Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите Чанс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Winter Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Ан Грейси

Заглавие: Сватба през зимата

Преводач: Мариана Христова

Година на превод: 2017 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: австралийска

Излязла от печат: 20.11.2017

Редактор: Боряна Даракчиева

Технически редактор: Никола Христов

ISBN: 978-954-17-0320-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7141

История

  1. — Добавяне

С благодарност на моята приятелка Джулия Бърн, която винаги ме окуражава и изказва мнението си за книгите ми.

Както винаги благодаря на семейство Мейтонър за подкрепата, приятелството и смеха.

На читателите ми: благодаря ви от все сърце.

Глава 1

Светът е разделен между слабите и силните по дух — между тези, които могат да действат, и онези, които не могат, и е неотменим дълг на способните да не оставят нито една възможност да бъдат полезни да им се изплъзне.

Джейн Остин, „Сандитън и други разкази“

Девън, Англия, 1816 г.

— Искам да се грижиш за леля Биа и момичетата, докато с Аби сме на меден месец — обърна се Макс, лорд Девънам, към приятеля си, почитаемия Фредерик Монктън-Кумс.

Фреди едва не се задави с виното си.

— Аз ли? — изломоти той, когато кашлицата му премина. — Защо аз?

— Ти си най-старият ми приятел.

„Трудно ще се измъкна от това“ — помисли си Фреди. Но беше ужасно да стовариш такава новина на човек в нощта преди венчавка. Сякаш това, че беше кум, не бе достатъчна травма само по себе си. Той стана, разрови огъня с ръжен и в комина се разхвърчаха искри.

Двамата мъже седяха в уютна частна всекидневна в местната странноприемница, на два-три километра от Девънам Хол в Девън.

Идеята беше на Макс — искаше да постъпи според повелите на честта и да не прекарва нощта преди венчавката под един и същ покрив с годеницата си. Беше лош късмет да види булката, преди да е влязла в църквата, и тъй нататък. И, разбира се, неговият кум трябваше да дойде с него. Не че Фреди имаше нещо против.

Според Фреди, колкото по-рядко припарваше до сестрите на младоженката, толкова по-добре. Хубавите, неомъжени, почтени момичета не бяха по вкуса му. Добрите момичета? Не, той определено предпочиташе компанията на лошите. Колкото по-лоши, толкова по-хубаво. Добрите момичета, особено добрите хубави момичета, бяха… опасни. А според Фреди една конкретна личност сред сестрите Чанс беше по-опасна от останалите. Тя го… смущаваше. По начин, за който предпочиташе да не се замисля.

И ето че сега Макс измисли това. Проклятие, дори изигра коза с „най-стария приятел“!

— Искаш да кажеш за всичките? За всичките момичета?

— Да, разбира се, че за всичките! — отвърна нетърпеливо Макс. — Те са само три. Не са цяла орда.

Това беше въпрос на гледна точка.

— Какво означава „да се грижа за тях“? — попита предпазливо Фреди.

Макс сви рамене.

— Нищо прекалено уморително. Просто нещата, които щях да правя аз, ако бях там. Леля ми, разбира се, не е вчерашна, но все още е инвалид, повече или по-малко, и ще оцени, ако има мъж, на когото може да разчита при нужда.

„По-скоро мъж, когото може да командва“ — помисли си Фреди.

Макс продължи:

— Освен това Аби малко се притеснява да остави сестрите си сигурно я разбираш, след всичко, което преживяха напоследък. Ако знае, че ще си наблизо и ще ги защитиш, стига да се наложи, ще е по-спокойна.

— Няма ли някой друг, когото да помолиш? — попита отчаяно Фреди. — Искам да кажа, знаеш, че имам проблем с неомъжените жени.

— Имаш проблем с онзи тип неомъжени жени, които наричаш пасти. Нали ми каза, че Аби и сестрите й изобщо не са пасти.

— Не са, но…

— Значи няма проблем.

Примката се затягаше. Фреди прокара пръст по яката си, която изведнъж започна да го стяга.

— Наистина ли искаш сестрите на Аби да общуват с човек като мен? Репутацията ми с жените е ужасна, знаеш — добави с надежда той.

— Имам ти пълно доверие.

По дяволите!

— А Флин? Не каза ли, че всеки момент ще дойде?

Флин оглавяваше компанията, в която Фреди и Макс бяха главни партньори.

— Не можеш ли да помолиш него?

Макс се намръщи.

— Да, очаквах вече да е тук. Жалко, че ще изпусне сватбата.

— Нали не мислиш, че му се е случило нещо?

Макс го удостои с крива усмивка.

