Анди Андрюс
Съкровищата на пътешественика (4)

Четвърта глава

Като приключи, Дейвид вдигна поглед. Стените наоколо се завъртяха и сякаш започнаха да се събират. Стори му се, че бюрото, разположено точно пред него, се удължава и извива. Той се изправи на крака, бутна стола назад и пристъпи към прозореца, но не успя да стигне дотам. Изведнъж му се зави свят, краката му се подкосиха, усети как полита напред. Протегна ръце, за да омекоти падането, но някак без изненада установи, че те преминават през персийския килим, сякаш не съществува. Тялото му потъна в тъмнина.

Дойде в съзнание, пробуден от най-оглушителния шум, който някога беше чувал. Отвори очи и понечи да се изправи, но внезапно нечия ръка се спусна към гърдите му, сграбчи го за ризата и с все сила го дръпна обратно към земята.

— Залегни! — Този път ръката го натисна и той зарови лице в калта. — Не знам дали могат да те застрелят, но по-добре да не рискуваме.

Дейвид с ужас обърна глава и се втренчи в човека до себе си. Около трийсет и пет годишен мъж, с тъмнокестенява коса и дълги, рошави мустаци. Облечен в тъмносин панталон с жълт кант по страничния шев и риза с неопределен цвят. Дрехите — както впрочем и собственикът им — изглеждаха сякаш не са виждали вода поне от месец. Мъжът беше доста слаб и вероятно висок. Трудно беше да се прецени, тъй като в момента лежеше на земята зад купчина камъни и стреляше със стара пушка.

Куршумите свистяха над главите им или рикошираха в каменното им прикритие и в скалите около тях. Отвсякъде се чуваха ругатни и стенания. На три метра от Дейвид, проснат до едно дърво, се гърчеше мъж в агония — коремът му представляваше кървава маса. Друг, останал без крак от коляното надолу, бавно пълзеше към трупа на свой другар. Гюлета се забиваха в стволовете на дърветата или кършеха клоните им. Беше толкова шумно, че на Дейвид му се наложи да крещи, за да го чуят. Никак не му беше трудно. Всъщност това беше най-естествената реакция в момента — толкова беше ужасен. Той побутна непознатия по рамото и извика:

— Кой си ти?

Мъжът беше опрял гръб в скалите и зареждаше пушката през дулото й.

— Чембърлейн^[1]. Чембърлейн от Двайсети мейнски полк.

Той се сниши и стреля. След малко се обърна, за да зареди още веднъж. Неудобно излегнат на една страна, извади фишек от паласката и го натъпка в цевта с метална пръчка.

— Какво става? Къде сме? — изкрещя Дейвид. Никога досега не се беше чувствал толкова уплашен.

— Не ставай! — отвърна му Чембърлейн. — Сега няма време. Ще говорим после, надявам се.

Дейвид панически се озърна наоколо. Разбра, че камъните, зад които са се свили, са част от полуразрушен зид, простиращ се на петдесет метра вляво и вдясно. Намираха се почти на върха на стръмен горист хълм. Точно до Чембърлейн някакъв мъж отхвръкна назад, от раната на гърлото му бликаше кръв. Той се приземи на хълбок, бавно разтърси глава и пропълзя до тях. Като стигна до прикритието, се обърна по гръб, ръката му сякаш докосна крака на Дейвид. Мъжът погледна към небето, усмихна се и издъхна. Когато се взря в невиждащите му очи, Дейвид с ужас осъзна, че войникът е момче на не повече от петнайсет години.

