Анди Андрюс
Съкровищата на пътешественика (10)

Десета глава

Дейвид пое дълбоко въздух и грижливо нави свитъка на руло. Извади кесията за тютюн от издутия джоб на дънките си. Прокара пръсти по гладката материя на импровизирания подарък от Чембърлейн. Докосна двете златни копчета и се удиви от майсторството на занаятчията, моделирал орела на всяко едно от тях. Разгледа кръстосаните мечове върху капачето. „Символ на борещия се човек — мина му през ума. — Също като мен. Няма да се отказвам. Аз съм борец. — В миг се усмихна и изрече на глас: — Ще преследвам целта си докрай.“

Бързо откопча копчетата и пъхна в кесията малкия свитък, който беше получил от Гавраил. Намести го между посланието на древния цар и пергамента на великия откривател. Надзърна вътре и видя шумолящите сгънати бележки от двама президенти и намачканото късче хартия, написано от ръката на воин. А най-отгоре, докато притискаше хартиите и затваряше кесията, видя листчетата, откъснати от дневника на едно малко момиченце.

— Благодаря ви — прошепна той, докато прибираше кесията в джоба си. Замисли се за хората, с които се беше срещнал, и спря. Сглобил цялата картина в съзнанието си, той затвори очи, сведе глава и повтори отново: — Благодаря ви.

* * *

Щом отвори очи, Дейвид разбра, че е попаднал на просторен паркинг. Почти се изсмя на глас, защото не изпита ни най-малка почуда. Нямаше представа къде се намира, но с любопитство констатира, че не е уплашен и дори не се чувства неловко. Докато се оглеждаше, му хрумна, че едва ли някога нещо ще може да го стресне отново.

Студът накара тялото му да потръпне. Беше нощ, макар че наоколо всичко беше така добре осветено, сякаш го заливаше дневна светлина. Пред паркинга се издигаше огромна зала от стъкло и стомана, която се виждаше отдалеч. По някакъв магически начин тя привличаше Дейвид и тръгна право натам.

Докато крачеше между колите, внезапно осъзна къде се намира. Отляво, точно срещу сградата, към която се беше запътил, се издигаше Реюниън Тауър^[1]. Отзад на хоризонта се очертаваше небостъргачът Магнолия с отличителния му знак на върха — летящия червен кон. Отдясно се извисяваше Зеленият великан. Спомни си, че Джени кръсти така постройката една седмица след като инсталираха зелените неонови лампи, които я осветяваха от горе до долу. Небостъргачът на Националната банка от години беше най-високата сграда в Далас. Дейвид си беше у дома.

„Прибрах се!“ — помисли си той и ускори крачка. Устремен към залата, хвърли поглед към Зеления великан. На не повече от километър зад него, леко на изток, се издигаше друг, по-висок небостъргач: красива кула от бял гранит, осветена от основата към върха. Дейвид спря и бавно се обърна. Проследи хоризонта на север, после на изток, на юг и на запад. Забеляза и други непознати сгради. Намръщи се и постави ръце на хълбоците си. „Какво? Далас се е преобразил за няколко часа?“ Стигна до една паркирана кола и присви очи: червен ягуар кабрио, но с доста странна форма. До него беше спрял вишневочервен пикап форд, а по нататък — бял линкълн. Всичките бяха някак различни — може би по-лъскави? Или с нов вид боя? Обърна се отново и този път преброи единайсет сгради, които не съществуваха, когато…

Дейвид изправи глава и въздъхна с облекчение. Погледна отново ягуара и се разсмя. „Сетих се! — извика той към колата. — Ти си по-нов модел с десет, а може би с цели двайсет години! В бъдещето съм! — каза си той и отново пое към залата. — В бъдещето съм! — Въздъхна силно и тръсна глава: — Какво ли още ще видя?!“ Продължи да върви, мина покрай цяла колона спрели таксита и закрачи по широкия тротоар. Забеляза няколко човека — добре облечени — които очевидно бързаха да минат през въртящата се врата на съоръжението. Бръкна в джобовете си — знаеше, че няма пари, но се надяваше по някакъв чудодеен начин да се е снабдил с билет. Напоследък му се бяха случили и много по-странни неща. „Така — помисли си той, докато гледаше към залата, — нямам билет, нямам пари и умирам от студ. Какво следва?“ Хрумна му, че може да е оставен билет на негово име, запъти се към най-близкия вход и се обърна към жената на гишето:

