Каролайн Линдън
Изкушение в Бат (4)

Четвърта глава

Рано-рано на другата сутрин Джерард тръгна към Лондон. До късно през нощта го разкъсва — от една страна — импулсът да се присмее, да пренебрегне странното предложение на Катрин Хау и да продължи издирването на изнудвача, а — от друга — изкушението да се възползва от нейното отчаяние и да си осигури богата жена, докато тя все още го иска. Впрочем проблемите изглеждаха свързани: докато изнудвачът разполагаше със свободата да причинява още неприятности, Джерард щеше да изпитва отчаяна нужда от предложението на Катрин Хау… Но ако се впуснеше в гонитба на злодея и се провалеше, рискуваше да загуби отличната възможност да получи така желаната финансова сигурност. Беше много малко вероятно да открие друга наследница със сто хиляди паунда. Накрая реши да се увери колко реално е предложението й, при това колкото по-скоро, толкова по-добре. Ако го беше излъгала или бе представила ситуацията в невярна светлина, незабавно щеше да продължи пътя си.

Докато прекосяваше Темза, почти се надяваше на подобно откритие. Побърза да се отправи към Холборн, където се намираше офисът на нейния адвокат. Ако думите й отговаряха на истината… Преди да реши, се налагаше да се увери напълно, но също така трябваше да го направи бързо.

Господин Тайръл имаше семпла, но удобна кантора близо до Кери Стрийт, недалеч от Линкълнс Ин Фийлдс. Досега Джерард не бе посещавал много адвокати и юристи (просто не бе имал необходимост), ала веднага прецени, че господин Тайръл е преуспяващ. Изпрати по прислугата писмото на лейди Хау и своята визитна картичка и не след дълго го пуснаха. Тайръл го поздрави приветливо, изглеждаше сърдечен и спокоен; Джерард обаче не пропусна да забележи проницателния и хитър поглед.

— Как мога да ви бъда от полза, сър? — Тайръл се наведе напред в стола си, слънцето се отрази в кръглите му очила.

— Нуждая се от информация за лейди Хау — отвърна Джерард. — Както е указано в писмото й.

— Да, лейди Хау ме инструктира да отговоря на вашите въпроси изчерпателно и откровено.

Джерард се усмихна. Тайръл не изглеждаше като човек, който би казал и една дума, директен отговор на въпрос, но той го очакваше. Проклети адвокати.

— Откога познавате и сте нает от лейди Хау?

— Първоначално бях нает от баща й — отвърна с готовност адвокатът. — Когато той почина, тя ме помоли да продължа да се занимавам с делата й. За пръв път я срещнах, когато още беше дете.

— Какъв човек беше баща й? — Не бе забравил какво му бе казала тя предишната нощ: баща й много дълбоко уважавал неговия и това била причината да му предложи брак.

— Енергичен. Взискателен. Амбициозен и интелигентен. Не съм срещал друг, който да се справя в бизнеса по-добре от него.

Тези качества обясняваха донякъде защо Холенбрук се бе възхищавал на Дърам; той също притежаваше всичко от гореизброено. Джерард се зачуди дали и дъщерята е наследила тези добродетели, дали бе издялана от същия материал.

— Какъв е произходът му?

— Обикновен. — Тайръл вдигна едното си рамо, без да покаже и следа от изненада при въпроса на Джерард. — Нямам никаква представа кои са били родителите му. Навярно лейди Хау ще ви осветли, но още в младежка възраст, мисля, е започнал да работи като прост работник в мелница, а в последствие тя е станала негова. За двадесет години постигнал забележителни успехи в търговията със стоки и направил състояние от снабдяването на армията.

— Ясно — промърмори Джерард. Имаше специално мнение за снабдителите на армията и то не бе никак ласкаво. — Колко голямо е състоянието му? — попита рязко.

Очилата на Тайръл проблеснаха, когато вдигна глава.

— Почти сто и тридесет хиляди паунда в деня на смъртта му.

Мили Боже. Нима лейди Хау е омаловажила фактите?

— Тридесет хиляди паунда бяха оставени на вдовицата му — продължи Тайръл. — Останалите на дъщерята и нейните наследници.

Не, била е абсолютно точна.

— Изцяло? Не на съпруга й? — Джерард знаеше отлично, че собствеността на една омъжена жена принадлежи на съпруга й. Дори Катрин Хау да си мислеше, че парите са нейни, или й се искаше да са нейни, законът може да не бе съгласен с това.

— Изцяло — отвърна с лека усмивка Тайръл. — Лорд Хау почина три седмици преди господин Холенбрук. Вярвам, че господин Холенбрук е променил завещанието си преди Негова светлост да изстине в гроба.

