Каролайн Линдън
Изкушение в Бат (18)

Осемнадесета глава

Кейт прие с огромно задоволство поканата на Кора Фицуилям за разходка. Обзета от нетърпение и радост, че има приятелка на своята възраст, тя веднага изпрати потвърждение и още същия следобед двете излязоха.

Кора се оказа страстна туристка. Предложи да се качат на Бийчин Клиф — изгледът от скалата бил великолепен — и Кейт се съгласи. Двете прекосиха реката и се изкачиха до върха на скалата, надвиснала над южната страна на града. Оказа се по-стръмна, отколкото изглеждаше отдолу, откъм безопасните улици, и Кейт, без никакъв опит в катеренето, се задъха силно, докато стигнат до върха; често спираше, за да си поеме дъх. Без следа от умора Кора я водеше към определено място.

— Ще видиш целия Бат като на длан — обеща, смеейки се тя. — Хайде! Ако сега седнем тук, няма да ме вдигнеш поне час, а гледката оттам е далеч по-красива.

За Кейт беше все едно къде ще седи на хълма и откъде ще се наслаждава на гледката, стига пулсиращите й от болка крака да си отдъхнат. Остави се обаче Кора да я замъкне до желаното място и наистина бе възнаградена за усилието.

— Боже, каква красота! — възкликна тя.

Градът лежеше в краката им, сгушен като в гнездо на завоя на река Ейвън. Приличаше на мозайка от бели камъни и покриви от тъмносиви шистови плочи, пръснати сред заобикалящите го зелени хълмове. Улиците се развиваха като спирала, започваща от Енорийската църква в центъра. Оттук човек виждаше надалеч, на мили разстояние, и за миг тя се почувства почти замаяна от безкрайното пространство пред себе си.

— И аз мисля така. — Кора нареди на лакея да разстеле одеяло върху тревата и се настани на него. — Понякога седя тук цял ден.

Кейт приближи към нея и също седна, задържайки дъха си за миг, защото краката й пулсираха от умора.

— Аз със сигурност ще седя целия ден.

— Слизането надолу е много по-леко — усмихна се Кора. — Но те разбирам. Когато се качих за пръв път, се опасявах, че никога няма да мога да сляза долу. — Сви коленете си в не особено прилична поза с крака и ги обгърна с ръце, докато се наслаждаваше на гледката. — Сега идвам всяка седмица, ако времето позволява. — Погледна я с ослепителна усмивка. — Макар и без такава приятна компания.

— Тук е много спокойно. — „И усамотено“ помисли си Катрин. Това уединено място й харесваше — спокойно, красиво и не се чувстваше скучна или непохватна. Но тя по природа си беше спокойна. Учуди се какво привлича жизнерадостната Кора да се усамотява тук всяка седмица. — Благодаря за поканата да дойда с теб.

— Глупости! Толкова се радвам да имам приятелка, която оценява природата. Повечето хора мислят само за клюките в Бат, също както в Лондон, доколкото разбрах. Това е уморително и досадно.

— От дълго време ли си тук?

По лицето на спътницата й премина сянка на скръб.

— Откакто Дани беше ранен миналата година. За него щеше да е прекалено тежко да прекара зимата съвсем сам, изолиран в провинцията.

— Да — съгласи се тихо Кейт, спомняйки си своите години, прекарани в имението Хау в Съсекс. Дори тя ги намираше за мрачни и потискащи. — Знам колко тежко може да е уединението.

— По-добре ти ми разкажи за Лондон, защото никога не съм била там — смени с въодушевление темата Кора.

Кейт се усмихна унило.

— Това беше второто ми посещение в Лондон и не бе по-щастливо от първото. Да ти призная, нямам впечатление от града, за да ти го опиша. Когато отидохме там тази година, все още бях в траур за починалия ми съпруг.

— О, скъпа — въздъхна Кора. — Прости ми… нямах представа…

— Не, спокойно! Не става въпрос… — Тя млъкна покрусено. — Исках само да кажа, че не съм се наслаждавала на удоволствията, които предлага Лондон.

— Грешката е моя. Прости ми за любопитството.

