Каролайн Линдън
Изкушение в Бат (5)

Пета глава

Джерард отиде в приемната, за да изчака лейди Еклестон, докато леля му се облече. Икономът донесе кафе — вдигаше пара и бе много силно. Той взе чашката и застана до прозореца, връщайки се мислено към сутринта.

Първото и най-важно нещо бе, че лейди Хау наистина е много богата, както му обясни. Това беше основната й привлекателна черта, дори ако се допуснеше неприятния момент, че двадесет хиляди паунда все още не бяха изплатени. Джерард смяташе за възможно да се оправя прилично с шест-седем хиляди на година — на толкова щеше да възлиза доходът от нейното наследство, комбиниран с полагаемия му се дял от зестрата на майка му. Щеше да продължи безпрепятствено военната си кариера. Най-вероятно съпругата му би предпочела да направи точно това. Между тях очевидно няма привличане, а и дамата по никакъв начин не подсказа желание това положение да се промени. Катрин Хау, както изглежда, не искаше да я докосват, което упражняваше точно обратния ефект върху него — амбицираше го да опита, само и само за да види какво ще стане. По време на цялата среща тя остана увита в мантията си и той нямаше никаква представа каква е фигурата й. Нямаше ли да бъде наистина велик номер на съдбата, ако се окаже женен само заради парите на жена с обикновено лице, но с фантастично тяло, което ще го остави без дъх и полудял от желание?

Но не това беше най-важното. Тя имаше парите, а той се нуждаеше от тях. Какво друго би могла да му донесе? Осигурен, спокоен живот или безкрайни главоболия с този проклет заем? Каква жена беше тя — сприхава и властна, контролираща, набожна и деликатна, кротка, покорна и смирена? Джерард нямаше голям избор, но предпочиташе да знае в какво се забърква, преди да се обвърже с нея.

Лейди Еклестон пристигна, когато Маргарет слезе в салона при него. Беше точно каквато си я спомняше — толкова пълна, колкото леля му бе слаба, и два пъти по-приказлива. Очите й светнаха, когато го видя, и няколко минути той понася мъжествено суетнята й, докато тя го разпитваше за здравето, за братята му, за духа им след смъртта на баща им, дори се поинтересува какво е предприел командирът му по повод врявата, вдигнала се около Дърам. Например дали военните се оттеглят, за да оплачат смъртта на някой близък. Да, те му позволиха отпуск, но само след като им обясни заплетените обстоятелства и евентуалната необходимост да продаде чина си, ако не успее да уреди въпроса. Това беше война, в края на краищата. А на война като на война.

— Джерард се съгласи да поседи днес с нас, защото се нуждае от теб, Клариса — обясни Маргарет, като му се усмихна мило.

Устата на гостенката оформи едно перфектно „О“, изразяващо задоволство.

— Наистина ли? Как така?

Той отвори уста да отговори, но тя продължи.

— Има ли връзка с ужасните слухове около баща ти? Това беше такъв шок за скъпата ти леля! Да чуе такива неща за брат си! Беше напълно съсипана, млади човече, напълно съсипана! Надявам се ти и братята ти да сте предприели необходимите действия, за да спрете тези гнусни приказки, които се носят из Лондон. Това не е полезно за здравето на скъпата Маргарет!

Джерард погледна тревожно леля си, а тя само махна с ръка и въздъхна.

— Стига, Клариса! Здравето ми си е наред. И моля те, не говори за… всички тези безобразни клюки. Той иска да научи нещо за една дама.

— Дама? — Клариса Еклестон въздъхна. Лицето й светна от задоволство. — Коя е дамата, скъпи?

— Слушайте сега, лейди Еклестон, не бива да казвате нито дума на никого — предупреди я сериозно Джерард. — И през ум да не ви е минало! Настоявам.

— Разбира се, разбира се — извика тя. — Дори не си го мечтая!

Той се опасяваше, че си мечтае точно това и няма да е по силите му да я спре да не разкаже на всички в Лондон за интереса му към лейди Хау.

— Интересувам се от една дама — започна с проблясък на вдъхновение. — Но ако тя ме отхвърли, нали знаете… заради неприятностите около баща ми… — Спря рязко, симулирайки неочаквани емоции.