Не разбра кога точно спря стрелбата. Продължи да стои притиснат към камъните, с поглед, вперен в лицето на мъртвото момче, докато потупването на Чембърлейн не прекъсна унеса му. Мъжът внимателно затвори очите на младия войник с думите:

— Нелсън беше добро момче. — После посочи към тялото на друг мъртвец, провесен от полуразрушения зид: — А това е баща му. Хирам беше банков чиновник от Бангор. Двамата се записаха, когато формирахме полка миналата есен. Тогава бяхме хиляда, сега сме останали триста души, разпръснати по протежението на тази купчина камъни. — Чембърлейн стана и подаде ръка на Дейвид. Докато му помагаше да се изправи, каза: — Аз съм полковник Чембърлейн. Джошуа Лорънс Чембърлейн. Ясно ми е защо си тук, но не знам името ти.

— Казвам се Дейвид Пондър. Безопасно ли е да стоим изправени?

— Засега — отвърна Чембърлейн, докато измъкваше някаква сламка от мустака си. — Със сигурност ще се върнат. Това беше четвъртият им опит да ни превземат.

— Ако позволите да ви запитам — започна заеквайки Дейвид, — кои са те?

Полковникът извърна намръщено глава:

— Хората на Лий… Армията на Северна Вирджиния. Половината от военните формирования на Конфедерацията са построени точно срещу нас в дълга линия, която се проточва чак до градчето, разположено на около километър и половина оттук в тази посока. — Чембърлейн посочи с пушката си.

— Как се казва градът?

— Гетисбърг. Чувал ли си нещо за него?

Дейвид кимна и усети как коремът му се свива на топка.

— Гражданската война? — прошепна.

— Какво? — не разбра Чембърлейн.

— Казвам, че това е Гражданската война.

— Хм-м-м-м — изръмжа Чембърлейн. — Щом така смяташ. Макар че, уверявам те, няма нищо гражданско в нея. Ела! Нямаме много време, преди да ни атакуват отново.

— Джошуа! — Двамата се обърнаха, щом чуха вика. — Джошуа!

Към тях приближаваха Том и Джон Чембърлейн — по-малките братя на полковника. Том беше лейтенант в полка, а Джон — мускулест млад мъж — беше зачислен като медик в армията. И двамата бяха високи почти колкото полковника и имаха мустаци и бакенбарди, които покриваха по-голямата част от лицата им. За разлика от брат си, изглеждаха ентусиазирани и изпълнени с енергия.

— Доста си мърляв, Джошуа. Как си? — попита Джон.

— Добре засега. А ти?

— И аз така. — Дейвид последва тримата мъже, които поеха бързо покрай стената. — Сержант Тозиър^[2] е ранен, но не сериозно. Подразделението му обаче понесе тежки загуби.

— Справяме ли се, полковник? — Въпросът дойде от петдесетгодишен мъж с бинтована глава, който се опитваше да помогне на ранения си приятел.

— Добре ги подредихте — отвърна Чембърлейн. — Продължавайте в същия дух! — После се обърна към братята си и започна да им дава нареждания: — Джон, мини от другата страна на хълма и потърси място за ранените. Том, виж дали задните редици са добре укрепени. И кажи на хората да се разгърнат още. Нека половината от мъжете се разположат вляво от канарата. Южняците дълбаят там и ако пробият фланга… — Гласът му заглъхна, но след малко продължи: — Ами просто няма да го пробият, това е положението.

Тъкмо понечиха да тръгнат, когато Джошуа отново ги спря:

— Момчета, така не ми харесвате. Дръжте главите си приведени. Хайде, бягайте. Така, както сме се скупчили всички на едно място, денят може да се окаже твърде лош за мама.

Щом братята му се втурнаха да изпълняват задачите, Чембърлейн се обърна към Дейвид и му даде знак да го последва. Двамата си запроправяха път през прекършените дървета и разрушените участъци на стената, като прескачаха мъжете, които се подготвяха за следващата битка, и труповете на онези, които никога вече нямаше да влязат в бой. Полковникът се покатери върху голямата канара, която беше посочил преди малко на брат си, и издърпа Дейвид до себе си:

— Оттук ще можеш да ги видиш.

