Фреди се изруга наум. Като за човек с такт и обноски подходът му към ситуацията беше ужасен. Хвана я за ръцете и когато тя опита да се отскубне, я стисна по-здраво.

— Не ви моля да се омъжите за мен. Помолих ви да се сгодим.

Тя спря да се дърпа и го погледна объркано.

— Това е същото.

— Не е. Не искам истински годеж — всъщност разчитам да не бъде истински. Искам измислен годеж.

Тя не отговори веднага.

— Измислен годеж?

— Само за една-две седмици. Или за месец. Или повече.

— Защо?

Той й обясни за увеселението и когато свърши, тя попита:

— Защо просто не го пропуснете?

— Защото не мога. Те ми заложиха клопка.

— Сестрите Армтуайт ли?

— Родителите ми.

И за втори път тази седмица започна да обяснява за Джордж и за възпоменателната служба. И как никога не се прибира у дома по друго време. Не навлезе в подробности, не обясни защо домът на семейството му не е дом за него, при това от години — само че поводът е важен. И че ако мястото гъмжи от пасти, които ще се влачат след него, ще изскачат иззад храстите, ще се опитат да му изтръгнат предложение или още по-лошо, да го накарат да ги компрометира. Той потръпна.

— А на възпоменателната служба те ще преливат от съчувствие и ще се съревновават коя да надмине другите — завърши той. — Няма да го понеса. Ще удуша някого.

Навярно самия себе си.

— Разбирам какво имате предвид. Ситуацията наистина е много трудна.

— Значи ще го направите?

Тя поклати глава.

— Не мога. Съжалявам. — И понечи да се отдалечи. — Ще закъснея за работа.

Той я хвана за ръката.

— Но вие трябва да го направите! Не виждате ли, тази ситуация би била идеална. Нито аз, нито вие се стремим към брак.

— Наемете някоя.

— Не мога. Освен че не мога да се доверя на жена, която съм наел, ми трябва дама — някоя, която вече е част от обществото, някоя, която майка ми ще приеме. Тя е приятелка на лейди Биатрис. Вас ще ви приеме. Моля ви, Дамарис!

Тя поклати глава.

— Не мога. Помолете Джейн.

Той я сграбчи за раменете.

— Не искам Джейн, искам вас. — Преглътна. Започваше да полудява. По някакъв начин трябваше да я накара да приеме.

Тя присви очи.

— За вас не би трябвало да има значение коя от нас ще е фалшивата ви годеница.

— Сестра ви Джейн наистина иска да се омъжи. Дори ако приеме плана ми, може да си промени решението, след като види къщата и осъзнае, че един ден ще наследя титла.

Тя настръхна.

— Значи не вярвате, че Джейн ще удържи на думата си?

— Не вярвам на никоя жена… — започна той и млъкна, осъзнавайки, че усложнява положението си още повече. — Вижте, нямам нищо лично срещу Джейн. От дамите се очаква да си променят мнението. Ако един джентълмен и една дама се сгодят и джентълменът установи, че тя е истинска харпия със зъл нрав, той не може да развали годежа, без да се опозори. Думата на един джентълмен е гаранция и след като я даде публично, честта го задължава да държи на нея. Клетникът ще бъде принуден да търпи въпросната вещица до края на живота си. Тя обаче може да развали годежа, без обществото да й каже нищо. Колкото и да е несправедливо, това е положението.

— Справедливо е. Жената губи повече от мъжа в брака.

Той впери поглед в нея.

— Какво? Жената губи? Глупости! Получава съпруг и дом и е осигурена до края на живота си.

— Ако съпругът е добър и мил. Но ако не е, тя зависи изцяло от милостта му до края на живота си. Ако преди женитбата е имала пари, след това има само това, което той благоволи да й даде. Той направлява всичко в живота й — с кого да се среща, къде да живеят, как да се облича. Дори тялото й не е нейно, а когато роди, децата й ще принадлежат на него.

Очите й блестяха от някакво дълбоко чувство. Тя дишаше учестено и накъсано. Фреди се опита да не забелязва надигането и спускането на гърдите й.

