Ан Грейси
Сватба през зимата (10)

Глава 10

Човешката природа изпитва някакво влечение към интересното в живота на околните, затова сватбата или смъртта на някой млад човек винаги се превръщат в събитие, което всички благонамерено обсъждат.

Джейн Остин, „Ема“

Фреди нареди на кочияша да спре на ъгъла, за да може Дамарис да се промъкне незабелязано през страничния вход както обикновено. Тя не искаше някой да я види облечена със старите дрехи на Аби. Щеше да се качи тихо по стълбището на прислугата, да се преоблече и пак да слезе.

Фреди удари с чукчето по входната врата и икономът му отвори.

— Лейди Биатрис е в зеления салон заедно с младите дами — каза той. — Ще съобщя, че сте пристигнали.

Проклятие, беше станало по-късно, отколкото си мислеше. Лейди Биатрис имаше навика да изпива по чаша шери с младите дами и гостите преди вечеря, ако имаха такива. Той влезе и веднага го поканиха да вечеря с тях. Фреди прие и остана прав с чаша шери пред огъня, водеше учтив разговор с младите дами и чакаше Дамарис. За щастие тази вечер нямаше други гости.

След учудващо кратко време тя влезе забързано, сияйна в розовата си рокля, прибрала косата си на кок и задъхано извиняваща се за закъснението.

— Съвсем загубих представа за времето! — Хвърли поглед към Фреди и бледата розовина по бузите й се засили.

Лейди Биатрис махна с ръка, за да сложи край на извиненията й. Вдигна лорнета си и го насочи към Фреди.

— Сега, когато се събрахме всички, има ли някаква по-особена причина да ни удостоите с присъствието си, млади Монктън-Кумс, колкото и да ни е приятно да ви видим? Откакто влязохте, не сте спрели да се въртите като котка пред миша дупка.

Дамарис остави недокоснатото си шери и се приближи до Фреди.

— Аз го помолих да дойде — каза тя. Гласът й леко трепереше. — Аз… ние… трябва да ви съобщим нещо. — Тя преглътна конвулсивно и погледна към Фреди.

Той пресуши чашата си, остави я на лавицата над камината, пое си дълбоко дъх и каза:

— Помолих Дамарис да се омъжи за мен и тя прие.

Като за мъж, изрекъл думите, които е смятал, че никога няма да изрече, не се справи зле.

За миг настъпи тишина, после в салона се разрази бъбренето на въодушевени жени.

— Дамарис, о, о, о, не мога да повярвам! — изписка Джейн, прегърна я и заподскача. — Колко вълнуващо! Ти, лукаво създание такова, ти… аз не подозирах нищо.

— Но аз мислех, че ти никога няма да… — започна Дейзи, млъкна, поклати глава и се усмихна широко. — Е, никога не казвай „никога“, нали тъй? Много се радвам за теб, миличка!

И тя прегърна Дамарис, макар и не със съвсем същото въодушевление като Джейн.

— Нали ти казах, че ти е хвърлил око? — прошепна тя в ухото на Дамарис и се засмя.

За изненада на Фреди и двете момичета го прегърнаха.

— О, сега ще ни станеш брат! — възкликна радостно Джейн. — Не можем да се държим официално с брат си! О, кога ще бъде сватбата? Може ли да бъдем шаферки? И къде ще се състои? В Лондон или в провинцията, като Аби и Макс? Онова параклисче в Девънам беше толкова хубаво! И вие можете да се ожените там! О, как обичам сватбите!

Пороят от въпроси беше ужасяващ. Жените и сватбите! Фреди нямаше представа откъде да започне.

— Още не сме решили — каза тихо Дамарис. — Току-що се сгодихме. Не сме имали време за планове.

Нещо в гласа й сякаш уталожи въодушевлението. Момичетата спряха да подскачат и проследиха погледа й към възрастната дама, която се взираше във Фреди и Дамарис през лорнета си. В салона ненадейно настъпи тишина.

Лейди Биатрис продължи да ги гледа изпитателно през проклетото стъкло. Фреди се почувства като насекомо, набодено на игла.

— Лейди Биатрис, вие не казахте нищо — промълви най-после Дамарис. — Не одобрявате ли?

Възрастната дама изсумтя.

— Вие май дори не си направихте труда да потърсите одобрението ми. — Тя измери Фреди с унищожителен поглед. — По мое време, когато някой млад мъж искаше да направи предложение на млада дама, най-напред говореше с баща й.

Фреди се намръщи.

— Но бащата на Дамарис е мъртъв.