Дейвид се взря в дима, който все още висеше във въздуха като гъста мъгла. Проследявайки погледа на Чембърлейн, той забеляза сиво-жълтите униформи на войниците от армията на Конфедерацията, които се трупаха долу. Бяха на по-малко от сто и петдесет метра. Виждаше шапките им и тук-там някое лице, устремило поглед нагоре.

— Кой си ти? — попита Дейвид.

Чембърлейн гледаше съсредоточено към подножието на хълма, но при този въпрос рязко изви глава към госта си.

— Вече ти казах. Името ми е…

— Не, не питам за името ти — прекъсна го Дейвид. — Имах предвид какъв си. Не се засягай, но известен ли си? Идвам от място, на което…

Чембърлейн го прекъсна с отсечен сух смях, лишен от хумор.

— Допреди десет месеца бях учител. Сега съм войник. Поне за известно време. Всъщност започнах да те сънувам точно когато постъпих в армията. Как изглеждаш, колко си висок… — Полковникът дръпна Дейвид за ръкава: — Дори как си облечен. Никога преди това не бях имал подобни сънища. Странни, еднакви, всяка нощ в продължение на няколко месеца. А знаеш ли кое беше най-призрачното? Непосредствено преди да се появиш, ей така, в разгара на битката, погледнах настрани, протегнах ръка и ти изникна. Сграбчих те за ризата и те дръпнах надолу. Когато вдигнах ръката си, знаех, че ще си там. Точно като в съня ми.

— Защо си тук?

Чембърлейн го погледна учудено:

— Имаш предвид войната като цяло или този изолиран хълм?

— И двете.

— Хм-м-м. — Чембърлейн вдигна глава. — Присъединих се към Съюзната армия^[3] по много причини, всъщност като всички останали. Бяхме патриотично настроени, бяхме отегчени, беше срамно да не участваме. Мислехме, че ще свърши бързо и ще бъде забавно. Все пак според мен повечето от нас оставиха домовете и семействата си най-вече защото така беше редно.

Той замълча за момент, вниманието му беше привлечено от мъжете, които се прегрупираха зад падналите дървета, за да разгърнат бойния си ред.

— Полковник! — провикна се един от войниците. — Храсталакът тук е доста гъст. Няма как да ги видим, преди да са дошли на трийсет метра.

— Укрепете се там — отвърна Чембърлейн. — Ще ги видите по-рано, отколкото те вас.

След като помълчаха няколко минути, Дейвид не се сдържа да не попита:

— Полковник, казахте, че сте се записали в армията, защото така е било редно.

— Да — върна се към темата Чембърлейн. — В продължение на векове войните са се водили заради земи, жени или пари. Хиляди хора са загинали в битки, породени от ревност или обида. Неведнъж хората са воювали по волята на крале или императори. — Чембърлейн се обърна с лице към Дейвид и го погледна право в очите: — Дейвид Пондър, за пръв път в историята хората се борят, за да дадат свобода на други хора. Повечето от нас, които сме израснали в Мейн, дори не са виждали човек с черна кожа, но ако е истина, че всички хора са еднакви, то тогава ние воюваме, защото така е редно. — Полковникът не бързаше да отмества погледа си от очите му, после се обърна бавно и се загледа към войниците. — Вече не съм съвсем сигурен какво съм очаквал, когато съм се записал в армията, но едва ли е точно това. — Чембърлейн клекна, като балансираше без затруднение на върха на пръстите си. Отскубна стръкче трева и продължи: — А знаеш ли какво преживях при Фредериксбърг?

Сякаш не задаваше въпрос, а изказваше твърдение.