— Как би могла да знаеш? — попита Кейт, избягвайки разтревожения поглед на Кора. — В интерес на истината, не си мисли, че си ми причинила болка. Всъщност не съм страдала и това не беше траур в същинския смисъл на думата. Не обичах първия си съпруг. Ние практически не се познавахме. Неговата смърт е просто още едно от безкрайните му дълги отсъствия. — Погледна към града под тях. — Бат ми харесва повече от Лондон.

— И ти го превзе с щурм! — Кора смени темата за голямо облекчение на Кейт. — Когато ти и капитанът се появихте онази вечер в „Асембли Румс“ дори Дани каза, кълна се, че би искал да може да танцува.

— Бих била много щастлива да танцувам с него. — Кейт се поколеба. — Тогава ти също щеше да танцуваш.

Кора вдигна ръка с престорен ужас.

— Хайде сега и ти! Не вземай неговата страна. Няма да танцувам нито за неговото удоволствие, нито дори заради теб.

— Но разбира се! Трябва да танцуваш за своето удоволствие!

— Точно така — съгласи се Кора, преди Кейт да завърши изречението. — Но на мен танците не ми доставят удоволствие.

Внезапно, в мигновен проблясък на прозрение, Кейт осъзна защо Кора не иска да танцува и защо идва на този връх, за да бъде сама.

— Ти си обичала много съпруга си, нали?

Устните на Кора трепнаха, но усмивката й не изчезна.

— Много. — Тя погледна някъде встрани, скривайки очите си. — Маркс! Донеси кошницата за пикник, моля.

Прислужникът, излегнал се под сянката на близките дървета, стана, за да изпълни нареждането.

— След изкачването на хълма винаги огладнявам — увери тя Кейт. — Дано и ти си гладна колкото мен, иначе ще изям целия обяд.

Кейт се разсмя, приемайки рязката смяна на темата. Тя потвърди, че също е много гладна. Двете извадиха от кошницата студеното месо и ягодите. Тази жена много й харесваше и започваше да мисли, че двете имат нещо твърде общо, независимо от различните характери. Кора се притесни, задето й е причинила болка с неволен въпрос, довел до споменаване на починалия лорд Хау. Кейт, все пак запозната с чувствата на една вдовица, забеляза следите от силна болка в новата си приятелка. Джерард се бе ограничил само да спомене, че е вдовица на морски офицер. За миг тя си представи възможността нейният съпруг да не се върне от следващата военна кампания. Всичко, което щеше да й остане от него, щяха да са спомените за седмиците, прекарани в Бат, и съболезнователно писмо от неговия командващ офицер. От тази мисъл сърцето й се сви, а очите й се замъглиха. Разтреперана, тя побърза да отпъди страшната мисъл.

— Трябва да посетя ателието на госпожа Годар — продължи, хващайки се за първата хрумнала й весела тема. — Гардеробът ми е все още много оскъден.

— Наистина? — Очите на Кора светнаха от удоволствие и облекчение, сякаш тя също беше щастлива да загърби тъжните мисли, навяващи сълзи. — Тя е отлична шивачка. Съветите й винаги са полезни и отговарят на моите желания.

— А аз дори не знам какви са моите желания — призна си Кейт. — Толкова дълго ме убеждаваха, че тъмните и безлични цветове като сиво и бежово ми приличат, а открих… най-неочаквано за себе си открих, че предпочитам синьо, зелено и други ярки цветове.

— Спокойни цветове! Глупости! — възкликна Кора. — Не, разбира се, че не! Онази вечер синята рокля ти отиваше страхотно. Кой ти е казвал, че бежовото ти прилича повече?

Кейт прехапа долната си устна.

— Майка ми.

— О… — Кора сложи ръка на устата си. — Е, не всяка майка има нюх и поглед за тези нещата.

— Моята има — увери я Кейт. — Тя е далеч по-красива от мен.

Кора я загледа с недоверие.

— Бежово значи?

— Капитанът предложи да си поръчам червена рокля.

— Ами да! Едно рубинено червено ще изглежда прекрасно върху теб — съгласи се замислено Кора, наблюдавайки Кейт. Между веждите й се появи тънка бръчица, подсказваща концентрация. — Но не от онези ярки, крещящи червени тонове. Госпожа Годар разполага с голямо разнообразие от коприни, съвсем наскоро доставени. О! — Лицето й светна. — Има един топ с блестяща златиста коприна! Ще изглежда страхотно върху теб!