— Затова пък има леля.

А! Фреди погледна към Дамарис, която изглеждаше безкрайно нещастна. Лейди Девънам може и да не й беше истинска леля, но очевидно се чувстваше засегната и той трябваше да оправи нещата.

— Извинявайте. Въодушевлението ме заслепи, и всичко останало. — Той доби най-разкаяно и сериозно изражение. — Лейди Биатрис, ще ми дадете ли разрешението си…

— Първо искам да говоря с Дамарис. Насаме, ако бъдете така добри. — За миг никой не помръдна. Тя потропа с бастуна си по пода. — Веднага!

Две млади дами, една котка и един иконом изчезнаха. Фреди се поколеба — не искаше да оставя Дамарис сама с ядосана възрастна аристократка. Тя обаче махна с пръсти и му кимна, сякаш искаше да каже, че всичко е наред.

— Ще изчакам в преддверието — каза с достойнство той. — Ако имаш нужда от мен, Дамарис, просто ме извикай.

Грижливо оскубаните вежди на лейди Биатрис почти изчезнаха в ярката й червена фризура, но тя не каза нищо, само вдигна лорнета си. Ако Фреди беше буболечка, този поглед щеше да го изпепели.

Вратата се затвори след него. Дамарис се обърна разкаяно към лейди Биатрис.

— Лейди Биатрис, толкова съжалявам, не исках да наранявам чувствата ви! Аз…

— Глупости! Изобщо не си ги наранила, глупаво момиче! Просто се тревожа, че този млад негодник може да те е тласнал да направиш нещо, за което неведнъж си ми казвала, че не желаеш. Че никога не си го искала. — Тя изгледа Дамарис с проницателен поглед. — Че всъщност изпитваш „отвращение“ от него.

— О! — измърмори Дамарис и почувства, че бузите й пламват.

— Да, о! Нали не си в беда?

— О! — прошепна Дамарис и стреснато вдигна глава. — Не.

— Защото ако си, нали знаеш, че ще се погрижа за теб? Каквото и да си сторила. Няма нужда да правиш нещо драстично, например да се омъжваш, ако не искаш.

Очите на Дамарис се наляха със сълзи и тя прегърна възрастната дама.

— О, лейди Биатрис, толкова си мила! Не го заслужавам… но не е нищо такова, уверявам те.

— Сигурна ли си, че нямаш някаква неприятност? Дългове или нещо подобно?

— Не, нищо такова. Изобщо не съм в беда.

— И Фреди не те принуждава за този брак?

— Ни най-малко.

— Значи си щастлива?

— Да, много — потвърди Дамарис и се усмихна, опитвайки се да си придаде вид на щастлива годеница. Ненавиждаше тази шарада. Оказа се много по-трудно, отколкото си представяше. Тази мила възрастна дама се тревожеше за нея и Дамарис искаше просто да я прегърне и да признае, че всичко е измама. Но беше обещала на Фреди.

Лейди Биатрис сви устни.

— Не изглеждаш много щастлива.

— О, ами… Просто… — И Дамарис млъкна. Не можеше да обясни.

— Противоречиви чувства?

Дамарис кимна.

— Това е голяма крачка. Просто се чувствам малко… замаяна.

Възрастната дама я изгледа замислено.

— Щом казваш, скъпа моя. — За миг замълча, после кимна отсечено. — Добре тогава, прати ми младия Монктън-Кумс, но преди това помоли Федърби да дойде за малко.

— Значи ще дадете съгласието си?

— Най-напред ще говоря с него. О, не ме гледай така, момиче, много добре знаеш, че не мога да те спра. Но няма лошо да поставим един млад мъж в затруднено положение.

— Иска ми се да не…

— О, глупости! Не се плаши, няма да го изям. Младият Монктън-Кумс не е лошо момче. Просто… не го подхванаха правилно. Майка му ми е приятелка, но винаги е била сляпа по отношение на Фреди. Изливаше цялата си любов и внимание върху първородния си син и не забелязваше, че има втори, дори след като загуби Джордж. А после ненадейно реши, че може да започне да тормози момчето, докато го накара да се ожени, и, разбира се, колкото повече го притискаше, той толкова повече се дърпаше. — Тя поклати глава. — Някои мъже поддават на натиск, а други се водят само с добро и запомни ми думата, миличка, Фреди Монктън-Кумс е от тези, които можеш само да водиш — но много, много внимателно.

— Изобщо не смятам да го водя — каза Дамарис.

Лейди Биатрис се подсмихна.

