Анди Андрюс
Съкровищата на пътешественика (5)

Пета глава

Този път замайването беше по-силно. Стиснал здраво клепачи, Дейвид усещаше как тялото му се люлее нагоре-надолу; свил юмруци и привел глава, той се молеше скокът във времето да приключи по-бързо. Прилоша му до припадък, но когато отвори очи, разбра, че люлеенето не се дължи на преместването във времето и пространството. Вече се намираше на кораб.

Въпреки тъмнината успя да види водата. Намираше се в океана — позна го, защото миризмата на сол му напомняше за ваканциите, прекарани с Елън и Джени на плажа. Щом зрението му привикна със сумрака, полюшваното на кораба вече не го безпокоеше толкова. Пипнешком установи, че е седнал върху навито корабно въже. Или поне приличаше на такова, само дето беше по-грубо и не толкова плътно като въжетата, които беше използвал. Сякаш беше направено от трева.

Допирът с него подсети Дейвид, че все още държи посланието на Чембърлейн в едната си ръка, а кесията за тютюн — в другата. Изненадан и развълнуван, че се е пренесла заедно с него, той бързо сложи листа вътре и я закопча. След това си спомни за посланието на Труман. Извади го, постави го при другото и мушна кесията в джоба на панталона си.

Изправи се предпазливо. Тялото му беше схванато и го болеше сякаш дълго е стоял неподвижен. Вдигна очи и съгледа огромно корабно платно. Усмихна се. Като малък беше плавал с баща си в езера, но с много по-малки съдове — не като този. „Да можеше татко сега да е тук, щеше да е на върха на щастието! — възкликна Дейвид на глас. После се намръщи: — Къде ли си сега, татко?“ — прошепна той.

Изведнъж се почувства самотен и уморен. Строполи се върху корабното въже и отпусна глава назад, а очите му се навлажниха от сълзи. Дали някога ще види Елън отново? А дъщеря си? Малката Джени… За какво ли си мислят в този момент? Дали се страхуват? Дали са щастливи? Дали са изминали десет минути? Или сто години?

* * *

— Приятел! Ей, приятел!

Дейвид усети, че някой го дърпа за ръкава, и отвори очи. Наоколо беше тъмно, но имаше чувството, че е подремнал.

— Ей, приятел! — шепнеше настоятелно някаква тъмна фигура. — Ела с мен! — Помогна му да се изправи на крака и Дейвид последва дребен, набит човек, който сръчно си проправяше път между бъчви, въжета и пръти, пристъпвайки към центъра на кораба. С усилие го догонваше и на няколко пъти щеше да падне, преди мъжът да спре в основата на мачтата. Прътът беше толкова дълъг, че върхът му се губеше горе в мрака. Мачтата носеше главното платно, а от нея стърчаха въжета и катарами. Без да поглежда Дейвид, мъжът каза само: — Нагоре! — И посочи с ръка. След няколко секунди се изгуби от поглед — толкова бързо се катереше. Дейвид се стараеше да го настигне, но му се струваше, че пълзи по паяжина. Не след дълго усети как някой го сграбчва за ризата. Макар и дребен, този тип се оказа доста силен и с лекота го преметна през ръба на дървения кош, прикрепен за върха на мачтата. Озоваха се в наблюдателница. Мъжът поглади ризата на Дейвид там, където я беше смачкал, и стовари ръце върху раменете му. — Добре дошъл! Добре дошъл, приятелю! — промълви той тихо, но ентусиазирано. — За мен е чест да се запознаем. Как ти е името?

— Дейвид, Дейвид Пондър.

— О, сеньор Пондър, може ли да ви наричам Дейвид?

— Разбира се.

— Чудесно! Гладен ли сте?

— Не, не съм. Аз…

— Добре! Храната е малко и е пълна с червеи. Но няма страшно, ще видите! Пътешествието ни е към края си!

