бе върху дупето й, мачкаше и стискаше плътта, но същевременно я държеше неподвижна за все по-засилващото се докосване на другата ръка, която продължаваше да я гали през коприната на полата. Кейт се овлажни, колкото и да се съпротивляваше. Боже, молеше се наум, дано никой не мине по Куинс Скуеър и не погледне през прозорците…

— Тогава какво имаше предвид, Кейт?

Чу шумолене на дрехи, той разкопчаваше панталона си. Тя затвори очи. Сега вече почувства влагата между краката си, защото долната й риза се намокри там, където той притискаше члена си към нея.

— Просто… теб — отвърна, без да мисли.

Джерард плъзна члена си, горещ и голям, между бедрата й, а коленете й почти се огънаха. Щеше да я обладае в тази поза, отзад, като животно, наведена над масата, която гледаше към Куинс Скуеър, насред кавгата, а тя цялата трепереше от желание и нетърпение. Кейт се загърби, не беше сигурна дали иска да избяга или да го привлече напред, а той отговори, като притисна члена си към нейната… нейната вагина. Тя силно се изчерви; всъщност той я бе нарекъл „райска градина“.

— Усещам колко много ме искаш. — Джерард направи тласък напред и тя потрепери. — Защо излъга?

— Нямах намерение да…

— Но аз имам намерение да узная защо.

Той се притисна към нея и тя извика, този път го почувства различно, по-първобитно, по-примитивно. Тогава той намести краката си между нейните и я измъкна от обувките й.

— Защо ме искаше?

— Защото… — Джерард направи още един силен тласък и тялото й се сви толкова силно, че чу как засмука въздух.

— Защо, Кейт?

Той започна да се движи вътре в нея безмилостно и дълбоко, но преднамерено бавно. Сълзи потекоха по лицето й, когато се стегна да го поеме, защото го желаеше неистово, независимо че я разпъваше до болка.

— Кажи ми защо…

— Спри — проплака тя. — Спри да ме разпитваш!

— Да спра? — И той наистина спря насред тласъка, почти извадил члена си навън. Тя простена и се опита да се оттласне назад към него. — Нали каза да спра? — обади се Джерард и я върна обратно на мястото. — Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Кейт притисна юмруци към устата си. Сърцето й гореше в огън, тялото й крещеше. Ако той бе останал спокоен и непроменен, навярно щеше да успее да го направи. Чуваше обаче дрезгавината в гласа му и чувстваше треперенето на ръката, с която я държеше. Съпругът й обичаше да прави любов с нея и това изглежда бе достатъчно. Тя успяваше да го разсмива. Беше добър с нея, като се изключи въпросът с лейди Станли. Беше готова да даде всичко, само и само той да прави любов с нея, но ако сложи сърцето си в краката му, а той го погледнеше с ужас или насмешка, това щеше да я убие.

— Защото беше отчаян — отговори безразсъдно тя.

— Нима? — Джерард влезе силно в нея и тя прехапа устни, за да не извика. — Колко мило от твоя страна да ме съжалиш.

— И освен това нямах време да чакам — добави тя и ахна, защото Джерард отмести гънките на полата й и сложи и двете си ръце между краката й.

— О, да, разбира се. — Джерард проследи тръпнещия път през гънките на вагината й, преди да спре точно върху пулсиращата ядка. — Нещо друго?

— Мислех, че беше готов да се съгласиш. — Кейт се хвана за ръба на масата в опит да се задържи.

— Колко пресметливо. — Той сложи палеца си, сетне го притисна и тя почти изкрещя. — Защо точно мен?

— Защото… — Той усещаше как оргазмът й се надига и приближава, изпращайки вълни от топлина по вените й. — Защото…

— Защо? — Джерард продължаваше да я масажира мъчително бавно. — Защо, Кейт? Толкова ли е ужасно? Да не би да носиш детето на друг? Има ли и други заплахи към твоето богатство, за които си пропуснала да ми кажеш? Да не би братята ми Чарли и Едуард да са те отхвърлили преди да предложиш на мен?

— Неее! Нищо подобно! — извика и затвори очи тя.

— Тогава защо, Кейт? — Наведе се над нея, дъхът му попари тила й. Захапа я, зъбите му ожулиха кожата й. Сега се движеше вътре в нея — чуваше в гласа му, че и той е толкова близо до върха, колкото и тя самата…

— Защото те обичам — прошепна в мига, когато се изпразни, горещо, силно и яростно.

Джерард го почувства; изръмжа в рамото й и я притисна силно към себе си, преди да се разтресе от собственото си изригване. И двамата щяха да паднат на пода.

Приливът постепенно се оттегли. Кейт чуваше единствено блъскането на собственото й сърце и неговото накъсано дишане.

— Обичам те — прошепна отново, прекалено изтощена да помръдне. Дъхът й оставяше следи от влага върху полираната повърхност на масата, върху която лежеше. — Обичам те… от години.