Помисли си за думите й. Беше чувал още няколко жени да изказват подобно мнение за брака, но всички те бяха вдовици. Нито една не беше неомъжено момиче. Дамарис наистина не проявяваше никакъв интерес към брака. Което бе идеално за настоящата му цел.

Тя отново си пое дълбоко дъх и той отново не погледна.

— Съжалявам, но ще трябва да намерите някоя друга за плана си. А сега наистина трябва да тръгвам.

Беше направила не повече от три крачки, когато Фреди чу как собственият му глас изрича:

— Ще ви платя.

Не това беше планът, но сега, след като го каза… защо не? Така всичко изглеждаше не толкова лично, а по-скоро делово.

Тя се поколеба, поклати глава и продължи напред.

Той тръгна след нея.

— Ще ви платя добре. Толкова, че няма да има нужда да работите в онази проклета грънчарница.

Ненадейно нейното съгласие му се стори най-важното нещо на света. Не искаше никоя друга за фалшива годеница. Искаше Дамарис.

Тя отново спря. Изкушаваше се. Но…

— Не — отговори тя и продължи да върви.

— Достатъчно, за да има с какво да живеете няколко години. Или да си купите къщичка на село, ако искате.

Дамарис спря насред крачка. Достатъчно, за да си купи къщичка? Да си купи? Не просто достатъчно, за да наеме къща. Той й предлагаше сигурност, за каквато не бе посмяла дори да мечтае. Тя бавно се обърна.

— Значи ще ми купите къщичка?

— Да.

— Толкова ли е важно да се сдобиете с фалшива годеница?

— Да, но ще трябва да дойдете с мен в семейния ми дом — Брекънридж Хаус. Трябва да изглежда истинско.

Да изглежда истинско? Тя преглътна с усилие. Какво ли означаваше това? И все пак, къщичка…

— За колко време?

— Престоят ли? Не повече от седмица…

— А годежът?

Той вдигна рамене.

— Ще видим как ще се развият нещата. Няколко седмици, може би. Или месец-два.

Тя се замисли.

— Значи ще го развалим в началото на сезона?

— Честно казано, не съм обмислил докрай тази част. След като изтърпим посещението при родителите ми и възпоменателната служба за брат ми, ще зависи от вас. Но ми се струва, че ако бъдем сгодени и по време на сезона, ще оставят на спокойствие и двама ни.

Вярно беше. Тогава никой нямаше да очаква от нея да понася каквото и да било ухажване. Тази безумна идея й допадаше все повече. А накрая щеше да получи своя собствена къщичка. Мечтата й щеше да се сбъдне.

— Значи трябва да се преструваме на сгодени?

— Не, наистина ще се сгодим. Само ние двамата ще знаем за това споразумение.

— Искате да кажете, че няма да мога да кажа на сестрите си или на лейди Биатрис?

— Не, може да изтърват нещо, без да искат. — Навярно видя колебанието й, защото добави: — И ще поискам да ми обещаете, че няма да им кажете.

— Не искам да ги заблуждавам.

— Никого няма да заблуждавате — ние наистина ще се сгодим. Ще ви дам пръстен, ще изпратя съобщение до „Морнинг Пост“. Във всяко отношение ще се държим така, както се държат сгодените двойки.

Тя го изгледа със съмнение.

— И как се държат сгодените двойки?

— Откъде да знам? — махна нетърпеливо той с ръка. — Ще си гукаме по малко, предполагам. Нищо, от което да ни се догади. Вие може да се изчервявате и да пърхате с мигли…

— Никога не пърхам с мигли. Заради никой мъж — отвърна рязко тя. — Освен това не знам как да гукам — ще го оставя на гълъбите.

Той я изгледа замислено и кимна.

— Точно така. Изискано възпитание и достойнство, това ще бъде нашият стил. Вие ще останете такава, каквато сте — хладна, дистанцирана и изпълнена с достойнство. Идеално за бъдещата виконтеса Брекънридж.

Хладна, дистанцирана и изпълнена с достойнство? Така ли я виждаше той? Дамарис щеше да се разсмее, ако не й се плачеше. Само ако знаеше!

— Значи сте съгласна?

— Вие наистина ли не искате да се ожените?

— Не. А вие? И вие ли наистина не искате?

— Съвсем не.

