Анди Андрюс
Съкровищата на пътешественика (8)

Осма глава

Дейвид измъкна кесията за тютюн от джоба си, внимателно сгъна листа и го постави в нея. „И това пътуване приключи — помисли си той — Къде ли ще се озова сега?“

Чувстваше се напрегнат. Очакването го изнервяше и изтощаваше. Вдигна поглед и видя как конната процесия напуска гробището. Фигурата на президента се открояваше с високия черен цилиндър, който блестеше на слънчевата светлина. Дейвид поклати възхитено глава.

Внезапно го завладя безпокойство. Вече не можеше да държи очите си отворени, затова прибра кесията в джоба си и се излегна. Опита се да остане буден, страхуваше се да не заспи, но сънят надделя. Стори му се, че вижда Елън и Джени. „Татко, къде си? — плачеше Джени. — Ела си вкъщи!“ Дейвид знаеше, че сънува, но не можеше да се събуди. Протегна ръка към детето, но не успя да го достигне. „Пълна лудост! — помисли си той. — Сънувам сън в съня си. Трябва да се събудя!“ Елън стоеше до дъщеря им и я утешаваше, поставила ръце на раменете й.

— Скъпи, имаме нужда от теб! — каза тя.

„Събуди се!“ — заповяда си Дейвид.

— Очаквам велики дела от теб, сине! — долетя отнякъде мъжки глас. Той се огледа и видя тъста си. В очите му имаше сълзи: — Обеща да се грижиш за дъщеря ми…

Дейвид се стресна и излезе от унеса. Видя тавана на помещение, не по-малко от физкултурен салон. Беше шумно като на панаир. Чувстваше се замаян. Извърна се по корем, застана на колене и бавно се изправи.

Наоколо беше пълно с хора и всички се тълпяха в опит да се доберат по-напред, където — ако се съди по изнервените крясъци — се разразяваше ожесточена свада. Мъжете бяха голи до кръста, със загоряла от слънцето кожа. Жените носеха широки роби в ярки цветове, а невероятно дългите им коси бяха сплетени на плитки, които се спускаха по гърбовете им.

Докато се придвижваше напред, тласкан от тълпата, Дейвид пое дълбоко въздух. Вече се чувстваше по-добре. Усети силна миризма на кедър и с удивление установи, че стените, както и огромните колони, поддържащи тавана, са изградени изцяло от ароматното дърво. Сивите мраморни плочи на пода имаха тъмнолилав оттенък.

Внезапно проехтя удар на гонг. Звукът беше оглушителен. Всички замлъкнаха, коленичиха и сведоха глави към земята. Пред Дейвид, който беше твърде смутен, за да може да помръдне, внезапно се разкри гледка към цялата зала.

Точно срещу него имаше шест стъпала. От двете страни на стълбището бяха разположени статуи на лъвове. Изваяни от тъмен мрамор, те бяха истински скулптурни шедьоври. Статуите обаче бледнееха пред картината, която се виждаше на площадката над стълбите. В средата на гранитния подиум беше поставен трон от слонова кост и чисто злато. Облегалката на изящното кресло беше заоблена в горната част. Като мълчаливи часовои от двете му страни стояха два златни лъва.

Гонгът проехтя отново. Един мъж, който беше застанал близо до трона, бързо отиде до завесата зад него и я дръпна. Тогава иззад нея се показа най-сияйното човешко създание, което Дейвид беше виждал някога. Робата му беше искрящо тюркоазена. Ръкавите и пешовете на дрехата бяха обшити с рубини и диаманти. Около шията и китките си човекът носеше накити от масивно злато. Короната върху главата му, също златна, беше обсипана със ситни диаманти. Дейвид зяпаше с отворена уста.

Мъжът беше доста едър. Гъстата му тъмна коса, разделена на път по средата, се спускаше под тежката корона и стигаше до раменете му. Той мина пред трона, разположи се и каза:

— Можем да започваме!

