На свой ред те сковано й казаха „довиждане“ и й пожелаха приятно пътуване. Навярно биха предпочели да си счупи врата, така че лицемерието несъмнено беше двупосочно.

Дамарис излезе на стъпалата пред Брекънридж Хаус, където Фреди я чакаше с каретата, и спря изненадана.

— Двуколката?

— Тя е най-доброто средство за бързо пътуване — отговори той. — Освен това нали не сте забравили, че в затворени карети ви прилошава?

— Ами прислужничката ми, Поли?

— Може да пътува с коняря ми и лакея. Изпратих прислужника си да наеме карета. Скоро ще се върне.

Очевидно не искаше да взема никакво превозно средство назаем от баща си. Той погледна към чантите, които изнасяха прислужничката й и един лакей.

— Оставете всичко това тук — вземете само това, което мислите, че ще ви трябва за пътуването. Другите ще тръгнат след нас с багажа при първа възможност. Няма да изостанат повече от час-два.

Дамарис се поколеба.

— Но няма ли да ми трябва придружителка?

Изглеждаше абсурдно да се тревожи за благоприличието след това, което й се случи, когато напусна Китай, но все пак се опитваше да се съобразява с него.

Фреди поклати глава.

— Една сгодена жена спокойно може да пътува с годеника си в открита карета няколко часа. Всеки може да я види и няма какво да притеснява старите клюкарки.

Изглеждаше много уверен и тъй като внезапното й заминаване беше достатъчно неловко, Дамарис нямаше желание да спори.

— Добре.

Натовариха чантата й в малкия багажник на двуколката. Единствените, които им помахаха на сбогуване, бяха няколко прислужници и двамата скоро затрополиха по алеята и започнаха да се отдалечават от Брекънридж Хаус.

— Малка лудетина такава! — измърмори той, когато излязоха на открития път.

— Съжалявам. Боя се, че си изпуснах нервите пред родителите ви.

Той се засмя.

— Не думайте!

Тя го стрелна с предпазлив поглед.

— Значи не ми се сърдите?

Той обърна глава към нея и й подари един от онези свои типични погледи. Напрежението веднага я напусна.

— Не исках да бъда толкова груба. И не аз закачих портрета ви, нито пък преместих този на брат ви — исках само да го оставя над камината. Но Хорнуд не ме разбра, а след това не можех да допусна да обвинят него.

— Няма значение. Съмнявам се, че нещо друго би могло да накара родителите ми да седнат и да се заслушат.

— Обикновено не съм такава кавгаджийка.

Той се засмя.

— Изобщо не се държахте като кавгаджийка.

— О, напротив! След като започнах… а баща ви беше толкова ядосан, говореше за вас така пренебрежително, а майка ви изглеждаше така уверена в моралната си правота! И така ужасно грешеше! Изпуснах си нервите.

Честно казано, това я смая. Никога не беше избухвала така. Сякаш бе почерпила от кладенец на дълбок гняв, който се беше люшнал нагоре и се бе излял от нея като кипяща лава. Колкото и да беше странно, сега се чувстваше забележително спокойна.

— Те сякаш наистина не разбират колко несправедливи са били към вас.

Той се подсмихна.

— Сега вече знаят.

— Надявам се. Мислите ли, че това ще промени нещо?

— За тях? Едва ли. За мен? — Той обърна глава и я удостои с ленива усмивка, от която през тялото й пробяга приятна тръпка, чак до краката. — Надявам се, че за мен това ще промени всичко. Има само един малък проблем, който трябва да реша преди това.

Тя искаше да го попита какъв е този проблем, да разбере дали може да му помогне с нещо, но вече се беше набъркала предостатъчно в неговите работи. Трябваше да сложи край на годежа в най-скоро време. Тази мисъл странно я натъжи. Не че искаше да се омъжи за него, разбира се, но времето им заедно беше забавно. И учудващо дружелюбно. Фреди щеше да й липсва.

Минаха през селото и се отправиха на запад. Над хоризонта далеч пред тях се бе спуснала дебела стена от сиви облаци.

