Ан Грейси
Сватба през зимата (2)

Глава 2

И сте щастлив, че сте надарен да ласкаете без натрапливост. Смея ли да запитам дали тези любезности, за които споменахте, идват като моментно вдъхновение, или са плод на предварително обмисляне?

Джейн Остин, „Гордост и предразсъдъци“

В ландото можеха да се настанят удобно само четирима души. Фреди предложи да ги придружи на кон, за да не се тъпчат всички вътре, но възрастната дама не щеше и да чуе.

— Предпочитам да сте близо до нас, милото ми момче.

Отначало той си помисли, че лейди Биатрис иска да е наблизо, за да може да ги защитава или нещо подобно, но после тя му смигна.

— Такова хубаво момче сте станали! Искам да ви покажа.

Старото момиче постоянно го караше да се изчервява. Фреди потисна усмивката си.

С помощта на един мускулест лакей той помогна на възрастната дама да се качи в ландото. Лейди Биатрис беше крехка, но упорита. Фреди се обърна и протегна ръка на младите дами — първо на госпожица Джейн, която изкачи стъпалата леко и на един дъх, после на госпожица Дейзи и накрая — на госпожица Дамарис.

— Съжалявам, промених си решението — каза тя и дръпна ръката си, преди дори да я е докоснал.

— Дамарис? — попита лейди Биатрис с остър тон.

— Няма нищо, само леко главоболие. Сигурна съм, че ако полегна за малко, ще премине.

Фреди беше убеден в това. Всъщност беше сигурен, че изобщо няма главоболие. Не изглеждаше нито бледа, нито с натежали клепачи. Изглеждаше цъфтяща както винаги, може би дори леко поруменяла. Но ако се съдеше по погледите и тайните побутвания, които си разменяха останалите три, тук се завихряха женски подводни течения, а Фреди имаше политика да се прави, че не забелязва подобни неща. Така беше по-сигурно.

— Глупости! Чистият въздух и слънцето са най-добрият лек за това, което те мъчи — отсече лейди Биатрис. — Качвай се, скъпа. Главоболието ще изчезне, преди да си се усетила.

Дамарис се качи покорно в ландото, Фреди я последва, махна на кочияша и потеглиха.

Както очакваше, беше малко тясно. Бедрото му бе притиснато до това на Дамарис. Това не би трябвало да има значение — ако беше седнал до Джейн или Дейзи, дори нямаше да забележи, но по някаква причина, понеже беше Дамарис, той не можеше да спре да мисли за това.

Тя се премести малко по-близо до Дейзи. Фреди също се притисна до стената на ландото, за да й даде повече пространство, но с трима души на седалката просто нямаше достатъчно място. Той усещаше топлината на тялото й до бедрото си. И тя несъмнено можеше да усети топлината на неговото. Но с нищо не го показваше.

Гледаше спокойно навън, но беше някак сдържана, недостижима. Винаги беше такава. Това го смущаваше по начин, за който предпочиташе да не разсъждава много. Хубава, с тих глас и винаги съвършено любезна, Дамарис беше — трябваше да бъде — не по-различна от останалите момичета на брачния пазар. И все пак…

Той я намираше смущаваща. Тези нейни големи кафяви очи сякаш виждаха… прекалено много. Фреди открай време имаше слабост към кафявите очи, но всеки път щом се опиташе да пофлиртува с нея — само за малко забавление, съвсем безобидно — ооох! Тя го отрязваше с леден тон.

И все пак той продължаваше.

— Лошо нещо е главоболието — отбеляза и потръпна вътрешно от глупостта, която излезе от устата му. В определени кръгове го смятаха за остроумен и забавен събеседник. Когато обаче се опиташе да поведе приятен безцелен разговор с госпожица Дамарис, винаги звучеше глупаво.

Тя кимна, усмихна му се леко, но не отговори. Несъмнено заради главоболието.