Отражението на звездите във водата озаряваше наблюдателницата с мека светлина и Дейвид вече съвсем ясно виждаше непознатия. Имаше къдрава кестенява коса, дълга почти до раменете. Зелената му триъгълна шапка висеше отметната на тила му, а предният й връх стърчеше към небето. С изключение на брезентовото палто, дрехите му бяха пълни дрипи. Крачолите на панталоните му се бяха нацепили на ленти, а обувките му — ако можеха да се нарекат така — представляваха две парчета кожа, увити около стъпалата му.

— А как е вашето име, господине? — попита Дейвид.

— Ами да, разбира се! — Мъжът се плесна по челото. — Колко невъзпитано от моя страна! Аз съм капитан Колон, капитан Кристобал Колон, господар на „Санта Мария“. На вашите услуги! — И леко се поклони.

— Колон? — повтори Дейвид. — Колумб? Вие сте Христофор Колумб?!

— Да. — Мъжът се усмихна леко смутено. — Колумб, така звучи името ми на английски. Но португалският ви е безупречен и аз реших, че…

Дейвид се усмихна:

— Говоря португалски само тази нощ.

Колумб наклони глава, сякаш се опитваше да схване шегата.

— Разбирам — измърмори той, макар за Дейвид да беше очевидно, че нищо не е разбрал. После енергично потърка длани и смени темата: — Е, каквото и да правиш тази нощ, тя е към края си. Скоро слънцето ще ни огрее.

Люшкането беше по-осезаемо на високата мачта, но иначе Дейвид се чувстваше в безопасност, дори му стана уютно. В сравнение с безбрежния океан наоколо корабът не изглеждаше чак толкова голям. Дължината му беше не повече от шейсет метра. Като погледна назад, Дейвид забеляза очертанията на още два кораба. Те изпъваха платна на около стотина метра, обградили „Санта Мария“ от двете страни.

— „Ниня“ и „Пинта“?

— А, да — отвърна Колумб. — Два достойни кораба, макар и не толкова луксозни като този. — Той отпусна ръка надолу, сочейки към палубата.

Дейвид прикри усмивката си:

— Знаете ли къде се намирате?

— Естествено — засмя се Колумб. — Аз съм тук. А ти знаеш ли къде си?

Дейвид се озърна наоколо:

— В Атлантика?

— Браво! Браво! — Колумб го потупа по гърба. — Чудесен навигатор си!

Стана му неловко, но все пак отново попита:

— Наистина ли не знаете къде сте?

— Има ли значение, предвид това, което мога да постигна? — отвърна Колумб.

— Не разбирам.

— От дете непрекъснато чувам този въпрос под една или друга форма — започна Колумб. — „Знаеш ли къде си?“ „Знаеш ли какъв си?“ „Колон, ти си необразован.“ „Колон, ти си беден.“ „Ти си син на тъкач, какво знаеш ти за морето?“ — Мореплавателят тръсна глава с възмущение. — В момента ни най-малко не ме вълнува къде съм. Обаче на въпроса къде отивам мога да отговоря. Така че хайде, попитай ме.

— Моля? Да ви попитам…

— Попитай ме знам ли къде отивам. Давай!

— Добре. — Дейвид сви рамене. — Знаете ли къде отивате?

Дотук разговорът течеше със спокоен и премерен тон, но когато Колумб най-сетне получи въпроса, който беше чакал толкова дълго, той изстреля отговора, вятърът го понесе над водата и сякаш прозвуча гласът на самия Господ. Протегнал длан напред, към небето на запад, капитанът извика:

— Да! Знам накъде отивам! Отивам към Новия свят!

Дейвид наблюдаваше откривателя, който сочеше напред в тъмнината, и неволно потръпна. Настъпи тишина. После той прочисти гърло и прекъсна мълчанието:

— Преди колко време тръгнахте от Испания?

— Преди шейсет и четири дни — отвърна Колумб и отново отпусна ръка. — Днес ще видим земя. Погледни назад. — Дейвид се обърна и видя как небето на изток светлее. — Скоро ще пукне зората. И тогава точно пред „Санта Мария“ ще изникне земя. Прекрасна земя с плодни дървета и с хора, които ще ни посрещнат като герои. Водата, бликаща там, ще бъде студена и чиста. Ще блести сякаш е обсипана с диаманти. Това ще бъде мястото, на което човешките мечти ще се сбъдват. Славният Нов свят, оповестен от Кристобал Колон в името на крал Фердинанд и кралица Изабела.