— Ако имаме късмет, ще изпреварим този дъжд — каза Фреди и дръпна поводите. Сивите му коне бързо набраха скорост. — Искате ли да подържите панделките? — попита, след като десетина минути се движиха с пълна скорост.

— Нима сте готов да ми поверите безценните си сиви коне? — попита тя учудено.

— Да, сега, след като потичаха малко и вече не са толкова нетърпеливи.

Тя се засмя. Той й подаде поводите и през следващия час двамата пътуваха, без да говорят. Дамарис се бе съсредоточила почти изцяло върху конете, но част от нея забелязваше присъствието на спътника й. Очакваше да бъде потиснат след сблъсъка с родителите си, но той изглеждаше безгрижен, дори щастлив.

— Какво има? — попита Фреди, след като на няколко пъти я забеляза да го гледа тайно. — Да не ви е страх, че ще падна от двуколката или нещо подобно?

Тя се засмя.

— Не, разбира се! Просто вие сте…

— Какъв? Красив? Чаровен? Неустоим?

Той й се ухили похотливо и тя пак се засмя.

— Изглеждате… не знам… щастлив.

— Наистина съм щастлив — потвърди той, облегна се назад, кръстоса крака и ги опря на предната пречка на двуколката. — Обикновено съм щастлив, когато напускам Брекънридж.

— Колко жалко!

— Защо?

— Защото знам, че го обичате.

Той я изгледа любопитно.

— Откъде разбрахте?

— От начина, по който говорите за него, местата, които ми показахте, историите, които ми разказахте.

— Е, човек не може да има всичко — отговори Фреди и макар че го изрече с нехаен тон, Дамарис разпозна неизреченото нареждане „Не се бъркайте“. За лекомислен женкар той прекалено често раздаваше такива нареждания.

Но пък и тя го правеше.

— Как се чувствате? — попита Фреди, когато след няколко часа спряха пред странноприемница, която обслужваше пощенските карети. — Тук ще сменим конете, но се движим добре — вече сме на половината път до Девънам Хол и ако искате малко да си починете…

— Няма да откажа закуска.

— Закуска ли? Но…

— Бях толкова притеснена заради картината, че не можах да хапна нищо — призна тя.

Колкото по-далеч на запад отиваха, толкова по-мокра ставаше земята. Последните няколко дни бяха сухи и по пътищата вече можеше да се минава, но земите по-ниско бяха подгизнали. Всичко бе покрито със слой сребриста вода.

— Казват, че по-нататък имало наводнение, сър — предупреди един коняр от следващата странноприемница, докато извеждаше чифт отпочинали коне. — По-добре внимавайте. Казват, че реката всеки момент ще прелее.

— Главният път залят ли е?

— Още не, господине, доколкото знам, но ако завали дъжд като този от последните седмици, ще стане беля.

Фреди кимна. Не се притесняваше особено. Засега се движеха бързо, а стената от облаци, надвиснала застрашително над хоризонта, през последните няколко часа сякаш не бе помръднала. Още два часа, и щяха да са в Девънам.

Отново потеглиха.

След половин час стигнаха до дървен мост над преливаща река. Мръсна кафява вода течеше шумно и носеше какви ли не отломки — кал, клони и парчета от счупени колове, — кипеше и се завихряше, а на места преливаше над бреговете и дърпаше всичко със себе си. Повърхността на моста бе покрита с няколко сантиметра вода.

— Смятате ли, че е безопасно да преминем? — попита Дамарис.

— За момента да, а повече не ни трябва — отговори кратко Фреди и подкара наплашените коне по моста.

През следващата миля пътят минаваше покрай реката.

— Не след дълго ще излезе от коритото — отбеляза Фреди, — но пътят скоро се отклонява и оттам нататък е по по-висока земя.

Но след един завой се изправиха пред яростно сиво море от кипяща придошла вода, под която пътят се губеше.

— Проклятие, ще трябва да се върнем!

Фреди обърна конете и насочи двуколката назад. Нямаше страничен път, нямаше накъде да отидат освен обратно по залятия мост.