— О! — въздъхна лейди Еклестон, а очите й се окръглиха и заприлича на бухал. — Напълно разбирам. Няма да отроня нито думичка!

Той всъщност нямаше много голям избор. Отправи поглед, изпълнен със страдание към леля си, която го бе въвлякла в това, и прочете наум една молитва дано поне тя да успее да внуши дискретност на приятелката си.

— Благодаря, лейди Еклестон. За мен е огромно облекчение да знам, че мога да разчитам на вашето разбиране.

— Чудесно! Да чуем тогава. Какво искате да знаете? Коя е щастливката? — Тя се въртеше в стола си, носът й буквално трепереше като на малко ловджийско куче — ретривър, тръпнещо в очакване да подгони плячката.

— Лейди Катрин Хау — произнесе Джерард, опитвайки се да прогони мисълта за приликата на лейди Еклестон с куче. — Всичко. От игла до конец.

— Хау, Хау… — промърмори тя, лицето й се напрегна от концентрация. — Знам това име…

— Помниш го, Клариса — обади се Маргарет. — Младият фанатик.

— О, да, Люсиен Хау! — Очите й светнаха от задоволство. — Помня го, разбира се. Та какво искате да знаете за него?

— Всъщност се интересувам от лейди Хау — отвърна той. — Но какво ще ми кажете за Люсиен Хау?

— Истински пуритан — отговори веднага тя. — Трябвало е да се роди преди един-два века. Може би е с калвинистите или с методистите, или с някоя друга група подобни фанатици, които не искат нито да танцуват, нито да пеят, и отричат дори панделките върху дамските бонета. Колко жалко, наистина, защото е хубав младеж и е прекалено млад, че да бъде такъв сухар по отношение сладостите на живота.

— Значи не е безделник.

— Не, не, въобще не е. — Лейди Еклестон подаде чашата си за още чай, Маргарет я напълни и гостенката посегна за втора бисквита. — Точно обратното. Както чувам, бил абсолютно посветен на новата си титла и отговорности. Малко срамно наистина един красив млад виконт да е толкова скучен. Какво става с младежите в днешно време? — Тя цъкна с език и поклати глава, при което избелелите й червеникави къдрици се разклатиха. — По мое време един хубав млад джентълмен нямаше да прекарва вечерите си на религиозни сбирки, вместо да оре собствените си полета. Да седиш и слушаш проповеди по цял ден уврежда далака и води до меланхолия, така казваше баща ми. Но той беше от вигите^[1], либерал, нали знаете, че те не си падат много по религията.

— Значи имението е проспериращо? — Джерард долови колко лесно разговорът би излязъл от контрол и да го хванат в капана да обсъждат добрите маниери, ако не направи усилие да върне нещата в правилните релси.

— Хм. — Малката кръгла уста на лейди Еклестон се задвижи бързо нагоре-надолу, докато дъвчеше бисквита. — Поне така мисля. Никой не говори за разруха или разорение, а както знаете, единственото по-вълнуващо нещо от ново богатство е предстоящият фалит.

— Да — съгласи се сухо Джерард. — Вече се сблъсках с това. Но какво ще кажете за лейди Хау?

Тя пъхна последната бисквита в устата си. Очите й станаха замечтани и блуждаещи, докато размишляваше.

— Не знам много — продума накрая. Звучеше изненадана и разочарована от собствения си провал. — Съмнявам се дори дали е идвала в Лондон. Дъртият Хау беше тук всеки сезон, разбира се, но ако е водел и жена си, щях да си спомня. Той със сигурност накара всички да мислят, че тя е с деликатно здраве или болезнено срамежлива, или нещо подобно. Имаше слухове, че била обезобразена в лицето или с деформирана фигура, но лично аз се съмнявам. Хау беше прекалено горд, за да се ожени за някоя вещица, пък била тя и с огромно състояние. Но аз лично никога не съм я виждала. Познавах майка й — Мери Холенбрук. Искате ли да чуете нещо за нея?

Джерард се поколеба, но кимна. Всяко зрънце беше важно при положение че не знаеше абсолютно нищо.

Лейди Еклестон му отправи ослепителна усмивка и си пое дълбоко въздух преди да започне.