— Пътуването по море е несигурна работа и при най-благоприятни условия, но Флин умее да превръща бедата в успех, така че все още не се притеснявам. Ако дойде, може да си разделите отговорността, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре. Но Флин не познава така добре леля Биа и момичетата. И не знае нищо за лондонското общество. Всъщност се надявам ти да го ориентираш.

— О! — измърмори Фреди. Още отговорности. Чудесно.

Усмивката на Макс стана по-широка.

— Флин ще има нужда от твоите съвети и по отношение на модата. Иска да направи впечатление в лондонското общество, но в момента външността му е малко… нетрадиционна.

— О, какво щастие!

Точно това искаше — да се прави на куче пазач на почтени дами и на съветник по поведение и мода на някакъв грубоват ирландец.

Макс се засмя.

— Не се мръщи така. Флин е добър човек. Ще го харесаш. Но не се тревожи за него. Той умее да се грижи за себе си. Притеснявам се най-вече за леля си и момичетата.

Фреди замислено отпи от бордото си и се опита да намери начин да се измъкне от едно наглед разумно искане.

Макс изтълкува погрешно мълчанието му и добави:

— Слушай, няма да е трудно. Просто минавай през Бъркли Скуеър на няколко дни, за да се увериш, че са добре. Ако е изникнал някакъв проблем, уреди го, пази момичетата от нежелани домогвания, извеждай ги от време на време с карета в парка, мяркай се на сбирките на тяхното литературно общество…

— Не и обществото! От страхотиите, които четат тези момичета, косата на човек може да настръхне.

Макс се намръщи.

— Страхотии ли? Те не четат страхотии — само увлекателни истории, които допадат на кротките дами — за момичета, клюки и семейства…

— Страхотии, от първата до последната — отсече твърдо Фреди. — Нали миналия месец ме помоли да отида, когато беше в Манчестър, помниш ли? Историята, която четяха тогава… — И той потръпна изразително. — Ужас от първия до последния ред: „Общоизвестна истина е, че всеки богат млад мъж трябва да си вземе съпруга.“[1] Наистина ли трябва?

А някой пита ли клетника той какво иска, а? Той има ли значение? Не. Всяка жена в тази противна история плетеше кроежи да впримчи някой мъж било за себе си, било за дъщеря си или за племенницата си. И това ако не е ужас!

Макс се подсмихна.

— Смей се ти, като утре сутрин си надяваш въжето — каза горчиво Фреди, — но в края на книгата всички мъже, от първия до последния, се оказаха женени! До последния — повтори той и започна да ги изброява на пръсти. — Главният герой, най-добрият му приятел, свещеникът. Дори оня войник накрая се ожени за глуповатата сестра, леката жена. В цялата история нямаше нито един мъж, който да избегне олтара. — И той отново потръпна. — От това нещо човек може да сънува кошмари. Така че не, на никакви литературни сбирки няма да ходя, благодаря.

— Трябваш ми там — каза Макс простичко.

— Защо? Леля ти събира литературното си общество в собствения си дом. Какво по-сигурно от това?

— Това, за което се притеснявам най-много, не е безопасността им — призна Макс с леко смутен вид. — А за леля си.

— Какво за нея? На тези сбирки тя е в стихията си — всичките й приятелки са около нея. Цял куп дами от висшето общество. Има дори неколцина мъже.

— Именно. Това е проблемът.

Фреди поклати глава.

— Не те разбирам.

— Не й вярвам.

— Не вярваш на собствената си леля? На единствената си роднина?

Макс въздъхна.

— Знаеш, че докато ме нямаше, тя едва не умря.

Фреди кимна.

— Момичетата се грижиха за нея, докато оздравя, и това я подмлади. Аз, естествено, много се радвам, не ме разбирай погрешно. Проблемът е, че това я накара да се мисли за неуязвима.

— Тя наистина е неуязвима — измърмори Фреди. — Винаги е била такава. Помня я от ученик. Още тогава си беше природно бедствие.

Макс кимна.

— Чичо ми я държеше под контрол, поне донякъде. Сега обаче е неудържима — не се съобразява нито е правила, нито със закони.

Фреди се намръщи.

— Доколкото знам, не е нарушила никакви закони.

— Не и в този смисъл — призна Макс. — Но само си помисли — вече накара половината общество да повярва, че момичетата са дъщери на нейната измислена полусестра Гризелда — Гризелда, за бога! — а баща им е бил италиански marchese[2] на име Чанселото.

— Чух, че бил венецианец — подметка Фреди.

Макс вдигна ръце.

— Виждаш ли? Венецианец! Цялото общество го знае.

Фреди сви рамене.

— Хората обичат покритите скандали.