— Извинете…

Зеленият пуловер подчертаваше червената й коса, а на върха на носа й бяха кацнали чифт очила. Дамата явно надхвърляше петдесетте и скоростно броеше билетите в кочана. Когато спря за момент, за да въведе някаква цифра в калкулатора, той реши да опита отново:

— Извинете, госпожо…

Тя вдигна поглед, но щом отвори уста, за да проговори, Дейвид осъзна, че тя се усмихва на мъжа, застанал зад него, и се отдръпна встрани. „Значи и в бъдещето не могат да ме видят“ — каза си.

Излезе и отново закрачи около залата. Отвътре на няколко пъти се чу тътен от бурни овации — явно се бяха събрали много хора. Дейвид спря за момент, когато пред него се разтвори една малка, необозначена врата. От нея в мъглявата светлина изникна дребен кльощав мъж. Приличаше на общ работник: беше облечен с гащеризон и държеше метла. Подпря я на стената, разгъна зимната си шапка, сложи я на темето си и извади от джоба си лула.

Когато проблесна пламъчето на кибритената клечка, Дейвид успя да види лицето на непознатия. „Възрастен е.“ Не че това имаше някакво значение, просто го констатира в ума си.

Възрастният мъж погледна към него, кимна и вдигна лулата за поздрав:

— Добър вечер! Как сте?

— Добре, благодаря! — отвърна Дейвид. След това внезапно се спря изненадан: — Хей, ама вие ме виждате!

— Ами, да, виждам ви — отвърна мъжът леко сконфузен и захапа лулата. — Още не съм ослепял. Това, че съм…

Дейвид се приближи. Изведнъж човекът се ококори:

— Господи! — възкликна той. Лулата се изплъзна от устата му и падна на тротоара. Дейвид се наведе да я вдигне. — Не знаех, че сте вие… — запелтечи мъжът. — Съжалявам много. Благодаря! — Той пое лулата и веднага я мушна в джоба си.

Дейвид си помисли, че може да го изгори, но не повдигна въпроса. Реакцията на възрастния господин му се стори далеч по-любопитна.

— Сър — промълви мъжът, — ако не възразявате да попитам… тук сте, за да проверите дали всичко е наред, нали? Вътре е пълно с хора, които са ви изключително благодарни. Жена ми няма да повярва… Може ли да ви стисна ръката, господин Пондър? Казвам се Джак Милър.

Докато се здрависваха, Дейвид попита:

— Откъде знаете кой съм?

— Не се притеснявайте — отвърна Джак съзаклятнически, като се озърташе наляво-надясно, — разбирам… Няма да кажа на никого. На ваше място и аз щях да искам да се промъкна незабелязано, за да погледам. Знаете ли, отначало не ви познах. С тази боядисана коса сте като на една от старите ви снимки. Ей — сепна се той, — редно ли е да вървите така, съвсем сам?

Дейвид се усмихна едва забележимо и повдигна вежда. Опитваше се да разбере какво става:

— Всичко е наред. Между другото, дали ще имате нещо против, ако вляза през тази врата?

Джак се усмихна:

— Че как ще имам, нали вие сте построили сградата! Можете да влизате откъдето си искате! Елате с мен! — С тези думи Джак напъха шапката в джоба си и му кимна да го последва.

Минаха през малко помещение и поеха по широк подземен тунел. Дейвид се опитваше да асимилира факта, че по някакъв начин той има (или ще има) нещо общо с изграждането на това огромно съоръжение. Докато крачеха в тунела, срещнаха няколко групи работници и Джак гордо ги поздрави. Те му махаха и кимаха.