Дейвид се наведе напред и докосна ръба на наблюдателницата.

— Имате предвид крал Фердинанд и кралица Изабела от Испания, нали?

Колумб кимна:

— Те финансираха експедицията ми. Кралят на Португалия — Хуан, моят крал — каза „не“ на тази страхотна възможност; така постъпиха и владетелите на много други страни. Деветнайсет години, приятелю! Отне ми деветнайсет години да намеря подкрепа! През тези деветнайсет години преживях агонията на публичното унижение, защото останах верен на убежденията си.

— Кои убеждения?

— Убеждението — Колумб повиши гласа си, — не, абсолютната сигурност, че мога да намеря нов търговски път, като плавам все на запад. На запад! — Колумб сграбчи Дейвид за раменете и го разтърси здраво: — Приятелю, светът е объл, а не плосък! Ние плаваме по гладката повърхност на сфера и няма да стигнем никакъв ръб.

— Вие ли сте единственият човек, който вярва в това?

— Засега да, но въобще не ме е грижа. Истината е една. Дори и хиляди хора да вярват в някоя глупост, тя си остава глупост. Истината не зависи от всеобщото мнение. Установил съм, че е по-добре да остана сам, доверявайки се на истината в сърцето си, отколкото да следвам стадото овце, обречени на посредственост.

— Казвате, че не ви е грижа — започна Дейвид, — но не се ли притеснявате, че хората ще ви помислят за… луд?

— Приятелю — усмихна се Колумб, — ако се тревожиш какво мислят хората за теб, тогава ще вярваш повече на тяхното мнение, отколкото на своето. Горко на онзи, чието бъдеще зависи от благоволението на другите. Ако се страхуваш от критиката, ще си умреш в бездействие.

Дейвид се намръщи:

— Но ако имаш много противници, как ще поставиш началото?

— И началото, и краят на пътешествието изискват да вложиш страст — каза замислено Колумб, докато Дейвид се взираше в него с празен поглед. — Страстта се ражда в сърцето, тя ти помага да постигнеш най-големите си мечти, тя подхранва убежденията и превръща посредствеността в превъзходство; тя мотивира и околните да се присъединят към стремежа ти. Чрез страстта ще преминеш през непреодолими препятствия. Ще станеш неудържим!

Дейвид понечи да попита още нещо, но Колумб го накара да замълчи:

— Ако обичаш, приятелю, запази тишина за момент.

На запад слънцето тъкмо изникваше над хоризонта и хвърляше брилянтни отблясъци по повърхността на океана. Колумб гледаше съсредоточено напред. Не помръдна в продължение на цяла минута.

Изминаха още две минути, после десет. Движеха се единствено очите му, сякаш претърсваха линията, в която океанът се сливаше с небето. След почти половин час капитанът изпъна гръб и разтърка клепачи.

— Нищо ли не се вижда? — попита Дейвид предпазливо.

— Вижда се — отвърна Колумб.

— Какво, нима виждате земя?!

— Да — отговори великият мъж.

Дейвид сбърчи чело. Продължи да се взира с надеждата да зърне онова, което мореплавателят твърдеше, че вижда:

— Покажете ми!

— Сеньор Пондър, гледате в грешна посока. Днес няма да видите земя от мачтата на моя кораб. Ще я видите само ако погледнете през моите очи.

— Значи няма земя!

— Напротив, има. Точно ей там. — Колумб посочи над носа на кораба. — Виждам я съвсем ясно, както виждам теб. Виждам я от почти двайсет години.

Дейвид затаи дъх. Нестихващият бриз шумолеше в косата му, докато той надничаше дълбоко в очите на откривателя. Там видя страстта и вярата, които му бяха дали сили да осъществи пътешествието на живота си. „Какво ли бих могъл да постигна — помисли си Дейвид, — ако духът ми беше силен като на този човек?“

— Капитане!