— Но това не е покрит скандал! — възкликна Макс, изгубил търпение. — Никакъв скандал не е имало! Майка й никога не е бягала с австрийски граф, нито пък е раждала друга дъщеря, която се е омъжила за някакъв проклет венециански marchese — умряла е! Всичко това е една абсурдна история, която си измисли леля ми!

В помещението се възцари продължително мълчание. Фреди отпиваше от виното си. Макс се взираше в огъня погълнат от мрачни мисли — несъмнено за своя тъст, покойния и въображаем marchese Ди Чанселото. За почтен човек като него беше трудно да приеме — поне пред хората — въображаеми роднини. А освен това на сутринта се женеше. Имаше и по-страшна участ от това да изслушаш няколко страховити истории.

— Добре, ще ходя на сбирките — каза успокоително Фреди. — Но те предупреждавам: няма да прочета нито една от тези проклети книги.

— Няма проблем. Това литературно общество не е от тези, на които хората четат — други им четат историите. Затова ще съм ти благодарен, ако просто наглеждаш леля Биа — каза Макс и отправи бърз поглед към приятеля си. — И ако я спреш, започне ли да разправя още възмутителни измислици.

Фреди за втори път се задави с виното си.

Аз ли? Мислиш, че аз мога да я спра да разправя възмутителни измислици? Ти не успя, защо мислиш, че аз ще мога? Тя още се държи с мен така, сякаш съм ученик!

— Знам, но поне ще се чувствам по-добре, ако си там. А и винаги можеш да се опиташ да я спреш.

Ами да, разбира се! Винаги можеше да се опита и да полети. Само че не го каза. Макс беше най-старият и най-добрият му приятел. Освен това точно заради него сега притежаваше собствено състояние. Ако не бяха Макс и неговата търговска компания, Фреди още щеше да се мъчи да свърже двата края с наследството от леля си… или още по-лошо, да бъде зависим от баща си. А тази мисъл просто не можеше да понесе.

Макс никога не го беше молил за нищо.

Фреди пресуши чашата си — шестата за тази вечер — и се съгласи:

— Добре, ще се опитам. И ще, ходя на ония проклети литературни сбирки, и ще наглеждам момичетата вместо теб и Аби, и ще се грижа за Флин, ако пристигне някога.

Флин беше другата причина да е богат. Май и на него дължеше една-две услуги.

— Така те искам! — ободри се Макс. — Най-вероятно няма причина да се тревожа. Сигурен съм, че ще си прекараш прекрасно с леля Биа и момичетата. Няма друг, на когото бих предпочел да ги поверя.

— Ти си единственият човек на този свят, който е готов да ми повери цял куп неомъжени момичета.

— Защото те познавам по-добре от другите. Не, недей да се мръщиш. С Аби ще отсъстваме само около месец, а те няма да ти създават проблеми, сигурен съм.

 

Китай, осем месеца по-рано

Тя се изкачи на билото на хълма и спря. Дъхът й секна, когато зърна ярката синева, която блещукаше чак до хоризонта. Морето. Пое си дълбоко дъх, вдъхна свежия му солен мирис, вкуса на свободата…

А после сърцето й започна да бие силно, когато над една падина между хълмовете зърна три тънки вертикални линии, очертани върху синевата. Високи мачти. Което означаваше европейски кораб.

„Моли се да е английски!“.

Това не би трябвало да има значение, стига да я отведе от това място, където винаги щеше да си остане чужденка, нежелана, нищо че бе прекарала целия си живот тук и не познаваше други места. Но тя беше англичанка и един английски капитан щеше да разбере, а — „Моля те, Господи!“ — един английски кораб щеше да я отведе у дома. Нямаше представа какво ще я посрещне там — доколкото знаеше, нямаше живи роднини — но трябваше да степенува нещата по важност.

Тя хукна към кораба, а после се стресна и закова на място. Умираше от жега, беше мръсна, прашна и потна от безкрайното вървене пеша. Вече не знаеше от колко дни върви, от колко дни се крие от другите, от колко дни спи под храстите и се оглежда за всяка храна, която зърне по пътя си. Не можеше да се приближи към капитана на английски кораб с вид на мръсна просякиня.

Тя огледа околността и зърна неравна линия зеленина, която пресичаше прашния кафяв пейзаж. Поток. Точно това й трябваше.

Изкъпа се в потока от глава по пети — влезе облечена, а когато се озова вътре, се съблече, но остави бельото си от благоприличие. Не биваше някой да я види гола на открито. Изми се без сапун, доколкото можа, като търкаше кожата си с пясък и удряше мокрите си дрехи по камъните, както правеха жените у дома.