„Ако трябва някой да има главоболие — размишляваше Фреди, докато ландото излизаше от Гросвенър Скуеър, — това би трябвало да съм аз.“ Когато снощи най-накрая се добра до леглото — своето собствено — беше призори. Настоящата му любовница възнамеряваше да се омъжи повторно, за много по-възрастен и богат мъж, така че връзката им приближаваше края си. Или по-скоро кулминацията си. Дамата бе решена да се раздели с него, като му остави незабравим спомен. Или няколко. Фреди беше изтощен.

По отношение на жените той имаше свой кодекс на честта. Не би му донесъл награда за морал, но все пак си беше кодекс на честта. Никога не се отдаваше на лудории с невинни момичета от която и да било класа; избягваше пастите — момичета от добри семейства, които на всяка цена си търсят съпруг — като чумата; и никога не тичаше след омъжени жени. Ако те тичаха след него, ако съпрузите им ги пренебрегваха и ги правеха нещастни, това беше друг въпрос. Но дори и така той приемаше авансите само на тези, които вече бяха дали наследник на съпруга си — поне това. Фреди не беше натрапник — просто не му се занимаваше с усложнения от такъв род.

Предпочиташе вдовиците. Когато беше само на шестнайсет, загуби девствеността си в обятията на вдовицата на един фермер, десет години по-възрастна от него. Тя прие едно жадно, несръчно момче и му показа как да доставя удоволствие на жената, а също така и на себе си, научи го колко са важни самоконтролът и търпението — урок, от който Фреди не спираше да се възползва.

Интересно колко много мъже — ако се съдеше по думите на жените, с които беше спал — не си правеха този труд. Глупаци. Той се прозя.

Лейди Биатрис го сръчка с елегантния си бастун от абаносово дърво.

— Пак ли сте се отдавали на пиянство и жени, палавник такъв?

Фреди я изгледа хладно и с достойнство.

Тя се усмихна широко.

— Така си и мислех. Личи си още като ви погледне човек.

— Като ме погледне ли? — попита той и се изруга наум, че е захапал примамката. Огледа се за нещо, което да му помогне да смени темата. — Вижте — каза той с променен тон и посочи към латернаджия. — Маймунка с червен жакет. Много странно дребосъче.

Чудесен начин да отклони вниманието им. Знаеше, че госпожица Джейн обича животните.

Лейди Биатрис се подсмихна.

— Развратниците са най-стеснителните хора на света. Е, добре, да видим маймунката.

Тя се облегна на меката кожена седалка, без да откъсва поглед от Фреди. Той не можа да не се засмее.

Макар че не посрещна с радост ролята на заместник на Макс по време на отсъствието му, тя не се оказа чак толкова трудна. Най-тежката част от нея беше ставането преди пладне. Времето, по което беше буден той, не съвпадаше с времето, по което бяха будни порядъчните дами. Е, Макс щеше да се върне след няколко седмици. Фреди все някак щеше да преживее недоспиването. Поне се надяваше.

Влязоха в Хайд Парк и ландото тръгна по-бавно.

Лейди Биатрис незабавно забеляза две приятелки и нареди на кочияша да спре. Фреди и момичетата слязоха и Фреди помогна на две възрастни дами да се качат в ландото.

Докато лейди Биатрис и приятелките й правеха обиколка на парка с каретата, Фреди и момичетата щяха да повървят — доста вяло забавление по представите на Фреди, но на дамите като че ли им харесваше.

Всъщност и на него му харесваше. Беше му приятно да върви с три хубави момичета, които не възнамеряваха да го впримчат в брак. Добре познаваше симптомите на брачните намерения и не забелязваше у момичетата Чанс нито един от тях. Джейн се държеше с него както със зет си: като с източник на забавления, като към изискан кавалер и удобен придружител. Дейзи не се интересуваше от брак и единственото, за което говореше в парка, бяха тоалетите на изисканите дами и как биха могли да се облекат по-красиво.

Колкото до Дамарис… ами, Фреди нямаше представа какво мисли тя. Винаги говореше учтиво и казваше приятни неща, но какво мислеше? Никой не знаеше.

