Анди Андрюс
Съкровищата на пътешественика (7)

Седма глава

Дейвид прочете текста на Ане и избърса сълзата, стекла се по бузата му. Сгъна листчетата, постави ги в кесията за тютюн и се изправи. Протегна ръка към розата на стената. Прокара пръст по стъблото й от корена към върха, стигна до цвета и се усмихна, когато усети восъчното покритие на розовия пастел, с който беше оцветена черно-бялата снимка.

Розата бавно започна да се извива. Листенцата запулсираха, очертанията се размазаха. Той отдръпна ръка и разтърка очи. Опря лакът в стената. Зави му се свят, но усещането скоро премина.

Отвори очи и отново се втренчи в снимката. Отначало погледът му беше замъглен, но постепенно започна да се прояснява. Дейвид присви клепачи и доближи лицето си на няколко сантиметра от розата. Ето! Най-после успя да я фокусира. Листенцата изпъкваха толкова ясно и контрастно, сякаш бяха триизмерни. Колебливо, без да откъсва очи от цветето, той протегна дясната си ръка и го докосна с пръст. Не можа да си поеме дъх от удивление! Розата беше жива!

Замръзна на място. Вдигна поглед и осъзна, че лявата му ръка е подпряна върху старо бюро. Отдръпна се и забеляза, че цветето е поставено в семпла кристална ваза на ръба на бюрото. Точно до вазата имаше кана с вода и четири чаши. Дейвид се огледа. Беше в някаква стая… не, намираше се в палатка, обширна палатка от бял брезент, с размери около шест на четири и половина метра. Подът беше трамбован, а наоколо нямаше нищо друго, освен бюрото и три дървени стола.

Отвън се чуваше шум и Дейвид се насочи към спуснатото покривало на входа. Побутна внимателно хлабавия брезент. На двайсетина метра върху издигната платформа или нещо като импровизирана сцена стоеше мъж. Беше с гръб към палатката и говореше пред хиляди хора. Виждаха се оседлани коне, каруци и карета, пръснати сред тълпата. Много от хората носеха слънчобрани, бяха насядали върху одеяла по земята или се бяха качили върху каруците си.

Дейвид видя, че палатката и сцената са разположени на върха на хълм, заобиколен от високи дървета. Повечето от дърветата бяха останали без листа, но температурата беше приятна. Вероятно беше октомври или може би ноември. „При всички положения е есен“, заключи той, а доколкото можеше да се съди по положението на слънцето, беше малко преди обяд.

Зад множеството се виждаха поля и гори, които се простираха докъдето му стигаше погледът. Хълмовете и пасищата създаваха особено чувство у Дейвид. Мястото му изглеждаше странно познато, макар да не можеше да определи откъде. „Вероятно човекът на сцената ще ми помогне да разбера защо съм тук“ — помисли си той и отново насочи вниманието си към подиума.

Мъжът беше елегантно облечен, носеше сив панталон и лъснати черни ботуши, а над черния му зимен фрак се подаваше висока бяла яка. Буйната му прошарена коса допълваше изтънчения му вид.

Наред с това човекът беше добър оратор. Дейвид се впечатли от начина, по който той крачеше по сцената и драматично размахваше ръце. Публиката безспорно изглеждаше завладяна и се разсмя на няколко пъти. Речта не се чуваше добре, тъй като нямаше микрофон, нито каквато и да било озвучителна система, а мъжът беше с гръб — Дейвид успяваше да долови само отделни думи. Внезапно избухнаха шумни и продължителни ръкопляскания. Дейвид получи възможност да види оратора по-отблизо, когато той пое към катедрата, която се падаше вдясно зад него. Докато изчакваше аплодисментите да утихнат, успя да го разгледа добре. Гладко избръснато лице. Рунтави вежди, твърде дълъг нос и уши. Не му изглеждаше познат.

Разочарован и леко объркан, Дейвид се оттегли навътре в палатката. В продължение на няколко минути се чудеше къде е попаднал и кой е човекът на подиума. С него ли ще трябва да се срещне? Отпусна се тежко на един от столовете до бюрото и си наля чаша с вода. Не успяваше да се освободи от неловкото чувство, че е свързан с това място по някакъв начин.

Изведнъж ревът на тълпата заглуши гласа на оратора. Дейвид стана от стола и бързо се насочи към изхода на палатката. В същия момент отвън се чу шум от конски копита и скрибуцане на кожени седла. Дейвид отстъпи в ъгъла точно когато някой влезе вътре.