— Добре сте се маскирал! — прошепна той на Дейвид. — Никой не ви разпозна.

„Да — мислеше си Дейвид, като с мъка успяваше да сдържи смеха си, — не ме разпознават, защото не ме виждат. Затова пък ти си доста странна гледка — вървиш, поздравяваш всички и си говориш сам.“

Внезапно Джак забави крачка:

— Дори не ви попитах… Къде искате да отидем? Да ви заведа ли до звездния кабинет?

Дейвид поклати глава. Това му дойде малко в повече.

— Бих искал да се поразходя сам. Става ли?

Джак го изгледа така, сякаш си е загубил ума:

— Сигурен ли сте? Мога да ви придружа, ако желаете.

— Не, няма нужда. Но благодаря за предложението. — Дейвид протегна ръка. — За мен беше чест да се запознаем.

— Ха-ха! — засмя се Джак и стисна здраво ръката му. — Чест да се запознаете с мен? Само да ви чуе жена ми!

Разделиха се и Дейвид продължи разходката си в тунела. Ето че се озова пред издигната рампа, която водеше към самата зала. Когато влезе, с удивление установи, че на амфитеатрално разположените редове няма нито едно празно място. Забеляза гигантската видеостена, която висеше от тавана. Предназначението й беше да държи публиката в течение на всичко, което се случва на сцената. В трите сектора, опасващи залата, имаше поне двайсет и пет хиляди души. А може би повече.

Дейвид очакваше шумът да е оглушителен и се изуми от пълната тишина, която цареше точно в този момент. Никой не се движеше, никой не се смееше. Всички бяха насочили вниманието си към сцената.

А тя беше сравнително скромна, като се имат предвид огромните размери на залата. Семплата й декорация се състоеше от зеленина и шест бели римски колони. Не беше разположена централно, а по ръба на ограждението пред публиката в единия край, близо до първия ред. Задната част на платформата стоеше открита, така че да не пречи на гледката от нито един ъгъл.

Дейвид мимоходом констатира тези подробности, защото основното му внимание беше насочено към средата на платформата и прозрачната катедра върху нея. Погледът му, както и погледът на хиляди други хора от публиката, беше прикован от мъжа, който говореше. Пристъпи още по-близо, за да го види добре. Беше висок около метър и деветдесет, строен, облечен в скъп светлосив костюм. Изглеждаше около четирийсет и пет годишен, излъчваше някаква сурова красота, в известен смисъл стряскаща. Тъмната му коса контрастираше с костюма му.

Мъжът… плачеше! Дейвид се втренчи в него, после хвърли поглед към екрана, за да потвърди подозренията си. По лицето на този човек се стичаха сълзи!

— Беше само преди шест години. Бях останал без пари и без надежда. Деветгодишната ми дъщеричка беше в болница, работех по петнайсет часа на ден, но не успявах да се измъкна от финансовите затруднения. Нямахме осигуровка, отникъде не идваше помощ. Една вечер, докато се прибирах от работа с раздрънканата си кола, постоянно поглеждах към снимката на моето малко момиченце, която лежеше на седалката до мен. Напоследък все по-често ми минаваше през ума, че единственото, което мога да направя, за да помогна на семейството си, е да използвам застраховката „Живот“.

Дейвид затаи дъх. Тази история толкова приличаше на неговата!

— Нямах пари, с които да плащам сметките, камо ли да започна нов бизнес — разказваше мъжът с треперещи устни и пресипнал глас. — Надявах се някой ден жена ми да си намери нов съпруг и дъщеря ми да има нов баща. Някой, който няма да ги разочарова. Реших, че само така ще получат живота, който заслужават. Отбих от пътя. Седях и размишлявах със снимката в ръце. Не исках да си представям системите, които бяха набучени в телцето на момичето ми. Затворих очи и сякаш чух звука на респиратора, който вкарваше въздух в дробовете й. И изведнъж изпитах ужасен срам! Изпитах срам от мисълта да я изоставя и да се откажа от нея. Същевременно се почувствах силен, защото в този момент от живота ми беше напълно приложим Първият принцип. Вгледах се в снимката на детето и си казах: „Трябва да поема отговорност. Щом тя може да се бори толкова смело за живота си, значи и аз мога“.