Хората мигновено скочиха на крака и кавгата започна отново. Докато се опитваше да открие място, откъдето да вижда по-добре, Дейвид чуваше разгневените гласове на две жени.

— Мое е! — пищеше едната.

— Не, мое е! — крещеше другата. — Мръсна крадла!

Дейвид с мъка успя да си проправи път напред.

Междувременно тълпата стана неконтролируема. Присъстващите вземаха страна в разправията и сипеха обиди.

— Тишина! — извика властно мъжът с короната и виковете преминаха в шепот.

Дейвид застана точно пред стълбите. Сега вече виждаше отлично спорещите жени — едната държеше новородено бебе. Всички бяха вперили поглед в трона и сякаш не дишаха.

Мъжът посочи едната от жените — тази, която беше със свободни ръце — и тихо каза:

— Да чуем твоята версия.

Жената се поклони и започна:

— Ваше Величество, с тази жена живеем под един покрив. Преди известно време родих. Тя също роди три дни по-късно. В стаята нямаше никой друг освен нас. Снощи, когато бяхме заспали, тя затиснала бебето си и го убила. След това, докато аз съм спяла, станала и взела сина ми. А после сложила мъртвото бебе до мен.

В залата се разнесе шепот, но жената продължи:

— Сутринта се събудих, понечих да нахраня детето си и какво да видя — то умряло! Но като се вгледах по-добре на светлината, разбрах, че това не е моят син.

— Не е вярно! — проникна се жената с бебето на ръце. — Лъже! Живото бебе е моето!

— Твоето бебе умря! — кресна жената, която разказа историята. — Взела си моето! Това дете е мое!

Жените продължиха да се карат, докато царят не вдигна длан, за да им даде знак да замълчат. После той надникна в очите им и със спокоен тон нареди на слугата:

— Вземи детето, сложи го на земята и ми донеси меча.

Дейвид наблюдаваше сцената като хипнотизиран. Оръжието беше дълго почти метър и половина, с острие от лъскаво сребро и златна дръжка, украсена със смарагди. Царят се изправи и каза:

— Ще съсека детето на две. Така за всяка от вас ще има по една половина. — И вдигна меча, за да нанесе удара.

— Не! Моля ви, не го убивайте! — изпищя веднага първата жена. — Ваше Величество, дайте го на нея, само не го убивайте!

— Съсечете го! — извика другата. — Така поне и двете няма да имаме дете.

Царят тихо отвърна:

— Няма да нараня бебето. Никога не бих го направил. — Посочи към жената, която плачеше коленичила, и каза: — Дайте й детето, тя е истинската майка.

Щом поставиха детето в ръцете й, сълзите, които жената проливаше от ужас, преминаха в сълзи на радост. Тълпата ликуваше, Дейвид викаше с всички останали. Когато царят се изправи, хората отново коленичиха. Като мина зад трона и се приближи към завесата, той спря за момент, обърна се и впери очи в него, сякаш го подканваше: „Идваш ли?“.

Дейвид улови погледа му и го последва, качи се по стълбите и пристъпи зад трона. Премина зад завесите и се озова в малка, още по-впечатляваща стая. Покрай стените бяха наредени златни щитове, върху които стояха облегнати кръстосани сребърни копия. В единия ъгъл, близо до ниска маса, отрупана с всевъзможни ястия, бяха разхвърляни възглавници с ленени и кожени калъфки. Светлината нахлуваше през високи прозорци с рамки от злато и слонова кост.

Той спря насред стаята. Пазачите пред вратата изобщо не го забелязаха, но царят, който беседваше с някакъв човек, го видя и приключи разговора си:

— Както желаеш, Ахишар. Сигурен съм, че като главен съветник ще вземеш правилното решение. — Той се отпусна върху възглавниците до масата. — Свободен си, кажи на всички присъстващи да излязат.