Новодошлият беше млад — около двайсет и пет годишен. Носеше елегантно дълго палто с висока яка. Косата му беше разделена по средата на път, а гъвкият му мустак беше оформен в идеално права линия. С уверена крачка мъжът се насочи право към бюрото. Отвори всички чекмеджета едно по едно, внимателно огледа съдържанието им и ги затвори. Застина неподвижно за миг, когато забеляза чашата за вода, от която беше пил Дейвид; взе я и се намръщи. Очевидно беше подразнен. Като клатеше нервно глава, младият мъж я занесе в ъгъла на палатката, изля я на земята, прибра я в джоба си и отново се върна към бюрото, като продължи да се озърта.

Вдигна каната и се взря съсредоточено във водата. Помириса я. Накрая наля малко в една от останалите три чаши и предпазливо отпи. Успокоен, прибра и нея в джоба си, огледа внимателно наоколо и излезе.

Дейвид си пое дълбоко въздух. Очевидно това не беше човекът, с когото трябваше да се срещне — той дори не го забеляза… Преди да успее да мигне, покривалото на палатката отново се вдигна и влезе друг мъж, приведен почти на две, за да успее да мине, и стиснал шапка под мишницата си. Когато покривалото зад него се спусна, дългучът се изправи, хвърли бърз поглед към Дейвид и в очите му проблеснаха пламъчета.

— Господин Пондър, нали? — попита той.

Дейвид се сепна, коленете му се подгънаха. Искаше му се да отговори „Да, господине!“ или „Здравейте!“ или „Приятно ми е да се запознаем!“, но гърлото му беше така пресъхнало, че не можа да продума. Изведнъж осъзна, че мъжът го гледа в очакване и е подал ръка за поздрав, така че направи единственото, което му беше по силите — ръкува се с Ейбрахам Линкълн.

— За мен… за мен е чест, сър! — най-после измънка гостът.

— За мен също, господин Пондър — отвърна президентът. — Все пак вие сте пропътували доста по-голямо разстояние за това събитие.

Това, което изненада Дейвид не по-малко от самата поява на Линкълн, беше гласът му: не беше плътен баритон, както го представяха във филмите, а писклив тенор!

Президентът носеше груби бели ръкавици за езда, които рязко контрастираха с официалните му дрехи и правеха и без това големите му ръце да изглеждат огромни. Той свали ръкавиците, отиде до бюрото, остави ги там заедно с шапката си и попита:

— Ще се присъедините ли към мен за по едно питие?

Като видя, че Линкълн сочи каната с вода, Дейвид кимна и на свой ред зададе въпрос:

— Къде сме?

Президентът му даде знак да има търпение и му сипа вода. След това наля и на себе си, пресуши чашата и я напълни втори път.

— Вземи си стол — каза Линкълн, като измъкна своя иззад бюрото.

Докато се настаняваше, Дейвид гледаше как шестнайсетият президент на Съединените щати кръстосва крака и разкопчава колосаната си яка. Беше облечен безупречно. Косата му беше сресана, брадата прилежно оформена, но все пак във външността му имаше нещо… така да се каже… странно: всичко у президента беше с извънредно големи размери — краката, ръцете, дланите, дори лицето му беше твърде издължено. Ейбрахам Линкълн изглеждаше точно както го изобразяваха на портретите.

Той постави чашата на бюрото и каза:

— Винаги ожаднявам след езда, но се притеснявам да пия пред коня. Все пак не съм се морил аз.

Дейвид се усмихна учтиво.

— Е, господин Пондър, искате да знаете къде сме?

— Моля ви, наричайте ме Дейвид.

— Благодаря — отвърна Линкълн, като леко кимна с глава. — Дейвид, днес съм тук по две причини. Първо, за да открия ново гробище точно тук където сме в момента, а именно в Гетисбърг, Пенсилвания.

По гърба на Дейвид пролазиха тръпки.

— Коя дата сме?

— 19 ноември 1863 година.

„Ето защо това място ми изглежда толкова познато — помисли си Дейвид. — Бях тук само преди четири месеца. А всъщност не беше ли преди час?“

— Господин президент, споменахте, че има и друга причина да сте тук днес. Каква я тя?

Линкълн се усмихна:

— Да се срещна с теб, естествено.

Очите на пътешественика се разшириха.

— Ти със сигурност си по-важен от мислите, които ще споделя с присъстващите днес. Гробището принадлежи на миналото, а ти — на бъдещето.