Когато стигнаха дотам, той вече се тресеше под тежестта на бурно течащата вода и отломките. Под ужасените им погледи една част от моста се отчупи и кипящият порой я отнесе. Само след минути реката отнесе и останалата част от моста и започна да го подмята по течението като шепа пръчки.

Бяха попаднали в капан.

— Е, оттук няма да се върнем — каза Фреди с небрежен тон и огледа околността. Придошлата река вече достигаше пътя. — Ще трябва да се изкачим по-високо.

— Ей там има къща — посочи Дамарис. — Видях я, докато минавахме. На онзи хълм. Оттук не се вижда заради дърветата, но е там.

— Добре.

Фреди отново обърна двуколката и пак поеха, търсейки начин да стигнат до къщата на хълма. Намериха една порта, зад която започваше тясна пътека, която се извиваше нагоре. Фреди скочи, отвори портата и преведе конете през нея.

— Прекалено е стръмно и тясно за двуколката — каза той. — Ще трябва да я оставим тук. Ще вземем конете с нас. Да се надяваме, че ще им намерим някакъв заслон в къщата.

Той освободи конете и като се подхлъзваха по стръмната кална пътека, всички се заизкачваха към къщата.

В един момент Дамарис погледна към него.

— Всичко това ви харесва, нали?

— Съжалявам — извини се той и на лицето му се изписа виновно изражение. — Трябва да призная, че обичам от време на време да ми се случва по някое странно малко приключение. Всичко ще бъде наред, нали знаете? Грози ни най-вече опасността да ни е неудобно и неприятно, отколкото да ни се случи нещо лошо. Водата няма да стигне толкова нагоре.

— Знам. Не се притеснявам.

В интерес на истината и Дамарис нямаше нищо против да преживее едно малко приключение. Детството й я бе подготвило за физически опасности и неудобство по-добре, отколкото за лондонските салони и за клопките на висшето общество.

Фреди се извърна към нея и я погледна.

— Наистина не се страхувате, нали? Забележително. Девет от всеки десет жени сред познатите ми щяха да ме укоряват на висок глас, задето съм им съсипал обувките, да не говоря за калните подгъви на полите им. Щяха да се оплакват, че трябва да вървят пеша, и да крещят: „Направете нещо, Фреди, направете нещо!“.

— Но какво можете, да направите? — попита озадачена тя.

— Да ги нося на ръце, най-вероятно — отговори той и я погледна с надежда. — Вие не искате ли да ви понося?

Тя се засмя.

— Не, разбира се! На вас ви е достатъчно, че трябва да се оправяте с тези коне.

— Е, добре! — въздъхна съкрушено той. — Щом държите да сте толкова потискащо независима.

Дамарис не можа да сдържи усмивката си. Дори насред неприятност като тази Фреди Монктън-Кумс можеше да намери начин да пофлиртува.

Облаците се сгъстяваха с всяка изминала минута и те бяха изкачили едва половината хълм, когато видяха светкавица, чуха грохот и над главите им паднаха първите капки дъжд.

— Ооо! — измърмори Фреди и погледна към небето. — Побързайте!

Но само след секунди небето се разтвори и дъждът се заизлива като из ведро. Когато стигнаха до къщата, и двамата бяха подгизнали до кости.

— Вие влезте вътре; аз ще намеря къде да оставя конете! — изкрещя Фреди, за да надвика дъжда.

Дамарис почука един път, два пъти, но не чу отговор. Разтреперана, опита вратата. Тя се отвори.

— Има ли някой? — провикна се тя веднага щом влезе. Но никой не отговори.

Къщичката беше малка — само една голяма стая с кухня в задната част, малка маса с два дървени стола по средата и едно легло в ъгъла, покрито с ярка кувертюра от разноцветни парчета. Подът беше от каменни плочи, които изглеждаха приветливи благодарение на няколко домашни черги. Всичко беше чисто и безупречно подредено.

Които и да бяха собствениците, бяха излезли само преди часове — така си помисли Дамарис. Огънят беше угаснал, но тухлите бяха запазили лека остатъчна топлина. В един буркан с вода имаше магданоз, все още пресен. Тя провери в кухнята и намери половин самун хляб в един глинен съд, една купа с яйца и малко зеленчуци в един кош.

