Ан Грейси
Сватба през зимата (4)

Глава 4

— За книгите ли? А — не! Уверена съм, че не четем едни и същи книги, но дори да четем — приемаме ги по различен начин.

— Съжалявам, че мислите така; и тъй да е, поне имаме тема. Можем да сравняваме различните си мнения.

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

Литературното общество на лейди Биатрис се събираше три пъти седмично, следобед. По това време на годината, когато повечето представители на висшето общество бяха в провинцията, изисканите развлечения в Лондон бяха ужасно малко, затова хората, които оставаха в столицата през ловния сезон, се радваха на възможността да се занимават с нещо по-различно от обичайните сутрешни посещения.

Литературното общество на лейди Биатрис не отговаряше на традицията; както самата тя информираше всички нови членове, то целеше само да развлича хората, а не да дава повод за страховити и безкрайни интелектуални дрънканици — за тази цел си имаше предостатъчно други литературни групи. Лейди Биатрис просто предлагаше на посетителите си хубава история, която племенниците й четяха на глас, придружена с чай и сладкиши. Чаят, който поднасяха, често се оказваше шери или вино.

Сбирките бяха особено любими на по-възрастните, чието зрение отслабваше и им беше трудно да четат ситния шрифт на книгите. А ако някой дръзнеше дори да спомене за алитерация, алегории или някое друго от нещата, които лейди Биатрис наричаше „показни дрънканици“, не получаваше повторна покана.

Когато Дамарис се върна от работилницата, до началото на сбирката оставаха само петнайсет минути. По инструкции на майка си Еймъс и Хенри настояха да я придружат почти до дома й. Дамарис ги убеди да я оставят недалеч от Мейфеър, като им каза, че ако я видят с тях, ще си навлече неприятности, че домът й е съвсем наблизо и вече е в пълна безопасност.

Струваше й се нелепо да я защитават от Фреди Монктън-Кумс. Почти толкова нелепо, колкото представата, че господин Монктън-Кумс иска да я съблазни.

Пред къщата вече се бе образувала опашка от карети. Дамарис влезе през кухненската врата и забърза по стълбището на прислугата.

Шмугна се в спалнята си. Дейзи я чакаше там.

— Боже, мислех, че никога няма да се върнеш! — посрещна я тя. — Бързо, да те издокараме!

Тя помогна на Дамарис да си свали горните дрехи и й подаде кърпа за миене.

— Днес нямаш време да се измиеш както трябва. Давай отгоре-отгоре.

— Дейзи, ти си истинско съкровище! Благодаря.

Дамарис потопи кърпата в топлата вода, която я очакваше, и бързо се изми.

— Джейн е вече там. Тя ще започне. Добре, дай да ти облечем тази рокля.

— Лейди Биатрис каза ли нещо?

Дейзи поклати глава.

— Не, но скоро ще трябва да й кажеш. Обърни се, да я закопчея.

— Знам — отговори Дамарис и погледна през рамо към Дейзи. — Господин Монктън-Кумс знае.

— Какво? Как така? Нали не си му казала?

— Не съм, разбира се. Стана случайно — видя ме, че отивам на работа, и тръгна след мен. Дори говори с госпожа Дженкинс, собственичката.

— Пусто да остане! — измърмори Дейзи и дръпна роклята, за да я оправи. — Добре, с това сме готови. Сега просто ще те срешем.

Тя разпусна простия кок, който Дамарис винаги носеше на работа, изчетка косата й и я зави на елегантна рибена кост високо на темето.

— Днес нямаме време за нещо по-модерно. Как мислиш, господин Монктън-Кумс ще каже ли на лейди Биа?

— Не знам. Надявам се, че не — отговори Дамарис и погледна към отражението си в огледалото. — Дейзи, ти си цяло чудо. Ако някога решиш да не бъдеш шивачка на манта, винаги можеш да си намериш работа като камериерка.

Дейзи изсумтя.

— Не. Цял живот съм била слугиня на други жени. Сега искам да правя нещо за себе си.

Дамарис я погледна леко разтревожена.