Дейвид избягна погледа на президента:

— Оценявам вашето доверие, но не съм сигурен, че е оправдано. Точно сега само се надявам, че имам бъдеще. В момента преминавам през най-тежкия период в живота си…

— Тогава трябва да те поздравя. Със сигурност ти предстоят все по-хубави дни. — Президентът вдигна чашата си и добави: — За нас двамата, които вече сме преживели най-лошото, което може да ни се случи в живота!

Дейвид не отговори. Не беше сигурен дали не го поднасят.

— Не се шегувам — каза той бавно.

— Мога да те уверя — отвърна Линкълн със строга усмивка, — че аз също не се шегувам. — После се пресегна през бюрото, за да вземе шапката си (висок черен цилиндър, който неизменно присъстваше на всичките му портрети) и поглади с пръсти широката копринена лента. — Нося тази шапка в памет на Вили, малкия ми син. Почина само преди няколко месеца. — Линкълн въздъхна дълбоко. — А сега и синът ми Тод е на смъртно легло. И както можеш да се досетиш, госпожа Линкълн не смята, че е редно да бъда тук точно сега.

— А защо дойдохте?

— Служба. Освен това знаех, че мога да избирам между това да се моля за живота на сина си, докато се мотая из Белия дом, или да свърша нещо полезно. Не се съмнявам, че Всевишния чува молбите ми където и да се намирам. Със сигурност ръката Му стига както до Вашингтон, така и до Гетисбърг. Освен това вярвам, че Господ би предпочел да се моля и да работя, вместо да се моля и да чакам. — Президентът смени позата си и кръстоса ръце: — Нали помниш, преди малко споменах, че и двамата сме изпитали най-лошото, което може да ни предложи животът. Това е вярно от гледна точка на едно минималистично, егоистично възприятие. Трябва да призная, че съм склонен да служа на своето его. Всъщност това е една от постоянните битки в живота ми. В по-широк смисъл обаче ни е предоставена великата възможност да се променяме и да подобряваме качествата си.

— „Да подобряваме качествата си?“ Ние го наричаме „личностно развитие“. Не знам дали все още го искам…

— Не е лесно да направиш подобен избор. Повечето хора постъпват по един и същи начин. Въпросът, пред който се изправяш в този момент от живота си, е „Колко власт искам да имам?“.

Дейвид наклони леко глава и промълви:

— Не разбирам… Каква връзка има между личностното развитие и властта? Освен това… не искам да ви обидя, но властта така или иначе не ме интересува.

Линкълн се приведе напред:

— Господин Пондър… Дейвид, ако казвате истината, ако властта наистина не ви интересува, значи цялото ми внимание към вас е напразно.

Дейвид не знаеше дали трябва да се почувства засегнат. Все пак проговори:

— Аз… не съм…

Линкълн се протегна и го докосна по коляното:

— Искам да ме чуеш! — каза настойчиво той.

Щом видя, че гостът му е готов да го изслуша, президентът се облегна обратно назад.

— Да помислим заедно — започна той. — Личностното развитие води до придобиване на все повече власт. Трябва да си достигнал определено ниво, за да имаш нужните умения да издържаш семейство. Има и друго ниво на личностно израстване, което ще ти осигури достатъчно влияние и мъдрост, за да те приемат за лидер. — Линкълн направи пауза и погледна Дейвид право в очите. — За да вършиш велики дела, задължително трябва да имаш власт. Не бягай от властта. Стреми се към нея. Попаднала в ръцете на добър човек, тя е като глътка вода в горещ летен ден. Освежава всички, които се докоснат до нея. Някои хора искат власт само колкото да преживяват. Други се стремят към власт, достатъчна за да уредят живота на семейството си. Дори са готови да помагат на хората, постигнали по-малко от тях, стига това да не застрашава личното им благоденствие. Има обаче и такива като нас, Дейвид, които са изкушени от глупавата идея, че могат да променят света. Ние пренебрегваме общоприетото и правим онова, което е правилно. Един човек може да притежава мощ, достатъчна да изведе стотици хиляди хора към обетованата земя на мечтите им. Като деца се страхуваме от мрака. Като възрастни се боим от светлината. Боим се да излезем навън. Боим се да се обединим. Как обаче да водим другите към цел, която още не сме постигнали? Не спирай да търсиш! Подтиквам те да се стремиш към светлината, която изглежда твърде далеч. Пътешествието си заслужава. Ти ще бъдеш маякът на личностното развитие и със своя пример и наставления ще попречиш на много хора да разбият живота си в скалите на посредствеността.

— Разбирам какво искате да кажете — кимна Дейвид. — И как да работя за личностното си израстване? Кое е най-важното в това… търсене?