— Три хиляди души атакувахме каменната стена, същата като тази. Прекосихме полето по залез-слънце. Когато приближихме на петдесет-шейсет метра, започнаха да стрелят. Свличахме се на вълни. Цели редици се смъкваха като падаща завеса в театрална трагедия. Атаката се провали, но аз стигнах до стената. Лежах пред нея цяла нощ — бях твърде уплашен и премръзнал от студ, за да търся път за отстъпление. Сгуших се между труповете, за да се топля, чувах изстрелите на нашите хора, враговете не оставаха длъжни. Пльоп! Това е звукът, който се чува, когато куршум удари мъртво тяло. Съвсем различен е от звука на куршум, забиващ се в жива плът. — Чембърлейн с мъка разтърси глава, сякаш искаше да пропъди спомена. — Това е! — продължи той, като се изправи. Взе отскубнатото стръкче и започна да го размахва като показалка: — Но тук то няма да се случи. Тази стена няма да ги задържи дълго. Не ни останаха достатъчно хора. — Захвърли тревичката на земята: — Имам чувството, че ако загубим тази битка, войната ще свърши.

Дейвид пристъпи към полковника:

— Защо избрахте да защитавате точно това място?

— Не съм го избирал аз — отвърна сухо Чембърлейн. — Полковник Винсент ме разпредели тук тази сутрин.

— Но защо тук? — продължи настойчиво да разпитва Дейвид.

— Нашата част съставлява най-лявото крило на Съюзната армия. Вдясно от нас е разположен осемдесет и трети полк на Пенсилвания, но вляво от нас няма никой. Ние сме в края на бойната линия, която започва оттук и се простира чак до Гетисбърг. Това означава, че нямаме право на отстъпление. Ако армията на Конфедерацията пробие фланга, ако южняците надделеят, ще атакуват артилерията ни в гръб и армията на Потомак ще се озове в капан: осемдесет хиляди мъже, изненадани в гръб, докато атакуват низините, без да могат да разчитат на каквато и да било защита. Ако това се случи, ще бъде по моя вина.

В този момент откъм подножието на хълма отекна страховит тътен. Хиляди гласове се сляха в продължителен рев. Бойният вик на южняците. Те настъпваха! Дейвид успя да зърне между дърветата прииждащите по хълма войници.

Чембърлейн тъкмо се беше извърнал, за да му покаже как да слезе от скалата, когато я удари снаряд. Взривът хвърли двамата мъже във въздуха. Когато се стовари на земята, Дейвид имаше чувството, че са изсмукали целия въздух от дробовете му. Още преди да осъзнае дали е ранен, преди дори да се опита да си поеме дъх, усети как Чембърлейн го хваща за ръката и го завлича зад зида.

„В момента стрелят само оръдията“ — осъзна Дейвид, докато се мъчеше да се съвземе. Продължаваха да се чуват смразяващите викове на южняците, които си проправяха път нагоре по хълма. Той се изправи на колене и надникна зад стената. Видя ги. Имаше чувството, че всеки момент армията на Конфедерацията ще го прегази. „Стреляйте! — призоваваше той наум. — За бога, стреляйте! Вече са тук!“

Мина цяла вечност, докато чуе полковника да крещи: „Огън!“. Проехтя продължителен, лавинообразен пукот от стрелба. Започна съвсем близо до Дейвид и се разпростря като по запален фитил надясно. Първият залп покоси доста противници. Това направи останалите по-предпазливи. Използвайки дърветата като щитове срещу смъртоносните изстрели, те продължаваха да прииждат.

Стрелбата се усили. Дейвид имаше чувството, че около него падат гръмотевици, а земята се пропуква като при земетресение. Чембърлейн се беше отдалечил и даваше указания на войниците. На няколко места по протежение на бойната линия южняците бяха успели да стигнат до стената. Там двете вражески армии се изправиха лице в лице. Полковникът беше извадил пистолета си и Дейвид видя как той и един южняшки офицер, застанал на метър от него, се прицелват един в друг. Войникът от армията на Конфедерацията се строполи сред облак червеникава мъгла. Чембърлейн продължи да стреля напосоки, докато южняците не започнаха да се оттеглят.