Значи парите наистина бяха нейни. Една вдовица, толкова независима (при това напълно законно), колкото и един мъж. Защо просто не отхвърли настояването на този племенник да се омъжи за него? Тя каза, че не иска да се омъжва отново, но трябва.

— Простете — подхвана Джерард, опитвайки се да звучи леко объркано и извинително. — Разбрах, че лейди Хау е притисната от обстоятелства. Прозвуча ми така, сякаш е вдовица, наследила голямо състояние, но доста отчаяна.

— Милейди положително е запозната с обстоятелствата достатъчно добре, за да даде добро обяснение за тях.

Джерард осъзна, че несъзнателно трополи с пръсти по ботушите си, затова ги сложи върху коленете си. Тайръл беше толкова хлъзгав, колкото и очакваше да бъде. Нямаше време за подобни глупости. Той се наведе напред и подпря лакът върху бюрото на адвоката.

— Господин Тайръл, тук съм по предложение на лейди Хау, както сте разбрали от писмото й. Изкушен съм да се оженя за нея и бих искал да получа пълна и точна картина за нейното положение. Нямам време да споря с вас или да ви разпитвам с часове, за да открия каквото ми е необходимо да знам и освен това трябва да взема решението си бързо.

— Много добре, капитане — отвърна Тайръл без да трепне, — но лейди Хау е много богата жена с малко опит в управлението на делата си. Очаквам да разберете, че в моето положение на неин адвокат, съветник и изпълнител на наследството на баща й, желая единствено да защитя нейните интереси, доколкото е възможно — включително от обикновени и алчни златотърсачи.

— Нима не го е споменала в писмото си? — попита Джерард с обида в гласа. Търпението му се бе изпарило напълно. — Тя ми предложи брак, а не аз на нея! Ако има опасност някой да бъде измамен, подозирам, че това съм аз.

Най-накрая върху лицето на Тайръл трепна нещо подобно на изненада.

— О.

— Точно така. Както тя изрично призна пред мен, богатството й представлява важен фактор за моето решение, но далеч не единственият. А колкото до самото богатство… — Той вдигна леко едното си рамо. — Имам очаквания за значително собствено наследство.

— И аз така разбрах — отвърна кратко адвокатът, с което подсказа колко добре е запознат с лондонските клюки.

Джерард прогони своя семеен проблем от ума си, за да се фокусира върху належащия въпрос.

— Значи парите са нейни, но има проблем. Става дума за някакъв заем, както разбрах.

— Да. — Очите на Тайръл се присвиха и се заковаха в Джерард. За миг замълча, гледайки надолу към нещо върху бюрото му. Най-вероятно писмото на лейди Хау. Когато ги вдигна, благото, но непроницаемо изражение на лицето му бе изчезнало. Той гледаше Джерард открито и откровено. — Много добре — промърмори, после продължи с нормален глас. — Преди да умре, лорд Хау взе голяма сума на заем от тъста си. Господин Холенбрук не даваше пари охотно; той нямаше много високо мнение за пестеливостта на виконта, но му даде заема заради дъщеря си. Моят клиент не беше глупав човек и поиска да се застрахова. Лорд Хау, отчайващо безразсъден, се съгласи да заложи първокачествена част от своя имот и земя като гаранция. Споразумението предвижда, ако господин Холенбрук умре, преди да му бъде изплатен целият заем, остатъкът да бъде опростен като част от наследството на лейди Хау. Очевидно условието е било прието от лорд Хау, защото по онова време господин Холенбрук беше с разклатено здраве. Ако обаче лорд Хау умреше преди господин Холенбрук, дългът оставаше и гаранцията щеше да бъде конфискувана по всяко време, ако плащането не бъде направено. Точно това се случи. И така лейди Хау стана притежател на гаранцията срещу имота на починалия си съпруг.

— Странно споразумение между тъст и зет.

Усмивката на господин Тайръл беше непроницаема.

— Господин Холенбрук бе започнал да съжалява за брака на дъщеря си. Изглежда за него повече е настоявала госпожа Холенбрук. Тя произхожда от по-висша класа от съпруга си и държала дъщеря й да се омъжи изгодно. Хау имал стара и уважавана титла, притежавал и хубаво имение в Съсекс. Освен това имал страшна нужда от пари. Госпожица Холенбрук му донесе двадесет хиляди паунда зестра. Но за пет години и последният шилинг от нея се стопи. Холенбрук ми призна, че повече няма доверие на лорд Хау и това бе причината да настоява за споразумението и условията в него.