— За мен винаги е било много полезно да си задавам въпроси.

— За какво?

— За себе си.

— Задавате си въпроси за себе си?

— Да — кимна президентът, — така поне най-общо знам отговора. — Той потри брадата си с ръка и продължи: — Съвсем сериозно, въпроси като „Как гледат хората на мен?“ и „Какво не харесват у мен?“ могат да бъдат доста показателни, ако им отговориш честно. Когато около теб започнат да се трупат хора, придобиваш влияние и трябва да внимаваш как се държиш.

— Значи ми казвате да се старая да угодя на хората?

— Не е задължително! Казвам само да коригираш най-дразнещото в поведението, маниерите и говора си. Естествено, и аз продължавам да откривам почва за промени у себе си. Така или иначе, не можеш да угодиш на всички, не трябва и да се опитваш. Например да търсиш одобрение от мързеливия и завистливия е все едно да поиш прасе с кладенчова вода. Ще установиш, че Господ рядко използва хора, чиято главна грижа е какво мислят другите за тях.

— Не ви ли интересува мнението на хората за вас? — попита глуповато Дейвид.

Линкълн се наведе напред със сериозно изражение.

— Защо? Какво говорят за мен? — Като видя стреснатия поглед на Дейвид, президентът шумно се разсмя: — Виж, това, което получих в наследство от Бюканън^[1], беше истински кошмар. Когато полагах клетва, седем щата вече се бяха отделили, а Джеферсън Дейвис беше провъзгласен за президент на Конфедеративните щати^[2] на Америка. Между нас казано, Бюканън не ми помогна особено. Преди да напусне Вашингтон, той се обяви за последния президент на Съединените щати. Както вероятно знаеш, аз съм първият президент от републиканската партия. Бях избран с малцинство и дори някои от членовете на собствения ми кабинет ме смятат за втора ръка. За голяма част от политическия елит на Вашингтон, аз ще си остана провинциален адвокат и аутсайдер. Ако обръщах внимание на статиите във вестниците, които ме определят като нечестен и глупав, ако се разстройвах всеки път когато политическият ми противник ме нарече „маймуна“ или „палячо“, нямаше да мога да си върша работата. — Линкълн се изправи и пъхна ръце в джобовете си. — Рано или късно качествата на всеки човек се поставят под съмнение. Всяка честна и смела личност се сблъсква с несправедлива критика, но никога не бива да забравяш, че несправедливата критика не може да повлияе на истината. А най-сигурният начин да избегнеш критиката е като не правиш нищо и да си никой.

Линкълн спря, за да си поеме въздух, и вниманието му беше привлечено от шумните, нестихващи ръкопляскания навън. Той направи знак на Дейвид да се приближи:

— Да погледнем как върви програмата.

Пристъпи към изхода и отметна брезента на палатката — така и двамата имаха добра видимост към подиума. Продължаваше да говори същият човек.

— Кой е той? — попита тихо Дейвид.

Линкълн отговори, без да се обръща:

— Главният оратор на събитието, многоуважаемият Едуард Евърет, ректор на Харвардския университет и държавен секретар при президента Филмор^[3]. Определено знае как да задържи вниманието на публиката. Виж лицата на хората, като хипнотизирани са.

— Сигурен съм, че очакват вас — промълви Дейвид.

Линкълн се усмихна и внимателно спусна покривалото. Отдръпна се от изхода и каза:

— Благодаря за комплимента, но днес речта ми ще бъде съвсем кратка. Тук съм за откриването. Поканиха ме едва преди три седмици.

В този момент в палатката влезе младият елегантен мъж, когото Дейвид беше видял и преди. Линкълн го посочи и обясни:

— Джон Хей, личният ми секретар.

Дейвид замръзна на мястото си и едва сдържа смеха си, когато видя обърканото изражение на секретаря. Хей огледа цялата палатка и каза колебливо:

— Сър?

Президентът бързо се съвзе:

— С какво мога да ти бъда полезен, Джон?

Хей смръщи вежди, очевидно доста объркан, и продължи да наднича зад Линкълн.

— Джон — повтори президентът, като щракна с пръсти, за да привлече вниманието му, — с какво мога да ти бъда полезен? — Вече едва сдържаше смеха си.

Дейвид беше запушил устата си с ръка.

— Ами… — запелтечи Хей. — Исках само да ви уведомя, че когато господин Евърет приключи, певческото дружество на Балтимор ще изпълни ода, написана специално за случая. Песента ще ни осигури времето, необходимо да ви придружа оттук до подиума.