— О, скъпа моя, надявам се да го разиграеш хубавичко! Точно от това има нужда момчето.

Дамарис не си направи труда да възрази. От каквото и да се нуждаеше Фреди Монктън-Кумс, това със сигурност не беше тя.

— Значи ще дадете съгласието си?

— Да, разбира се. Не съм против женитбата ви, но той живя години наред като прахосник и женкар, кълнеше се, че никога няма да се ожени, и проклета да съм, ако го улесня сега. Ти си прекрасно момиче и той наистина трябва да ми докаже, че те заслужава! Хайде, прати ми този разбойник… след като говоря с Федърби.

 

 

— И така, млади Монктън-Кумс, какво ще кажете в свое оправдание?

— Извинявам се, че не поисках разрешението ви, лейди Биатрис, но…

— Дрън-дрън! Пет пари не давате за разрешението ми.

Борбата щеше да бъде безмилостна. Хубаво! Той изправи рамене.

— Всъщност наистина не давам. Но не искам да огорчавам Дамарис, затова…

— Нима ми казвате, че се интересувате какво мисли тя?

— Интересувам се, разбира се! — тросна се той, раздразнен от очевидното й недоверие. — Все пак ще се оженя за нея, нали така?

— Наистина ли?

Фреди я погледна предпазливо. Какво трябваше да означава това? Да не би Дамарис да й бе признала за измамата? Реши да покаже, че не се срамува от нищо.

— Да. Все едно дали ви харесва, или не.

— Защо?

Въпросът увисна във въздуха.

— Защо?

Какво, по дяволите, трябваше да каже?

— По очевидни причини, разбира се.

Тя сви устни.

— И тези причини са…?

— Лични.

Тя вдигна вежди.

— Венчавката е обществено събитие.

— Така е.

Лейди Биатрис отпи от мадейрата си и изгледа Фреди с блеснали очи. Новината за този годеж изглежда не я радваше. Никак. Да не мислеше, че е принудил Дамарис със сила? Какъв абсурд! Никой не можеше да накара това момиче да направи нещо против волята си — за това свидетелстваха напразните му опити да я накара да се откаже от работата си. Не, границата може и да беше тънка, но подкупът не беше принуда.

— Да не е в някаква беда?

Той настръхна.

— Не, доколкото знам. И преди да попитате, и с пръст не съм я пипнал.

Тя подсмръкна пренебрежително.

— Тогава защо, по дяволите, работи в оная пуста работилница, а?

Фреди зяпна от изумление.

— Знаете за това?

Тя изсумтя.

— Почти от самото начало.

— Но никога не сте казвали… тя дори не подозира, че знаете.

Лейди Биатрис пренебрежително махна с ръка.

— Добрият иконом знае какво става в къщата му, а Федърби е отличен иконом. Знае кой влиза и излиза по необичайно време. Веднага щом осъзна, че Дамарис се измъква от къщата призори, изпрати Уилям да я проследи и да се увери, че е в безопасност. Когато разбра, дойде при мен, защото си помисли, че може да има финансови затруднения.

— Защо не сте казали нищо на Дамарис?

— Защото Дамарис е свободна сама да взема решения. Тези момичета си имаха живот, преди да дойдат при мен, и нямам право да й подрязвам крилата — само да й предложа подслон. Просто искам да се уверя, че не е в беда. Нали не е?

— Не.

— Знаете ли защо са й нужни пари?

— Да.

Настъпи кратка тишина.

— И не смятате да ми кажете. Разбирам.

Тя се замисли за миг над чутото, после се изправи на стола си и продължи с рязък тон:

— Другата причина, поради която не говорих с Дамарис за това, беше, че когато Федърби дойде при мен, той ми съобщи и интересната новина, че вие се срещате с моето момиче пред кухненската врата и го придружавате до керамичната работилница. — Тя вдигна лорнета си. — И защо един джентълмен от вашата порода би направил подобно нещо, питам се аз?

Неговата порода? Тонът й беше ужасно оскърбителен.

— Защото обещах на Макс да наглеждам вас и момичетата, ето защо.

За един дълъг миг тя остана загледана в него, после дрезгаво се разсмя.

— Женкарят бди за благоприличието?

— По една случайност е точно така — отвърна той сковано. — Защото обещах на Макс.

Това очевидно я развесели още повече. Тя извади дантелена кърпичка и избърса очите си. После се усмихна широко.

— Знаете ли, когато настръхнете и ме изгледате така високомерно, сте много привлекателен. Да разбирам ли, че този годеж ще сложи край на работата й в онази работилница?