Джерард кимна. Това съвпадаше напълно с думите на Катрин Хау. Предложението й звучеше все по-идеално за неговите потребности.

— За колко пари става дума в споразумението?

— Десет хиляди паунда. Освен това половината от зестрата на лейди Хау трябва да бъде върната, защото тя е останала вдовица без деца. Господин Холенбрук бе изработил много прецизно брачно споразумение. Силно се съмнявам дали новият лорд Хау има средства да се разплати, дори и на части. Върху имотите му има ипотека, а ако загуби земята, най-вероятно няма да може да я плаща.

Ето коя беше причината Люсиен Хау да иска отчаяно да се ожени за нея. Не само щеше да получи остатъка от парите й, но щеше да запази имота цял и непокътнат. От нейния разказ му ставаше ясно, че човекът не е бил нито особено умен, нито особено нежен, когато й е направил предложението си. Не че тя бе много внимателна и нежна, когато му направи своето шокиращо предложение, но той вече можеше да я разбере.

— Какъв човек е Люсиен Хау? — попита.

— Млад — отговори кратко Тайръл. — Арогантен. Стана много нетърпелив и раздразнителен, след като откри колко трябва да плати на лейди Хау. Веднага след смъртта на чичо си ме посети, твърдейки, че бил настойник на лейди Хау, и поиска да му прехвърля контрола върху парите й.

— Съмнявам се тя да се е съгласила.

Тайръл кимна в знак на съгласие.

— Новият виконт Хау напусна кантората ми силно разочарован.

— Значи двадесет хиляди паунда са обвързани с този заем — продума бавно Джерард. — Останалите осемдесет хиляди по салдото така или иначе са нейни. Как са инвестирани?

— Сигурно и безопасно — увери го с две думи Тайръл.

Джерард се усмихна.

— Отлично. Благодаря за отделеното време, сър.

Той излезе от кантората на адвоката и тръгна из града. Тайръл отговори на основния му въпрос за парите на Катрин Хау, но само това не беше достатъчно. Нейното семейство започваше да се очертава като толкова хитро и проницателно, колкото неговото. Хау трябва да е бил твърде безскрупулен и хлъзгав в очите на Холенбрук, щом последният е поискал такава голяма гаранция от него, а наследницата му бе още по-добра. Джерард не се плашеше от смелите действия, но се опитваше да избягва глупавите, ако подобно нещо въобще бе възможно. С какъв човек щеше да се сблъска в лицето на Люсиен Хау, ако се оженеше за Катрин? Защото Джерард със сигурност не възнамеряваше да обърне гръб на двадесет хиляди паунда.

Тръгна по Оксфорд Стрийт към Кавендиш Скуеър, където почука с чукчето на вратата на граф Доулинг.

Както и очакваше, въпреки ранния час го поканиха веднага. Икономът го заведе право в спалнята на графинята, където дамата все още беше по халат.

— Джерард! Ах ти, лошо момче! — извика тя, като протегна и двете си ръце към него. — Бил си в града вече няколко дни и не дойде да ме видиш!

Той се разсмя, докато я целуваше по бузата.

— Но сега съм тук и със сигурност съм по-бърз от Едуард и Чарли.

Тя направи физиономия и махна с ръка.

— Едуард ще се обади своевременно. Положително има списък със задачи и в него е записано „Да посетя старата си леля“. Ела, седни, ще пием чай. И ще закусим, ако си гладен.

Джерард придърпа един стол.

— Значи ще почакаш известно време. Едуард винаги се грижи първо за бизнеса преди удоволствието, а посещението при теб носи само удоволствие.

Тя се разсмя и се настани на поднесения от него стол. Без да пита, Джерард взе шал от близкия скрин и зави с него раменете на леля си. Тя го погледна раздразнено, но не каза нищо. Той се настани срещу нея.

— Е, какво искаш да знаеш? — попита леля му, когато прислужникът поднесе чая и се оттегли с поклон от стаята. — И ти, и братята ти никога нямате време за старата си леля освен ако не искате нещо.

— Винаги имам време за най-красивата дама в Лондон — възмути се той. — По-скоро ти нямаш време за мен, с всички тези ухажори наоколо. Не знам как граф Доулинг издържа.

Маргарет се усмихна. Дори на седемдесет години тя все още беше хубава. Косата й бе избеляла от златисто русо в чисто сребристо, а лицето й бе в мрежата на фини бръчици, но все още беше стройна, слаба и изправена както на сватбения си портрет, нарисуван преди близо четиридесет години. Човек трудно би повярвал, че е била почти стара мома, останала неомъжена до тридесетата си година, когато по-големият й брат Франсис — бащата на Джерард, неочаквано наследил херцогството Дърам. За една нощ Маргарет се превърнала в една от най-желаните моми в Англия с огромна зестра от брат си, а графът на Доулинг я грабнал за има-няма няколко седмици.