Дейвид се почувства толкова съпричастен към думите на този човек, че се стресна от внезапните овации. Хората в цялата зала станаха на крака и аплодираха мъжа, докато той смутено ги изчакваше да утихнат.

Когато зрителите отново седнаха по местата си, Дейвид забеляза свободно място на един от последните редове, точно до пътеката. Изтича бързо натам, настани се и отново насочи вниманието си към подиума.

— Всъщност изборът не беше труден. Беше избор по принуда. Сега вече животът ни е напълно преобразен — финансово, емоционално и духовно, буквално във всяко едно отношение. Семейството ми е напълно свободно. Сами разбирате, че не беше достатъчно просто да се сдобия със Седемте принципа на успеха и да разбера смисъла им. От момента, в който реших да ги направя част от живота си, бъдещето на семейството ми беше обезпечено. — Мъжът замълча, за да отпие глътка вода. Застана отстрани на катедрата и вдигна показалеца на дясната си ръка. — Да помислим заедно. Истината е, че повечето от нас имат твърде ограничено схващане за света, историята и собствените си способности да влияят върху развитието на всичко, което се простира извън непосредственото им обкръжение. Що се отнася до семейната история и приемствеността, ние ограничаваме интереса си до три, най-много четири поколения. Мнозина дори не знаят имената на прадядовците и прабабите си. Преди известно време Дейвид Пондър дари света със съкровище, което дава възможност на всеки да постигне успех. Присъствието ни тук тази вечер е доказателство за ползата от това съкровище. Сега обаче ще ви накарам да си представите едно бъдеще, което далеч надхвърля очакванията ви. В живота на всеки човек има моменти, в които му се налага да вземе решение. И изборът му може да се отрази на няколко поколения. Една тънка нишка, изпредена само от вас, към животите на стотици хиляди други хора, примерът ви, дори само решението ви може да промени целия свят. Ще го повторя още веднъж: едно ваше решение може да промени целия свят.

Ораторът многозначително задържа очи върху публиката. Върна се зад катедрата и отпи от чашата си. После се обърна към множеството и продължи:

— Знаете ли, усещането да чувстваш недоверието на хиляди хора едновременно е наистина удивително. — Тълпата му отвърна с топъл смях. — Добре, ще опитам пак: едно-единствено ваше решение може да промени целия свят. Слушайте, ще ви разкажа нещо изключително интересно. Денят е втори юли, 1863 година. Един учител от Мейн води битката на живота си. — Дейвид потръпна и от напрежение се наведе напред. — Името му е Джошуа Лорънс Чембърлейн. По-рано преподавател по риторика в колежа „Болдуин“^[2], а към момента на разказа трийсет и пет годишен полковник от Съюзната армия. Място на действието е Гетисбърг, Пенсилвания.

Ораторът описа опасната ситуация, в която бяха попаднали войниците на Чембърлейн, докато отбраняваха позициите си срещу армията на Северна Вирджиния, предвождана от генерал Лий. След пет кървави атаки на южняците Чембърлейн осъзнал, че войниците му едва ли ще издържат още дълго.