Отдръпнаха се също толкова внезапно, колкото се бяха появили. Войниците на Чембърлейн вече се надигаха, за да преценят ситуацията. Дейвид забърза след полковника, който се отдалечаваше от него. Пространството отляво на каменната стена беше осеяно с тела в сиво-сини униформи. Някакъв мъж, паднал на колене, плачеше и проклинаше, прегърнал в обятията си млад боец.

Дейвид се затича, за да настигне Чембърлейн, протегна ръка и докосна рамото му:

— Полковник! — Чембърлейн спря, но не се обърна. — Полковник, знам, че сте много зает, не искам да ви досаждам, но защо съм тук?

Чембърлейн бавно поклати глава:

— Не знам. Знаех само, че ще се появиш.

— Трябва да науча нещо от вас — настоя Дейвид. — В това съм сигурен. Помислете какво може да е то.

Полковникът се обърна. Присви очи, изпълнени с болка, но и с решителност, и бавно каза:

— Аз съм преподавател по риторика. Не знам с какво мога да ти бъда полезен. Вярвам в каузата, в името на която започнахме тази война, и се опитвам да ръководя войниците си. Нямам никакви познания по военно дело. Аз съм просто един стар инат, Пондър. Това е най-силното ми качество. Може днес да умра, но поне няма да е с куршум в гърба. Няма да умра при отстъпление. Аз съм като апостол Павел, който казва: „Едно само правя… — тичам към целта…“^[4].

— Нямаш ли нещо написано, което да ми дадеш? — попита Дейвид.

В първия момент Чембърлейн не разбра въпроса. После в очите му проблесна пламъче:

— Имам! Почти бях забравил.

Започна да тършува из джобовете си и измъкна кесия за тютюн с размерите на човешка длан. Беше тъмносиня, а отгоре й бяха избродирани кръстосани мечове — символ на борещия се човек. Платът беше груб, но от износване беше придобил кадифена мекота. Върху двете златисти метални копчета, с които се затваряше капачето, бяха изобразени орли. Кесията беше овехтяла и захабена, но въпреки това красива — в нея имаше нещо величествено.

Чембърлейн я отвори и извади сгънато листче хартия.

— Написах го преди повече от два месеца. Тютюнът ни отдавна свърши, затова го прибрах тук. — Той подаде листа на Дейвид и продължи: — Смътно си спомням какво съм написал. Събудих се през нощта, след един от онези страни сънища. Думите сами изникваха в съзнанието ми. Запалих лампата и ги записах. Разбрах, че са за теб.

— Благодаря! — отвърна Дейвид, докато поемаше листа в ръка.

— Удоволствието беше мое! Ситуацията наистина е интересна. Между другото, как ще си тръгнеш оттук?

Дейвид размаха хартийката:

— Само трябва да я прочета и ще изчезна. — Той щракна с пръсти.

Чембърлейн се огледа. Забеляза, че брат му Том се приближава с още неколцина мъже, постави ръка върху рамото на госта си и каза:

— Щом това е достатъчно, може би ти се иска да го сториш веднага. — Понечи да тръгне, но се обърна отново. Все още държеше кесията за тютюн. Подаде му я: — Така или иначе нямам тютюн…

Дейвид безмълвно пое подаръка и остана загледан в гърба на полковника.

Щом остана сам, той усети порив да последва съвета на Чембърлейн. „Ще я прочета веднага — помисли си — и ще се махна оттук.“ Обаче нещо го глождеше да остане и да погледа.

Върна скъпоценното късче хартия в кесията, мушна я в джоба на панталона си и се приближи до групата мъже, които бяха наобиколили Чембърлейн. Сред тях беше и сержант Тозиър — опитен войник и знаменосец. Беше превързал раненото си рамо с опърпана дрипа.

— Не можем да се надяваме на помощ от осемдесет и трети полк — изръмжа Тозиър, — съвсем са оредели. Най-много да разтеглят бойния ред още малко.

— Ще успеят ли?

— Няма какво да разтегляме, Джошуа — отвърна брат му Том. — Половината от хората ни са извън строя.