Двама мъже надникнаха иззад ръба на наблюдателницата. Дейвид погледна към тях, после надолу. Там имаше още четирима, махаха на Колумб да слезе при тях. Той сви устни и въздъхна.

— Неприятности? — попита Дейвид.

Провесил крака от ръба на дървения кош, морякът отвърна:

— Със сигурност. Това са моите помощници.

Дейвид се запровира между въжетата, като се стараеше да не изостава. Когато стъпи на палубата на „Санта Мария“, недоволството тъкмо назряваше. Първият помощник-капитан, облечен точно като Колумб, беше висок и мускулест. Дългата му черна коса беше вързана на конска опашка. И той като другите трима мъже беше гладко избръснат. Застанал начело на бунта, помощник-капитан Хуан Гарсон заговори от името на екипажа:

— Всички сме на едно мнение, капитане. Пътешествието ни беше дотук. Време е да се връщаме.

Колумб огледа събралите се мъже и отвърна:

— Почти стигнахме! Минахме най-трудната част. Утре ще видим земя. Прекрасна земя с плодни дървета и…

— Стига! — извика Хуан Гарсон. — Твърде дълго слушахме тази изтъркана песен. Хората са на предела на възможностите си.

Колумб се усмихна сковано:

— Хората не осъзнават предела на възможностите си.

Хуан Гарсон притвори очи, сякаш една се сдържаше:

— Аз и другите помощник-капитани рошихме да поемем обратно. Това е краят!

Мъжете понечиха да се обърнат, но щом чуха гласа на Колумб, застинаха на място.

— Господа! — извика той. — Може би трябва да ви напомня, че имаме запаси от храна и вода за по-малко от десет дни. Смяната на курса би била глупав ход. Ще ни донесе не само провал, но и сигурна смърт. В името на Бога ви призовавам да премислите. Плаваме от шейсет и четири дни. На кое пристанище да се върнем? Единственият възможен курс е напред! Единствената ни надежда е да продължим!

Моряците стояха със сведени глави. Изглеждаха разколебани, дори победени. Гарсон отново взе думата и този път заговори с тих глас:

— Наистина ли е възможно, капитане? Ще открием ли земя?

Колумб се приближи и сложи ръка на рамото му:

— Питаш ме дали е възможно, Гарсон? Не, не е. Но великите дела не са за онези, които вярват само във възможното. А дали ще открием земя? Да! Да! Ще открием земя и това ще бъде най-малкото от нашите открития. — Той посочи гърдите на офицера. — Ти ще откриеш, че имаш сърце, за което даже не си подозирал. Сърце, способно да те изведе до върха. Ще откриеш един Хуан Гарсон, готов да поведе мъжете към нови светове. Ще откриеш… величието!

Гарсон се изпъна и пое дълбоко въздух:

— Извинете, че проявих неуважение, капитане, аз…

— Забрави! — махна с ръка Колумб. — Върви, Хуан Гарсон. Води мъжете и вярвай!

Щом моряците се разпръснаха, той отново се качи в наблюдателницата. Гостът му го последва и установи, че това упражнение е значително по-лесно на дневна светлина, но все пак отново се наложи Колумб да го издърпа за яката на ризата.

Докато се опитваше да успокои дишането си, Дейвид не откъсваше очи от мореплавателя, който — облегнат на мачтата — се взираше в хоризонта на запад.

— Може ли да попитам нещо?

— Естествено — отвърна Колумб.

— Какво имахте предвид преди малко, когато казахте на помощник-капитана, че сърцето му ще го изведе на върха?