— Да.

— Забелязах, че не носи годежен пръстен.

Пръстен! Проклятие, забрави.

— Утре ще го купя — каза той, сякаш такъв е бил планът му от самото начало.

— Майка ви все още носи годежния пръстен на семейство Монктън-Кумс. Част от наследствен комплект, не беше ли така?

— Да, но никога не бих си помислил…

— Да помолите майка си да ви го даде? — прекъсна го остро тя. — Но Дамарис има право да го носи, не е ли така? Като годеница на наследника на Брекънридж.

О, много му беше ядосана! Сега излизаше, че подценява племенницата й, отказва да й даде това, което й се полага. А това не беше редно. Фреди може и да бе забравил да купи пръстен, но щеше да постъпи почтено с Дамарис и нямаше да я накара да носи комплекта на Монктън-Кумс.

— Това, което щях да ви кажа, е, че и никога не бих помолил Дамарис да го носи. Нали сте го виждали — добави той, когато видя вдигнатите й вежди. — Ужасно е грозен. Изобщо няма да й отива.

— Наистина е грозен — съгласи се тя с по-благ тон. — Тогава, щом още не сте купили пръстен и не възнамерявате да отмъкнете наследствения, може би аз ще успея да разреша проблема ви. Бихте ли разклатили това звънче вместо мен?

Фреди се подчини и Федърби влезе почти незабавно. Без да каже нито дума, той се поклони, връчи на лейди Биатрис малка кутия и излезе с все същата плавна стъпка.

Възрастната дама задържа кутийката между костеливите си пръсти, отвори я, погледна вътре и я затвори с трясък.

— Мислех, че съм загубила пръстените си, когато Макс беше в чужбина и бях болна, но се оказа, че съм ги скрила в тайна дупка в колоната на леглото си. Федърби ги намери, когато се преместихме в тази къща. Дадох на Макс смарагда за Аби. Винаги съм смятала, че това ще подхожда на Дамарис. Вие как мислите?

Тя хвърли кутийката към него, той рефлексивно я хвана и вдигна капачето. Беше пръстен със сапфир. Камъкът беше квадратен и зашеметяващ. Обковът беше старомоден, но прост. Елегантен. А на тънкия пръст на Дамарис щеше да изглежда съвършено. Но не беше редно.

Той поклати глава.

— Не мога да искам от вас да осигурите пръстена. Това е моя привилегия като годеник. — Макар и фалшив годеник.

— Вие нямате пръстен, а аз ще съм много щастлива тя да носи този. Мисля, че и Дамарис ще се зарадва.

Фреди се поколеба и обърна пръстена в ръката си. Свързаното с него чувство го караше да изпитва неудобство. Един пръстен, който можеше да купи утре от „Рандъл и Бридж“, щеше да бъде по-подходящ, по-анонимен, по-подобаващ за фалшив годеж.

Но сапфирът беше прекрасен. И беше сигурен, че Дамарис ще го хареса.

— Да попитаме ли бъдещата булка какво мисли? — попита лейди Биатрис.

Фреди едва не потръпна. Бъдещата булка. Момичето, което никога нямаше да стане булка.

— Много добре — каза той и тръгна към вратата. Както очакваше, Дамарис чакаше отвън със сестрите си. Той й махна да влезе.

— Всичко ли е наред? — попита шепнешком тя, докато се разминаваха.

— Дадох съгласието си за брака — каза лейди Биатрис. — А момчето иска да ти поднесе пръстен.

— Всъщност пръстенът е на лейди Биатрис — обърна се той към Дамарис. — Щях да ти купя утре, но тя предложи този и ако ти го предпочиташ… — Той й показа пръстена.

Тя се поколеба и погледна пръстена с тревожно изражение.

— Лейди Биатрис, много е красив — промълви тихо, — но не бих могла да го приема. Изглежда прекалено скъп.

— Глупости! — сопна се възрастната дама. — Имам го от години. Не мога да нося пръстени. — Тя вдигна ръце. — Нали виждаш колко са подути тези мои стари стави. Така че спокойно можеш да го използваш, скъпа моя. И не ме гледай така. Имам пръстен за всяка от вас и ще ви ги дам, когато настъпи подходящият момент. Отдавна съм го решила — когато Федърби ги намери. Макс и Аби с радост приеха смарагда.

Дамарис прехапа устна, възрастната дама въздъхна и добави с умолителен глас, който ни най-малко не заблуди Фреди:

— Но ако не искаш такова старомодно бижу за годежен пръстен, предполагам, че можеш да го носиш на другата ръка. Или да дадеш да го преработят.