— Как сме с мунициите?

— Изразходвахме доста.

— Знам, че сме изразходвали доста. Питам с колко сме останали.

— Ще проверя, сър!

Когато Том се отдалечи, един от по-младите войници, който се беше покачил на едно дърво, се провикна:

— Отново се строяват, полковник!

Чембърлейн погледна момчето, което сочеше към подножието на хълма:

— В момента се подреждат. Дошли са подкрепления. Този път са повече.

— Полковник Чембърлейн! — приближи се задъханият сержант Раул Томас. — Сър… полковник Винсент е мъртъв.

— Сигурен ли сте, сержант?

— Да, сър. Застреляха го в самото начало на битката. Отрядът на Уийд ни подсили в предните редици, но сега и Уийд е мъртъв. Преместиха батареята на Хазлет на върха. Хазлет също е мъртъв.

Том се върна тичешком:

— Джошуа, на привършване са. Една, най-много две паласки на човек. А някои нямат нищо.

Чембърлейн се обърна към един слабичък мъж, застанал вдясно от него: старши сержант Елис Спеър.

— Спеър — нареди той спокойно, кажи на момчетата да потърсят муниции сред мъртвите и ранените.

— Дали да не помислим за отстъпление, сър? — подхвърли Спеър предпазливо.

— Никакво отстъпление, сержант! — отвърна строго Чембърлейн. — Изпълнявайте моите заповеди!

— Полковник — намеси се Тозиър, — няма да успеем да ги удържим отново. Знаете, че няма.

— Джошуа! — обади се отново Том. — Идват!

Дейвид слушаше разговора между офицерите, хипнотизиран от страховитата ситуация, в която се намираха, но когато чу вика на южняците, кръвта във вените му се смрази. „Трябваше да прочета посланието — помисли си той. — Дано да не е станало късно.“ Щом стисна в ръка кесията обаче, го завладя спокойствие, което сякаш нашепваше: „Изчакай, наблюдавай, чуй, поучи се“.

Чембърлейн стоеше изправен върху зида, кръстосал ръце пред гърдите си, и се взираше в настъпващите вражески войници. Сержант Спеър вече беше изпълнил заповедта на полковника и чакаше нареждания. Тозиър, Том и един лейтенант на име Мелчър също се бяха скупчили долу. Дейвид стоеше на няколко метра от тях.

— Джошуа! — извика Том. — Дай заповед!

Чембърлейн не реагира. Унесен в мисли, той правеше разбор на ситуацията. „Не можем да се оттеглим, но и не можем да останем тук. Когато имам възможност да избера дали да стоя безучастно, или да предприема нещо, винаги предпочитам да действам. Аз съм човек на действието.“ Застанал с гръб към южняците, той погледна надолу към войниците си и извика с всичка сила:

— Извадете щиковете!

Никой не помръдна. Всички изненадано се вторачиха в него.

— Височината ни дава предимство! — продължи Чембърлейн. — Извадете щиковете! Целият полк с дясно рамо напред! Левият фланг тръгва пръв!

Лейтенант Мелчър запелтечи объркано:

— Сър, какво ще рече „с дясно рамо напред“?

Полковникът обаче вече беше скочил от зида. Тозиър отговори вместо него:

— Иска да каже, че ще атакуваме, синко. „С дясно рамо напред“ е заповед за масирана атака.

Дейвид наблюдаваше със страхопочитание как Чембърлейн вади сабята си, качва се отново върху стената и се провиква: „На нож! На нож! На нож!“. После се обръща за момент, посочва го със сабята, леко кимва за поздрав и готов да се изправи срещу съкрушителното превъзходство на противника, разсича въздуха с острието. Окрилен от ужаса и от чувството си за справедливост, учителят от Мейн закрещя:

— В атака! В атака! В атака!

Войниците го последваха, започнаха да се прехвърлят през стената, а гласовете им се сливаха с този на водача им.