Не, не у дома. Мисията никога вече нямаше да бъде неин дом. Домът й беше Англия, нищо че не я помнеше. Там се беше родила.

Тя плакнеше, търкаше и отново плакнеше, докато кожата и скалпът й запариха, и отново се почувства чиста. Среса косата си на слънцето, като разплете с пръсти всички възли. Сплете я на плитки, които уви около темето си като влажна корона, подпъхна краищата и ги закрепи с двата си последни фуркета. Дрехите й изсъхнаха бързо на горещото слънце, омачкани, но поне чисти.

Искаше й се да има истинска английска рокля, но когато тръгна към пазара, носеше простата си черна туника и панталон, с каквито се обличаха китайските селянки, за да не привлича вниманието, а всичко останало бе изгоряло в пожара в мисията. Нямаше други дрехи. Нямаше нищо друго — само медальона от майка й, с капаче и тънка златна верижка. Никога не го сваляше.

Набързо се огледа, за да се увери, че изглежда достатъчно спретната, сложи си шапката и се отправи към трите черни мачти, чиито силуети се очертаваха на фона на блестящата синя ивица.

„Моли се корабът да е английски.“

Стигна до малко пристанище, около което се издигаха нарядко застроени сгради. Благодарение на избелелите си дрехи и островърхата сламена шапка никой от кулитата[3], които товареха вързопи, сандъци и топове плат на по-малки лодки и ги караха към големия кораб, който се полюшваше на котва на няколкостотин метра от брега, не я забеляза.

Тя присви очи, за да ги предпази от силния блясък на слънцето върху морската повърхност, и прочете името. „Момичето от Ливърпул.“ Английски. Слава богу! В очите й запариха сълзи на облекчение. Тя примигна и ги прогони.

Затърси сред многобройните кулита английско лице и зърна един висок млад моряк с рижа коса, който надзираваше товаренето на една лодка, отмяташе предметите в един списък и раздаваше резки заповеди на смесица от местен английски и лош китайски.

Тя се приближи безшумно до него и когато той млъкна за малко, му каза на английски:

— Извинете, сър. Може ли да говоря с капитана?

— Той е за…

Младият моряк млъкна и вдигна глава.

— Какво каза?

Тя повтори молбата си.

Челюстта му увисна. За миг я погледна невярващо, огледа избелелите й дрехи и шапката на кули.

— Не е възможно да си англичанин!

После й дръпна шапката.

— По дяволите… ти си момиче?

 

 

Не можеше да помръдне. Тежестта я притискаше, изкарваше въздуха от дробовете й. От топлината, жегата и вонята й се повдигаше. Помъчи се да издържи, да не чува думите, които отекваха коварно в ушите й…

Дамарис подскочи. Мъчеше се да си поеме дъх, отчаяно се опитваше да се освободи… и се сблъска единствено със студен въздух и омачкани чаршафи. Затвори очи и остана за малко така, дишаше толкова тежко, сякаш бе пробягала цял километър и чакаше лудите удари на сърцето й да се забавят и успокоят. Тялото й беше мокро от пот и бавно се охлаждаше от студения въздух преди зазоряване.

Пак този сън. За трети път за три дни. Ставаше все по-лошо.

Тя седна в леглото, прегърна колене, притисна ги до гърдите си и започна леко да се полюшва. Тежестта на съня все още бе надвиснала над нея. Тежестта на спомена.

Каза си, че не е онова момиче. Вече не. Беше оставила Дамарис Тейт в миналото. Сега беше Дамарис Чанс.

Това беше възможност да започнат на чисто — така беше казала Аби. Възможност за всички тях да започнат нов живот. И наистина беше така. Почти.

Но сънищата, спомените не я напускаха. Нощем се завръщаха, ярки, живи и ужасно истински. Дори сега разяждащата отрова на паниката — и на срама — пареше гърлото й.

Тя отпи глътка вода от чашата до леглото. Нищо на света не можеше да отмие тези спомени — сънищата щяха да ги поддържат живи.

Тя започна да се полюшва леко в студената сива светлина на зората, докато обмисляше възможностите си. Не бяха много. Знаеше кое събужда сънищата.

Повече не можеше да продължава. Трябваше да сложи край сега, преди нещата да стигнат още по-далеч. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Съобщи го на Джейн след обяда, докато се приготвяха за разходка с карета в парка.

— Не искаш да бъдеш дебютантка? — Джейн изтърва палтото, което се канеше да облече, и я погледна смаяна. — Но защо? Винаги сме мечтали за това.

— Ти мечтаеше, Джейн, не аз — поправи я Дамарис, взе палтото и й го подаде. — Сега се облечи. Господин Монктън-Кумс ще дойде всеки момент.