— Златиста?

— За Бога, да! С перли върху корсажа и яркочервена гарнитура, може би… — Тя избухна в смях. — Иска ми се да скоча от скалата направо в магазина!

— Наистина ли? — Кейт се усмихна колебливо. Почти никога не беше си поръчвала дрехи сама; майка й винаги успяваше да контролира процеса. Идеята да поръча рокля, както я описа Кора, звучеше толкова привлекателно. Новата й приятелка винаги изглеждаше прекрасно облечена, дори днес в костюма за катерене в планината. Кейт, доволна от новите рокли, които вече бе получила, изпитваше желание да си поръча още.

— Моля те, ела е мен и ми помогни със съветите си! Искам го повече от всичко на света.

— Приемам с радост. Шивашкото ателие е най-любимото ми място на земята.

Кейт огледа хълма.

— След това място.

Кора се усмихна и двете размениха погледи, пълни с разбирателство.

— Да. След това.

След няколко дни вещите на Кейт пристигнаха от Лондон. За нещастие заедно с тях пристигнаха майка й и Люсиен.

— Нямаше нужда да ми ги носите лично — каза им Кейт, опитвайки да скрие разочарованието си.

Майка й вдигна воала от шапката си и се огледа с интерес и задоволство.

— Защо да не дойдем? Бат е красив, а аз никога не съм била тук. Моята скъпа дъщеря е успешно омъжена! Освен това бях буквално прогонена от Лондон, скъпа! Тези безкрайните и непрестанни въпроси по повод капитана Де Лейси! Ужас! Беше направо непоносимо! Всъщност, скъпа, ако не си искала да дойда в Бат, трябваше да задържиш новия си съпруг в столицата достатъчно дълго, за да задоволи любопитството на всички. — Изгледа с неприкрит укор и предупреждение дъщеря си. — Пътуването беше мъчително, както сигурно сама си се убедила, а моето здраве не е каквото беше. Но ти не намери нито една добра дума, за да посрещнеш майка си!

— Добре дошла в Бат, разбира се — отвърна Кейт след кратка пауза и пристъпи крачка напред, за да целуне предложената от майка й буза. — Просто не очаквах да изминеш целия този път до Самърсет и да пропуснеш част от сезона заради мен. Знам как го очакваш цяла зима.

— За единственото си дете съм способна да направя тази саможертва. — Майка й се усмихна, погледът й не спираше да оглежда стълбището. — А къде е съпругът ти, скъпа? Умирам от нетърпение да опозная зет си по-отблизо.

— В момента не е вкъщи. — Кейт отстъпи назад, за да позволи на Браг и портиера да вземат и последния куфар. Беше доволна, че вещите й отново са при нея, макар и на тази висока цена.

Люсиен пристъпи напред, пляскайки с ръкавиците по дланта си. Изглеждаше отслабнал, а под очите му имаше тъмни сенки. Кейт избегна погледа му, като направи дълбок поклон.

— Добре дошъл в Бат, Люсиен.

— Благодаря, Катрин, скъпа. — Гласът ме бе хладен както винаги. — Надявам се да си добре. — Тонът му обаче не подсказваше, че това го радва.

Цялата й бдителност и предпазливост изплуваха отново. За миг мускулите й се стегнаха и тя зае позата, която смяташе за безопасна по време на живота си като член на семейство Хау. Всичко в нея се дръпна назад и се скри в онази малка тайна килия, където беше на сигурно, където пазеше мислите и чувствата си, за да остане почти невидима.

Сетне изведнъж се сепна. Но какво правеше? Какви ги вършеше? Бракът й с Джерард я спаси от всичко това! Вече не беше обект на неодобрението на Люсиен, вече не беше нужно да се крие зад маска. Тя вирна глава и погледна смело в ледените му сини очи.

— Да, благодаря, много съм добре. — В сравнение с онова, което щеше да бъде животът й с него, тя се чувстваше и живееше вълшебно, блестящо, брилянтно. За миг в съзнанието й изплува небрежната, съблазнителна усмивка на Джерард и Кейт неволно се усмихна. — Наистина се чувствам отлично.

Устата му се сви злобно.

— Радвам се да го чуя.