Няколко минути той нито каза нещо, нито помръдна. Вероятно не я беше чул. Тя смътно се чудеше дали иска точно това или се надява голямата й тайна най-накрая да бъде разкрита.

— Кейт — продума накрая Джерард. Гласът му звучеше неописуемо изморено. — Не можеш да обичаш някого, когото не познаваш.

— Аз те познавам. — Тя затвори очи. — Бях глупаво незряло момиче, а ти беше толкова добър с мен. Някога, веднъж, преди години. Знам, не помниш, но аз помня. Това не бе истинска любов… Беше детинска, но не спрях да те обичам. Никога не съм молила някой да се омъжи за мен, нито щях да го направя, ако ти беше казал „не“… — Махна безпомощно. — Накрая Люсиен, предполагам, щеше да ме убеди.

Той вдигна глава.

— Кога съм бил мил с теб?

Кейт въздъхна. Една сълза се плъзна по носа й и капна на бузата й — студена и мокра.

— Преди много години. Вървях в калта, а ти ме настигна в дъжда, качи ме при себе си на коня и ме закара до нашата порта. Бях премръзнала, мокра и нещастна, а ти ме зави с палтото си и ме разсмя. Беше, преди баща ми да забогатее; никой млад джентълмен не проявяваше интерес към мен. Но ти… ти беше прекрасен.

Настъпи тишина и тя се ужаси. След миг той се отдръпна от нея и остави полата й да падне. Кейт се почувства отчаяна, чуваше го как се облича и си оправя дрехите. Дори не направи усилие да се изправи, но Джерард я вдигна внимателно и я обърна към себе си. Тя опита да се стегне и да запази самообладание, ала с ужас видя удивеното, объркано и смутено изражение на лицето му.

— Кога се случи това?

Преглътна с мъка, преди да отговори.

— Преди десет… не, преди дванадесет години. Нищо не се случи. Аз… аз бях малка и очевидно глупава, щом го помня.

— Качил съм те на коня си? — Той се намръщи. — Преди дузина години? Това значи през 98-ма? — Тя кимна. Чумеренето му продължи. — Едно момиче в дъжда, близо до Хенфийлд… — промърмори замислено той. — Спомням си… струва ми се. Взех коня на Чарли без позволение и бързах да се прибера вкъщи преди него, за да не забележи. Но момичето беше толкова мокро и изкаляно… наистина ли си била ти, Кейт?

Тя само го погледна. Очите й бяха червени и подути.

— И ти ми предложи да се оженя за теб само заради това?

— Ти беше единственият мъж, който някога ме е прегръщал. По свое желание.

Той я гледаше слисан, като ударен от гръм.

— И го помниш? Това ти е било достатъчно да поискаш да се омъжиш за мен?

Брадичката й трепереше и тя притисна устните си, за да спре треперенето. Въздъхна и изправи рамене.

— Както казах, имах много ограничен избор и не разполагах с никакво време.

— Но рискуваше да направиш ужасна грешка!

Започваше да мисли, че е направила точно това.

— Бях срещала лорд Хау три пъти, преди баща ми да подпише брачния договор. Никой не се интересуваше дали си подхождаме или не. Майка ми каза, че той бил най-добрата партия, на която да се надявам. Поне втория си брак сключих, защото… — тук се поколеба, — защото те харесвам.

Изражението му се промени.

— Кейт, нямах пред вид това. Изумен съм, че така безразсъдно си се обърнала към мъж, когото въобще не познаваш, не си прекарала никакво време с него, нямате общи познати, които да гарантират за него. Във всяка прослойка на обществото има лъжци и мошеници, и много лоши хора щяха да са щастливи да те заведат до олтара, без да мислят за друго, освен за парите ти.

— Знам — отвърна тя. — Беше рисковано.

Джерард я гледаше мълчаливо, беше шокиран. Или поне тя така се надяваше. Най-съкровеното й желание — той също да признае, че я обича — отстъпи на порива й да избяга. Не биваше да казва нищо. Колкото по-дълго мълчеше той, толкова по-сигурна беше тя, че допусна ужасна грешка, като му призна истината. Силно почукване на вратата я стресна. Тя подскочи. Той премига.

— Не сега! — извика гневно.

— Спешно е, сър — обади се Браг през затворената врата. — Става дума за преподобния Огилви.

Джерард замръзна. Прекоси стаята и отвори вратата.

— Какво?

— Синът му е тук — обясни Браг, лицето му бе невъзмутимо. — По-точно зет му. В приемната.

Един дълъг момент Джерард остана неподвижен. Кейт виждаше сухожилията на врата му, защото яката му се бе изкривила, когато я наведе над масата и вдигна полата й.

— Слизам веднага — отвърна тихо и затвори вратата, преди да се обърне бавно към нея. Стаята никога не беше й изглеждала толкова голяма, сякаш трябваше необятен океан, за да запълни разстоянието между тях. — Налага се да го приема — добави накрая той.

