Анди Андрюс
Съкровищата на пътешественика (2)

Втора глава

Седем месеца по-късно Дейвид продължаваше да се чувства пълен неудачник. Здравната осигуровка от бившия му работодател изтече, а почасовата работа, която започна в един склад, беше на минимална надница. Елън печелеше по-добре от него. Беше разлепила обяви из целия град и сега чистеше къщи пет дни в седмицата. Дейвид не спираше да си търси работа, но неизменните откази го съсипваха. „Стигнах дъното и вече трябва да започна да изплувам — повтаряше си той. — По-лошо не може да стане.“

Оказа се, че може.

Утрото го посрещна студено и навъсено. Дейвид никак не обичаше зимата. Небето беше мръсносиво, а отвратителният вятър, заради който мразовитите температури ставаха още по-осезаеми, го пронизваше като нож. Докато се наместваше в таратайката, купена с пари назаем от баща му, Дейвид не спираше да ругае.

Колата сякаш беше символ на провала му. Намери я по обява във вестника и плати деветстотин долара на някакво студентче — с надеждата, че ще я ползва само временно. Беше „Додж Колт“ с две врати, светлосребрист на цвят (с изключение на десния калник, който беше черен). Стоповете отказаха десет минути след я като купи, а парното поначало не работеше.

На път за работа Дейвид зъзнеше, а съзнанието му беше не по-малко сковано от тялото. Елън беше прекарала по-голямата част от нощта при Джени. От три дни детето имаше температура и гърлото му беше възпалено. Джени се разболяваше за пети или шести път тази зима, Дейвид вече не можеше да си спомни с точност.

Когато сутринта излезе от банята, чу как Елън затваря телефона.

— Кой беше?

— Обадих се на доктор Рийд. Ще я заведа да я види. Парацетамолът не помага.

„Що за баща съм аз?! — възкликна Дейвид на глас, внезапно пробудил се от сутрешния унес. Докато паркираше доджа зад склада на Маршал, той продължаваше да си мисли: — Що за човек съм? Какво ми е станало?“

Когато Елън спомена доктора, Дейвид избухна. Откъде си мисли тя, че идват парите, кресна той. Естествено, тя веднага отвърна, че ако се наложи, ще открадне, все пак става въпрос за дъщеря им, нима вече не го е грижа… Преди да излезе, Дейвид отиде при Джени, за да я целуне за „довиждане“. По лицето й се стичаха сълзи. Беше чула всичко.

Към десет часа той вече товареше дървена ламперия на един камион, доволен, че има с какво да се занимава и че може да излее гнева си върху тежките дървени плочи.

— Пондър! — провикна се някой.

Дейвид вдигна поглед.

Господин Маршал, собственикът на склада — висок, кльощав старик с къдрава бяла коса и червен нос — се беше показал през задната врата и му махаше.

— Търсят те по телефона! — излая той, когато Дейвид се озова в топлия склад. — Жена ти е. Бъди кратък. Нали те предупредих за личните обаждания!

— Елън — каза той в телефонната слушалка, — къде си?

— Вкъщи. Току-що се върнахме от лекарския кабинет.

— Какво каза докторът?

— Проблемът е в сливиците.

— И?

Елън замълча за момент.

— Скъпи, доктор Рийд каза, че трябва да се извадят. И то час по-скоро.

— Пондър!

Дейвид се обърна. Беше господин Маршал:

— Приключвай, синко — настоя той. — Шофьорът те чака.

— Дейвид, чуваш ли ме? — прозвуча гласът на Елън в слушалката.

— Да, чувам те, Елън. Нямаме здравна осигуровка…

— Проверих… — продължи тя. — Операцията заедно с престоя в болницата ще струва единайсет хиляди долара.

Дейвид подскочи:

— Нямаме единайсет хиляди долара!

— Ще изтеглим от кредитната карта.

— Ей, Пондър, за последен път ти казвам: разкарай се от телефона! — предупреди го собственикът на склада.

Дейвид запуши ухото си ръка, за да се съсредоточи върху разговора с жена си:

— Не можем, Елън. Лимитът на кредитната карта е две хиляди долара.

Елън се разплака:

— Тогава ще вземем назаем! Джени е болна!

— Знам, че е болна, скъпа, но няма как да вземем назаем. Просрочили сме с един месец плащанията по къщата, с два месеца вноските за колата ти. Никоя банка няма да ни отпусне пари. Родителите ми не могат повече да ни помагат, твоите също. Озеленителната фирма на баща ти няма почти никаква работа през зимата.

— Дейвид, какво ще правим сега? — изплака Елън задавено.