— Повече от половината от войниците на полка били избити, сред останалите имало много ранени. Силите на противника ги превъзхождали петкратно, а последната схватка се разразила пред самата стена, очи в очи. Никой нямал представа как въобще са успели да отблъснат южняците надолу по хълма. Според по-късните разкази за събитията някои от мъжете надвили противниците си в юмручен бой. Когато преброили амунициите, станало ясно, че разполагат с по-малко от две зареждания на човек. Докато гледали как в подножието на хълма нападателите се подготвят за заключителния удар и предусещали неизбежното поражение, войниците на Чембърлейн вече мислели за отстъпление. „Те имат числено превъзходство — коментирали отчаяно, — ще ни смажат. Положението е безнадеждно.“ „Джошуа! Джошуа! — изкрещял старши лейтенант Том Чембърлейн, брат на полковника. — Дай заповед!“ И той го направил. Джошуа Чембърлейн знаел, че не е дошъл на тази земя, за да губи. А загубата е единственият възможен резултат в живота на човек, приел настоящото положение. Или се движим напред, или губим. „Извадете щиковете!“ — извикал той. Войниците го помислили за обезумял. В първия момент всички просто стояли неподвижно и го гледали. „Идват!“ — оповестил някой. „Казах, извадете щиковете! — провикнал се Чембърлейн. — В атака!“ Докато войниците поставяли щиковете, Чембърлейн извадил сабята си и се покатерил върху стената. Враговете вече били на по-малко от петдесет метра. Той насочил острието към тях и закрещял: „В атака! В атака!“. Тогава воините от Двайсети мейнски полк, гордостта на Армията на Потомак, прескочили стената и последвали учителя в историята. Щом войските на Конфедерацията видели водача на противника върху зида, тутакси спрели от изненада. Когато обаче Чембърлейн насочил сабята си към тях и дал заповед за атака, изумлението им било толкова силно, че те се обърнали и побягнали. Дори захвърлили заредените си оръжия. Били убедени, че това не са същите войници, с които вече са се изправяли лице в лице. Помислили, че е дошло подкрепление. Не можели да допуснат, че изтощените формирования са в състояние да атакуват. За по-малко от десет минути дрипавата войска под командването на Чембърлейн пленила всички подразделения на Петнайсети и Двайсет и седми алабамски полк — общо над четиристотин души. И всичко това се случило, защото един човек взел решение за атака. Едно ваше решение може да промени света.

Публиката стана на крака с викове, Дейвид също — всички аплодираха и приветстваха думите на оратора. „Историята на Джошуа Чембърлейн ги вдъхнови — помисли си Дейвид. — И има защо. Разказа я все едно и той е бил там.“ Когато аплодисментите стихнаха, мъжът продължи:

— Мислите, че съм приключил, нали? Казвате си: „Добре, страхотна история, но как аз мога да променя света? Та Джошуа Чембърлейн е променил само изхода от една битка!“. Така ли смятате? Чуйте тогава! Общоизвестен факт е, че в битката при Гетисбърг Северът е претърпял сериозни поражения. Войските на Конфедерацията били завладели форт Съмтър^[3], след това разгромили Съзната армия при Манасас. Войниците на Лий удържали решителна победа край Ричмънд в битката при Седемте бора^[4] и после отново в Манасас във втората битка при Бул Рън. Южняците победили дивизиите на генерал Хукър^[5] при Чансълървил и нанесли съкрушителен удар на генерал Бърнсайд при Фредериксбърг. Историците са единодушни, че ако южняците бяха победили и при Гетисбърг, конфликтът щеше да приключи още същото лято. Една-единствена битка деляла Конфедерацията от спечелването на войната. Но не станало така! Учителят от Мейн бил награден с почетен медал от Конгреса. Висшестоящите офицери преценили, че действията на този мъж са спасили Съюзната армия от пълен крах. Джошуа Лорънс Чембърлейн обърнал битката, а с нея и войната. Разбирате ли какво означава това? Ако Югът беше спечелил, Америка такава, каквато е сега, нямаше да съществува. Щеше да има поне две, а по-вероятно и три държави на нейно място. Цялата световна история щеше да е различна. — Той си пое дъх и продължи. — Когато Хитлер помете Европа, когато Хирохито последователно завземаше островите в Пасифика, когато Садам Хюсеин разположи войските си в Кувейт, съществуваха Съединените американски щати, които да му се противопоставят. И всичко това — заради един мъж, който прескочил стената. В онзи горещ юлски ден той също се страхувал за живота си, но не мислел за отстъпление. Дами и господа, нашият съвременен свят е резултат от едно решение за атака — решение, взето от колежански учител преди повече от столетие. Никога не си мислете, че не можете да промените настоящето. Можете! Едно ваше решение може да промени света.