— Планирате ли да останете дълго в Бат? — попита тя, когато неловкото мълчание се проточи.

— О, за бога, не знам! — възкликна майка й. — Ще реша, когато видя как ми се отразява престоят тук.

— Една седмица — отвърна едновременно с нея Люсиен.

Мама го погледна с разочарование и изненада.

— Глупости, не, Люсиен, скъпи! Една седмица е прекалено кратко време. Трябва да видя дъщеря си и да опозная новия си зет! Задължение на всяка майка е да се увери, че детето й е добре уредено. Но ти ще го разбереш, когато имаш свои деца. Знаеш ли, наистина трябва да си потърсиш съпруга. Дано някоя дама в Бат те забележи, след като не успя да привлечеш вниманието на никоя в Лондон.

Очите на Люсиен пламнаха от ярост, независимо че лицето му не се промени ни най-малко.

— Не мога да мисля за брак точно сега, мадам. Навярно ще си спомните причината.

— О, да! Беше много грубо от страна на Катрин да те разочарова така, но ако ти беше на нейно място, сигурно щеше да направиш същото. Та той е Дърам! — въздъхна щастливо тя. — Всъщност къде е той, Катрин? Скъпа?

— Няма го, Мама — отвърна невъзмутимо Кейт.

— О, така ли? — Изглежда майка й най-накрая разбра, че казва истината и престана да се оглежда из антрето. — Добре, сигурно ще се върне за вечеря и тогава ще го видим.

Кейт я изгледа. Майка й винаги се държеше така. Наумеше ли си нещо, тя се вкопчваше в него, докато Кейт се измори и й го даде, независимо колко силно бе нежеланието й да го направи. Почувства как я обзема старият, дълбоко вкоренен в нея инстинкт да постъпи и сега така. Но тя не искаше да вечеря с майка си, която щеше да се подмазва на Джерард, нито с Люсиен, който щеше да ги гледа убийствено намръщено. За щастие, вече бяха обещали на Кора и лейтенант Картър да вечерят заедно. Задържа главата си вдигната, макар мълчаливо да стисна пръсти.

— Да, той ще се върне вкъщи преди вечеря.

— Чудесно. — Майка й се усмихна ослепително, почти гордо. — По кое време да дойдем, Катрин, скъпа? Така съм свикнала с часовете в столицата, че нямам представа как живеят хората в провинцията.

— За нещастие тази вечер вече сме поканени на вечеря и не можеш да вечеряме с вас — завърши спокойно изречението си Кейт. — Надявам се утре програмата ви да позволи да се видим.

В антрето настъпи мъртва тишина. Сините очи на майка й се окръглиха като на сова, а устните й се отвориха. Тя просто зяпна от изумление. Опитваше се да изглежда обидена и същевременно ядосана.

— Каааатрин! Нима няма да промениш плановете си, за да видиш родната си майка?

— Съжалявам, Мама. Ако беше съобщила за пристигането ви, щях да се подготвя по-добре да ви забавлявам. Но имаме ангажимент към скъпи приятели и нито капитанът, нито аз ще си позволим да ги обидим, ако го отложим или откажем. — Тя отмести поглед от лицето на майка си, изразяващо изумление от предателството, и погледна към Люсиен, който пък ги наблюдаваше с непознат интерес. — Ако все още не сте си наели стаи, нашият ординарец Браг с радост ще ви помогне да се настаните.

— Отседнали сме в странноприемница „Целият елен“. Ще отидем и ще се настаним, след като доставихме вещите ти. — Той я наблюдава една минута изпитателно. — Когато капитан Де Лейси се върне, моля да му предадеш моите поздрави. Бих искал да говоря с него.

— Разбира се. — Кейт прикри изненадата си с учтиво кимване. — Благодаря, че донесохте багажа ми.