Трябваше да се изсушат.

С неприятното усещане, че е крадла, Дамарис погледна в раклата в края на леглото и намери няколко груби кърпи и сгънати дрехи — всички женски, при това предназначени за стара жена, ако се съдеше по вида им. Навярно живееше тук сама. Дамарис извади кърпите, взе едната, подсуши косата си и попи колкото можа влагата.

Все още нямаше и следа от Фреди. Тя предположи, че се занимава с конете.

Бурята ставаше все по-свирепа. Проблясваха светкавици, кънтяха гръмотевици, а дъждът трополеше оглушително по покрива и прозорците. Щяха да останат тук известно време. Дамарис трябваше да запали огън — огромно нахалство в дома на непознати, но цялата беше мокра, Фреди със сигурност беше дори по-мокър, а не искаха да настинат.

Тя помете пепелта от стария огън, намери подпалки и започна да стъква нов. Вратата се отвори с трясък и тя подскочи.

— Аз съм! — надвика шума от дъжда Фреди. — Дайте, аз ще се заема.

Той се приближи напред, подгизнал и треперещ от студ.

Тя го изгони.

— Благодаря, но мога да паля огън. Целият сте мокър, затова идете там и съблечете тези мокри дрехи, преди да сте настинали ужасно.

— И вие сте мокра.

— Не толкова много, а и вие стояхте навън повече от мен. На практика сте посинели от студ, затова не спорете, а се събличайте.

Очите му заблестяха и тя разбра, че се кани да каже нещо дръзко, затова му махна да тръгва.

— Нито дума повече. Намерих ви кърпа и дрехи — ето там са, на леглото. Боя се, че в къщата няма мъжки дрехи — мисля, че тук живее възрастна жена, — но има червена фланелена нощница, която можете да облечете, докато дрехите ви изсъхнат. Може да ви е малко тясна в раменете, но вероятно ще ви стане. И ще ви стопли.

— Нощница ли?

Той хвана червеното фланелено одеяние с два пръста и го изгледа с видимо съмнение.

Дамарис потисна усмивката си.

— Няма нужда да изглеждате така отчаян. Няма никакви рюшчета. Прилича на ризите, които носеше баща ми. По-важното е, че ще ви покрие както трябва и ще ви топли, докато изсушим дрехите ви на огъня. И не се тревожете, ще се обърна, докато се обличате.

На устните му се изписа бавна усмивка.

— Никак не се тревожа.

Дамарис се зае да подрежда подпалките в камината, но умът й отново и отново се връщаше към мисълта, че сега той съблича дрехите си. Спомни си как изглеждаше без риза, докато цепеше дърва, и устата й пресъхна. „Ще погледна само за миг“ — каза си тя.

Но това беше нередно. Нещо повече, беше опасно.

Тя прогони от ума си спомена за голите му гърди и се съсредоточи върху огъня. Намери кутията с прахан, удари с огнивото и леко задуха над прахана, докато успя да измъкне от него първо лек полъх от пушек, а после и пламъче. Скоро подпалките пламнаха и огънят запращя.

— Вече можете да погледнете — обади се Фреди.

Тя се обърна и дъхът й секна. Той беше на практика гол. Червената фланелена нощница лежеше недокосната на леглото. Беше увил тясната кърпа около хълбоците си и бе завързал краищата й по начин, който изглеждаше тревожно несигурен. Само едно движение, и щеше да се… развие.

Дамарис преглътна. Къщичката ненадейно й се стори доста по-малка. И по-топла.

— Червеното не е моят цвят — поясни Фреди и посочи нощницата на леглото. — Но така се чувствам съвсем удобно — не след дълго ризата и панталоните ми ще изсъхнат.

Той метна кувертюрата върху раменете си и я придърпа хлабаво, но дори и така се виждаше прекалено много гола плът, за да може Дамарис да остане спокойна — между гънките на кувертюрата се мяркаха части от голи гърди, гол корем и дълги мускулести крака.

Беше като изваян от мрамор — гъвкав, корав и мъжествен. По-красив от всяка статуя, която бе виждала. И беше покрит не със смокиново листо, а с износена кърпа.