Публиката отново се изправи на крака. Дейвид беше смаян. Докато ръкопляскаше, не можеше да спре да мисли за невероятната поредица от събития, които проследи ораторът. „Какво ли е станало с Чембърлейн?“ — зачуди се той. Щом тълпата утихна, ораторът продължи разказа и Дейвид разбра отговора.

— Хората тръгват след човека, който им казва „Следвайте ме!“. Щом някой е станал лидер, значи заслужава да бъде такъв. Ако водите другите към просперитет, ще получите онова, което искате и заслужавате. Джошуа Чембърлейн е направил избор, с който е променил света, и решението му е било възнаградено. До края на войната той провел още няколко успешни военни кампании. Получил четири награди за храброст и бил повишен в бригаден генерал при Питърсбърг със специална заповед на Юлисис Грант. Само няколко месеца по-късно бил произведен в чин генерал-майор за героизма, проявен при „Файв Форкс“^[6]. Измежду всички офицери именно на него президентът Линкълн наредил да приеме предалите се войски на Конфедерацията при Апоматокс. Там генералът смаял света, като наредил на войската си (обърнете внимание!) да отдаде почест на генерал Робърт Лий и победените южняци. Когато се завърнал у дома, Чембърлейн бил избран за губернатор с най-голямото мнозинство, известно досега в историята на Щатите. Бил преизбран три пъти, докато накрая се оттеглил, за да поеме ръководството на колежа „Болдуин“. Между другото, нека ви разкажа и за още една полза от решението му да атакува, пропусната от изследователите и историците. Тя е свързана с венеца от тръни. Споменат за пръв път в Библията, той символизира божествената закрила, която получава личността, предопределена да се отличи. Докато не извършиш това, за което си дошъл на този свят, никой не може да те нарани. След битката при Гетисбърг на Джошуа Чембърлейн му предстояли още победи, затова там бил защитен от трънен венец.

Тъмнокосият оратор бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади сгънат лист. Вдигна го, за да го видят всички, и каза:

— Това е копие от едно писмо, адресирано до почитаемия губернатор Джошуа Чембърлейн. То пристигнало в Конгреса няколко години след войната. — Мъжът разгъна листа, постави го върху катедрата и зачете: — „Скъпи господине, искам да ви разкажа една случка от битката при Облия хълм^[7] при Гетисбърг, която засяга Вас и мен и от която днес съм много щастлив. На два пъти по време на битката животът ви беше в моите ръце. Бях се притаил между две скали и ви бях взел на мушка. Досетих се за званието ви по униформата и жестовете ви и сметнах, че ще свърша добра работа, ако ви ликвидирам. Подпрях пушката си на скалата и се прицелих. Тъкмо се канех да дръпна спусъка, когато някаква странна мисъл ми попречи. Засрамих се от слабостта си и отново се приготвих да стрелям. Със сигурност щях да ви уцеля, но по тялото ми премина същата странна тръпка. Не можех да дръпна спусъка, отказах се. Сега съм щастлив, че стана така. Надявам се, Вие също. Сърдечно ваш, редник от Петнайсети полк от щата Алабама.“

Ораторът бавно сгъна листа, прибра го обратно в сакото си и застана на ръба на сцената. Дейвид имаше усещането, че гледа право в него.

— В този момент вие също имате закрилата на венеца от тръни. Дори да чувствате страх, нищо няма да ви се случи. Докато не изпълните онова, за което сте дошли на този свят, вие няма да бъдете наранени. — Ораторът разпери ръце към тълпата: — Приятели, всичко се свежда до това. Обстоятелствата може да не са толкова драматични като при Джошуа Чембърлейн, но принципът е същият. В живота на всеки човек идва момент, в който се налага да вземе решение. И това решение има дълготраен ефект върху идните поколения. То е в състояние да промени света. Решението… да атакувате. Направете го. Променете живота си. Променете бъдещето на семейството си. Променете света. Атакувайте. — Публиката затаи дъх. Високият мъж обходи зрителите с поглед и тихо повтори: — Атакувайте. — Замълча за момент и после отново прошепна: — Атакувайте!