— В атака! — крещяха те. — В атака! В атака!

Дейвид притича до стената и погледна надолу. С изумление видя как приближаващите военни формирования на Конфедерацията, убедени в превъзходството на непреодолимата сила пред тях, спряха движението си; почти веднага войниците се обърнаха и побягнаха; няколко смелчаци изпразниха пушките си, преди да ги захвърлят, и хукнаха след другите. Забеляза Чембърлейн на шейсетина метра надолу по хълма. Полковникът се беше хванал с лявата ръка за ствола на едно дърво, а с дясната опираше острието на сабята си в ключицата на южняшки офицер, застанал с вдигнати ръце. Атаката беше приключила.

Дейвид се покатери на скалата, седна и извади кесията от джоба си. Загледан в склона, погали с пръсти коприненомекия плат. Приближи я към лицето си и вдъхна миризмата на пръст, пот и стар тютюн. Откопча капачето и извади посланието, написано от Чембърлейн. Хвърли прощален поглед към подножието на хълма, пое дълбоко въздух и разтвори листа.

ВТОРИ ПРИНЦИП НА УСПЕХА

Аз съм човек на действието

Още днес ще започна да градя ново бъдеще, като си изградя едно ново „аз“. Повече няма да живея в капана на отчаянието и да тъгувам по прахосаното време и изгубените възможности. Бъдещето започва от днес. Ще го хвана здраво в ръце и ще го нося тичешком. Когато съм изправен пред избора да стоя безучастно, или да направя нещо, винаги ще избирам да действам. Ще използвам момента. Ще правя избора си веднага.

Аз съм човек на действието. Изпълнен съм с енергия. Действам бързо.

Осъзнавам, че леността е порок, затова ще вървя с бодрост и усмивка. Жизнеността на кръвта във вените ми ме подтиква да вървя напред и нагоре. Богатството и благоденствието странят от ленивците, а възнаграждават щедро онзи, който действа бързо.

Аз съм човек на действието. Ще вдъхновявам другите с активността си. Аз съм водач.

Да ръководиш означава да вървиш пред останалите. Много хора ще се отместят, за да дадат път на бързащия, други ще бъдат увлечени от бодростта му. Моята активност ще породи вълна от успехи за онези, които ме следват. Ще бъда верен на принципите си. Така ще затвърдя доверието на другите в мен. Като водач аз имам способността да насърчавам и вдъхновявам околните. Стара истина е, че армията от овце, предвождана от лъв, ще победи армията от лъвове, предвождана от овца.

Аз съм човек на действието. Мога да вземам решения. Мога да го направя сега!

Човек, който стои на едно място, е обречен на посредственост. Когато трябва да вземат решение, мнозина предпочитат да се оставят в ръцете на Господ. Разбрах, че в повечето случаи Господ оставя нещата на мен. Той ме е дарил със здрав разум, за да събирам и отсявам познанието, и със смелост, за да вземам решения. Аз не съм треперещ и нерешителен страхливец. Увереността ми е силна, а пътят пред мен — ясен. Преуспелите вземат решения бързо и променят мнението си бавно. Неудачниците вземат решения бавно и променят мнението си бързо. Аз вземам решения бързо, те ме водят към победа.

Аз съм човек на действието. Аз съм дързък и смел.

Страхът вече няма място в живота ми. Твърде дълго той надделяваше над желанието ми да подобря живота на семейството си. Няма да допусна това никога вече. Разбрах, че страхът е химера — измама, която поначало няма власт над мен. Няма да се страхувам от чуждите мнения, нито от злорадите клюки на малодушните, защото са ми напълно безразлични. Няма да се страхувам от провала, защото ако съм смел и знам какво правя, няма да се проваля. Провалите са само за хората, които се предават. Никога няма да се предам.

Аз съм смел. Аз съм водач. Улавям момента. Правя избора си на мига.

Аз съм човек на действието.