— Отлично. Тогава, моя скъпа госпожице Дамарис… — Той пое ръката й и почти падна на коляно — не толкова, че да докосне мръсния калдъръм и да изцапа безупречните си кожени панталони, но достатъчно, за да постигне пародия на брачно предложение. — … ще ми окажете ли честта да се сгодите за мен, пред хората и насаме, дотогава, докато е удобно и за двама ни?

Тя пое дълбоко дъх и развали пародията.

— Ако обещаете да ми купите къща на село, сър, да.

Той стана ухилен.

— Каква сте алчна само!

Пристъпи по-близо, тя направи крачка назад и усмивката му се стопи. Той се намръщи.

— Какво? — попита Дамарис.

— Когато сключвам сделка с друг мъж, обикновено я подпечатваме с ръкостискане, но с жена обикновено е с це…

— Ръкостискането е идеално — прекъсна го припряно тя и протегна ръка. Двамата тържествено си стиснаха ръцете, но той вдигна нейната и леко я целуна.

— Лош късмет е да не подпечатаме годеж с някаква целувка, та дори през ръкавицата — каза той. — А сега, кога да го оповестим? Предполагам, че първо ще искате да кажете на лейди Биатрис и на сестрите си. Да се върнем ли на Бъркли Скуеър?

— Можете да го оповестите, след като получа акта за къщичката.

Той сбърчи вежди.

— Какво? Но това ще отнеме…

— Акта или сума, внесена на мое име в банка „Кутс“.

— Вие май не вярвате особено на думата ми, а?

— Нищо лично. Не вярвам на думата на никой мъж.

За което си имаше основателни причини.

— Много добре, ще видя какво мога да направя. Имате ли конкретно предпочитание за мястото?

Тя се позамисли.

— Ще бъде хубаво да е някъде край Девънам Хол, за да можем с Аби да си ходим на гости. И ще искам около нея малко земя.

Той присви очи.

— Колко?

— Колкото за зеленчукова градина и няколко пилета.

— Мили боже! — промълви немощно той. — Много добре, значи в Девън и колкото се може по-близо до Девънам Хол. И ако в момента няма нищо подходящо, ще внеса еквивалентна сума на ваше име. Значи ще обявим годежа след една седмица.

— Една седмица ли? — повтори Дамарис и дъхът й секна.

— Възпоменателната служба за брат ми е след четири седмици. Трябва да дам време на майка си да отмени увеселението.

— А ако не го отмени?

Той вдигна рамене.

— Тогава ще й кажа, че няма да отида. И ще заплаша да разваля годежа.

— Но нали казахте…

— Това ще е само заплаха. Но няма да има нужда. Тя толкова ще се зарадва, че най-накрая ще се оженя, че няма да посмее да направи нищо, с което да застраши предстоящия ми брак. Така че ще го обявим след седмица, а след още две ще отидем в Брекънридж.

Тя кимна, все още леко замаяна от бързината, с която се развиваха нещата.

— И ще обещаете ли да не казвате на семейството си, че годежът не е истински?

Тя кимна.

— И ще спрете да работите в тази противна грънчарница.

— Не е противна, но добре, в мига, в който получа акта за собственост или банковия депозит, ще се откажа от работата си.

— Боже, колко сте упорита!

Тя вдигна рамене.

— Научих се да се грижа за себе си, това е всичко.

Наложи й се.

Той изстена.

— Предполагам, това означава още една седмица ангажименти рано сутрин.

— Не са ангажименти. И тъй като не съм ви молила да ме придружавате, можете сам да решите дали да идвате — отговори тя. — Това няма нищо общо с мен.

Тя тръгна по уличката и сви във входа на работилницата, без дори да погледне назад.

„Не ми харесва да изпълзявам от леглото, преди да се е зазорило“ — помисли си Фреди, докато внимателно завързваше шалчето си, а после натискаше гънките да паснат идеално към очертанията на брадичката му — току-що обръснатата му брадичка. Но по изключение днес нямаше нищо против да си създаде това неудобство. Все пак случаят беше по-особен.

Тибинс му помогна да си облече жакета. Изражението му беше мрачно както винаги.

— По-бодро, Тибинс! За последен път ставаме в такъв ужасен час.