Мъжът на име Ахишар се стресна:

— Ваше величество, не е разумно да…

— Искам да остана сам — прекъсна го господарят му. — Благодаря ти за загрижеността, но е напълно излишна.

Съветникът се поклони и даде знак на пазачите да го последват.

Останали най-после насаме, царят и Дейвид се втренчиха с любопитство един в друг.

Царят проговори пръв:

— Знаеш ли къде си? — усмихна се той.

— Да — отвърна колебливо Дейвид.

— А знаеш ли кой съм?

— Да, знам. — Този път изглеждаше по-уверен. — Ти си цар Соломон. Тази история ми е позната.

Соломон повдигна вежди.

— Искам да кажа, че това, което се случи там, ми е познато. — Дейвид посочи към завесата. — Помня историята, знам я от дете.

Соломон се усмихна, развеселен от смущението му.

— Това няма значение — каза той. — Гладен ли си?

— Да.

— Заповядай, присъедини се към мен. — Царят посочи една по-голяма възглавница и Дейвид чевръсто се настани върху нея. — Тук има отбрани блюда от целия свят. Само пожелай ястие или нещо друго, от което имаш нужда.

— Благодаря — каза Дейвид и посегна към плодовете. — Между другото, аз съм Дейвид Пондър.

— Имаш две имена? — отбеляза Соломон с интерес. — Много добре говориш езика ми. Учил ли си иврит, или и ти си изненадан от способностите си?

— Всъщност — започна Дейвид, белейки един нар, — през живота си не съм учил дори испански, а сега говоря без усилие твоя древен език.

Соломон се разсмя:

— На мен не ми изглежда чак толкова древен, но както и да е. Явно по време на необикновеното си пътешествие си получил тази способност, за да приемеш съветите на хората, с които се срещаш. Тя ще ти помогне и когато получиш моя дар.

— Дар?

— Свитъка. Приготвих го тази сутрин. — Соломон внимателно постави ръка върху лист фин пергамент, навит на руло около дървена пръчка. — Ето посланието, което сърцето ме подтикна да напиша за теб. Тук са изредени част от навиците, които трябва да залегнат в живота ти, преди да предадеш същия дар на другите.

— А как се очаква да го предам… на другите?

Царят се подсмихна и се пресегна към чепка грозде. Откъсна няколко зърна и каза замислено:

— Това е нещо, което днес все още не си в състояние да узнаеш. Може би утре ще ти бъде разкрито. Йехова мести планини, за да създаде възможност за осъществяването на направения от него избор. От теб зависи да се активизираш.

Дейвид се наведе напред:

— Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш. Трябва да съм подготвен за всичко.

Соломон бавно кимна с глава.

— Само че имам въпрос — каза Дейвид леко иронично. — Как мога да се подготвя за нещо, което първо не познавам и второ не знам кога ще се случи?

Царят мълчеше.

— Е? — настоя гостът му. — Вижте, питам сериозно. Как да се подготвя за несигурното бъдеще?

— Търси мъдростта.

Дейвид едва не избухна:

— Може би не съм от най-умните, но нещо тук не се връзва. Нека те попитам тогава: как да търся мъдростта?

— Отговорът ми едва ли ще смекчи раздразнението ти — отвърна царят и след като помълча, додаде: — Търси мъдростта.

Дейвид остана с отворена уста. Тръсна глава и тъкмо се канеше отново да заговори, когато Соломон го прекъсна:

— Дейвид, и ти си като повечето хора. Слушаш, но не чуваш. Търси мъдростта. Търси мъдростта. Мъдростта чака да бъде открита. Тя не се продава, нито се разменя. Тя е дар за трудолюбивия. Само той може да я открие. Мързеливецът и глупакът дори не се оглеждат за нея. Мъдростта е достъпна за много хора, но малцина я намират. Търси мъдростта. Открий я и ще намериш сполука и удовлетворение.