— Не се притеснявай. Все някак ще намеря пари. Може да работя извънредно. Или ще взема аванс…

Елън продължаваше да плаче и Дейвид се постара да я утеши:

— Скъпа, моля те, успокой се. Трябва да затварям. Ще се погрижа за парите, обещавам! Обичам те. — И затвори телефона.

Когато се обърна, за да излезе от канцеларията, Дейвид се озова лице в лице с Маршал. Канеше се да каже „Извинявайте…“, но старецът го изпревари:

— На следващото си работно място ще трябва повече да се съобразяваш с правилата.

Дейвид не го разбра:

— Моля?

— Ела в петък, за да си вземеш парите. Сега се омитай оттук.

— Уволнявате ме… — запелтечи Дейвид. — Уволнявате ме, защото говорих по телефона?!

Маршал стоеше невъзмутимо, кръстосал ръце пред гърдите си.

— Дъщеря ми е болна!

Старецът не обели нито дума. Дейвид не можеше да повярва. Погледна към телефона:

— Жена ми се обади, защото детето е болно! — Замълча за момент и повтори едва чуто: — Дъщеря ми е болна…

Като размахваше безпомощно ръце, той се обърна и бавно се отправи към вратата.

Докато вървеше към колата и ровеше в джобовете си за ключа, изведнъж се разсмя. Хрумна му, че може да не успее дори да запали. Представи си как казва: „Господин Маршал, колата ми не иска да запали. Може ли да ползвам телефона?“. Двигателят на доджа нестройно забръмча и Дейвид отново изпадна в истеричен смях. „Явно съвсем съм изперкал — каза си той, докато излизаше от паркинга на склада. — Но щом съм в състояние да разпозная лудостта, значи може би все пак съм наред“ — мина му през ума, докато смехът му преминаваше в плач.

Пое по околовръстното и подмина отклонението за дома си. Нямаше много движение, часът беше едва единайсет и петнайсет. Какъв беше смисълът да бърза за вкъщи, за да съобщи на Елън голямата новина? „Елън не заслужава това — помисли си той. — Джени също не би си избрала такъв баща. Само допреди година всичко вървеше добре, а сега не мога да осигуря на семейството си дори най-необходимото.“ Отби на банкета и спря. Сведе глава и събра длани пред гърдите си. „Господи… — простена. — О, Господи! — Помълча в продължение на минута, после отново застена: — О, Господи! — След малко запали колата и отново подкара по магистралата. — Даже и в молитвите не ме бива!“ каза си примирено.

Без да се замисля, пое по отклонението за Грайтън. Вече беше на шейсет километра от дома си, но продължи да кара без посока. „Точно както живота ми, наникъде. Едно време си мислех, че имам цели — разсъждаваше отчаяно Дейвид. — А какво постигнах?“

Хвърли поглед към скоростомера. Движеше се със сто и десет километра в час. На пътя не се виждаха други автомобили и Дейвид натисна газта. Сто и двайсет, сто и трийсет… Увлечен в завоите, той престана да обръща внимание на скоростта. Сто и четирийсет километра в час. Мислите в главата му препускаха в бясна надпревара. Елън все още беше млада и красива. Ако него го нямаше, може би щеше да си намери някой по-свестен. Някой, който ще се грижи по-добре за нея и Джени… „Имам застраховка Живот) — сети се изведнъж. — Дали пък няма да се справят по-добре, ако мен ме няма? Може би за всички ще е по-добре…“

Без да размишлява повече Дейвид натисна газта до дупка. Стискаше с всички сили кормилото, решен да избяга от живота си. Сълзите се стичаха по лицето му. Отвори прозореца и леденият вятър сякаш проясни съзнанието му за миг.

— Защо съм тук?! — извика Дейвид. — Защо ми се случва всичко това? — Блъсна волана и леко отпусна газта, но после отново залепи крак за педала. — Защо точно аз? Защо?

В този момент доджът стъпи върху моста. Изграден над малък поток, той беше дълъг не повече от петнайсет метра, но автомобилът поднесе, завъртя се върху заледената настилка и се блъсна в мантинелата. Гумите изсвириха, колата отскочи с трясък и въпреки инстинктивните усилия на Дейвид да я овладее се устреми към отсрещната канавка, преодоля я и излетя в дерето.

Повечето от хората, заставали лице в лице със смъртта, разказват, че са видели живота си като на филмова лента, преминавайки през детството си, младежките си години и всичко изживяно до момента в един кратък миг. В този миг някои се разкайват за делата си, други приемат неизбежното и се примиряват, а Дейвид Пондър таеше в сърцето си само въпроси. Докато колата се търкаляше към едно огромно дърво, в последния си съзнателен момент той вдигна ръце от волана и размаха юмруци към небето.

— Господи — проплака той, — защо аз?

Настъпи тишина.