Сергей Донской
Умри днес и тук (36)

Глава 36
Да се убие не да се помилва

Слънце? Откъде пък в тази шибана страна се беше взело слънце?

Но щом отвори очи, видя, че не е слънцето, а многоватова крушка на тавана.

„Ей, така и наркоман ще взема да стана — ядосано помисли Бондар, като видя, че пак се е събудил на непознато място. — Инжекция след инжекция. Да ви таковам в докторите!“

Опита да се надигне, но установи, че е невъзможно — ръцете и краката му бяха пристегнати с широки ремъци към някакъв тезгях. Миришеше на стружки и на нещо горчиво.

Омръзналият му до смърт глас на Вайдеман каза:

— Готови?

Бондар обърна глава към гласа и примига няколко пъти, за да не му пречи толкова ярката светлина.

Вайдеман седеше на покрит с брезент сандък и държеше на коленете си пулт, от който излизаше някакъв кабел. На пулта имаше две копчета — червено и черно. Зад гърба на щурмшарфюрера имаше още сандъци, кислородни бутилки, лопати, мотики, гребла и метли. Стената беше облепена с избелели плакати, от които се звереха чорлави метъли.

— Как е самочувствието, хе-хе, другарю капитан?

Отдясно го лъхна на риба и бира и Бондар обърна глава натам. На метър от тезгяха стоеше Карл Маркс. Очилата му блестяха, брадата му беше гордо вирната. Усмихваше се хищно. Устата му беше пълна с черни зъби.

Бондар, доколкото успя, огледа и допотопния тезгях, на който го бяха вързали. В центъра на обкования с ламарина плот имаше тесен процеп — започваше между разкрачените му стъпала и свършваше някъде под тялото му, като го разделяше условно на две еднакви половини. От процепа се подаваше назъбеният диск на циркуляр. Бондар леко изви глава и видя двете букви от едната му страна — две главни М, почернели от времето. Дискът беше неподвижен, но ако се завъртеше и тръгнеше към слабините му…

— Какво означава ММ? — прегракнало попита Бондар. — Мерилин Монро?

— Ей сега ще ви обясня — каза Вайдеман.

Тонът му беше дружелюбен, все едно беше дошъл в тази работилница специално за да обяснява. Като се мъчеше да не показва паниката си, Бондар заслуша. Оказа се, че през лятото на 1867 година в Каапсалу дошъл Чайковски, да-да, същият — Пьотър Илич. И посветил на този чудесен естонски град цикъла пиеси за пиано „Спомен за Хапсала“, в който цикъл, впрочем, влизал музикалният етюд „Развалините на един замък“. („Сещате се за кой замък става дума, нали?“ — захихика джуджето.) Също така, докато се разхождал из Каапсалу, Пьотър Илич чул естонската народна песен „Малката Мари“ — вариации по нея можели да се открият във втората част на Шеста симфония.

— И какво? — попита Бондар.

— Буквите „ММ“ нямат нищо общо с Мерилин Монро — търпеливо обясни Вайдеман. — Това е Малката Мари. Така са наричали този циркуляр воините от Двайсета дивизия на СС. Споменава се в листовката, която намерихме в джоба ви.

— Покани ме, покани ме, сладка Мари — разкрещя се джуджето; може би си въобразяваше, че пее — ще разбием с тебе сладка сметана, на мъжа си не казвай и дума дори, само моя бъди, моя малка Мари…

— Много трогателно — каза Бондар. — Но защо на руски?

— В чест на вашия велик композитор, посетил страната ни, уви, не през четирийсет и трета. — Вайдеман любезно се усмихна. — Освен това Малката Мари е обработила толкова руско месо, че просто не е редно да й даваме естонско или немско име, нали?

Бондар съжали, че не е на снимачна площадка, та да заплюе врага във физиономията. Реалността беше различна — устата му беше пресъхнала съвсем.

Колко ли щеше да продължи тази кървава екзекуция? Дали щеше да успее да умре, преди палачите да се насладят на нечовешките му вопли?

Спомни си недочетеното книжле, което беше изгоряло заедно с къщата на Виноградски. Там героят попадаше в подобна ситуация и решаваше да се самоубие. Със свръхчовешки усилия успяваше да спре дъха си и изпадаше в несвяст — но заедно със загубата на съзнание губеше и волята си. И вроденият рефлекс караше дробовете на героя да заработят. Тъпо — но жалко, че нямаше да се получи така. Бондар никога не беше искал да умре — но сега искаше.

— Надявам се, че трионът ви е ръждясал — каза той.

— Изобщо не е — жизнерадостно отвърна Вайдеман. — Не оставяме Малката Мари твърде дълго без работа. Зрелището е незабравимо, уверявам ви. Виждали ли сте как се разфасова свиня?

— Много поетично сравнение — изхъмка Бондар.

— В душата си съм поет, в работата — практик. Побъркан съм на тема техника. Ей сега ще се убедите.

Руменото охранено лице на щурмшарфюрера засия още по-силно, щом той натисна черното копче на пулта. Между краката на Бондар — те инстинктивно трепнаха — се чу металическо стържене, което скоро премина в равномерно бучене. Когато бученето се смени с шепнещо съскане, Бондар погледна нагоре. Лампата вече не му се струваше толкова ярка. Затова пък тъмнината около нея беше станала непрогледна.

— Е, Евгений Николаевич, дойде моментът на истината. Не размислихте ли за интервюто? Може би ще ви е по-лесно да вземете решение, ако ви кажа, че циркулярът се приближава към топките ви със скорост седем сантиметра в минута?

Бондар стисна зъби още по-силно — с риска да ги строши. Писъкът на бясно въртящия се диск ставаше все по-висок. „Живееш непрекъснато, умираш веднъж — унило помисли Бондар. — Изкуство, на което човек не може да се научи. Всеки умира както може и това изключително рядко става, без да страдаш…“

— Евгений Николаевич. — В гласа на Вайдеман се появиха напрегнати нотки. — На кого му е изтрябвал този безсмислен героизъм?

Бондар затвори очи и каза глухо — едва се сдържаше да не изкрещи:

— На мен.

Циркулярът се приближаваше. Вятърът, който предизвикваше, минаваше дори през дебелия плат на джинсите. Някъде около коленете. Значи оставаха около четири минути.

Двеста и четирийсет секунди… Двеста трийсет и девет… и трийсет и осем… и седем…

Бондар броеше, мъчеше се да се съсредоточи само върху това. Да броиш на обратно беше по-сложно и изискваше повече съсредоточаване, затова той избра тъкмо този начин.

Само да не закрещи…

Три минути до падането в бездънния кладенец на небитието… Сто седемдесет и девет секунди… сто седемдесет и осем… седемдесет и седем…

Вайдеман и джуджето му говореха нещо, убеждаваха го — Бондар не ги слушаше. Оставаше минута… петдесет и девет секунди… петдесет и осем…

Светлината се втичаше през клепачите му като разтопено злато (трийсет и пет, трийсет и четири). В ушите му гърмеше страшната песен на милиарди механични сирени (двайсет и две, двайсет и едно). Сърцето му едва се побираше в гърдите — толкова се бяха стегнали (единайсет, десет).

Кръвта вече течеше — засега само от прехапаната му устна. Мозъкът му отказваше. Броенето приключваше като цифри, сменящи се през секунда на пурпурночерен фон.

009… 008… 007…

Бондар надигна глава и три пъти удари с всичка сила тила си в ламарината на тезгяха. Третия удар вече не го усети. Цифрите се стопиха, воят на циркуляра спря, светът изчезна.