Джейн не помръдна.

— Но защо не искаш да дебютираш, Дамарис? Ще бъде толкова интересно — нови рокли, танци и балове, приеми и…

Дамарис поклати глава.

— Не мога, Джейн. Просто не мога.

— Какво не можеш? — попита Дейзи, докато влизаше в стаята. Носеше полуготово палто. — Ще го пробваш ли, преди да излезеш, Дамарис? Искам да се уверя, че ръкавите са добре, преди да го довърша.

Дамарис свали топлото си зимно палто и облече почти готовата връхна дреха. Ушита от характерната за Дейзи смесица от нови и стари платове, тя беше лека, предназначена за носене през пролетта или през лятото.

— О, прекрасно е, Дейзи! — възкликна Дамарис и докосна контрастиращата брокатена яка и маншетите, закрепени само с карфици. — Тези са от старите рокли на лейди Биатрис, нали? Спомням си избродираните птици. Бяха толкова красиви и още изглеждаха съвсем нови — цветовете са толкова отчетливи и ярки. А контрастът на различните платове — никога не би ми минало през ума да ги съчетая, но се е получило чудесно. Имаш такъв усет!

Тя застана пред огледалото и започна да се възхищава на елегантния начин, по който палтото се спускаше по тялото й, докато Дейзи се мръщеше съсредоточено и отново закарфичваше един от маншетите.

— Наистина е много красиво — съгласи се Джейн, — а ти си много умна, Дейзи. Но за Дамарис само ще се похаби.

— Ммм? — вдигна глава Дейзи. Устата й беше пълна с карфици.

— Казва, че няма да направи дебюта си.

— Хммммф?

Дейзи не извади карфиците от устата си, но остави веждите си да говорят вместо нея.

— Съжалявам — каза Дамарис. — Просто не мога да понеса тази мисъл.

— Коя мисъл не можеш да понесеш? — попита Джейн. — Дебютът е нещо забавно.

Дейзи огледа Дамарис продължително, преценяващо, после вдигна рамене и се върна към карфиците си.

— Съжалявам, че ви разочаровах.

Дамарис мразеше да разочарова хората. Работата беше там, че просто… не можеше да го направи. Страхът в душата й нарастваше ден след ден и тази сутрин, когато се събуди с познатото мрачно предчувствие, разбра, че трябва да каже нещо. По-добре беше да съобщи на всички сега, няколко месеца преди началото на сезона. Със сигурност.

— Но защо? Все още не разбирам — настоя Джейн. — Заради бордея ли? Защото ти прекара там само няколко дни повече от мен — нямаше дори една седмица — и…

— Не е заради бордея — въздъхна Дамарис. На никого не беше казвала какво се случи преди бордея, дори на сестрите си. И никога нямаше да им каже.

— Надявам се да е така — отговори Джейн. — Вината не беше наша и няма да допусна животът ми да бъде провален заради онова, което онзи ужасен човек се опита да ни стори. И ти не бива да го допускаш.

— Не е заради бордея.

Сега, когато всички карфици бяха по местата си, Дамарис внимателно съблече палтото, подаде го на Дейзи и пак облече зимното.

— Тогава заради фалшивото име ли? — настоя Джейн. — Знам, че родителите ти са били мисионери…

— Баща ми беше мисионер. И не, не е заради фалшивото име, макар че един Бог знае как ще обясни лейди Биатрис…

— Какво как ще обясня? — Възрастната дама стоеше на прага. — Готови ли сте, момичета? Федърби ми каза, че Фреди Монктън-Кумс е долу и ни очаква и макар че одобрявам навика да караш един джентълмен да те чака, кой знае какво ще стане с времето. Хайде, идвайте. — Тя размаха към тях чифт лилави ръкавици от ярешка кожа. — Можете да ми обясните по пътя. Дейзи, скъпа, би ли ми подала ръка? Тия проклети стълби!

Дейзи побърза да поеме ръката на възрастната дама. Лейди Биатрис все още беше малко слаба и нестабилна, след като бе прекарала месеци, ако не и години, прикована на легло и пренебрегвана. Откакто Аби я откри и четирите момичета се преместиха при нея, за да станат нейни „племенници“, възрастната дама се възстанови значително, но стълбите още я плашеха. Можеше да слиза, стига някой да й помагаше, но качването изискваше силните ръце на Уилям, техния лакей.

— И така, какво казвахте, момичета?

— Става дума за Дамарис — отговори Джейн. — Казва, че не иска да бъде дебютантка.

— Какви са тези приказки? Значи не иска да има сезон, казваш?