— Надявам се, не мислиш, че в момента се държа с теб като с камериерка, Дейзи.

— Не, разбира се. Това — махна тя с ръка към прическата и роклята на Дамарис, — това правят сестрите една за друга. А сега тръгвай или ще закъснеем. Не искам да изпусна нито дума от тази история.

Дамарис я прегърна бързо, после забързаха по стълбите към големия салон. По коридора към тях се понесе оживен разговор. Уилям, лакеят, тъкмо носеше допълнителни столове; с всяка изминала седмица обществото ставаше все по-популярно.

Когато влязоха в салона, лейди Биатрис улови погледа им и се усмихна. Помещението беше претъпкано — имаше поне четирийсет души. Възрастната дама направи знак и Федърби, икономът, удари малко звънче. Шумът започна да утихва, хората млъкнаха и седнаха.

Когато присъстващите постепенно заеха местата си, само един мъж остана прав — висок, елегантен джентълмен, облечен в дузина оттенъци на сивото: почитаемият Фредерик Монктън-Кумс. Той стоеше в дъното на салона, облегнат на полицата над камината със скръстени на гърдите ръце, и я наблюдаваше. Дори не се опита да си намери стол.

Дамарис се престори, че не го забелязва. Проправи си път през тълпата и се присъедини към Джейн в предната част на салона. Сега, когато Аби бе на меден месец, четенето бе задължение на Джейн и Дамарис; през последните няколко месеца Дейзи се бе научила да чете, но не и толкова добре, че да се представи пред непознати.

Дамарис седна на стола си и Джейн се усмихна.

— Точно навреме — прошепна тя. — Аз ще започна първа, искаш ли? За да имаш време да си събереш мислите.

Тя вдигна книгата, която четяха в момента, и в помещението се възцари тишина.

Джейн започна:

— Въпреки че беше средата на декември, времето все още не се бе влошило дотолкова, че да попречи на сравнително редовните разходки на дамите. На следващата сутрин Ема трябваше да направи благотворително посещение на едно бедно и болно семейство, което живееше малко извън Хайбъри.^[1]

Дамарис остави думите да се носят над главата й, без да ги чува. Дали господин Монктън-Кумс беше казал на лейди Биатрис за срещата им на улицата? Какво щеше да каже възрастната дама, когато разбереше, че тя се занимава с черен труд? Дали щеше да се разстрои? Дамарис отправи бърз поглед към възрастната дама, която слушаше историята със затворени очи. Разбира се, че щеше да се разстрои — в света на лейди Биа дамите просто не работеха. А фактът, че работата представляваше ръчен труд, щеше да я ужаси. Освен това тя искаше животът на Дамарис да е изпълнен с безгрижни забавления.

Научеше ли, навярно щеше да забрани на Дамарис да се върне в работилницата. Навярно щеше да поиска сама да й купи мечтаната къщичка в провинцията, но Дамарис не можеше да го приеме, не и след всичко, което лейди Биатрис вече бе направила за нея, и всичко, което смяташе да направи. Сезон в Лондон само за да се забавлява.

Като дъщеря на мисионер Дамарис отлично знаеше, че макар и Божи дар, благотворителността често може да бъде и бреме. Тя винаги водеше след себе си някакво задължение, казано или премълчано. Дамарис бе прекарала целия си живот в проявяване или получаване на щедрост — най-вече и двете едновременно. Живееше от милостинята на други хора, за да могат тя и баща й да помагат на децата в мисията. Парите на майка й се бяха стопили, преди Дамарис да навърши петнайсет.

За пръв път в живота си искаше да е свободна да избира сама. Да не отговаря пред никого.

Трябваше да попречи на господин Монктън-Кумс да каже на лейди Биа. Погледна към другия край на салона. Той още стоеше, облегнат на стената — единственият прав човек в помещението. Дамарис го виждаше ясно. Той се мръщеше, но не гледаше към нея. Тя проследи погледа му, но не разбра кой или какво го е смутило. Всички в салона като че ли слушаха внимателно Джейн.