— Благодаря ти, Джон! — каза Линкълн и се приближи до изхода. — Началото на песента ще бъде знак, че е време да излизам. Дотогава се надявам да уважиш правото ми на уединение.

Президентът отгърна покривалото — искаше да покаже на секретаря си, че е време да си ходи. Хей се мушна през отвора, но внезапно се обърна. Както беше превит на две — наполовина навън, наполовина вътре, — той попита учтиво:

— Извинете, сър, искате да кажете да не влизам повече?

— Точно така, Джон.

— Значи ще се срещнем пред палатката, когато сте готов да се качите на сцената?

— Да, Джон!

Хей замълча за момент. После, все още сгънат на две, промълви:

— Ако смея да попитам…

— Джон! — прекъсна го Линкълн.

— Да?

— Ще се срещнем пред палатката, когато съм готов да изляза на сцената.

— Да, сър! — каза примирено Хей и се плъзна навън.

Президентът спусна брезента, даде знак на Дейвид да го последва и бързо отиде до бюрото. Щом седна, захлупи лице в дланите си и избухна в неконтролируем смях, към който се присъедини и Дейвид.

Когато най-после се овладя, Линкълн въздъхна:

— Бяхме на косъм. За момент забравих, че не може да те види. Джон е прекрасен младеж. Не е хубаво да се смеем за негова сметка, но да ме прощава Господ, изражението му беше неповторимо!

Продължавайки да се подсмихва, Дейвид отново седна, като наклони стола на два крака, за да му е по-удобно.

— Преди да влезе секретарят, ми разказвахте за ролята си в днешната церемония…

— Да. — Линкълн придоби сериозно изражение докато прочистваше гърлото си. — Днес прекъсваме боевете, за да отбележим една грозна реалност, свързана с войната: откриваме гробище. Както сигурно знаеш, напоследък се нароиха доста такива. Няма как да почета всички. — Той се намръщи, но продължи: — Броят на загиналите тук надхвърля петдесет хиляди. Казват, че кръвта се е стичала по земята като река… — Президентът замълча за момент, но после лицето му се разведри: — Вече имам Грант^[4]. Така че това няма да продължи още дълго.

— Спечелили сте войната?

— Все още не сме. Но след битката при Гетисбърг през юли шансовете ни наистина са доста по-големи.

Изведнъж Дейвид попита:

— Господин президент, познавате ли един офицер от вашата армия на име полковник Джошуа Чембърлейн? От Двайсети мейнски полк.

Линкълн наклони глава, помисли за момент и отвърна бавно:

— Мисля, че не. Трябва ли да го познавам?

— Може би. Той се е сражавал тук, при Гетисбърг. Когато се върнете във Вашингтон, разпитайте за него.

Президентът кимна.

— Имам още един въпрос — продължи Дейвид. — Вярвате ли, че Господ е на ваша страна?

Линкълн го погледна замислено:

— На 22 септември миналата година подписах Декларацията за еманципация^[5], в която се казва, че оттук нататък всички роби могат да се считат за свободни. Все още е спорно дали съм избрал подходящия момент за този акт. Един от членовете на кабинета ми се постара да уведоми всички, че по-голямата част от обществеността е против мен и подписването на Декларацията. Моето убеждение обаче е, че справедливостта е по-важна от обществената нагласа. Привикнем ли към оковите, винаги ще ги носим. Мисията на нашето правителство и на президентската институция е да въздига човека, така че аз съм противник на всичко, което го принизява. Смятам, че справедливостта подхранва властта. Затова подписах документа и ще започнем да го прилагаме на практика. Ти ме попита вярвам ли, че Господ е на моя страна. Честно казано, този въпрос не ме вълнува особено. Повече ме интересува дали аз съм на страната на Господ.

Дейвид си спомни нещо, което Линкълн беше казал преди малко:

— Споменахте Грант, защо той е от такова значение?