За съжаление мекото време и слабото зимно слънце бяха подтикнали повече хора от обикновено да излязат на чист въздух. Фреди си даде сметка за това, когато зърна една висока тъмнокоса дама, облечена със строг костюм за езда, и втора, потънала в море от розови и бели воланчета. И двете бързаха към него.

Пухкавелката и Пръчката. Проклятие! Мислеше, че са чак в Дърам. Той спря рязко и Джейн и Дамарис го погледнаха изненадано.

— Какво има? — попита Джейн.

— Пас… ъъъ, сестрите Армтуайт. Бързо, насам! — Опита се незабавно да се обърне кръгом, но се оказа трудно, когато държиш под ръка две момичета. Любопитството им да видят приближаващите дами забави отстъплението му и той се оказа в капан.

Алмерия, по-високата, пристигна първа. Тя никога не вървеше, а маршируваше.

— Господин Монктън-Кумс, ето ви и вас! — започна тя с обвинителен тон, който винаги му напомняше за бавачката Макбрайд в едно от нейните „настроения“. — Мислех, че никога не излизате на разходка в парка.

Тя огледа критично придружителките му и затропа с крак в очакване Фреди да ги запознае.

Сестра й ситнеше красиво — и задъхано — след нея.

— Тряпфа ли да тицас така, Алмерия? — обърна се тя към сестра си. Фреди беше сигурен, че нацупената й уста е резултат от дълги упражнения пред огледалото.

Тя се обърна към него с чаровна усмивка, очевидно неспособна да забележи придружителките му.

— Гошподин Монктън-Кумш, колко се радвам да ви фитя тук в този красив шлънчеф ден.

Фъфленето беше навик, който бе придобила наскоро. Несъмнено си мислеше, че задълбочава впечатлението за лекомислена женственост. Фреди предполагаше, че целта е да прикрие факта, че е точно толкова упорита, колкото и по-неприкритата й сестра.

— Госпожице Алмерия Армтуайт, госпожице Анабел Армтуайт, мога ли да ви представя госпожиците Чанс? Госпожица Дамарис Чанс, госпожица Джейн Чанс и госпожица Дейзи Чанс.

Докато двете госпожици Армтуайт подлагаха сестрите Чанс на разпит за роднините им и — почти също толкова неприкрито — за намеренията им към него, Фреди се огледа с надеждата да зърне някакво извинение да си тръгне.

Като единствен наследник на титлата и състоянието на баща си, а да не говорим за личното му състояние, той беше мишена за майки и дъщери, търсещи изгодна партия, още откакто за пръв път излезе в обществото. От самото начало показа пределно ясно, че не проявява интерес към брака, и след като осъзна, че почтените майки и дъщери избягват развратниците като чума, положи всички усилия да разкраси репутацията си на развратник.

Но през последната година и нещо майка му очевидно бе съобщила на майките, лелите и бабите на всички подходящи момичета за женене в кралството, че синът й се замисля за брак — проклета да е, все едно беше пуснала обява във вестниците — и в резултат, където и да отидеше, пастите изникваха една след друга.

А той изобщо не се замисляше за брак, по дяволите! Не и с някакво друго чувство, освен ужас.

Ландото на лейди Биатрис се понесе към тях на бавен ход. Спасение! Той вдигна ръка, за да й покаже да спре, но тя безгрижно му махна с ръка и продължи по пътя си. По дяволите, щеше да мине поне още една обиколка, преди да може да се измъкне.

— Господин Монкгън-Кумс, о, господин Монктън Кууумс! — изчурулика друг глас зад гърба му. Проклятие! Още една проклета паста!

— Госпожице Блий — поздрави я той и направи отсечен поклон. Повече нямаше да стъпи в този парк.

— Тооолкова се вълнувам за увеселението в провинцията! — продължи тя и го погледна дяволито.

— Наистина ли? — попита той с отегчен тон. — Къде ще бъде това увеселение?

Където и да беше, не смяташе да ходи.

— Сякаш не знаете! — перна го тя закачливо по ръката с онова нежно, префинено насилие, което някои дами смятаха за съблазнително. Не беше.