Може би просто имаше навика да гледа безизразно. Хората често го правеха, когато слушаха разказ, потопени в света на книгата. Или погълнати от мислите си. Дамарис се надяваше, че господин Монктън-Кумс не мисли дали да каже на лейди Беатрис за нея.

— … не можеше да не се гордее с факта, че поводът бе доставил удоволствие и на двамата и вероятно ги подготвяше за голямото събитие.^[2]

В салона се възцари кратко мълчание. Джейн, завършила главата, подаде книгата на Дамарис и в помещението започнаха оживени разговори.

Дамарис се поколеба. Дали да не се приближи до господин Монктън-Кумс сега и да говори с него? Щеше да има кратка почивка, за да могат лакеите да донесат още подкрепителни закуски и напитки — хората обичаха да слушат, докато отпиват чай или шери или отхапват замислено от парче торта или бисквита с бадеми — и тогава щеше да дойде ред на Дамарис да чете.

Но ако той започнеше да спори? Това само щеше да привлече внимание към тях, а Дамарис не искаше това. Лондонското общество жадуваше за клюки, дори и за най-безобидните.

Той се изправи и се отдръпна от стената. Дамарис стана от мястото си, притиснала книгата до гърдите си. Ако господин Монктън-Кумс се опиташе да се приближи до лейди Биатрис, щеше да му попречи, да го разсее някак. Нямаше друг избор.

 

 

Фреди бе заинтригуван. По време на цялото четене Дамарис не спря да поглежда към него. Очевидно искаше да разговарят. Той тръгна към нея, но само след няколко крачки…

— Господин Монктън-Кумс! Точно човекът, с когото исках да говоря!

Една стара женска лапа го хвана и го издърпа от тълпата.

— Нали познавате моята праплеменница Хърмаяни? Хърмаяни Фулъртън-Смит?

Наистина я познаваше, за съжаление. От рода Фулъртън-Смит в Линкълншър и паста от първа степен.

— Как сте, госпожице Фулъртън-Смит? — измърмори той и хвърли разочарован поглед към другия край на салона, където Бленкънсоп, един от съучениците му, заливаше Дамарис с цветисти комплименти.

Проклятие, Бленкънсоп беше точно от мъжете, от които Макс би искал да защити момичетата!

Дамарис обърна глава, улови погледа му и го изгледа с непроницаемо изражение.

Благородната вдовица го стисна още по-силно за лакътя.

— Каква прекрасна изненада! — измърмори госпожица Фулъртън-Смит с престорено свенлива усмивка. — Не очаквах да ви видя преди събирането в провинцията. Очаквам го с нетърпение. Очаквам и… — потупа тя закачливо ръката му с пръсти — … да се опознаем по-добре.

Фреди изстина. Направо се вледени. Направи крачка назад, уж за да даде път на един лакей с поднос.

— Боя се, че не знам за кое събиране говорите. И се съмнявам, че ще присъствам.

Тя се засмя звънливо.

— О, разбира се, че знаете. И се държите много лошо. Скъпата ви майка ни увери, че ще присъствате.

Фреди само дето не изсумтя. Майка му не знаеше нищо за обществените му ангажименти. И където и да беше това събиране в провинцията, щом щяха да ходят пастите Армтуайт, госпожица Блий, а сега и Фулъртън-Смит, той възнамеряваше да е възможно най-далеч оттам. Например във Франция. Или в Русия.

Разнесе се звънтенето на сребърно звънче. Хората веднага започнаха да се връщат по местата си. Фреди се сбогува с госпожица Фулъртън-Смит и пралеля й и пак тръгна към другия край на стаята.

Дамарис вдиша книгата и се приготви да чете. Салонът утихна. Фреди си намери друга стена, облегна се и се зае да гледа страшно Бленкънсоп и да слуша хубавия глас на Дамарис.

Проклетата история продължаваше. Тези момичета сякаш разполагаха с безкраен запас от истории за жени, чиято единствена цел в живота бе да си намерят богати съпрузи. Ужасяващо! Що за човек би написал книга за пасти?

 

 

— И тази сутрин е студена, госпожице Чанс.