Тя се завъртя на стълбите и стрелна Дамарис с остър поглед.

— Вярно ли е?

— Да, лейди Биатрис, и съжалявам, но няма да си променя ре…

— Заради бордея е, знам — обади се Джейн. — Ако само…

— Не е заради бордея — каза тихо Дамарис и погледна надолу по стълбите. — И говори по-тихо, ако обичаш. Не искам никой да чуе.

Под тях в преддверието почитаемият Фредерик Монктън-Кумс кръстосваше неуморно с дългите си стройни крака в лъснати високи ботуши. Облечен с палто от мериносова вълна на много пластове, от най-високо качество, стиснал в дългите си пръсти шапка от бобър с вълнообразна периферия, той бе самото въплъщение на мъжка елегантност.

Вдигна глава и срещна погледа на Дамарис. Тя се насили да извърне очи.

— Тогава защо…

— Тихо, Джейн! Дамарис е права — това не е въпрос, който трябва да обсъждаме на стълбището — отсече лейди Биатрис. — Фреди, милото ми момче, колко сте точен!

— Точен ли? — повтори той и погледна към часовника в преддверието. — Но часът е…

— Няма да се бавим. С момичетата трябва за малко да останем насаме. — И тя го погледна тайнствено. — Женски работи, нали разбирате. Федърби, донеси на господин Монктън-Кумс каничка с кафе и пасти.

— Не, няма нужда, аз…

— Глупости! Знам колко обичате пасти и готвачката направи специално за вас. Няма да се бавим — увери го лейди Биатрис и поведе момичетата към малка всекидневна по-надолу по коридора. Когато вратата се затвори зад нея, каза:

— Милото момче се грижи чудесно за нас, докато Макс и Аби са на меден месец, не сте ли съгласни? Обикновено бяга от почтените момичета като от чума.

Дейзи изсумтя. Джейн се изкикоти и след миг Дамарис се присъедини към нея.

— Сега какво ви стана, момичета, че пак се разкикотихте? — попита лейди Биатрис.

— Почтени момичета? — изпелтечи Джейн. — Две бегълки от бордей — три, ако броим Дейзи…

— Ама броиш ме, разбира се! Нали израснах в бордей.

— Освен това всички живеем под фалшиво име и се преструваме, че сме ти племенници — добави Дамарис.

— Веднага престани с тези глупости! — тросна се възрастната дама. — Не искам повече да чувам за този пуст бордей! Вие сте почтени момичета, все едно какво се е случило в миналото. Вие сте мои племенници и щом аз казвам, че сте почтени, значи наистина сте почтени!

— А щом казваш, че сме ти племенници, значи сме ти племенници — добави дяволито Джейн.

— Точно така. — Лейди Биатрис не вярваше в иронията. — А когато сестра ви се омъжи за племенника ми, всичко стана законно, така че край на темата.

Не беше никакъв край, не и при положение, че Дамарис и Дейзи не бяха роднини с Аби и Джейн, но никоя не искаше да спори.

Възрастната дама вдигна лорнета си и го обърна към Дамарис:

— Е, моето момиче, каква е тази история, че не си искала да дебютираш заедно с Джейн през пролетта?

Дамарис прехапа устна.

— Вярно е. Аз… аз не искам.

Джейн се обади:

— Но Дейзи вече е замислила цял гардероб за дебюта…

— Мен не ме забърквай — отряза я безцеремонно Дейзи. — Няма да карам Дамарис да прави нещо, ако тя не иска.

— „Нищо“ — поправиха я механично лейди Биатрис, Джейн и Дамарис.

Дамарис се усмихна с благодарност на Дейзи.

— Но нали го планираме от цяла вечност! — измърмори Джейн печално.

— Само от един-два месеца — поправи я Дамарис. — Преди това изобщо нямахме дори и шанс за сезон. Тогава върхът на амбициите ни беше вие двете с Аби да отидете на бал в Бат.

Джейн все още изглеждаше нещастна, затова тя добави:

— А и до началото на сезона остават месеци, така че има предостатъчно време да променим плановете си според новата ситуация.

Настъпи кратка тишина. Дамарис усещаше проницателния поглед на възрастната дама и се чувстваше неловко.

— Помисли си колко пари ще спестиш, ако представиш само една от нас.

Знаеше, че сезонът в Лондон е ужасяващо скъп.

Лейди Биатрис изсумтя.

— Парите са си мои и ще ги харча както искам.

Технически парите бяха на племенника й, но всички знаеха, че Макс, лорд Девънам, няма да откаже нищо на леля си.

Джейн печално промълви:

— Няма да е и наполовина толкова забавно, ако не дебютираме заедно. Няма да познавам никого.