Той може и да се чувстваше удобно почти гол, тя обаче със сигурност не се чувстваше удобно да го гледа така.

Опита се да не забелязва фините тъмноруси косъмчета по гърдите му. Те се спускаха на ивица към пъпа му и още по-надолу… и изчезваха под кърпата.

Тази кърпа дори не беше прихваната с карфица! Какво щеше да стане, когато Фреди помръднеше?

Той й се ухили, очевидно несмущаван нито от голотата си, нито от нейните опити да не го зяпа.

— Да не би да се тревожите, че кърпата може да падне?

Лицето на Дамарис пламна.

— Съвсем не.

С огромно усилие успя да откъсне поглед от тялото му и да го прикове към лицето му, като забрани на очите си да слизат под брадичката, колкото и да им се искаше.

Защо мъжете като че ли никога не се смущаваха от външността си, а жените толкова се притесняваха? Все едно, Дамарис нямаше да прекара остатъка от деня в чудене кога тази ужасно недостатъчна кърпа ще се смъкне от тези тесни мъжки хълбоци.

Тя отиде до раклата и зарови вътре, докато намери каквото търсеше.

— Преди си помислих, че това ще ви бъде прекалено неудобно, но си промених решението. — И тя му подаде сгънат памучен чаршаф. — Увийте се.

— Значи сегашното ми одеяние не ви харесва?

— Не е достатъчно — отвърна тя. — Ще се простудите.

Той се усмихна, сякаш знаеше много добре защо се е изчервила толкова, но взе чаршафа.

— Тогава се обърнете, госпожице Невинност.

„Госпожице Невинност“. Само ако знаеше! Тя преглътна.

Това напомняне идваше точно навреме.

Преди да осъзнае какво се кани да направи Фреди, той вече се беше обърнал с гръб и беше пуснал кърпата, предоставяйки й възможност да зърне коравите му, добре оформени хълбоци. Дамарис припряно се засуети около огъня, разбърка го с ръжена и сложи над него черния чугунен чайник, за да стопли вода. Жадуваше за чаша чай.

— Така по-добре ли е?

Тя се огледа. Фреди се бе увил в чаршафа няколко пъти и го бе завързал на рамото си като тога.

— Много по-добре.

— Започваше да захладнява — призна той и взе кувертюрата. — Сега е ваш ред.

Тя примигна.

— Какво?

Той кимна към леглото.

— Ваш ред е да се съблечете.

— Аз… аз съм добре, само дрехите ми са малко влажни — промълви тя и прокара ръце по мократа си рокля. — Ще изсъхнат бързо, щом вече има огън.

— Глупости! Толкова сте мокра, че ще настинете, затова се събличайте, иначе ще ви съблека аз. — Той посочи към леглото в ъгъла. — Веднага. Не се притеснявайте, ще положа всички усилия да се държа като джентълмен.

Водена от предположението, че ако действа обърната с гръб към него, благоприличието ще бъде запазено поне донякъде, Дамарис започна да се мъчи да съблече влажните си дрехи. Не успя докрай. О, защо роклите на дамите се завързваха на гърба?

— Искате ли да развържа роклята ви? — попита Фреди след миг.

Тя рязко се обърна, скръстила ръце над напълно облечените си гърди.

— Казахте, че няма да гледате!

— Казах, че ще се опитам да се държа като джентълмен. Това не е същото.

— Ако бяхте джентълмен, нямаше да гледате.

— Ако бях светец, нямаше да гледам. Вие май имате странна представа за джентълмените. Най-хубавото у нас е, че сме най-различни.

Той закрачи към нея, завъртя я и започна да развързва шнуровете на гърба на роклята й.

— Някои от нас носят червени фланелени нощници, а други не. Някои джентълмени се ужасяват, ако една дама зърне голите им крака. Аз не съм от тях.

Пръстите му докоснаха кожата й, без да спират работата си.

— Аз съм от услужливите джентълмени, които галантно предлагат да помогнат на една мокра дама с връзките на роклята й.