Колумб пое въздух и издиша бавно, преди да отговори:

— Повечето хора се провалят, защото са нерешителни. „Да го направя ли, или не?“ „Да продължа ли, или да се върна?“ Успехът изисква емоционален баланс, какъвто притежава само сърцето на смелите. Когато се изправи пред предизвикателство, решителният човек търси начин да го преодолее, а нерешителният търси път за отстъпление. — Колумб се изкашля и продължи: — Сърцето, изпълнено с решителност, не чака подходящите условия. Защо? Защото условията никога не са подходящи. Твоята нерешителност пречи на Всевишния да твори чудеса. Той е вложил в теб някаква идея — бори се за нея! Ако чакаш, чудиш се, съмняваш се, двоумиш се, значи не се подчиняваш на Бога! — Загледан във водата, Колумб бръкна под ризата си и извади пергамент: — За теб е. — Разгъна го и го подаде на Дейвид.

Дейвид взе пожълтелия лист и каза:

— Ти ще откриеш Новия свят.

— Знам.

Дейвид се усмихна и недоумяващо поклати глава:

— Откъде знаеш?

— Сърцето ми е изпълнено с решителност — каза мореплавателят.

Дейвид замълча. Изпълни го истинско благоговение към този човек, който не знаеше нищо, а изглеждаше сякаш знае всичко. Отвори уста да попита:

— Но, как…

— Господин Пондър — прекъсна го Колумб, — време е да се съсредоточите върху посланието, което ви дадох. Прочетете го внимателно и ще откриете, че имате сърце, за което не сте подозирали досега, сърце, способно да ви изведе до върха. Ще откриете един друг Дейвид Пондър, готов да покаже на хората собствените им нови светове. Ще откриете величието.

С тези думи Христофор Колумб прегърна Дейвид и го целуна по бузите.

— Четете! — усмихна се той. — Имам и други задължения.

После облегна лакти на ръба на наблюдателницата и се загледа на запад.

Вятърът развяваше пергамента в ръцете на Дейвид, който седна долу, опря гръб в дървения кош, хвърли последен поглед към автора на посланието и зачете.

ТРЕТИ ПРИНЦИП НА УСПЕХА

Сърцето ми е изпълнено с решителност

Някога един мъдрец е казал: „Всяко дълго пътуване започва с първата крачка“. Знам, че е истина, и правя първата крачка днес. Твърде дълго краката ми пристъпваха колебливо и се движех по-скоро назад, отколкото напред, тъй като се бях оставил да ме носи вятърът. Критиката, осъждането и оплакването са деца на вятъра. Те идват и завладяват изтощения дъх на низшите същества — но вече нямат власт над мен. От днес аз ще определям посоката. Курсът ми е предначертан. Сърцето ми е изпълнено с решителност. Ще отстоявам възгледите си за света.

Всяка сутрин ще посрещам с радостно вълнение новия ден и възможностите за промяна и развитие. Мислите и действията ми ще бъдат насочени към напредъка и няма да се плъзгат в тъмните дебри на съмнението, нито в калното тресавище на самосъжалението. Няма да се колебая да споделям възгледите си, а когато останалите видят вярата в очите ми, ще ме последват.

Вечер ще слагам глава на възглавницата с щастливо изтощение и със съзнанието, че съм направил всичко по силите си, за да следвам своя път неотклонно. Когато заспя, мечтата, озарявала деня ми, ще бъде с мен и в мрака.

Имам мечта. Велика мечта. Никога няма да съжалявам за нея. Няма да позволя да си отиде, защото ако това се случи, животът ми ще свърши. Надеждите, страстите и идеите ми за бъдещето определят моето съществуване. Който не мечтае, никога няма да има сбъдната мечта.

Сърцето ми е изпълнено с решителност. Няма да чакам.

Знам, че целта на размишленията е да се стигне до решение. Погледнах от всички ъгли. Прецених всички възможности. Сърцето ми реши. Не се боя. Ще направя своя ход сега, без да се обръщам назад. Ако отложа за утре, после може да го отложа и за вдругиден. Няма да протакам. Проблемите не изглеждат толкова сериозни, когато се изправя срещу тях. Ако пипам тръните предпазливо, те ще ме убодат, но ако ги сграбча дръзко, бодлите им ще се счупят и няма да ме наранят.

Няма да чакам. Упорито ще отстоявам възгледите си за бъдещето. Курсът ми е предначертан.

Сърцето ми е изпълнено с решителност.