Той се насили да отговори с лек намек за учтива незаинтересованост:

— Получавам много покани.

— Но нали… о, вие се шегувате, лош човек такъв! Разбира се, че знаете за увеселението — нали вие сте почетният гост!

Фреди се намръщи.

— Кога е това…

— И ние ще дойдем — обади се по-голямата госпожица Армтуайт. — Надявам се, че с вас ще половуваме заедно, Фреди.

Носеше й се славата на безмилостна ездачка по време на лов с хрътки. Неведнъж бе намеквала на Фреди, че би желала да поязди и него също толкова безмилостно.

Където и да беше това увеселение на ужасите, Фреди възнамеряваше да бъде на сто километра в противоположната посока.

— О, не, горките лишицета! — проплака красиво по-малката госпожица Армтуайт. — Толкова ша шлатки!

— Те са напаст! — изръмжа сестра й. — А и откъде си мислиш, че е дошъл маншонът ти от лисица, глупачке?

— Харешва ли ви маншонът ми, господин Монкгън-Кумш? — попита госпожица Анабел, погледна го умолително над въпросната лисича кожа и изпърха с мигли.

Фреди стисна зъби. Не на сто, на хиляда километра в противоположната посока.

— А вие, дами, ще дойдете ли? — обърна се госпожица Блий към момичетата Чанс.

— Мисля, че не — отговори Джейн. — Лейди Биатрис не спомена за никакво увеселение.

— Не се учудвам — усмихна се превзето госпожица Блий и запърха с мигли към Фреди. — Доколкото разбирам, поканени са само подбрани гости.

Трябваше да се махне оттук. Той се огледа с обезумял поглед.

— Лейди Биатрис ни вика, дами — заяви, слагайки край на женските битки. — Боя се, че трябва да тръгваме. Знаете какви са болните, когато се възстановяват. Довиждане.

Той хвана за ръце Дамарис и Дейзи, подкара Джейн пред тях и ги насочи обратно към пътя. Сега лейди Биатрис непременно трябваше да спре. Ако се наложи, щеше да се хвърли пред ландото.

— Тези дами ваши добри приятелки ли са? — попита любопитно Джейн.

— Не! — възкликна отвратен Фреди. — Но майка ми продължава да тика към мен такива жени и те мислят, че ме притежават.

Усещаше погледа на Дамарис, кротък и непроницаем.

За щастие ландото спря, без да се налага Фреди да рискува живота си. Той забърза да помогне на приятелките на лейди Биатрис да слязат. Колкото по-скоро стъпеха на земята, толкова по-бързо щеше да се махне оттук.

— Готови ли сте? — попита той, когато момичетата се качиха, и махна на кочияша да продължава. Никога вече нямаше да стъпи в този парк. И никога вече нямаше да отиде на лов за лисици — сега знаеше как се чувстват клетите животни.

Погледна към възрастната дама. Тя отвърна на погледа му. В очите й блестеше… дяволитост? По гърба му премина тръпка на безпокойство. Спомни си предупреждението на Макс и се намръщи.

Лейди Биатрис небрежно вдигна рамене и извади малко шишенце с ароматни соли. Размаха го на петнайсетина сантиметра от носа си и промълви с немощен глас.

— Изтощена съм. Всичкият този чист въздух и движението… толкова уморително!

Тя се облегна на меките възглавници и затвори очи, невинна като агънце.

„Човек никога не може да има вяра на агънцата“ — помисли си Фреди.

 

 

Сутринта на следващия ден Дейзи и Дамарис седнаха да шият във всекидневната на горния етаж. Прекарваха много време в тази стая — ярка, с големи прозорци, през които влизаше обилна светлина и правеше помещението идеално за шиене. Огънят в камината създаваше уют.

Джейн бе отишла на пазар с лейди Биатрис, за да й помогне да си избере вечерни ръкавици. Дейзи взе полуготовото палто и започна да пришива маншетите. Дамарис се зае да поръбва една долна риза.