— Ухажори! Това са внуците ми, разбойнико!

Джерард се разсмя. Братовчед му Филип, единственото дете на Маргарет, имаше четирима сина, всички под двадесет години.

— Смея да се усъмня, че не само те посещават.

— Брат ти Чарли е единственият красавец, който не ми е син или внук, но редовно идва да ме види. — Тя наля чаша чай и я сложи пред него. — Но дори и той идва, за да сподели светските клюки.

— Чарли? — Джерард искрено се изненада от действията на мързеливия си брат: да намери време да посети леля им. Сети се обаче за отдавнашното си откритие, че всеки опит да се разберат постъпките и мотивите на Чарли е лудост. — Забравил е да ми спомене за тези посещения.

— Да. Всеки втори вторник и винаги с прекрасен букет цветя. — Тя впери поглед в празните ръце на Джерард, което инстинктивно го накара да ги скрие в скута си под масичката. Маргарет се разсмя. — Не ставай глупав. Очарована съм да те видя със или без цветя. Но аз те познавам, младежо. Чарли идва, защото няма какво друго да прави. Ти, обаче, винаги имаш задачи и нямаш търпение да ги изпълниш. Та, питам те още веднъж — какво искаш?

— Дойдох да ти се извиня, задето те приемам за даденост — отвърна той, отново унижен от проницателността на леля си. — Но признавам, надявах се да ми помогнеш.

— Разбира се, стига да мога. — Тя вдигна вежди. — Какво те интересува?

— Нещо за виконт Хау от Съсекс. Напоследък титлата е минала в други ръце — от чичото към племенника.

— Ти за чичото ли искаш да знаеш?

— Не, за племенника. Люсиен Хау — уточни Джерард. — Макар че всичко, което би ми казала за чичото и неговата вдовица, ще ми бъде от полза.

Маргарет потопи лъжичка в рохкото яйце и си взе деликатна хапка.

— Чичото — Томас Хау, беше пройдоха и непрокопсаник. Любимци му бяха конете, но не съм сигурна. Веднъж Филип бил с него на конни надбягвания и Хау дойде вкъщи, изпускайки огън от ноздрите, с твърдението, че му дължи пари. Доулинг го прогони, защото се опитвал да се възползва от момчета, които още не са влезли във владение на парите си: Филип бе едва на осемнадесет и погрешно бе решил, че е достатъчно голям да бъде обран.

— А Филип винаги ни бе даван като пример за подражание! — поклати глава Джерард с подигравателно съжаление.

Тя размаха шеговито пръст към него.

— Филип е добро момче. Бракът го промени забележително. Време е и ти да се замислиш по въпроса.

— Нали това правя. Мисля. — Усмихна се като видя изуменото изражение на леля си. — Точно затова се интересувам от всичко за лейди Хау… като потенциална невеста.

Маргарет остави бавно лъжичката.

— Сериозно ли говориш, Джерард?

— Да, лельо, съвсем сериозно.

— Добре, признавам, че е последната жена, която очаквах да избереш — промърмори тя, все още изучавайки го изненадано. — Лейди Хау… Много по-млада от съпруга си, така мисля. Дъщеря на търговец на едро? Или на занаятчия? Нещо такова. Хау се ожени заради парите й, разбира се. Не твърдя някога да съм я виждала. Със сигурност никога не се е появявала в Лондонското общество. — Този път го погледна намръщено. — Но щом искаш да се жениш за нея, Джерард, редно е да знаеш много повече от мен.

— Не се измъчвай напразно, лельо. Опитвам се да науча.

Маргарет въздъхна и се облегна назад.

— Значи ще се ожениш заради парите й, нали?

Джерард обичаше леля си и я уважаваше безкрайно, ала този път се ядоса сериозно.

— Не съвсем — отвърна кратко. — Но ще бъда глупак, да не взема пред вид богатството й, особено с оглед на новите обстоятелства около нашето семейство.

Изражението й се промени.

— О, да — раздразнено се съгласи и графинята. — Почти бях забравила за това.

Той би трябвало да е щастлив. Скандалното наследство от баща му не излизаше от ума му от мига, когато адвокатът неохотно разкри истината пред него и Едуард. С последния си дъх херцогът на Дърам ги молеше за прошка, но не бе имал куража да признае греха си сам. Бе оставил на адвоката да съобщи на синовете му за възможността да бъдат лишени от наследство, да бъдат обявени за незаконородени, за копелета, да им отнемат името Дърам, имението и всичко, свързано с тях.