— Наистина ли, сър? — попита Тибинс с подчертана липса на радост. — Колко хубаво.

Фреди трябваше да признае, че Тибинс не е от прислужниците, които са в добро разположение на духа сутрин. Жалко! Самият Фреди беше в отлично настроение. Почти бе готов да започне да си подсвирква. Почти. Но подсвиркването в стаята половин час преди зазоряване можеше да се окаже капката, която да прелее чашата на търпението на личния му прислужник.

Фреди взе акта за собственост на една къща в Девъншър, който му бяха доставили предишната вечер, и го прибра в джоба си. Бартлет беше чудотворец. За пет дни успя да намери и купи подходяща къща, която граничеше с имението на Макс, съвсем близо до селото. Човек спокойно можеше да стигне пеша до нея от господарската къща.

Сега момичето нямаше да има извинение да го измъква от леглото по такова нецивилизовано време.

Той подаде на Тибинс две писма.

— Пусни това, а другото остави в редакцията на „Морнинг Пост“.

Първото беше писмо до майка му. Съобщаваше й, че трябва да отмени увеселението в имението, защото вече е сгоден. Второто бе официалното съобщение за годежа му до вестника. Открай време си представяше, че в този миг ще се почувства сякаш чува погребален звън, но странно, беше изпълнен с бодрост и добро настроение.

Нахлупи шапката си под екстравагантен ъгъл и пое ръкавиците, които му подаде прислужникът му.

— И, Тибинс, до края на деня си свободен — добави той в изблик на великодушие. — Ще ми трябваш чак вечерта.

— Благодаря, сър.

Прислужникът му не се разведри, поне видимо — остана си все така мрачен.

Фреди тръгна бързо по улиците. Имаше мъгла, но от тази, която по-късно може би щеше да се разсее и да отстъпи път на малко слънце. Денят беше точно какъвто трябва да бъде, когато плановете на човек се нареждат идеално.

Отсега нататък нямаше да мръзне сутрин, докато я придружава; Дамарис щеше да се освободи от робията си при онази избухлива тролка в грънчарницата; а той — е, той щеше да се спаси от пасти поне в близкото бъдеще. Без пасти! До края на пътя не спря да си подсвирква.

— Добро утро, госпожице Чанс — каза той в мига, в който тя излезе през портата.

Дамарис го погледна изненадано.

— Добро утро, господин Монктън-Кумс. Днес изглеждате много доволен от себе си. — Усмихна се и той си помисли, че тази усмивка прилича на обещание за слънце.

— Така е. Госпожице Чанс, можете да ме поздравите. Всъщност можете да поздравите и себе си. Ние сме… — той извади акта от джоба си и й го подаде с преувеличена любезност и дълбок поклон — … сгодени.

— Сгодени ли?

Тя взе акта и го прочете мълчаливо. Пребледня, порозовя, погледна го с изражение, което той не можа да разтълкува.

— Наистина ли сте ми купили къща? — попита шепнешком Дамарис, сякаш не можеше да повярва. После притисна нежно акта до гърдите си. — Къде?

— В Девъншър, недалеч от Девънам Хол, както поискахте. Не е кой знае какво — добави, защото удивлението в гласа й малко го притесняваше. — Казаха ми, че имало нужда от поправки и добро почистване — никой не е живял там от години.

— Нямам нищо против. Мога да я поправя и почистя…

Големите й кафяви очи блестяха.

— Няма нужда. Накарах Бартлет — нашия представител, нали знаете — да прати неколцина мъже. Ще сменят сламения покрив…

— Сламен ли?

Той се намръщи.

— Не искате слама ли? Мога да го сменя…

— Не, харесва ми как звучи. Майка ми е израснала в село със сламени покриви. Разказваше ми за тях, когато бях дете. Изглеждаха ми много необикновени и красиви.

Тя сгъна акта и внимателно го прибра в пазвата си. Акт с късмет! Да се плъзне в тази топла мекота…

Фреди насила насочи мислите си към въпроса за сламата. И покривите.

— Според мен са малко старомодни, но щом нямате нищо против… Освен това трябва да се измаже, да се направят няколко дребни поправки, да се боядиса, и е готово.

Очите й се разшириха.