— Ще познаваш, разбира се! — напомни й Дейзи с насърчителен тон. — Ами всички тия хора, дето идват на литературните сбирки?

— О, литературното общество! — измърмори Джейн. — Всички са толкова стари!

Лейди Биатрис прочисти гърло и насочи лорнета си към Джейн, която се изчерви и каза припряно:

— Имам предвид, разбира се, че всички те са чаровни и много приятни, но това не е същото като да бъдеш заедно със сестра си, не съм ли права?

Дамарис не си направи труда да й напомни, че Аби ще бъде заедно с нея и че Аби й е истинска сестра. Тя беше омъжена и в момента беше на меден месец, но щеше да се върне навреме за сезона. И все пак Джейн имаше право: присъствието на омъжената й сестра нямаше да бъде същото като това две неомъжени момичета да излязат заедно на брачния пазар.

— Бих могла да идвам като твоя компаньонка.

— Компаньонка ли? — възкликна лейди Биатрис и обърна лорнета си към Дамарис. — Компаньонка?

С какво презрение изрече думата! Очевидно тази възможност бе изключена.

— Но ако ще идваш на светските събития като компаньонка, каква е разликата с това да бъдеш дебютантка? — попита Джейн.

— Никой мъж няма да помоли една компаньонка да се омъжи за него.

Джейн сбърчи чело.

— Не разбирам.

— Не искам да се омъжвам. Аз… — Дамарис преглътна. — Аз изпитвам отвращение от брака.

Всички замълчаха слисани.

Дамарис знаеше, че за повечето хора подобно изявление звучи безумно. Да не иска да се омъжи? Как иначе щеше да живее едно момиче без имот и без средства?

Щеше да работи. Не се боеше от тежкия труд — бе работила през целия си живот.

Някой да им осигури средства, за да направят дебюта си, да получат шанс да се омъжат за човек с богатство и обществено положение — това беше най-голямата мечта на повечето момичета. Преди година може би щеше да бъде мечтата и на Дамарис. Но вече не.

— И какво общо — попита след миг лейди Биатрис — има бракът с дебюта?

И трите момичета я погледнаха изненадано.

— Не е ли това единствената цел на дебюта? — попита Джейн. — Да си намерим съпрузи? Затова го наричат брачен пазар.

— Това е целта на някои хора — отстъпи великодушно лейди Биатрис. — Може би дори на повечето. Но ние не сме като повечето хора.

Джейн изглеждаше притеснена.

— Но аз искам да си намеря съпруг.

— Знам, Джейн, скъпа, и с нетърпение очаквам да видя как всички млади мъже се правят на глупаци заради теб. Не се тревожи, ще имаш богат избор.

Възрастната дама се обърна към Дамарис:

— А колкото до теб, милото ми момиче, никой не е казал, че непременно трябва да си намериш съпруг.

— Но аз мислех…

— О, младите мъже ще се правят на глупаци и заради теб, сигурна съм, а и доста от по-старите, както вече видяхме в моето литературно общество. Ще получиш много предложения от добри партии, помни ми думата — както и от неизгодни. Но няма нужда да приемаш някое от тях.

— Но… — намръщи се Дамарис. — Ако не си намеря съпруг, това не е ли ужасно разхищение на пари?

Елегантно оскубаните и боядисани вежди на лейди Биатрис се повдигнаха.

— Разхищение на пари ли? Глупости. Какви ги говориш? Има само една причина да дебютираш, Дамарис — да се забавляваш.

— Да се забавлявам ли? — повтори Дамарис, объркана. Лейди Биатрис искаше да похарчи цяло състояние, за да може тя да се забавлява?

— Ти не си имала много забавления в живота си, нали, мила моя?

Дамарис преглътна.

— Откъде знаеш?

Възрастната дама изсумтя.

— Дъщеря на мисионер? Израснала в диви земи? Мога да предположа.

Изражението на Дамарис я накара да се подсмихне.

— Горе главата, мила моя, никой няма да те накара да се омъжиш насила. Но много ще ме зарадваш, ако направиш дебюта си заедно с Джейн, ако ходиш на балове, соарета и други събирания, ако танцуваш до зори, облечена с красивите рокли на Дейзи — и ако я превърнеш в най-търсената шивачка на манта през целия сезон…

— От твоята уста в Божиите уши! — обади се пламенно Дейзи.

— … ако купища мъже правят всичко, за да ти угодят — ако ти носят шампанско и плодов ликьор, и вкусни хапки от масата за вечеря, ако ти изпращат букети и китки сутринта, ако пишат стихове за очите ти — всички тези възхитителни безсмислици.