— Тя беше истинска красавица! Семейството било бедно, баща й обаче бе барон, откъдето произтичаше нейната гордост. Е, не чак толкова голяма гордост, след като се бе омъжила за търговец или нещо подобно. Той вече бил богат, когато се оженил за нея, после станал много, много, сто пъти по-богат. Трябва да спомена, че подобни бракове не издържат дълго. По-добре е булката да донесе пари в благородно семейство. Тогава всички са щастливи. Ако благородно момиче се омъжи само защото мъжът е богат, какъв е смисълът? Каква е ползата? Ще имат връзки в обществото благодарение на нея, но резултатът пак ще е същият. Просто още търговци.

— Лейди Хау е направила първото: донесла е пари в благородна фамилия — прекъсна я Джерард. — Но аз открих, че не е била щастлива.

Жената сви рамене.

— Е, да, за нейно нещастие, но поне това е правилният ред на нещата. Човек никога не може да разчита на щастие в брака. То е абсолютно непредсказуемо, както всичко, свързано с мъжете. Но госпожа Холенбрук… Тази жена, мисля, беше разочарована от дъщеря си. Всички красавици са разочаровани, когато дъщерите им са по-обикновени. Ето защо е подкрепила брака с лорд Хау. В младостта си Хау беше красив мъж, но се ожени някъде след четиридесетте, ако не и повече.

Тя спря да си поеме дъх.

— Бедната млада дама — въздъхна Маргарет. — Колко тъжно да си богата наследница и да те тикнат в ръцете на мъж, достатъчно стар да ти бъде баща.

— Вероятно единствен той се е съгласил да я вземе.

— Клариса, отлично знаеш, че заради огромната зестра дори с рога на главата пак ще си желана булка.

Лейди Еклестон се разкикоти като момиче.

— Това е самата истина! И ме кара да вярвам, че наистина е с огромен рог на челото, защото Хау не може да опази и четвърт шилинг, ако някой не го зашие в ръкавицата му.

— Но тя е уважавана дама, нали? — попита Джерард в последен отчаян опит да научи нещо полезно. — Не е видна красавица, наясно съм. Има голямо богатство — и с това съм наясно, но се интересувам от характера й и какво е положението й.

От силното напрежение лицето на лейди Еклестон почервеня. Джерард буквално виждаше как колелцата се въртят в мозъка й, докато търсеше парченце информация за Катрин Хау.

— Предавам се, просто не знам — призна най-накрая с въздишка тя. — Тя въобще не се е появявала в обществото или ако го е правила, е толкова незабележима, че никой не говори за нея.

— Но сега е в Лондон — промърмори той, сякаш на себе си. — Чудя се защо…?

— Какво? — Старата клюкарка се наежи. — Богата вдовица в града? Трябва да науча повече по въпроса.

— Клариса! Джерард обмисля да се ожени за нея — напомни Маргарет на приятелката си. — Обеща да не казваш нито дума никому.

Тя сви устните си в знак на оскърбление.

— Разбира се, Маргарет — възкликна гостенката. — Но каквото науча, веднага ще го съобщя на скъпия ни Джерард!

Адвокатът. Но разбира се, осъзна Джерард; тя е в града, защото парите сега са нейни. Сигурно е искала да се срещне лично с господин Тайръл или е било необходимо да подпише документите. Освен това Люсиен Хау се надяваше да изготви брачен договор. Тайръл спомена, че младият виконт Хау ще го посети в скоро време.

— Извинете ме, лейди Еклестон — намеси се той, прекъсвайки добродушната препирня между леля си и приятелката й. — Случайно да знаете къде са отседнали Хау?

— Площад „Портман“, номер десет — без да се замисли, отговори тя.

Дори не искаше да научи откъде го знае. В главата й се съдържаше удивителен каталог с информация за различни хора.

— Дами, за мен беше голямо удоволствие. Моля да ме извините, обаче трябва да вървя.

— Но разбира се, скъпи! — Леля му Маргарет стана и поднесе бузата си за целувка. — Поне ми пиши от време на време, ако не ти достига търпение да ме посетиш.

Той се усмихна.

— Така и ще направя, лельо. — Поклони се на лейди Еклестон. — Благодаря ви за помощта, мадам.

— Разбира се! Готова съм на всичко за красавец в червен мундир! — изкиска се тя.