Дамарис, която току-що бе излязла през задната порта, подскочи, когато чу дълбокия глас, който се разнесе от виещата се мъгла.

— Господин Монктън-Кумс?

Дори не се опита да скрие изненадата си. Още не се беше зазорило. Той очевидно я чакаше.

— Какво правите тук?

— Придружавам ви до работа.

— Не ми трябва придружител, благодаря ви. Ще се справя чудесно и сама.

— Няма да споря. Обещах на Макс, че ще се грижа за всички ви, и възнамерявам да спазя обещанието си. Обещах му, за да не се тревожи Аби — добави той с надеждата да я умилостиви. Предложи й ръка и след моментно колебание Дамарис я прие.

— Не е необходимо да се тревожите — каза тя, докато свиваха зад един ъгъл. — Познавам този район. Работех тук, преди да… преди да дойдем да живеем с лейди Биатрис.

— И преди сте работили тук?

За пръв път чуваше за нещо, което е правила, преди да заживее при лейди Биатрис. Миналото на Дамарис — миналото на всички момичета — беше обгърнато в тайнственост. Знаеше, че има нещо съмнително, че всъщност не са племенници на лейди Биатрис, но Макс не искаше да обели и дума по темата, а доколкото знаеха повечето хора, момичетата бяха дъщери на венециански marchese на име Чанселото. Измислен от лейди Биатрис.

— Да, и сега пак работя тук.

Той се запита какво е накарало момиче е аристократично възпитание да потърси работа в работилница за керамични изделия, но стиснатата й челюст му подсказа, че няма да му обясни.

— Сигурна ли сте, че нямате неприятности? Комар или нещо друго?

— Не. Вече ви казах, аз не играя комар.

— Но трябва да има нещо спешно! — настоя той. — Все пак след няколко месеца ви предстои сезон и преди да се усетите, ще се омъжите и бъдещето ви ще бъде осигурено.

Почувства как тя потръпна до него.

— Студено ли ви е?

— Не.

Той погледна към сивото й наметало, тънко и доста опърпано.

— Потреперихте.

— Не ми е студено.

Наистина не изглеждаше да й е студено. Бузите й бяха розови.

— И няма да се омъжа.

— Глупости, разбира се, че…

— Трябваше да кажа: „Не искам да се омъжа.“

— Не искате да се омъжите ли?

Фреди се обърна и я погледна удивен, после поклати глава.

— Глупости. Всички момичета искат да се омъжат.

— Не всички.

Продължиха да вървят.

— Всички момичета, които съм срещал, искаха. И искат.

— Някои момичета се омъжват, защото са намерили мъжа, с когото искат да прекарат живота си, но повечето се омъжват, защото нямат друг избор. Неомъжената жена не разполага с почти никакви възможности и за много жени бракът е компромис. Омъжват се за сигурност, заради богатство или обществено положение и за да имат деца. Кой точно е мъжът няма почти никакво значение.

Фреди стисна зъби. Сякаш не го знаеше! Пастите, които майка му продължаваше да тласка към него, го искаха точно по тези причини… както и заради богатството, земите и титлата, които щеше да наследи след смъртта на баща си. Самият той нямаше значение — беше само средство да постигнат целта си.

Тя продължи:

— Някои момичета са късметлийки и имат избор дали да се омъжат. Това са жените, които разполагат със свои собствени пари.

Изминаха няколко пресечки, без да казват нищо. Докато пресичаха улицата, някакво момченце измете от пътя им малко конска тор. Дамарис кимна на детето и погледна Фреди с очакване. Той затърси в джоба си монета и хвърли на хлапето три пенса. То ги хвана в мръсното си юмруче и каза:

— Благодаря, хубава госпожице. — Ухили се и разкри едно паднало зъбче. Тя му се усмихна сърдечно.

— Вие не искате ли деца? — попита Фреди.

Усмивката й се стопи.

— Човек не може да има всичко — каза тихо тя и ускори крачка.

— Не е възможно да предпочитате живот на черен труд, да работите в керамична работилница за никакви пари, пред това да се омъжите за някой богат човек от висшето общество.