— Да, със сигурност в момента ми липсват сполука и удовлетворение.

— Но това вече е минало. Настоящето се превръща в минало. В този момент… и в този… и в този. — Соломон щракаше с пръсти при всяко произнасяне на думата. — Миналото не се променя, но можеш да промениш бъдещето, защото то зависи от днешните ти действия. Много е просто. Ние, хората, сме в постоянен процес на промяна. Следователно можем да определяме посоката, в която се променяме. — Соломон стана и започна да се разхожда из стаята. Плесна с ръце и попита: — Имаш ли деца?

— Да, дъщеря на дванайсет години.

— Интересуваш ли се какви приятели има тя?

— Да, разбира се.

Соломон се наведе към него:

— Казваш „разбира се“. Защо?

Дейвид сбърчи чело.

— Ами казах: „разбира се“, защото приятелите на дъщеря ми й влияят. И положително, и отрицателно. Забелязал съм, че когато се събира с добри, възпитани деца, рядко имаме проблеми с поведението й. Но понякога общува не с когото трябва и тогава на нас с майка й ни се налага да се справяме с последствията.

— „Последствията“? — повтори Соломон.

— Начинът й на говорене и на обличане, отношението й към околните… — Дейвид се опитваше да намери точните думи. — На нейната възраст всичко, което прави, е повлияно от някого.

— Как направляваш посоката, в която се променя дъщеря ти? — попита Соломон.

— Като контролирам с кого дружи.

— Точно така! — възкликна царят. — И на каква възраст хората престават да се влияят от околните? На осемнайсет години? На двайсет и една? На трийсет? Отговорът, разбира се, е, че ние постоянно и неизменно се влияем от хората, с които общуваме. Ако някой се събира с такива, които ругаят и се оплакват, скоро ще усети, че от устата му непрестанно излизат ругатни и оплаквания. Ако прекарва дните си с мързеливци, които разчитат на подаяния, скоро и в неговите дела ще настъпи хаос. Много от сълзите, които проливаме, се дължат на връзките ни с неподходящи хора.

Дейвид се изправи на крака, изтри ръце в панталона си и попита:

— И това е стъпка към мъдростта?

— Може би най-важната. Подбирай внимателно хората, с които общуваш. Ако при избора си на приятели толерираш посредствеността, ти я допускаш в собствения си живот. Ако мързеливецът не те дразни, това е знак, че приемаш леността като начин на живот. Нали видя Ахишар?

— Да — кимна Дейвид. — Доколкото разбрах, е главен съветник.

— Правилно си разбрал. Други хора, на които разчитам, са Задок, Азариах и Абитар. Те са жреци. Елихореф и Айях са личните ми помощници. Йехосафат е главният писар, а Бенай командва армията ми. Всички те са мъдри и дейни хора, с които се съветвам. За един цар е много важно да подбира внимателно обкръжението си. Нима това не важи и за теб?

Дейвид се приближи до един от златните щитове и разсеяно забарабани по него.

— Ти си най-умният човек на света, очевидно си и най-богатият… И въпреки това твърдиш, че се допитваш до други хора. Защо ти е да го правиш?

Соломон се усмихна търпеливо:

— Само глупакът би отхвърлил съвета на мъдрец. Когато се съветваш, ти си гарантираш сигурност. Разумните препоръки са животворен извор, който ще ти помогне да избегнеш всеки смъртоносен капан. Открий мъдреца — човека, който е постигнал онова, към което се стремиш — и се вслушай в съветите му. — Соломон отиде до масата и взе свитъка. Постави го в една от гънките на дрехата си и даде знак на своя странен гост: — Последвай ме! — После излезе от стаята, като задържа завесата, за да му направи път.

Дейвид мина под ръката му и възкликна:

— Би трябвало аз да държа завесата! Все пак ти си царят!