Майка й и Люсиен си тръгнаха. Мама я гледаше мълчаливо с неодобрение и разочарование. Тя седна върху капака на най-близкия куфар и си пое дъх, цялата трепереща. Част от нея не можеше да повярва, че успя да се противопостави, да устои на желанията на майка си, да остане твърда и да не се подчини безропотно. До този момент не бе осъзнавала до каква степен тази жена е контролирала живота й, но неочаквано й просветна, че за пръв път в живота си през последните няколко седмици наистина е станала независима и се чувства такава. Докато беше дете, майка й кръжеше над нея като орлица, постоянно я поправяше и напътстваше във всичко. Старият виконт Хау й наложи други правила, независимо колко често я изоставяше, при това за дълго време, и се налагаше да взема решения сама. Люсиен, обсебен от мисълта да опази парите й за себе си, я превърна в затворник. Само в Бат, далеч от предишния си начин на живот, тя придоби достатъчно самоувереност и дори смелост, да прави каквото пожелае. Да посети библиотеката, за да вземе книгата, която иска, и когато поиска. Да си купи червена рокля. Да си вдигне полата в трапезарията и да прави любов със съпруга си на масата.

Все още седеше там и се усмихваше на последния спомен, когато вратата се отвори и въпросният съпруг влезе в къщата. Кейт скочи на крака, цялата почервеняла от неприличните си мисли.

— Връщаш се по-рано! — възкликна тя.

— Но се надявам да съм добре дошъл. — Той й намигна, докато сваляше шапката си и хвърли ръкавиците на масата. Намръщи се при вида на куфарите, задръстили антрето. — Какво, по дяволите, е това?

— Моите куфари. — Махна безпомощно. — Всичките ми вещи.

— Аха. Браг! — Ординарецът се появи на задната врата на антрето. — Качи ги горе.

— Не пристигнаха сами. — Кейт наблюдаваше леко уплашено как съпругът й си сваля палтото и повдига единия край на най-големия куфар, докато Браг вдига другия му край. — Майка ми и Люсиен ги донесоха лично до Бат.

Джерард я погледна, но не каза нищо. Двамата с ординареца понесоха куфара по стълбите и изчезнаха в нейния будоар. Кейт вървеше след тях, наблюдавайки със скрито възхищение как съпругът й се справя толкова лесно с тежкия куфар.

— Ще донесем другия след малко — обърна се той към Браг, отпращайки го да си върви. В този момент Бърди се появи на прага с кърпа за прах в ръка. Джерард я спря. — Един момент, госпожо Денис. — Затвори вратата под носа й и се обърна към Кейт. — Има ли специална причина майка ти и Люсиен Хау да са се почувствали длъжни да предприемат пътуване до Бат с багажа ти, когато един слуга би свършил същата работа?

Тя стисна ръце.

— Не знам. Люсиен ме помоли да ти предам поздравите му и подчерта, че би искал да проведе личен разговор с теб.

— Без съмнение — отвърна сухо Джерард. — А майка ти?

Кейт прехапа устната си от вътрешната страна.

— Иска да те опознае по-добре. Така каза.

Той я изгледа доста продължително.

— Поведението на майка ти едва ли е претърпяло голяма промяна.

Кейт почервеня до корените на косата си.

— Вече ги поканих на вечеря утре вечер. Съжалявам.

— Не, нямам това предвид. — Той се приближи към нея и вдигна брадичката й, та тя да го погледне право в очите. — Ще се срещам с нея толкова често, колкото ти желаеш. Или не желаеш.

— Не мога да откажа да виждам собствената си майка.

— Няма нужда да го правиш. Но ако искаш да си заета с нещо друго през повечето време…

Тя прехапа устна, защото гласът му заглъхна многозначително. Беше изкушаващо. Винаги се бе чувствала безлична и незабележима до красивата си блестяща майка. Колко вълнуващо бе, че Джерард очевидно е имунизиран срещу чара на Мама.

— Тази седмица вече имаме ангажименти за няколко вечери.

— Лично аз със сигурност не бих отменил покана от приятели.

По лицето й премина усмивка.

— Нито пък аз.

— Добре. — Джерард се засмя. — Ще вечеряме с тях утре вечер. Навярно ще бъдат погълнати от обществото на Бат и ние напразно ще очакваме да ги видим.