— Защото и на него му пука! — отвърна рязко президентът. — Отне ми почти три години да открия главнокомандващ, когото не се налага да следя като новобранец. Уинфилд Скот беше първият. После Макдаул, последван от Фремънт и катастрофалния Маклелън^[6]. Можеш ли да си представиш? Маклелън, главнокомандващият на цялата Съюзна армия, отказваше да се сражава с врага! След Маклелън избрах Хенри Халек. Той е завършил Уест Пойнт^[7] и дори е написал книга по военна тактика. Миналата година я прочетох, преди да го назнача. Хубава книга, на теория добре, но с книги не се водят битки. Човекът бягаше от лична отговорност, загуби и малкото присъствие на духа, което имаше, и се превърна в чиновник. Следващият беше Маклернанд, но цялата му работа се свеждаше до това да се оплаква от другите генерали. Не минаваше и седмица без да получа дълъг рапорт, в който се отправят критики към Шърман или Грант. След Маклернанд се измъчих с Роузкранс, Бърнсайд^[8], а накрая и с Натаниъл Банкс. Естествено, когато обявих намерението си да повиша Грант, в пресата ме оплюха. Всъщност много хора ме притискат да го уволня, но аз не мога да се лиша от този човек. Той се бори! Чух, че пиел много. Ако разбера какво точно пие, ще изпратя по няколко кашона и на другите пълководци!

Дейвид се разсмя, а Линкълн продължи:

— Според мен проблемът им е, че Юлисис Грант иска да победим също толкова силно, колкото и аз. Ако искаш да победиш, трябва да се заобиколиш с победители. Хората, които много говорят, а нищо не правят, само те обезсърчават. Грант беше десетият ми експеримент. Сменях ги в лодката, за да видя кой ще гребе бързо като мен.

— Какво ще направите, ако… какво ще направите, когато победите? — попита Дейвид.

— Питаш ме накъде ще поведа народа?

— Да, какъв ще бъде главният ви приоритет след войната?

— Много важен въпрос, часове наред съм размишлявал над него. В първото утро след прекратяването на бойните действия ще започна деня с опрощение.

— Как така? Не разбирам — озадачи се Дейвид.

— Много е просто! Това е единственото нещо, което правя редовно. Прошката ми позволява да бъда пълноценен съпруг, баща, приятел и лидер.

— Но какво общо има тук прошката? — попита объркано Дейвид.

Линкълн се замисли за момент, после кръстоса крака и отвърна:

— Случвало ли ти се е да бъдеш толкова ядосан и разочарован от някого, че непрестанно да мислиш колко несправедливо е постъпил с теб? Мислиш за него когато би трябвало да спиш; в съзнанието ти изплуват думите, които е трябвало или които би искал да му кажеш. Вместо да се радваш на вечерта със семейството си, цялата ти енергия е насочена към човека, който те е обидил. Имаш чувството, че ще се пръснеш. Случвало ли ти се е?

— Да. Случвало ми се е.

Линкълн изпъна крака.

— На мен също. Бизнес провалите, семейните кавги и загубите в няколко политически надпревари дължа именно на подобни чувства. А големите си успехи дължа на разкриването на малката тайна.

— Коя тайна?

— Тайната на прошката. Тя не е скрита, намира се на съвсем видимо място. Не ти коства нищо, но струва милиони. И е на разположение на всеки, но малцина я използват. Ако приемеш силата на прошката, ще бъдеш почитан, търсен и заможен. Освен това другите също ще ти прощават.

— На кого трябва да простя?

— На всички.

— Ами ако те не ме молят за прошка?

Линкълн повдигна тъмните си вежди.

— Повечето няма да те молят. Колкото и да е невероятно, подлеците, които изпълват съзнанието ти с гневни мисли, си живеят живота без изобщо да подозират, че са направили нещо нередно.

Дейвид смръщи очи.

— Сигурен съм, че си прав, но все пак не разбирам, как може да простиш на човек, който не те моли за прошка.

— Знаеш ли — започна Линкълн, — дълги години си мислех, че прошката е присъща само на рицарите. Представях си как някакъв окаян клетник се е проснал в краката ми и моли за моята благословия. Но докато съзрявах и наблюдавах успелите хора, си изградих нова представа за прошката. Никъде, нито даже в Библията не пише, че за да простиш на някого, той трябва да те помоли за това. Помисли! Съществува ли правило, според което прошката трябва да се заслужи? Къде пише, че за да ти простя, трябва да си ме наскърбил не повече от три пъти? Или пък седем? Или седемнайсет? Неоспоримата истина за прошката е, че тя не е награда, а дар. Когато дарявам прошка, аз се пречиствам от гнева и омразата, които са се загнездили в сърцето ми, и освобождавам духа си, за да продължи напред необременен от оковите на миналото. Прошката, подарена на другите, е дар за самия мен.

Дейвид бавно закима с глава:

— Никога не съм се замислял… Значи прошката е в моите ръце.

В този миг отвън долетяха одобрителни овации. Президентът извади джобния си часовник от жилетката и каза:

— Мисля, че господин Евърет приключи. Не ни остава много време.