Няколко минути работиха, без да казват нищо. В стаята се чуваше единствено лекото шумолене на плат и съскането на горящи въглени в камината.

Дейзи довърши маншета и скъса конеца със зъби.

— Знам, че каза, че не заради бордея не искаш да се омъжиш, но ако е заради това…

— Не е. Много е… сложно.

Не беше казала на никого как и защо я продадоха в бордея и не смяташе да го прави сега. Ако се омъжеше, бракът й със сигурност щеше да бъде изпълнен с нещастие — нейното нещастие. Както стана с майка й.

Дейзи подсмръкна и завърза нов конец.

— Но щом няма да си хващаш мъж, с какво ще живееш? Не е лесно да се оправяш сама, да знаеш.

— Знам.

През седмиците преди да се запознаят с лейди Биатрис, четирите момичета се опитаха да се издържат сами в Лондон и почти умряха от глад — толкова ужасяващо трудно беше да си намерят работа. Дамарис извади най-голям късмет — намери си работа в една работилница за керамични изделия, където боядисваше порцелан.

Дейзи продължи:

— Когат’ започнеш живота си захвърлена в канавка, щот’ никой не те иска, скоро научаваш, че трябва сам да се грижиш за себе си. — Тя хвърли бърз поглед към Дамарис. — Ако си полезна на хората или им се харесаш, ще те искат наоколо. Но в мига, в който вече не си или си харесат някой друг, или си променят решението — или умрат — оставаш сама. Затуй от теб зависи да се спасиш, щот’ никакъв приказен принц няма да дойде да търси момичета кат’ нас, Дамарис.

Дамарис се засмя.

— Знам. И не очаквам никой да ме спасява. За щастие успях да избягам от онзи бордей — ако вие с Джейн не ми бяхте позволили да дойда с вас…

Не можеше да понесе тази мисъл.

— Стига, не се разкисвай, Дамарис. Туй са стари работи. Но да, ти и аз… на нас не ни е тук мястото, не както на Аби и Джейн. Ти се вписваш по-добре от мен — поне си дама и всичките му там обноски ти идват естествено, нищо че си израснала сред езичници. Но те двете са истински сестри, а кръвта значи повече от обещанията — само туй знам.

— Не им ли вярваш? — попита Дамарис, притеснена от тази мисъл. Това бе единственото сигурно нещо в целия й свят — че се бяха заклели да бъдат като сестри.

— Не ме разбирай погрешно. Не че не им вярвам — или пък на теб — но аз не вярвам на никого, не и в душата си, не истински. Само на мене си.

— О, Дейзи!

Другото момиче сви рамене.

— Хората се променят, нещата също. — Поколеба се и продължи: — Нали знаеш госпожа Би, дето беше мадам на бордея, преди да го връчи на оня неин син с черната душа?

Дамарис кимна.

— Морт, да.

— Госпожа Би ме намери, когато бях само на осем. На нищо не приличах, животът ми беше ад, а това се беше случило току-що — тя посочи към сакатия си крак. — Тя ме взе, заведе ме на лекар, похарчи пари за мен — за една непозната — а после ме прибра у дома си и започна да се грижи за мен. Никой никога не го беше правил. Бях й благодарна.

Тя довърши един шев и пак скъса конеца със зъби.

— Нито веднъж не настоя да работя за нея, да стана едно от нейните момичета.

Дамарис кимна. Дейзи бе работила в бордея като прислужничка и шивачка.

Дейзи продължи:

— Обичах госпожа Би, имах я като майка… ами, често се преструвах, че ми е майка, ако искаш да знаеш истината. Мислех, че с нея няма да се разделим до края на дните си и аз ще се грижа за нея, като остарее.

Тя вдяна в иглата друг конец.

— А после тя се махна и ме остави с онуй копеле Морт, нали тъй? Заряза ме като стари обувки, сякаш не значех нищо за нея.

— Сигурно ужасно те е заболяло — каза тихо Дамарис.

Дейзи вдигна рамене.