Как така винаги успяваше да накара и най-обикновените неща да прозвучат порочно? Роклята се отвори и Дамарис усети хлад по гърба си.

— Да измъкнеш дамите от роклите им не е толкова лесно — измърмори Фреди в ухото й, докато развързваше корсета й.

Той, разбира се, имаше чудесна представа за това!

— Готови сме — оповести накрая и бавно прокара пръст по гръбнака й. През тялото й пробягаха тръпки. Тя подскочи и изписка тихо.

Обърна се и го изгледа обвинително, притиснала към себе си готовите да паднат дрехи.

— Какво има? — измърка той.

— Пръстът ви — отговори тя с цялото спокойствие, което успя да събере. — Студен е.

— Странно — усмихна й се бавно той. — Това май е единствената студена част от мен.

На нея също й беше много топло, но по-скоро би умряла, отколкото да го признае. Или да признае, че тази ситуация възбужда сетивата й. Този път криеше опасност и Дамарис знаеше, че веднъж отприщи ли се, за разлика от придошлата река, тя няма да се оттегли.

— Обърнете се с гръб — каза твърдо тя. — И стойте така. Погрижете се за огъня или нещо друго.

— Харесва ми как звучи „или нещо друго“.

Той беше невъзможен! Дамарис реши да не му обръща внимание. Скромността беше част от доблестта, а доверието изобщо не играеше роля, затова Дамарис нахлузи широката червена нощница през главата си и така покрита, започна да се бори с дрехите си. Отне й повече време, отколкото очакваше, но накрая се освободи и се оказа благоприлично покрита от врата до средата на прасеца — уви, нощницата не можа да стигне до глезените й. После, облечена с червения фланелен плат и увила около раменете си дебел, домашнотъкан вълнен шал, завързан здраво над гърдите й, тя се обърна.

И видя Фреди проснат на един стол. Целият се тресеше от безмълвен смях.

— Чудовище такова! — извика тя, грабна чифт чорапи и ги запрати към главата му. Искаше й се да бяха камъни. Той ги хвана с една ръка, без да спира да се смее.

— Това — каза той — беше по-добро от всяка театрална пиеса.

— Вие — отсече строго тя — не сте никакъв джентълмен!

— Мислех, че вече сме се разбрали по този въпрос: аз съм от един конкретен вид джентълмени.

Погледът му се плъзна по нея и очите му потъмняха.

— Червеното наистина ви отива — каза тихо той и добави със съвсем различен тон: — Благодаря за чорапите. Този каменен под е много студен. — И се наведе да ги обуе.

Раздразнена, Дамарис също обу чифт чорапи. Каменният под наистина беше много студен.

Когато подредиха мокрите си дрехи край камината, чайникът вече свиреше. Дамарис потърси в кухнята чай, но намери само цял куп буркани с изсушени билки. За щастие познаваше билките.

— Боя се, че чаят ще е билков.

Фреди направи физиономия, но все пак някаква гореща напитка беше по-добре от никаква. Когато Дамарис наля чая, той извади от джоба на жакета си една манерка и капна малко бренди в двете чаши.

— Никога не тръгвам на път без нея.

Седнаха до огъня и започнаха да отпиват от горещия чай.

— Нали разбирате, че ще трябва да прекараме нощта тук? — попита той.

Дамарис беше разбрала. Просто не искаше да мисли за това.

— Надявах се, че някой може да дойде и да ни спаси преди това. Може би жената, която живее тук.

Той поклати глава.

— Кокошките й вече бяха заключени в курника, когато дойдохме. Според мен е смятала да отсъства целия ден. А сега със сигурност е от другата страна на този порой.

— Малко ми е неудобно, че се разпореждам така с вещите й.

Той сви рамене.

— Нямаме друг избор. Ще й оставя пари за компенсация. Въпросът, който ме тревожи, е какво ще вечеряме. Ако трябва, ще заколя някоя от тези кокошки, но…

— Не, не бива! Няма да знаете коя да заколите. Ами ако заколите любимата й кокошка или най-добрата носачка?

Той вдигна вежди.

— Вие май вече сте помислили за това. Предполагам, че в Китай сте гледали и кокошки, а не само плуващи прасета.