Дейвид се изправи.

— Седни за момент, синко — нареди му любезно Линкълн. — Намираш се в критична точка от надпреварата си с живота. Съществува човек, на когото отдавна е трябвало да простиш. С ограничената власт, която ми е дадена като твой домакин за това кратко време, трябва да те предупредя, че няма да си пълноценен съпруг, баща и ръководител, ако не си в състояние да прощаваш. Ключът към всичко, което крие бъдещето ти, крайъгълният камък, който ще превърне мечтите ти в реалност, е прошката.

Дейвид зяпна. В очите му се четеше удивление.

— Кой е този човек? — възкликна той. — Кой е той?

Линкълн се изправи и отупа сакото и панталона си. Дейвид също скочи:

— Господин президент, трябва да ми кажете кой е човекът!

Президентът пресуши чашата си до дъно и безмълвно тръгна към изхода, но Дейвид постави ръка върху рамото му:

— Чуйте ме! Ще излезете оттук и няма да ви видя никога вече. Казахте, че едва ли не животът ми ще остане безсмислен, ако не простя на този човек. След като е толкова важно, защо не ми кажете на кого трябва да простя?

Президентът го погледна и отвърна:

— На себе си.

Очите на Дейвид се наляха със сълзи. Той разтърси глава и едва промълви:

— Не смятам, че…

— Дейвид — каза президентът, — твоята съпруга не ти е сърдита, нито детето ти. Приятелите ти, сред които съм и аз, не са ти сърдити. Господ също не ти е сърдит. Така че, Дейвид… — Линкълн замълча за момент и се усмихна: — Не се сърди на себе си. Прости си. Започни отначало.

— Благодаря! — промълви Дейвид.

— За мен е чест, че успях да ти помогна — каза Линкълн и взе шапката си от бюрото. — Ще бъдеш ли така добър да ме последваш? Можеш да се присъединиш към тълпата и да послушаш речта ми, ако искаш.

— Би било страхотно! Благодаря! Между другото, извинявайте, че ви отнех цялото време за подготовка.

— Няма проблеми! — отвърна президентът. — Готов съм от две седмици.

— Наистина ли? Колко интересно! Когато хората изучават история… В бъдещето едно от нещата, които ни преподават в училище, е, че сте написали тази реч във влака за Гетисбърг.

Линкълн се усмихна:

— Не, написах я във Вашингтон. Във влака за Гетисбърг написах нещо друго. Всъщност… — Той измъкна от лентата на цилиндъра си лист хартия и го подаде на Дейвид. — Там пишех за теб. — После тръгна към изхода и се наведе да мине, но изведнъж спря. Обърна се и изгледа Дейвид въпросително: — Казваш, че в бъдещето ще учат за мен?

— Точно така.

Линкълн понижи глас и присви очи:

— Между нас да си остане, но… ще спечелим войната, нали?

— Да!

С лукава усмивка на лицето президентът зададе последния си въпрос:

— Грант?

Дейвид се усмихна.

— Да — отвърна той и го последва навън.

Наложи се да отстъпи назад, тъй като Джон Хей и още няколко войника незабавно заобиколиха Линкълн и го съпроводиха до сцената. Там той се здрависа с Едуард Евърет, който остана да чуе речта му. Хорът беше приключил с песента си и се беше оттеглил от сцената, когато водещият, облечен в елегантен черен смокинг, обяви:

— Дами и господа, президентът на Съединените американски щати, Ейбрахам Линкълн.

При тези думи двайсет хиляди души се изправиха на крака и заръкопляскаха. Дейвид се промъкна пред подиума и се сля с тях.

Аплодисментите стихнаха, но всички останаха прави. Дейвид се намираше пред дясната част на сцената, когато с доста писклив, почти пронизителен глас Ейбрахам Линкълн произнесе речта, която щеше да сплоти разединената нация.