Тя само кимна. Дори не се зарадва, че именно нейното писмо е причина за тази среща, а от нея можеше да излезе полезна информация — търсеният ключ към разнищването на мистериите около семейството му. За него положително това беше по-важно, отколкото неразумното, неочаквано, а вероятно и нежелано признание на чувствата й.

— Разбира се.

— Кейт, аз… — Той се прокашля, все още изглеждаше напълно объркан. — Ще говорим по-късно. — Поколеба се за миг, лицето му потъмня, но накрая излезе и затвори вратата зад себе си.

Тя остана замръзнала. Ушите й бучаха леко, а подът изглеждаше много далеч. Вярваше, че по някакъв начин той е привързан към нея. Беше прекалено благороден и почтен; никога нямаше да я заблуди или подведе, поне не нарочно. Но от реакцията му бе съвсем ясно, че не я обича. Ако я обичаше, щеше да реагира различно — със задоволство, а защо не и да й признае своята любов. Всъщност не бе изненадана. Той бе толкова чаровен и грижовен към Кора, колкото и към нея. Нима не се познаваше? Нима не знаеше, че е обикновена и безлична, абсолютно различна от онзи тип жени, които привличат енергичните мъже? А сега й каза, че е сбъркала, като се е омъжила за него.

Чувствайки се много стара и глупава, тя отиде до стола. Най-накрая краката й отказаха да я държат. Не знаеше какво да прави. Част от нея все още се надяваше не всичко да е приключило. Кой знаеше какво щеше да й каже по-късно? Друга част обаче се чудеше колко още ще издържи. Той не я обичаше и преди да му признае, но тогава тя нямаше никакви очаквания. Да таи в душата си една безумна любов беше тайна, но една тайна не е причина някой да бъде отхвърлен и наранен.

А след като тайната е разкрита… Това имаше силата да наранява. Сега Джерард знаеше, че я притежава — не само парите, не само богатството й, не само тялото, но и сърцето й. Не биваше да дава сърцето си, но тя го осъзна много късно. Сърцата могат само да се разменят. Сърце за сърце. А тя отдаде своето и не получи нищо в замяна, затова чувстваше огромна празнина в гърдите си.

Бърди почука на вратата.

— Мадам?

Кейт бързо си избърса очите и преглътна насъбралите се сълзи.

— Влез, Бърди.

Камериерката влезе безшумно.

— Добре ли сте? Чух високи гласове. О, мадам, ако той ви е обидил…

— Не, Бърди. Не ме е обидил, нито наранил. — Беше я опустошил. Кейт си пое въздух и стисна ръката на камериерката си. — Имахме малък спор. — Последва още едно дълбоко вдишване. Беше събрала всичките си сили, за да се контролира; предстоеше й да се възстанови отново, тухла по тухла. — Разбрах, че някой е дошъл да види капитан Де Лейси.

Бърди изсумтя.

— Някакъв смешен дребен човек. Според мен крадец. Но очите ви са червени. Ще ви донеса чай.

Кейт поклати глава.

— Не. Мисля да изляза на разходка. Малко свеж въздух ще ми се отрази добре.

— Разбира се. Ще ви донеса шала. — Бърди прекоси стаята, за да вземе шала от гардероба, където си беше през цялото време. — Да донеса ли и чадъра? Има облаци.

Кейт се изправи бавно, като стара жена.

— Ще изляза сама, Бърди. Няма да ходя далеч, просто около площада и може би до Полумесеца^[1]. Ако завали, веднага ще се върна вкъщи.

Лицето на Бърди се смръщи загрижено.

— Сигурна ли сте, мадам? Не ми изглеждате добре.

— Чувствам се отлично — отговори отчаяно Кейт.

Ако мъжът, представил се за преподобния Огилви, се окажеше друг, Джерард щеше да се върне горе. Независимо какво беше казал, тя се нуждаеше от време, за да избистри мислите и да подреди чувствата си. Беше изгубила защитната си стена, а не можеше да го погледне, преди да е възвърнала равновесието и старата си броня. Завърза с треперещи пръсти бонето и остави Бърди да метне шала около раменете й.

— Не ходете много далеч — суетеше се камериерката зад нея, докато Кейт слизаше по стълбите и прекоси антрето. — Наистина, мадам, мисля, че не бива да излизате.

— Добре съм. — Лицето й се зачерви, когато мина покрай затворената врата на салона и чу гласа на Джерард. — Ще се върна след час-два.

— Какво да кажа на капитана? — извика Бърди, докато тя отваряше вратата, за да изтича навън. Погледна към камериерката си със свито гърло. Бърди наистина бе силно притеснена.

— Нищо — успя да произнесе, а гласът й заглъхна в края на думата. — Само онова, което казах на теб.

Обърна се и побягна.