— Не мога ли?

— Не, в това няма…

Тя се обърна рязко към него:

— Защо ми задавате всички тези въпроси? Не ви влиза в работата какво правя с дивота си, да не говорим, че е и лицемерно!

— Лицемерно ли?

— Вие сте прочут с това, че бягате от брака, а имате нахалството да ме критикувате за същото.

— Не ви критикувах — отвърна той засегнат.

— Така ли? — Тя изпухтя недоверчиво и тръгна пред него, като се уви още по-плътно в наметалото. — И преди да сте попитали, да, лейди Биатрис знае, че не искам да се омъжвам.

— И?

— Приема го, но въпреки това иска да дебютирам. За да се забавлявам, така казва.

„Много разумно“ — помисли си Фреди. Очевидно и възрастната дама не й вярваше. Дамарис все още беше млада, на деветнайсет или там някъде. Прекалено млада за такова съдбовно решение. Несъмнено щеше да си промени мнението. А дори и да не го променеше…

— Дори и да решите да не се омъжвате, няма нужда да се занимавате с подобна работа. Със сигурност има и други възможности, нещо по-добро от това да работите на някаква отвратителна задна уличка.

— Обичам да рисувам порцелан.

— Можете да рисувате порцелан и пак да имате по-удобна работа като… като компаньонка на някоя дама, например.

Тя издаде звук, подобен на пръхтене, през елегантно издутите си ноздри.

— Какво лошо има в това да сте компаньонка? Лейди Биатрис с удоволствие би ви на…

— Лейди Биатрис е по-мила и великодушна, отколкото е полезно за нея, затова нямам намерение да я използвам до безкрай. Това ли мислите, че искам? Да вземам и пак да вземам, без да давам нищо в замяна? — А после неочаквано го нападна. — Вие защо не искате да се ожените?

— Какво? Това не ви влиза в…

Тя се усмихна.

— Точно така. И все пак бракът ви предлага толкова много: съпруга, която да управлява дома ви и да ви се подчинява безпрекословно…

Фреди изсумтя.

— Да ми се подчинява безпрекословно ли? Явно не знаете много за омъжените жени, щом така си мислите.

— Ще ви бъде спътница, ще ви роди деца — не е ли ваш дълг да създадете наследник, който да продължи семейното име? Как се казваше — „наследникът и резервата“?

Фреди ненавиждаше този израз.

— Или изпитвате отвращение не към брака, а към жените? Знам, че някои мъже…

— Не изпитвам отвращение към жените!

— Е, добре, тогава защо не искате да се ожените?

Раздразнен, Фреди я гледаше мълчаливо.

Тя се усмихна.

— Виждате ли? Не е толкова приятно, когато ви удрят с вашите камъни по вашата глава, нали?

Тя направи няколко крачки напред, но после сякаш размисли.

— Ще кажете на лейди Биатрис за мен, нали?

Нямаше, но не възнамеряваше да й го казва. Сви рамене и продължиха да вървят. Неочаквано Дамарис попита:

— Случвало ли ви се е да нямате нищо, господин Монктън-Кумс?

Той се намръщи.

— В какъв смисъл?

— Всякакъв. Случвало ли ви се е да нямате нищо, да не притежавате нищо, дори едно пени?

— Разбира се, че не.

— Е, добре, на мен ми се е случвало — няколко пъти — затова не ми говорете за „нужда“. Когато ме погледнете, виждате момиче, което е добре хранено, добре обличано, настанено в удобна къща и с елегантни обувки.

Той не можа да се сдържи да не погледне към ботушите, които носеше. Бяха ужасно грозни и прекалено тежки за нея.

— Не тези. Не мога да вървя по мръсните задни улички с изящни пантофки, нали? Особено в това време — добави нетърпеливо тя. — Искам да кажа, че изглеждам, сякаш имам всичко, което бих могла да пожелая.

Той кимна.

— И знаете откъде идва цялото това изобилие, нали?

— Лейди Биатрис и Макс.