Соломон се разсмя:

— Благодаря, но ще се възползвам от възможността да ти услужа. Ако царят започне да се вживява твърде много в ролята си, не е далеч денят, когато ще бъде изместен от някой друг. Когато служим на ближния, ние засвидетелстваме уважението си към него. Мъдрият човек е слуга.

Върнаха се в голямата зала. Дейвид посочи трона и попита:

— Може ли да го докосна?

— Естествено! Ако искаш, дори можеш да седнеш. Това е просто един стол.

Дейвид прокара пръсти по облегалката от злато и слонова кост, седна, усмихна се наивно и каза:

— Чувствам се толкова малък…

— Аз също — засмя се Соломон. — А след това сериозно добави: — Отговорността, която носиш като водач, те учи на скромност. Когато сядам на мястото, което си заел в момента, съм благодарен за уроците на моя баща. Може би знаеш, името му беше Давид. Той беше моят наставник. — Владетелят зарея поглед в празната зала и сякаш се унесе в мисли. После продължи: — Баща ми умря преди много години, но аз продължавам да следвам съветите му. — Извади свитъка от дрехата си и разви пергамента. Подаде го на Дейвид: — Настъпи моментът да се разделим, приятелю. Надявам се, че след времето, което прекарахме заедно, ще разбереш по-добре своето пътешествие. Не мога да облекча усилията ти, но дори и да можех, не бих го направил. Водачът не е длъжен да води чужди битки. Водачът трябва да насърчава хората да се борят; трябва да ги накара да повярват, че усилието си струва. Сражавай се с предизвикателствата на настоящето и ще излезеш на пътя, който води към бъдещия ти успех.

— Благодаря, Ваше Величество!

— На твоите услуги — усмихна се Соломон, като лекичко се поклони. — За мен беше чест. Сбогом. — С тези думи царят слезе по стълбите и пое през огромната зала. Като стигна до вратата в срещуположния край, плесна два пъти с ръце. Охранителите мигновено се появиха и застанаха от двете му страни; заедно напуснаха сградата.

Останал сам, Дейвид се изправи и огледа още веднъж великолепната зала. Бавно се отпусна на трона на Соломон и разстла царското послание в скута си.

ШЕСТИ ПРИНЦИП НА УСПЕХА

Ще търся мъдростта

Съзнавам, че мъдростта само чака да бъде открита, и съм решен да я търся. Съзнавам, че нямам влияние над своето минало, но мога да променя бъдещето с днешните си действия.

Ще променя действията си! Ще тренирам зрението и мисълта си да виждат и разбират посланията, които ще ми помогнат да осъществя положителни промени в живота си и да разбирам по-добре своето обкръжение.

Повече няма да измъчвам съзнанието си с мисли, които подхранват съмненията и страховете ми. Ще чета и ще се вслушвам само в посланията, които ми вдъхват увереност в бъдещия ми успех.

Ще търся мъдростта.

Ще подбирам грижливо приятелите си, защото аз съм като тях — говоря като тях, обличам се като тях, споделям техните мнения и навици. Вече ще общувам с хора, чиито желания са като моите.

Ако клеча при пилетата, ще се науча единствено да ровя в пръстта и да се бия за трохите. Ако летя с орлите, ще се науча да се рея във висините. Аз съм орел. Писано ми е да летя.

Ще търся мъдростта. Ще се вслушвам в съветите на мъдреците. Думите на мъдреците са като дъждовните капки за сухата земя. Те са безценни и могат да бъдат от полза само за онзи, който ги разбира.

Стръкчето трева, което попива дъждовната вода, расте и избуява. Човекът, който пренебрегва съветите на мъдреците, е като цвете без дъжд — започва да вехне и бързо умира. Ако се съветвам единствено със себе си, решенията ми ще бъдат основани на онова, което вече ми е известно. А ако се съветвам с мъдреците, ще прибавя знанието и опита им към своите и така значително ще повиша шансовете си за успех.

Ще търся мъдростта.