— Да — прошепна. — Ако можехме да забравим и ние. Но след като е невъзможно, се налага да имам предвид лейди Хау.

— Разбира се — съгласи се веднага леля му. — Разбира се, че се налага. Не знам какво е мислил баща ти… — Поклати глава. — Когато чух слуховете, се опитах да си спомня дали не съм подочула нещо, но бях много млада. Беше толкова отдавна!

Джерард се заигра с чаената чаша. Леля му, естествено, е била там преди шейсет години и е била достатъчно голяма, когато баща му се е оженил тайно за актриса на име Дороти Коуп. Нали Маргарет е сестра на баща му? Защо да не й е казал нещо, обясняващо постъпката му.

— Никога ли не си подозирала за този брак?

— Ни най-малко, но тогава бях още дете. Франсис отиде в Лондон, когато бях на девет години, най-много на десет. Никой от нас нямаше новини от него, въпреки че не беше тайна колко луда глава беше и доста див, еее… като всеки млад човек. — Въздъхна и се усмихна горчиво. — Аз бях добра сестра. Не знаех какво прави и не задавах неуместни въпроси. Отговорите положително щяха да попарят ушите ми като с вряла вода.

— Със сигурност изгориха нашите. — Той прекара ръка по лицето си в опит да потули кипящия гняв към баща си.

— Баща ти имаше големи колебания относно брака — продължи по-бавно леля му. — След като наследи титлата, си спомням как го дразнех, че вече няма избор и трябва да си намери жена, а той абсолютно непреклонно твърдеше обратното. Вероятно е страдал, защото сърцето му е било разбито, когато е бил много млад. Така си мисля. Понякога мъжете също са дълбоко наранени и страдат, макар винаги да твърдят обратното… Но, когато срещна майка ви… — На лицето й трепна замечтана усмивка. — С нея той се превърна в друг човек. На всички беше ясно, че я обича и тя него — също. Годините на съвместния му живот с Ан бяха годините, през които съм го виждала най-щастлив.

Джерард наведе глава, отново разстроен от чуждите спомени за майка му. Това почти погаси гнева към баща му, но с нищо не промени сегашното му положение.

— Едуард нае адвокат, за да се опита да оправи кашата.

— Според мен няма да отнеме много време! — Леля му си пое дълбоко въздух и кимна решително. — Коя е била тази жена? Никоя. Кой съд ще анулира брака на майка ти… и ще оскърби цялото семейство, като ви нарече незаконородени? Нещата ще се успокоят и ще се наредят във ваша полза. Всичко друго е просто немислимо.

— Не съвсем, ако братовчедът Огъстъс се появи и предяви правата си.

Маргарет сви рамене.

— Бог да е на помощ на Дърам, ако Огъстъс сложи мръсните си ръце върху имението. Той беше такъв ужасен младеж! Целият този клон от семейството ни бе отвратителен и напълно пропаднал, от край до край.

В същото време Джерард си мислеше колко по-голяма отколкото за херцогството ще бъде неговата загуба, ако Огъстъс наследи титлата.

— Споделям надеждите ти, лельо, но не и увереността ти. А колкото до лейди Хау…

— О, да! — промърмори тя и погледът й стана по-резервиран. — Хау умря миналата година, така мисля. Не си спомням нито от какво, нито кога. Новият виконт е хубаво момче, млад и сериозен. Старият Хау, в известен смисъл, беше дявол, но наследникът му е точно обратното, доколкото чух. — Погледна го и на лицето й се появи приятна усмивка. — Но ти, разбира се, е добре да питаш Клариса! Тя знае всичко за всички и с най-голямо удоволствие го споделя. Обикновено всяка сутрин минава оттук. Защо не изчакаш и не я попиташ?

Последното желание на Джерард бе да седи и да си бъбри с едрогърдата приятелка на леля си — лейди Клариса Еклестон. Тя беше заклета клюкарка и винаги съумяваше да научи за живота на другите хора далеч повече от който и да било друг. Нямаше начин да не се е пръскала от любопитство по повод скандала с баща му, но вероятно го обуздаваше от уважение към лейди Доулинг. Не искаше да си признае, но тя наистина бе идеална за целите му. Ако някой можеше да му каже нещо за лейди Хау, това беше лейди Еклестон.

— Добре — съгласи се Джерард, макар й не особено ентусиазирано.

Леля му само се усмихна и го изпрати до вратата.

— Повярвай ми — извика след него, докато той тръгна към стълбите. — Клариса ще знае всичко, което те интересува.