Тя се разсмя. Именно това бе целта му. Джерард се надяваше впечатленията му от тъщата и лорд Хау да се подобрят при следващата им среща, но силно се съмняваше. Беше забелязал неприкрития интерес на госпожа Холенбрук към титлите и богатството. Ако той беше Джерард де Лейси, син на преуспял обущар, а не на херцога на Дърам, тя ни най-малко нямаше да бъде заинтересована да го опознае по-отблизо. Спомни си какво му каза Тайръл, адвокатът на бащата на Кейт. „Госпожа Холенбрук неистово искала дъщеря й да се омъжи за благородник.“ В това нямаше нищо нередно, особено когато дъщерята бе богата наследница. Но защо бе избрала дърт виконт за единственото си дете? Защо? Джерард се сещаше поне за четирима добри, почтени и честни мъже в армията, всички синове на херцози или графове, всички млади и в разцвета на силите си, които биха приели да се оженят за всяка наследница с повече от десет хиляди паунда, пък била тя и грозна, кавгаджийка, свадлива или стара. А Кейт не бе нито едно от изброените. Ако е имало кой да я въведе правилно в обществото, ако е била подходящо и умно облечена, тя сигурно е щяла да има много повече от един ухажор. Вместо това горкото момиче е било обречено да вехне тихо в провинцията, докато Хау непрекъснато е излизал по своите си дела, развличал се е с жени и е пилеел нейните пари в Лондон. Дори лейди Еклестон — първата клюкарка на висшето общество — не бе чувала нищо за нея.

Така че защо госпожа Холенбрук е била толкова нетърпелива и така силно е настоявала за брака на Кейт с виконт Хау? Имаше ли още нещо между семействата? Джерард не знаеше. Но знаеше колко самотна и пренебрегната е била Кейт по време на първия си брак и това убиваше желанието ме да прекарва дълго с тъща си.

На другия ден по време на вечерята не се случи нищо, което да промени вижданията му. Вероятно заради красотата си госпожа Холенбрук се оказа най-празноглавата и повърхностна жена, която бе срещал в живота си досега. Към него тя се отнасяше топло и грижовно; когато говореше с нея, тя го гледаше така, сякаш слънцето изгряваше по негова заповед. Поведението й към лорд Хау беше подобно, независимо от леката нотка на фамилиарност, подтикнала Джерард да я възприеме като майка, непохватно прегръщаща пораснал син. Вниманието му обаче привлече ефектът й върху Кейт. Когато жена му говореше, в реакциите на майка й често прозираше сянка на укор или порицание, а Джерард с тревога забеляза, как по време на вечерята Кейт ставаше все по-тиха, по-мълчалива и по-затворена в себе си. Накрая разбра коя е причината да бъде онази мълчалива ледена мома, когато я видя за пръв път. Ако всяка нейна дума е била пренебрегвана, осъждана или приемана с укор, защо въобще да говори?

След вечеря дамите станаха и се извиниха, но Джерард хвана Кейт за ръката.

— Няма да се бавим дълго — прошепна той.

Не изпитваше никакво желание да седи с Люсиен Хау, нито искаше да остави Кейт сама на снизхождението на майка й.

Тя го погледна тъжно, после в очите й се върна светлината.

— Добре — усмихна му се и излезе с майка си.

Успокоен, Джерард даде знак на Браг да налее вино и да донесе пури. Четвърт час щеше да бъде достатъчен, после щяха да се присъединят към дамите.

— Надявам се да не е много самонадеяно от моя страна, но се налага да говоря с вас по бизнес — Хау го погледна с мрачна решителност.

— Веднага след вечерята? — Той наистина не искаше да се занимава с „бизнес“ тази вечер.

Хау стисна устни.

— Дойдох до Бат само по тази причина.

— Едно писмо щеше да свърши същата работа. — Джерард остави чашата с вино. Май четвърт час бе прекалено дълго време. — Е, ще се присъединим ли към дамите?

Дълбока червенина покри лицето на госта му.

— Дамите ще почакат. Вие трябва да разберете причината. Това споразумение е пагубно за мен. Не мога да платя четири процента лихва.

Джерард вдигна вежда.

— Чичо ви е смятал, че ще може да извърши плащането. Сигурно е знаел какви са приходите от имението му.

— Вероятно — отвърна с леден глас Хау. — Но за нещастие той умря няколко месеца, след като го е подписал.

— Тогава къде са отишли парите? Едва ли е похарчил десет хиляди паунда за няколко месеца.

Виконтът го изгледа гневно.

— Страхувам се, че това е много вероятно.

Джерард изсумтя.

— Какви условия искате?

— Снизхождение. Нуждая се от време, вероятно година, за да пренаредя финансите си. Курс от два процента ще бъде по-разумен, особено между роднини.