— Но ме научи на нещо важно, нали тъй? В тоз живот няма кой да се погрижи за теб освен ти самият.

Тя погледна към Дамарис.

— И ако няма да се омъжваш, трябва да измислиш начин да се издържаш.

— Знам.

Философията на Дейзи може да изглеждаше мрачна, но важеше не само за нея, а и за Дамарис. Тя обичаше Аби, Джейн и Дейзи като сестри, а лейди Биатрис събуждаше у нея смесица от яростно закрилническо чувство и отчаян копнеж по собствената й майка.

Но само защото не искаше да се омъжи, това не означаваше, че иска да живее от щедростта на лейди Биатрис като хрантутница или като обект на нейната благотворителност. Ако животът я бе научил на нещо, то беше, че е силна и може да работи много.

— Можеш да работиш с мен, ако искаш — да шиеш манта. Искам да кажа, не просто да ми помагаш, както сега, а…

— Благодаря. Много мило от твоя страна, Дейзи, но…

— Не знам дали в началото ще изкарваме кой знае колко пари, дори да успеем. Всяко пени ще ни е нужно за бизнеса. Накрая ще трябва да си намеря място и да наема магазин.

— Знам. И макар че ще ти помагам колкото мога, имам… други планове за бъдещето.

Дейзи я погледна проницателно.

— Още ли копнееш за оная къщичка в провинцията?

Дамарис кимна. Мечтата й бе да живее в малка къщичка в провинцията, с пилета и зеленчукова градина, на някое тихо и спокойно място. И сигурно. Преди всичко сигурно.

Дейзи сбърчи нос.

— На мен ми звучи ужасно. Мразя провинцията. Няма нищо друго освен кал, крави и дървета. Какво ще правиш по цял ден?

Дамарис се усмихна.

— Ще съм заета — ще садя зеленчуци и ще гледам кокошки. Може дори да си взема пчели.

— Само с пчели и пилета за компания? Няма ли да ти е самотно?

— Ако ми стане самотно, ще си взема куче. Или котка. Или и двете.

Беше прекарала почти целия си живот в самота. Беше свикнала с нея. А освен това животните никога не те съдят — любовта им е безусловна. Би било хубаво Дейзи и останалите да са наблизо, но животът в големия град беше много по-скъп. Човек дори не можеше сам да отглежда плодовете и зеленчуците си.

— Не искаш ли да имаш деца, Дамарис?

Дамарис преглътна. Искаше, разбира се, че искаше!

— В Китай се грижех за малки момиченца.

— Подхвърлени деца?

Самата Дейзи беше подхвърлено дете.

Дамарис кимна. Нежеланите деца.

— Бебетата и малките деца бяха моя отговорност. Бяха толкова сладки…

Гласът й се пречупи, когато си спомни как ги беше видяла за последен път. Отново преглътна и продължи с, както се надяваше, небрежен тон:

— Но децата искат много работа.

А любовта към тях те прави толкова уязвим. Беше преживяла достатъчно скръб…

— Не си искала да се разделяш с тях, нали?

Дамарис поклати глава и отговори тихо:

— Не. Но нямах… нямах друг избор.

Тя стана и се зае да слага въглища в огъня и да разравя жаравата. Не искаше да задълбава в миналото. Трябваше да мисли за бъдещето.

Ако искаше да има своя къщичка в провинцията, трябваше да спечели пари за наема. И колкото по-скоро започнеше, толкова по-добре. Водена от тази мисъл, тя неочаквано каза:

— Дейзи, извинявай, но трябва да изляза. Трябва да свърша нещо.

Дейзи я изгледа замислено и кимна.

— Тръгвай тогава.

— Нали нямаш нищо против? — посочи Дамарис към недовършения шев.

Дейзи се ухили.

— Не. Отивай и си свърши работата. Всеки си има планове.

Не я попита какво ще прави и къде отива. От малка се бе научила да не се бърка в чуждите работи.

— Просто се върни навреме за литературната сбирка. Лейди Биа ще припадне, ако не си тук да четеш.

— Ще се върна навреме.