През следващите няколко секунди, които сякаш продължиха цяла вечност, никой не помръдна. Последва оглушителен взрив от аплодисменти и хилядите зрители скочиха на крака като един. Те приветстваха не само този човек, който им даде послание за надежда, те празнуваха собственото си бъдеще.

Ръкоплясканията не утихнаха докато ораторът, който вече беше изчезнал през изхода, не се завърна отново на сцената. Той помаха в знак на признателност за приветствията и Дейвид се усмихна, като го видя да повдига вежди от изненада. Помаха отново, обръщайки се във всички посоки, и бързо слезе от сцената.

Последваха няколко кратки съобщения по аудиоуредбата, но по всичко личеше, че най-съществената част от програмата е приключила.

Залата се опразни за по-малко от трийсет минути. Дейвид изчака встрани, докато върволицата от мъже и жени се източи. Взираше се в лицата им и виждаше решителност, облекчение и душевен мир, който може да ти даде само вярата. Хвърли един последен поглед назад, влезе в тунела, намери изхода и потъна в мразовитата нощ.

Докато вървеше безцелно по тротоара, той наблюдаваше стоповете на колите, които маневрираха към изхода на паркинга. Хрумна му, че няма представа какво ще прави сега. „Дали трябва да се срещна с още някого? Да потърся нещо? Да отида някъде?“ Слезе от тротоара и навлезе в пространството за паркиране. Нощният въздух беше чист и макар да беше доста студено, Дейвид се чувстваше удивително добре. „Всъщност — помисли си, — никога не съм се чувствал по-добре!“ Огледа огромния празен паркинг — асфалтът, прорязан от бели линии, сякаш нямаше край.

Един час по-късно всички коли бяха напуснали паркинга — с изключение на една, която стоеше точно срещу него, на около шейсет метра разстояние. Изглеждаше му позната и Дейвид тръгна натам. Малка, сребриста, само десният й калник беше черен. „Додж Колт“ с две врати. „Ха-ха! — засмя се той, щом наближи. — Бас държа, че парното и стоповете още не работят.“

Колата беше отключена и ключовете висяха на таблото. Дейвид влезе вътре и забеляза черния анорак, който беше захвърлил на задната седалка… кога? Тази сутрин? Ако се замислеше за това, само щеше да се обърка. Завъртя ключовете и двигателят се пробуди.

Протегна ръка към сенника — да, там беше часовникът му с евтината златиста каишка, закопчана около портфейла. „Охо! — Той го сложи на китката си, а портфейла хвърли на съседната седалка. — А сега накъде? — замисли се Дейвид на фона на шумното бръмчене на двигателя. Огледа се и забеляза, че красивата бяла сграда, която беше привлякла вниманието му по-рано, се вписваше като в рамка в десния заден прозорец. — Ясно!“ — промълви тихо и включи на скорост.

Направи поредица от завои, докато излезе от паркинга, после пое по посока на бялата кула. От време на време я зърваше между сградите и дърветата. Не беше трудно да я локализира. Все пак беше най-високата сграда в града.

На няколко пресечки от целта спря колата. Втренчи се в табелата с името на улицата и не можа да повярва на очите си. Озърна се. Беше около полунощ. Наоколо не се виждаха други автомобили. Дейвид отвори вратата и излезе. Отиде до ъгъла и погледна табелата отблизо. Обърна се тихо и пак се върна в колата. Включи на скорост, пое дълбоко въздух и продължи… по булевард „Дейвид Пондър“.

Сградата се извисяваше срещу него. От двете страни на шосето бяха засадени дъбове. Когато наближи, Дейвид остана възхитен от величествения фонтан пред централния вход, който изстрелваше водата високо във въздуха. Не можеше да откъсне очи от архитектурния шедьовър. Като стигна до него, просто отби до тротоара и слезе.