Джерард излезе от дома на леля си и спря за миг на тротоара пред къщата. Все пак от посещението му имаше полза, реши той, макар да не научи почти нищо за евентуалната си съпруга. Предпочиташе да знае повече за нея, но ако лейди Еклестон щеше да бъде източникът му, изглежда беше по-добре да не чува нищо. За миг обмисли възможността да се върне в Дърам Хаус на площад „Бъркли“, но отхвърли идеята. Вече беше казал довиждане на братята си. Вероятността Едуард да знае нещо повече за лейди Хау и семейството й бе почти нулева, защото той се движеше в лондонското общество от по-малко време и от самия Джерард. А дори Чарли да знае нещо, нямаше да сподели нито дума, преди да научи причината за интереса му. А той не възнамеряваше им казва за Катрин Хау, докато… или едва когато се наложеше.

Затова обърна коня си към площад „Портман“. Минаването покрай къщата й едва ли щеше да му подскаже нещо повече, но трябваше да прави нещо, докато обмисля следващия си ход. Уговориха се тя да се върне след три дни, за да чуе отговора му. Предупреди го да не я търси и да не се обажда, а щеше да бъде далеч по-лесно. Не беше приемливо, разбира се, една дама да посещава късно през нощта мъж, който не й е роднина, и макар жените рядко да предлагаха брак на мъжете, Джерард беше сигурен, че са се случвали и по-странни неща. Занимаваше го обаче друг факт: тя бе избрала именно него, а въобще не го познаваше… В това нейно решение съзираше нещо повече от възхищението й към баща му. Напълно отхвърли причината за успешната му военна кариера; беше само капитан и нямаше особени шансове да прояви голяма дързост и храброст. Вероятно виждаше перспектива да се свърже с една от най-известните благороднически фамилии на Англия, като се възползва от разразилия се скандал с първия брак на баща му. Оказа се трудно да повярва в подобно предположение. Много мъже от добри и благородни фамилии щяха да бъдат щастливи да приемат предложението и богатството й. Към това се добавяше рискът начинанието й да се превърне в зрелищно лош спектакъл, ако нещата в съда се развият зле за него и братята му и го обявят за незаконороден.

Той продължаваше да се пита какво бе довело лейди Хау до неговата врата. Трябва да е била много отчаяна, за да го направи, и вероятно се страхуваше от последствията, ако бъде открита. Предпочиташе смъртта пред брака с племенника на починалия й съпруг. Така каза и кой знае защо Джерард й повярва. Беше вдовица без баща и без братя. Значи беше свободна и независима, доколкото бе възможно за една жена. Освен това не беше бедна, което със сигурност й даваше свободата, немислима за много вдовици. Защо просто не откаже да се омъжи повторно и не използва богатството си, за да си купи къща? Не беше нито безхарактерна, нито слаба; честното й и смело предложение към него го доказваше.

Отново се замисли върху коментарите на лейди Еклестон. Красивата й, суетна майка, бе разочарована от обикновената си дъщеря. Обикновена или не, тази дъщеря бе сключила блестящ брак, поне като обществено положение. Ако Люсиен Хау е успял да убеди майката, то Катрин Хау сигурно нямаше никакви съюзници в къщата, освен придружилата я прислужница. „Религиозен фанатик“, така го нарече лейди Еклестон. Фанатиците не се славеха нито с толерантност, нито с благородна и прощаваща природа, нито с благ характер дори ако по петите ги преследва финансова катастрофа. Ако новият лорд Хау бе твърдо решен да се ожени за Катрин, за да спаси имението си, сигурно щеше да бъде бесен от опита й да си уреди друг брак, при това сама. Джерард имаше чувството, че при евентуална женитба с Катрин Хау щеше да си има работа с Люсиен Хау повече от веднъж.

Не точно такова бъдеще желаеше той. Търсеше да се ожени за богата наследница, за да си улесни живота, а не да го направи по-труден. От друга страна, лейди Хау имаше много повече пари от неговите очаквания, дори ако Люсиен Хау никога не върне и едно пени от дълга си. Дали сто хиляди паунда заслужават да се сблъска с един сърдит, яростен и най-вероятно разгневен виконт? Или осемдесет хиляди паунда в по-неблагоприятния случай, ако проклетият заем не бъде върнат?

Джерард бе напълно сигурен, че отговорът му, за добро или зло, ще бъде „да“.