— Вие ли ще направите всичко това?

— Е, нали не очаквате да ви подаря някоя колиба? Освен това поправките не са нищо особено. А сега…

Тя нетърпеливо преплете пръсти.

— Кога мога да я видя?

— Ще ви заведа след посещението при родителите ми.

Изражението й помръкна и Фреди добави:

— Преди това няма да е готово. Няма смисъл. А сега, казахте ли на оная свирепа малка тролка в грънчарницата, че напускате?

Тя поклати глава.

— Ако имате предвид госпожа Дженкинс, ще й кажа, когато свърша днес. Освен това тя не е тролка. Напротив, много е мила.

Той изсумтя.

— С вас може би. С мен се държи като бясно куче. Не е възможно да искате да прекарате още един ден на това окаяно място!

Тя се усмихна и поклати глава.

— Трябва да довърша един сервиз за вечеря и няма да изоставя просто ей така госпожа Дженкинс. Тя беше много добра с мен. Както и вие. Къща, моя собствена съща! О, благодаря ви, господин Монктън-Кумс! Дори не подозирате какво означава това за мен.

Тя стисна ръцете му и му отправи такъв сърдечен и грейнал поглед, че Фреди се почувства много особено. Сигурно защото забрави да закуси.

— Много добре, щом трябва да работите, ще ви взема в… по кое време? В два?

— В четири — отговори тя. — Днес няма литературна сбирка.

Той кимна.

— Значи в четири. И ще кажем на сестрите ви и лейди Биатрис. Вече изпратих съобщение в „Морнинг Пост“. Ще излезе утре.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Значи е официално.

— Да, официално е.

Щеше да се сгоди официално и публично. И все още не изпитваше чувството, че стои на прага на гибелта. Напротив.

Защо не се бе сетил за фалшив годеж досега? Това беше идеалното разрешение.

Часът беше по-близо до пет, отколкото до четири, когато Дамарис довърши комплекта за вечеря, събра си нещата и се сбогува с всички в работилницата. Чувстваше се уморена и малко тъжна — тук беше щастлива, но беше сключила сделка. И сега имаше своя собствена къщичка.

Все още не можеше да повярва. От време на време през деня докосваше гърдите си и се ослушваше за лекото шумолене на акта, пъхнат в пазвата й. Нейното бъдеще.

— Съжалявам, че си тръгваш, Дамарис.

Госпожа Дженкинс й беше предложила допълнително заплащане, за да остане. Рисунките й очевидно се продаваха като топъл хляб. Беше й приятно да го знае. Може би, когато се настанеше в селската си къща, щеше отново да се захване с украсяване на съдове. Ако в Девън имаше такива работилници. Дамарис не знаеше дали е така. Единственото й пътуване до Девън беше за сватбата на Аби и Макс.

— Благодаря, госпожо Дженкинс. И на мен ми е мъчно, че си тръгвам. — Тя излезе в двора и стисна ръката на госпожа Дженкинс. — Но така е най-добре, уверявам ви.

Госпожа Дженкинс обаче изглеждаше решена да я изпрати до портата. Прегърна Дамарис през кръста и я поведе през двора.

— Ти си добро момиче, Дамарис. Ако си промениш мнението и искаш да се върнеш, за теб винаги ще има място тук, нали знаеш?

— Благодаря, госпожо Дженкинс. Много сте мила, но мисля, че няма да живея в Лондон.

— Къде оти… не!

Госпожа Дженкинс закова на място. Ръката й падна от кръста на Дамарис. Тя погледна свирепо към портата, до която чакаше високият, елегантно облечен Фреди Монктън-Кумс, и се обърна към Дамарис с ужасено изражение.

— Нали няма да тръгнеш с него? — възкликна тя. — Не и с тоз развратник! Кажи ми, че не е истина, Дамарис!

— Само ще ме придружи до къщи — отвърна Дамарис успокоително, но почувства как бузите й пламват.

Госпожа Дженкинс ахна.

— Божичко! Хванала си се на злите му уловки! — Тя стисна ръката на Дамарис. — Не го прави, мойто момиче. Не отивай с него. Той ще те поведе по пътя към съсипията!

Дамарис внимателно се освободи от хватката й.