— Преди осемдесет и седем години на този континент предците ни са положили основите на нова нация, покълнала от свободата и основана на схващането, че всички хора са равни. Днес водим гражданска война. Тя е изпитание за това дали нашата нация — както и всяка друга, зародена и основана на тези принципи — ще може да просъществува и да се развива. Събрали сме се тук, където се разрази една велика битка от тази война. Събрали сме се, за да осветим част от земята на това бойно поле като място на последен покой за онези, които дадоха живота си, за да може нацията ни да пребъде. Така е редно да постъпим. Ако използваме думите в един по-широк смисъл обаче, ние не можем да осветим тази земя, нито да я направим по-свята, отколкото е. Живите и мъртвите, които са се сражавали тук, вече са го сторили и ние нямаме силата да променим този факт. Светът едва ли ще запомни за дълго думите, изречени от нас сега, но никога не ще забрави какво се е случило тук. На нас не ни остава нищо друго, освен да се посветим на незавършеното дело, което те толкова благородно са отстоявали. Остава ни да се посветим на една велика цел — и вдъхновени от тяхната славна гибел, с още по-голяма преданост да отстояваме каузата, на която те бяха предани до смъртта си, като си дадем дума, че мъртвите не са загинали напразно, че с Божията помощ нацията ще бъде възродена свободна и че управлението на народа, от народа и за народа няма да изчезне от лицето на земята.

Отначало тълпата запази мълчание. После навсякъде около Дейвид започнаха да се разнасят ръкопляскания. Той ентусиазирано се присъедини към тях, като наблюдаваше как Линкълн кима към множеството в знак на благодарност за одобрението и маха на онези, които се намират по-далеч. Президентът улови погледа му и се усмихна. Помаха още веднъж на публиката, обърна се и изчезна.

Дейвид си проправи път през тълпата и отиде до едно голямо буково дърво, което стоеше самотно на склона на хълма. Докато слушаше как хорът на сцената изпълнява следващия химн, той разгъна листа, който беше получил от шестнайсетия президент на Съединените щати, и зачете.

ПЕТИ ПРИНЦИП НА УСПЕХА

Ще посрещна деня с опрощение

Твърде дълго прошката стоеше заключена в сърцето ми в очакване да оповестя наличието й при появата на някой, който я заслужава. Уви, смятах повечето хора за недостойни да получат моята прошка — и тъй като никой не ме молеше за нея, аз я пазех за себе си. Сега скътаната прошка покълна в сърцето ми и като развалено зърно даде горчив плод.

Време е да сложа край на това. В този момент животът ми поема към нова надежда и увереност. Аз съм един от малцината в целия свят, посветени в тайната. Знам как да превъзмогна гнева и възмущението и разбирам, че прошката има стойност само когато е подарена. Чрез опрощението аз се освобождавам от демоните на миналото, които така или иначе не са ми необходими, и поставям ново начало.

Ще посрещна деня с опрощение. Ще простя и на тези, които не са ме молили за това.

Колко пъти съм кипвал от гняв заради думите или действията на някой, който не съзнава или не се интересува какво ми причинява! Губил съм безценни часове да си представям как му отмъщавам или споря с него! Сега разбирам каква е истината за този психически тормоз. Яростта, с която съм го подхранвал, често е била едностранна, защото хулителят почти никога не се замисля за обидата, която е нанесъл.

Отсега нататък тихомълком ще прощавам дори на онези, които не разбират, че се нуждаят от това. Дарявайки прошка, аз повече няма да се оставям на безполезните мисли. Отказвам се от горчивината. Ще посрещна деня с опрощение. Ще простя на онези, които ме критикуват и обиждат несправедливо.

Всеки, който подчинява живота си на мнението на другите, е роб. Аз не съм роб. Вече избрах съветниците си. Мога да правя разлика между добро и зло. Знам кое е най-доброто за бъдещето на семейството ми — и нито заблуждаващите мнения, нито несправедливите критики ще ме отклонят от целта ми.

Критиците на стремежите и мечтите ми не разбират високата цел, която съм си поставил. Няма да допусна тяхното презрение да се отрази на поведението и целите ми. Прощавам им за това, че са лишени от прозорливост, и продължавам напред. Вече знам, че чуждите критики са цената, която трябва да заплатя, за да надскоча посредствеността.

Ще посрещна деня с опрощение. Ще простя и на себе си.

В продължение на много години аз бях най-големият си враг. Премислях отново и отново всяка грешка, всяка невярна преценка, всеки провал. Всяко неспазено обещание, всеки пропилян ден, всяка непостигната цел увеличаваше неудовлетворението ми от живота. Тревогата ме сковаваше в парализиращата си хватка. Изпитвах разочарование от себе си и допълнително го засилвах, като реагирах с бездействие.

Днес разбрах, че е невъзможно да се боря с врага в свое лице. Ще изтрия съмненията и страховете, които възкресяват миналото. Отсега нататък миналото ще престане да предопределя съдбата ми.

Простих си. Животът ми започва отначало.

Ще простя дори на онези, които не са ме молили за това. Ще простя на всички, които ме критикуват несправедливо и ме обиждат. Ще простя на себе си.

Ще посрещна деня с опрощение.