— И каква, за Бога, е роднинската ни връзка? — попита остро Джерард. — Доколкото разбирам вие няма да платите и едно петаче; има гаранция, която можете да отстъпите или да продадете, за да платите дълга си.

— Имението принадлежи на семейството ми от десетилетия — процеди през зъби Хау. — Един джентълмен сигурно би разбрал, защо не мога да го продам.

— Аз пък очаквах да съкратите разходите си. Да направите икономии. Да намалите пътуванията и сметките си при шивача. — Издокараният в елегантен вечерен костюм Хау пребледня от ярост, но Джерард въобще не му обърна внимание.

До ден-днешен не го напускаше един далечен спомен. Като момче изхарчи джобните си пари и помоли баща си за още, убеден, че ще му даде, без да гълчи, защото Дърам бе едно от най-богатите имения в Англия. Ала баща му, който не беше се родил богат, го накара да рине яслите в конюшните цяла седмица, за да осъзнае стойността на парите и опасността от задлъжняване. Джерард никога не забрави този урок. Дразнеше го фактът, че племенникът Хау, разчитал да си осигури богатството на Кейт, не бе направил нищо за дълга, докато тя не се омъжи за друг. Дразнеше го маниерът му да води преговори, като обвинява чичо си. На всичкото отгоре го гледаше гневно с открито презрение и омраза. Той познаваше мъже, които се бореха със зъби и нокти, за да спасят имуществото си, продаваха семейното сребро и скъпоценности, за да платят на кредиторите. Не му убегна и фактът, че първото изречение от атаката на Хау бе да поиска намаляване на дълга. Наистина, заедно с титлата той бе наследил и дълга на чичо си, но поведението му не подсказваше загриженост. Така нямаше да накара Джерард да почувства поне съчувствие и предразположение да му помогне.

Домакинът се изправи.

— Достатъчно разговори за бизнес, сър. Очаквам да се присъедините с мен към дамите.

С тези думи отиде в приемната, а Хау го последва неохотно в пълно мълчание. Двете дами вдигнаха погледи. Усмивката на госпожа Холенбрук беше ослепителна и изпълнена със задоволство, а усмивката на Кейт изразяваше облекчение. Той се настани на стол близо до нея, готов да бъде неин рицар.

Разговорът не вървеше. Кейт предложи да играят карти, но майка й веднага заяви, че картите са за голяма компания. Джерард се зарадва; знаеше, че госпожа Холенбрук щеше да настоява да й бъде партньор, а не искаше да оставя Кейт на Хау.

— Малко музика? — предложи той. Когато има музика, няма нужда от разговори.

С ъгълчето на окото си погледна часовника над камината. Още един час и гостите щяха да си тръгнат. В противен случай щеше да нареди на Браг да им покаже вратата.

— За съжаление аз не свиря вече — въздъхна госпожа Холенбрук. — Но Катрин, скъпа, ти запазила ли си уменията си? Преди време беше постигнала голям напредък.

Кейт погледна стеснително, но се изправи.

— Все още съм добра, Мама.

Отиде до фортепианото в ъгъла и отвори капака.

Какъвто и да бе музикалният й талант, скоро стана ясно, че пианото се нуждае от настройка. Една нота беше особено фалшива. При второто натискане на този клавиш Джерард скочи на крака и започна да пее. Песента бе добре известен и популярен химн. Той прекоси стаята, застана до пианото и всеки път, когато предстоеше да бъде изсвирена фалшивата нота, извисяваше глас особено силно, за да я заглуши. Скоро Кейт започна да прескача клавиша. В тези странни паузи гласът му се извисяваше, а инструментът замлъкваше. „Ако продължаваме така, кучетата скоро ще започнат да вият“, помисли си Джерард и нищо няма да успее да спре гостите им да си отидат по-бързо. Хау вече изглеждаше болен и дори устата на госпожа Холенбрук бе стисната. Отлично. Посегна да отгърне следващата нотна страница и забеляза, че раменете на Кейт се тресат, а устните й тръпнат. Погледна я и видя в очите й сълзи от потиснат смях, при което въздъхна с облекчение.

Щом можеше да я разсмива така пред майка й, значи всичко беше наред.