— Именно. Не ме разбирайте погрешно, аз много обичам лейди Биатрис и съм безкрайно благодарна и за нейното великодушие, и за това на племенника й, но какво ще стане, ако по някаква причина лейди Биатрис или лорд Девънам се обърнат срещу мен? Какво ще стане с мен тогава?

— Няма. Лейди Биатрис ви обожава всичките, а Макс обожава Аби и тя не би му позволила.

— Да, но да кажем, заради спора, че го направят. Или ако някой от тях умре? Хората умират по какви ли не неочаквани причини.

Вярно беше — Фреди го знаеше толкова добре! Няколко секунди продължиха да вървят в мълчание. Ами ако Дамарис останеше сама? Улиците на Лондон бяха пълни с отчаяни хора — това бе една от причините, поради които настояваше да я придружава. Без семейство, без дом и някакъв доход… Дамарис да живее на улицата? Немислимо!

— Вече ми се случи на два пъти — два пъти! И няма да позволя да се случи пак. Трябва да разполагам със собствени пари, които сама съм спечелила. Не очаквам от вас да ме разберете — хората като вас израстват с убеждението, че винаги ще имат всичко, от което се нуждаят — не всичко, което искат, но това, от което имат нужда, за да живеят…

— Разбирам — каза Фреди. Наистина разбираше. Но по изражението й осъзна, че не му вярва. За своя изненада му се прииска да сподели собствената си тъжна история с това тихо, напрегнато момиче, докато вървяха по безмълвните, потънали в мъгла улици. Но се спря. Никога не говореше за това. Особено пък с жена.

Тя му отправи кос поглед.

— Значи няма да кажете за мен на лейди Биатрис или на другиго?

— Не, но мисля, че вие трябва да й кажете какво правите.

Тя поклати глава.

— Не мога. Много ще се разстрои. Ще се почувства толкова наранена, когато разбере, че аз…

— Не й вярвате?

Тя прехапа устна.

— Знам, че така изглежда, но не е това. Наистина й вярвам. Знам, че няма да се обърне срещу мен, наистина го знам, просто… — Въздъхна. — Не мога да го обясня.

— Знаете, че страхът ви е неоправдан и нелогичен, но все пак се страхувате.

Тя спря и го погледна с широко отворени очи.

— Наистина разбирате — промълви толкова тихо, че мъглата почти погълна думите й.

— Страховете ни невинаги са рационални — каза тихо Фреди, доволен, че полумракът прикрива изражението му.

Вече бяха до уличката, която водеше към работилницата.

— И така, стигнахме до целта ви. Приятен ден, госпожице Чанс.

Той се поклони и се отдалечи във виещата се мъгла.

 

 

„Дългът е жесток повелител“ — размишляваше Фреди Монктън-Кумс.

Ако не беше дал онова проклето обещание на Макс, щеше да стои колкото се може по-далеч от Дамарис Чанс. Нямаше да има този… проблем.

Вместо това бе принуден ден след ден да бъде в нейната компания. Всяка сутрин и идваше право при нея.

Само да беше вдовица!

Той определено предпочиташе вдовиците.

Особено вдовиците, които нямаха намерение да се омъжват повторно, имаха всичко, което искаха — сигурност, комфорт и свободата да живеят както пожелаят. Свободата наистина бе опияняваща.

Нито една от вдовиците, с които бе поддържал дискретна връзка, не желаеше от него нищо друго освен него самия — тялото му, уменията му в леглото, малко компания и толкова. Може би някой и друг подарък, но това бе съвсем естествено.

Той го намираше за много ободряващо.

И с Дамарис беше така, поне донякъде. Тя не искаше нищо от него — нито богатството му, нито титлата, която щеше да наследи, нито дори тялото му, макар да беше сигурен, че може да промени точно това й мнение.

Но тя беше неомъжена и следователно — недостъпна.

Ако беше вдовица… Умът му препусна по пътека от безкрайни, възхитителни възможности. Но не. Фреди решително обузда въображението си. Дамарис беше забранен плод.

Забраненият плод винаги е най-вкусен.

Не. Честта го задължаваше да пази невинността й — от самия себе си, както и от всеки друг злодей.