Възрастната дама въздъхна, отдадена на спомените, приведе се напред и потупа ръката на Дамарис.

— Няма нужда да вземаш тези неща на сериозно и никой няма да те заставя да правиш нещо. Остави на младата Джейн да си търси съпруг. Ние с теб, скъпа моя, просто ще се забавляваме.

В старите й проницателни очи имаше толкова доброта и разбиране, че в гърлото на Дамарис заседна буца. Лейди Биатрис дори не я попита защо бракът я ужасява толкова. Тя преглътна.

— Значи нямаш нищо против, че не искам да… че аз…

Лейди Биатрис стисна ръката й и каза тихо:

— Мое мило момиче, когато се запознахме, ти ми каза, че никога не си искала да се омъжиш. Да не мислеше, че съм забравила?

Тогава лейди Биатрис беше болна и прикована на легло. Защо би си спомнила какво й е казало някакво си непознато момиче?

— Защо искаш да направиш всичко това за мен?

Възрастната дама се усмихна.

— Вие ми донесохте толкова радост в момент, в който си мислех, че всичко е свършило. Ще ми бъде изключително приятно да ти подаря един сезон на безгрижна радост без никакви усложнения… без никакви задължения към никого. — Тя отново стисна ръката на Дамарис. — Е, ще го направиш ли заради мен, Дамарис? Да се забавляваш — само за този сезон — и да водиш безгрижен живот, изпълнен единствено с удоволствия? Не заради себе си, а за да зарадваш една възрастна дама? — Опита се да придобие трогателен вид, но резултатът беше толкова неубедителен, че Дамарис треперливо се засмя и я прегърна.

— Щом поставяш така нещата, скъпа лейди Биатрис, не мога да откажа. Но е много великодушно от твоя страна.

Прекалено великодушно.

Възрастната дама махна нехайно с ръка.

— Глупости, какви ги говориш! А сега елате, момичета. Господин Монктън-Кумс сигурно си е изял пастите и макар че е хубаво да караш мъжа да чака — установила съм, че това ги кара да остават нащрек — не е хубаво да се прекалява. И когато накрая отидеш при тях, трябва да ги накараш да почувстват, че чакането си е заслужавало. Затова разкрасете се, момичета, и когато видите господин Монктън-Кумс, се усмихнете.

 

 

Фреди мрачно се взираше в чинията пред себе си. Лейди Биа беше убедена, че пастите са най-любимата му храна. И за това беше виновен Макс, да го вземат дяволите! Макс й каза, че той е вманиачен по пастите, и, разбира се, старото момиче реши, че има предвид тези проклети сладкиши. Нареждаше да му ги поднасят при всяко негово посещение. И очакваше той да ги изяде. С ентусиазъм.

Взе една паста, претегли тежестта й в ръката си, присви очи и погледна към огъня. Гореше хубаво, достатъчно силно, за да изпепели бързо пастата.

Но нямаше ли да се разнесе уличаваща миризма?

Вдигна пастата, прицели се и бе готов да я запрати в огъня, когато в коридора се чуха женски стъпки. Той пусна пастата, обърна се към отворената врата и зърна четири елегантно облечени жени, които се приближаваха усмихнати.

Косъмчетата на тила му настръхнаха. Защо, по дяволите, му се хилеха така? Какво знаеха? Какво искаха?

Изпита почти непреодолимо желание да побегне. Но беше обещал на Макс. Стана, изтърсвайки трохите от пръстите си.

— Дами — каза предпазливо.

— Фредерик, милото ми момче, толкова съжалявам, че ви накарах да чакате! — промълви лейди Биатрис и го огледа одобрително. — Винаги сте толкова елегантен. — Тя погледна към чинията с пасти и се намръщи. — Не ви ли харесаха пастите? Федърби, трябва да говорите с готвачката…

— Не, не, бяха великолепни, както и кафето — увери я Фреди. — Но не бях гладен. Закусих късно, нали разбирате. И обилно. Огромна закуска — добави той, когато видя, че тя изглежда склонна да спори.

Лейди Биатрис изсумтя.

— Трябва да ви поохраним. О, добре, идвайте. Времето е хубаво, надявам се?

— Да, денят е прекрасен. Вятърът е малко режещ, но много ободряващ.

Той поведе дамите към входната врата. Ландото и кочияшът ги чакаха на улицата.

Бележки

[1] Дж. Остин, „Гордост и предразсъдъци“. Всички цитати от произведението са в превод на Жени Божилова. — Бел.прев.

[2] Маркиз (ит.). — Бел.прев.

[3] Ист.: нископлатени работници в азиатските страни. — Бел.прев.