Тя кимна.

— Няма нужда да колите нищо. В килера има много яйца, има и хляб. И зеленчуци. Мога да направя супа и бъркани яйца върху препечен хляб.

Той я изгледа с преувеличено възхищение.

— Това означава ли, че можете и да готвите? Всемогъщи небеса! Уменията ви нямат край, госпожице Чанс. Гледате кокошки и експериментални плуващи прасета, рисувате, превръщате сушени плевели в напитка, която почти става за пиене…

Тя се засмя.

— Само почакайте да опитате гозбите ми, господин Монктън-Кумс? Още има време да ви разочаровам.

— Никога — каза тихо той. Но Дамарис вече тършуваше в килера и не видя изражението му.

Със спускането на нощта къщичката сякаш стана по-малка, а леглото — по-голямо, макар че според Дамарис не беше достатъчно голямо. От вечерята насам отлагаше момента, първо с помощта на разговор, но скоро вече не можеше да измисли какво да каже. Беше й трудно да се сети за интересни теми, когато един мъж в тога — и чисто гол под нея — я гледаше така, както котка гледа мишка, но с потайна лека усмивка.

После Дамарис пробва с игра на думи. Той се оказа много добър, което беше смущаващо. Най-накрая, обзета от отчаяние, прибягна до игра на отгатване, но когато дойдеше неговият ред, той избираше „л“ и това „л“ винаги се оказваше първата буква от „легло“.

Най-накрая Фреди въздъхна преувеличено и стана.

— Време е за лягане, освен ако не сте се сетили за още някоя причина да отложим леглото?

— Не знам за какво говорите.

— Не, разбира се, че не знаете. И предполагам, че очаквате от мен да съм от онзи тип джентълмени, които ще ви отстъпят леглото и ще легнат да спят на тези ледени плочи, които минават за под, но аз не съм такъв глупак.

— Никога не съм казвала…

— Нямаше нужда. Но ето какво ще направим: аз ще остана по това подобие на тога и ще се увия с тази кувертюра като в пашкул от проклето… ъъъ, съвършено целомъдрие. Вие ще останете по тази прекрасна червена палатка и двамата ще си разделим леглото и одеялата. Така и на двамата ще ни бъде топло и… ъъъ, във всеки случай ще ни бъде топло.

Тя се поколеба.

— Какво сега? — попита той. — Искате да обещая, че няма да ви съблазнявам? Няма да го сторя. Хайде, госпожице Невинност, идвайте, няма да ви ухапя. — И той я удостои с бавна усмивка. — Не и ако вие не ме помолите.

И той протегна ръка към нея.

Дамарис не я пое. Беше съвсем способна да стане сама от стола, а не знаеше дали ще успее да запази самообладание, ако го докосне.

— Първо ще се измия — каза му тя и тръгна към дъното на къщичката, откъдето взе чифт дървени обувки, за да отиде до външната тоалетна. Дъждът беше спрял, но вятърът блъскаше ужасно и когато се върна, Дамарис трепереше. „Имах нужда да се поохладя“ — каза си тя.

Изми лицето и ръцете си и бавно ги избърса.

„Това е само легло“ — напомни си тя. С Фреди трябваше да поспят. И макар че той беше от онзи тип джентълмени, които имат прекалено голям опит в събличането на дами, не беше от мъжете, които щяха да й се натрапят. Беше сигурна в това.

Стига да не му позволеше да разбере, че го желае, тя беше в безопасност.

Той вече беше в леглото. Потупа го подканващо.

— Стоплям ви го.

Тя легна от своята страна, духна домашната свещ от лой и тръстика до леглото и издърпа завивките до ушите си.

— Лека нощ, Фреди.

— Лека нощ, Дамарис.

Ако гласът му беше роман, заглавието щеше да бъде „Покана за грях“.

Леглото се оказа доста по-малко, отколкото изглеждаше. Дамарис не искаше да се блъсне във Фреди, затова се намести колкото се може по-близо до ръба. Затвори очи.

Той се поразмърда и тя се вцепени.

— Просто се намествам — измърмори той. Намираше се съвсем близо до нея.