— Всичко е наред, сгодени сме — каза тя, не виждаше как иначе да я успокои. „Първата лъжа, и ще последват още много“, помисли си.

— Сгодени ли? Не го вярвам!

Госпожа Дженкинс изгледа страховито през портите господин Монктън-Кумс, който й отговори с елегантен поклон. Доста самонадеян елегантен поклон.

Госпожа Дженкинс видимо настръхна, придърпа Дамарис към себе и каза в ухото й:

— Не му давай да те докосне, преди да сте застанали пред свещеника — със свидетели — и имаш законен документ, че си омъжена. И да е сложил на пръста ти истински златен пръстен. Иначе ще те съсипе веднага щом те погледне — знам ги аз тез кат’ него.

Дамарис бързо я прегърна.

— Всичко ще бъде наред, уверявам ви. Довиждане, госпожо Дженкинс.

Дребничката жена печално поклати глава.

— Тръгнала си по пътя към съсипията, миличка, чувствам го!

Дамарис мина през портата и пое ръката на господин Монктън-Кумс. Госпожа Дженкинс изкрещя след нея:

— И внимавай, ако почне с поезията! Те, развратниците, нямат срам!

— Поезия ли? — промълви Фреди Монктън-Кумс, докато водеше Дамарис по уличката към чакащата карета. Какво си мисли, че ще направя с поезията? Не припарвам до поезия.

— Да ме прелъстите, струва ми се — отговори Дамарис и добави замислено: — Подозирам, че има известен опит с развратниците.

Той изсумтя.

— И през ум не би ми минало. Какво ви шепнеше на ухо?

— О, нищо. Просто се притеснява за мен, това е всичко.

— Притеснява се? — погледна я остро той. — За какво?

Дамарис се усмихна.

— За вашите намерения към мен.

— О, това ли е всичко? — попита той и й помогна да се качи в каретата. — Помислих си, че може да е нещо сериозно.

Той почука по покрива, каретата се люшна и потегли.

— А сега, как бихте предпочели да съобщите на сестрите си и лейди Биатрис? Насаме ли искате да им кажете, или да го направим заедно?

Тя бе мислила за това цял ден, опитваше се да реши. Проблемът беше, че след думите й как се отвращава от самата мисъл за брак сега със сигурност щеше да има неприятни и проницателни въпроси.

Тя въздъхна.

— Неприятно ми е да ги лъжа.

Той рязко се обърна и стисна ръцете й под раменете.

— Като начало си избийте от главата тази безсмислица. Не е лъжа. Ние наистина сме сгодени. Сключихме споразумение, писах на родителите си, за да им съобщя, и официалното обявление ще се появи в „Морнинг Пост“ утре сутрин.

— Да, но това не го прави по-малко нечестно. Истината е, че ние нямаме намерение да се оженим.

Той се намръщи.

— Тогава спрете да мислите за бъдещето. Точно сега ние с вас сме сгодени и само това има значение. Хората постоянно се сгодяват, без да се женят. Променят си мнението. И в един определен момент в бъдещето и вие ще си промените мнението и вече няма да сме сгодени. Но в момента сме. Значи не е лъжа.

Тя се замисли.

— Значи смятате, че трябва просто да живея в настоящето? И да не мисля за бъдещето?

— Точно така.

— Съвсем по китайски.

— Кое?

— Да живееш в мига. Будистите го препоръчват.

Баща й щеше да е скандализиран, че Дамарис изобщо е чувала за това, което той наричаше чисто езичество.

— Много добре. Тогава бъдете будистка, щом така ще ви бъде по-лесно.

Тя се засмя.

— Не сте много религиозен, нали?

Той сви рамене.

— Това дразни ли ви?

— Съвсем не. — Беше се уморила до смърт от онази религия, която проповядваше баща й. Такова облекчение беше никой да не й натрапва вярванията си!

Каретата излезе на Бъркли Скуеър. Настъпваше мигът на истината.

— Да го направим заедно — каза Дамарис. Като страхливка.

Към следващата част или към съдържанието

Ан Грейси Сватба през зимата (9)

Метаданни

Данни

Сватба през зимата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 9

Ан Грейси
Сватба през зимата (9)