— Никога не бих го дала за преработка. Той е съвършен — отговори Дамарис и отправи изразителен поглед към Фреди. Той виждаше, че пръстенът много й харесва, но не искаше да приема такъв подарък по случай фалшив годеж.

— Значи се разбрахме — каза той, вземайки решението вместо нея. — Благодаря, лейди Биатрис.

Боже, възрастната дама беше костелив орех! Струваше му се, че е изкарал три рунда в словесен боксов мач.

Дамарис се поколеба и му подаде обратно кутийката. Лейди Биатрис го погледна с очакване и многозначително прочисти гърло.

О, проклятие, разбира се! Фреди отвори кутията, а Дамарис протегна ръка. Беше се изчервила. Той извади пръстена и го сложи на ръката й. Беше й точно по мярка.

— Е, добре, целунете момичето! — нареди му възрастната дама. — Не е във ваш стил да се въздържате, млади котарако.

Фреди нямаше нищо против тази част от шарадата. От седмици се чудеше какъв ли е вкусът на Дамарис. Пристъпи напред.

— О, трябва да го покажа на другите! — Дамарис се отскубна и забърза към вратата, като остави Фреди да стърчи там. Лейди Биатрис го изгледа с присвити очи, после се загледа как Дамарис показва пръстена на сестрите си. След това вдигна саркастично вежда към него.

Старицата не беше глупава. Знаеше, че нещо не е наред. За щастие Федърби, подготвен за случая, донесе шампанско и чаши и неловкият момент отмина, изместен от въодушевление.

Фреди вдигна тост за изчервената си бъдеща съпруга — Дамарис се изчервяваше красиво, забеляза с интерес той. Трябваше да усъвършенстват плана, ако искаха измамата им да успее. Чувстваше втренчения в него поглед на присвитите очи на лейди Биатрис.

 

 

Беше нощ. Дамарис се въртеше неспокойно под завивките и отново и отново си припомняше разговорите от вечерта.

Всички — от лейди Биатрис, Джейн и Дейзи до Федърби и Уилям, иконома и лакея, които момичетата бяха довели със себе си в дома на лейди Биатрис, до най-малката прислужничка в черната кухня — толкова се радваха за нея. Прекалено много се радваха.

Докато слушаше благопожеланията и радостните им догадки, се чувстваше сякаш… сякаш я деряха жива. Колкото повече се радваха за нея, толкова по-зле й ставаше.

Джейн така и не бе разбрала защо тя не иска да се омъжи — според нея сега просто беше дошла на себе си. Фреди Монктън-Кумс беше красив, богат, с добро потекло… и мил! Естествено, че Дамарис би предпочела да се омъжи за него, вместо да живее сама в някаква плесенясала стара къща в провинцията!

Джейн смяташе, че положението на Дамарис е същото като нейното — естествено, че смяташе така. Дамарис никога не й бе казвала нищо, което да я накара да мисли другояче.

Дейзи, която имаше много повече житейски опит от Джейн, макар че не беше по-възрастна, виждаше нещата по друг начин. Тя можеше да разбере, че Дамарис не се опитва да си осигури богато и удобно бъдеще с богат мъж. Това, което тя си мислеше за Дамарис, беше много по-лошо.

Дейзи мислеше, че Дамарис е влюбена във Фреди Монктън-Кумс. И че и той е влюбен в нея.

Дейзи знаеше не повече от Джейн, но по някакъв начин бе почувствала мрака у Дамарис — мрака, който тя толкова много се стараеше да скрие. Дейзи бе израснала в бордей и имаше инстинктивен усет за тези неща. Трябваше да разбере защо това просто не беше възможно.

Но Дейзи, както всички останали, беше изпълнена с надежди и мечти и смяташе, че самотата може да прогони мрака.

Дамарис знаеше, че не е така. Тя не вярваше в приказки.

Дъждът затрополи свирепо по прозореца й. Тя потръпна, макар че не й беше студено. Винаги ли беше така в Англия? Бе прекарала тук по-малко от година, но й се струваше, че постоянно е мокро, тъмно, влажно, сиво. Студено.

Липсваше й слънцето, липсваше й дори изгарящата му, безмилостна горещина през китайското лято, когато изсмукваше влагата от всичко, съсухряше растенията и напукваше почвата. Дори сенките бяха чисто очертани, крехки и остри и правеха всичко ясно.

В Англия сенките бяха с неясни контури, илюзорни. Измамни.