Нещо се блъсна в задната част на краката й.

— Съжалявам, трябва да се посвия. Леглото е малко по-късо от мен.

Една силна ръка се плъзна около кръста й и я привлече към него.

— Какво пра…?

— Леглото е малко, а не искам да паднете. Спрете да се тревожите. Така ще ни е топло… ох! Кой е сложил ледени висулки в леглото?

— Ако имате предвид краката ми…

— Това те ли са? Мили боже, та те са ледени!

Той прехвърли стъпалото си върху нейните и привлече замръзналите й стъпала към краката си.

— Представете си, че съм вашата гореща тухла.

Дамарис трябваше да възрази, но краката й бяха студени, а той беше така вълшебно топъл. Сгуши се до нея, като я прегърна през кръста.

— Ето, така не е ли топло? Сега ще заспите.

— Благодаря. Лека нощ — каза тя. Как би могла да заспи, когато дългото му кораво тяло бе обвито около нея, коленете му докосваха задната част на бедрата й, слабините му бяха до хълбоците й, а ръката му я държеше плътно до него? Слава богу, че бяха тогата и кувертюрата! Как ги нарече той? Пашкул от съвършено целомъдрие.

Дамарис много се надяваше да е така.

Тя остана да лежи неподвижно, заслушана в шума на вятъра в дърветата и лекото съскане и пращене на огъня. И в тихото дишане на мъжа до нея. Това беше раят.

„Понякога жената просто има нужда от прегръдка.“ Сега разбираше какво е искала да каже майка й.

В тази прегръдка имаше такава утеха! Но усещането бе горчиво-сладко, защото знаеше, че това ще бъде единствената й нощ с този мъж. Трябваше да й се наслади за възможно най-дълго.

И тя заспа.

Фреди го усети веднага. Дишането й стана по-дълбоко, а тялото й се отпусна до него. Самият той се чувстваше по-буден от всякога. Беше възбуден докрай от аромата на косата й, от допира на тялото й до неговото. „Търпение — каза на малкия си нетърпелив войник. — Хубавите неща се случват на онези, които умеят да чакат.“

Но хубавото нещо — единствената жена, която бе желал истински — лежеше тук, в прегръдките му. Потънала в доверчив сън, пусто да остане! А той обеща да се държи като джентълмен. Не бяха лесни дългите игри!

Глупаците бързаха и така нататък, а Дамарис бе по-предпазлива от всяка друга жена, която познаваше.

Тя се поразмърда в съня си и той го усети — усети го през тогата и кувертюрата от разноцветни парчета. Размърда се неловко. Пашкул от проклето целомъдрие? По-скоро железен пояс от неудобство!

Каква ирония — той, който винаги се бе заричал гръмогласно, че никога няма да се ожени, сега беше сигурен, че единствената жена, за която би могъл да се венчае, е едно сладко, упорито момиче, което също се бе зарекло никога да не се омъжи.

Не можеше да проумее защо момиче като Дамарис ще изпитва такова отвращение към брака. Би разбрал, ако не искаше да се омъжи за него въпреки титлата и състоянието, които щеше да наследи. Но да не иска изобщо да се омъжи, когато нямаше съвсем нищо…

Сега въпросът го интересуваше чисто академично. Нямаше значение нито какво иска тя, нито какво иска той. След тази нощ двамата щяха да бъдат безнадеждно компрометирани. Бракът вече не беше въпрос на избор и за двамата — сега беше задължение.

Запита се как ще го приеме Дамарис, когато разбере.

Кувертюрата се беше набрала и бе неудобна. Той внимателно се измъкна от нея и я изрита от леглото. Със съжаление реши, че ще трябва да остане по тога. След като обеща на Дамарис да не я съблазнява, тя нямаше да се зарадва да се събуди в едно легло с гол мъж.

Дъждът трополеше по прозорците и въздишаше по стрехите. Той прегърна Дамарис и зачака да заспи.

Към следващата част или към съдържанието

Ан Грейси Сватба през зимата (18)

Метаданни

Данни

Сватба през зимата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 18

Ан Грейси
Сватба през зимата (18)