Трийсетметров пешеходен пояс от сив матиран мрамор опасваше кулата. Заради отраженията тъмният камък изглеждаше влажен.

Дейвид тръгна покрай кулата. Петте въртящи се врати на главния вход бяха заключени. Долепи лице до стъклото вдясно от тях и надзърна вътре, като постави ръце около очите си, за да засенчи отблясъците. Изглежда целият приземен етаж беше входно пространство — лоби, покрито с висок купол. Гигантски палми растяха в огромни саксии, наредени между вратите на няколко прозрачни асансьора, които очакваха сутрешните си посетители в дъното. По стените бяха окачени картини. В центъра шумеше водопад, който се спускаше от дванайсетметрова гранитна канара към изкуствено езеро. Пред него се извисяваше бял каменен блок. Дейвид го виждаше под ъгъл, но успя да разчете надписа: „Пондър Интернешънъл“. Отмести се от стъклото. Никак не беше изненадан. Развълнуван — да, но не и изненадан. Сблъска се с реалността на собственото си успешно бъдеще. „Една тънка нишка, изпредена само от вас, към животите на стотици хиляди хора — спомни си той. — Някои от тях работят тук.“

Преди да се върне, поспря пред фонтана и прочете: „Хвърлените от Вас монети се използват в подкрепа на зоопарка «Джени Пондър» в Далас“. Усмихна се и продължи към колата си.

Известно време кара наслуки и установи, че улиците са пусти, а градът — странно спокоен. Мина покрай изоставена постройка — някогашния склад на Маршал, който явно не се използваше от години. Сякаш на автопилот се отправи към стария си квартал и видя на пощенската си кутия името „Маклейн“. Дряновете, които някога беше засадил заедно с Джени до къщата, сега стигаха до самия й покрив.

Дейвид се завъртя около църквата, мина покрай основното училище, поклати глава, когато установи, че химическото предприятие, за което беше работил толкова много години, отново е сменило собственика си. Не след дълго се озова на отбивката, която извеждаше извън града. Осъзна, че вече е съвсем различен човек. Когато пое по шосето за Грайтън, съвсем бегло си спомняше, че е бил там. В ума му се въртяха мисли за Труман и за пронизващите му ясносини очи…

Хвърли поглед към скоростомера. Движеше се с над сто километра в час. Спомни си трона на Соломон и по лицето му премина лека усмивка. Царят му беше казал, че това е просто един стол…

Наоколо не се виждаха други превозни средства. Фаровете на малката кола прорязваха мрака като артилерийския огън на възвишението в Пенсилвания. Дейвид натисна по-силно газта и пред очите му изникна увереното изражение на морския капитан, взрян в хоризонта. Сто и двайсет… сто двайсет и пет километра в час. Ане — това прекрасно малко момиче. „Татко казва, че страхът не е подходящото длето, с което да издялкаш утрешния си ден.“

Докато профучаваше по стръмнините и завоите, Дейвид напълно загуби представа за скоростта. „Говорих с Абрахам Линкълн — замисли се той. — Тайната на прошката не ти коства нищо, а струва милиони.“ Мислите препускаха бясно в главата му. „Ти си последният пътешественик — чуваше гласа на архангела. — Ти получи в дар съкровище, което има силата да промени света. От сега нататък всичко зависи от теб.“

В този момент доджът стъпи върху моста. Изграден над малък поток, той беше дълъг не повече от петнайсет метра, но автомобилът поднесе, завъртя се върху заледената настилка и се блъсна в мантинелата.

Странно — Дейвид изобщо не се опита да го овладее, когато се устреми към отсрещната канавка, преодоля я и излетя от пътя. Сякаш наблюдаваше ставащото на забавен кадър. Искаше му се да запомни всичко, особено момента, в който разбира, че колата няма да избегне огромното дърво…

При последната си съзнателна мисъл Дейвид сграбчи волана и затвори очи. В съзнанието му звучеше гласът на оратора от залата: „Докато не постигнете онова, за което сте дошли на тази земя, няма да бъдете наранени“.

Настъпи тишина.