Сергей Донской
Умри днес и тук (12)

Глава 12
Сантиментална разходка

На сутринта, докато си пиеха кафето, Ингрид мълчеше като обидена до дъното на душата си девственица. А когато Бондар попита защо професора го няма, сви устни и каза, че Сергей Николаевич не могъл да заспи чак до сутринта и сега си почивал.

— И аз не можах да се наспя — капризно каза Ингрид и разтърка слепоочията си с връхчетата на пръстите си.

— Аз пък спах като къпана — заяви Вера, примижа и изви гръбнак. Приличаше едновременно и на доволна котка, и на египетска фараонка. В смисъл че и двете са се наслаждавали на нощта и че сега изпитва удоволствието и на двете.

— Лъже — каза Бондар и кимна към нея. — Хремава е, кашля и я боли глава.

— Мене?! — изуми се Вера.

— Тебе, тебе, мила. Така че днес ще пазиш леглото. Сам ще изляза да се полюбувам на пейзажа. Е, ако любезната ни домакиня не благоволи да ми прави компания, разбира се. — Бондар се усмихна на Ингрид и вдигна въпросително вежди.

Тя пък сбърчи своите, помисли, после кимна.

— Всъщност една разходка може и да ме поразведри. Ще съм готова след петнайсет… не, след десет минутки.

— Браво бе! — изсъска Вера, щом Ингрид излезе от кухнята. — Не си губиш времето.

— И ти не си го губи — невъзмутимо отвърна Бондар. — Ще се постарая разходката ни да е възможно по-дълга. А ти направи на професора кафе и го убеди, че много се интересуваш от всички възможни бактерии. Мисля, че това ще го покори.

След което остави Вера да фучи и да съска, наметна си палтото и отиде да запали аудито. Колата беше в ситни капчици дъжд. Вече не валеше, но по небето се носеха сиви, разпокъсани от вятъра облаци. Между тях току се мяркаше бакъреното слънце — човек можеше да го гледа, без да примижава. И небето, и облаците, и слънцето бяха студени и чужди.

Бондар пусна чистачките да избършат капките от предното стъкло и се намръщи — скърцането им му напомни за нощния концерт, изпълнен от Вера. Май се беше попрестарала. „Голяма работа е тая“ — помисли Бондар, но не го хвана яд на нея. Напротив — идеше му да се захили доволно. Така че се наложи спешно да запали цигара — като стиснеш филтъра със зъби, усмивката не ти личи толкова.

Лявата врата се отвори, Ингрид мълчаливо се плъзна на седалката и почна да дърпа поличката си върху шарените чорапи — трудна, но пък абсолютно безсмислена задача. Беше вдигнала ципа на розовото си якенце чак до брадичката и си беше прибрала косата под яката. Приличаше на гимназистка от американски филм. Пълната противоположност на Вера с нейната предизвикателна чувственост. Е, какво толкова, помисли Бондар, жените обичат контрастите и знаят как да ги използват. И в това няма нищо лошо. Като ти писне от развратници, винаги можеш да потърсиш компанията на невинно ангелче.

— И накъде потегляме? — попита той, докато изкарваше колата от двора.

Отдясно беше градчето — ниски къщички, боядисани в пастелни цветове. Натам водеше тясно шосе, съвсем наскоро асфалтирано и затова почти черно на цвят. Минаваше покрай къщата на Виноградски и се шмугваше в красивите дюни, около които растеше също толкова красив камъш. Право напред имаше водна кула, към която водеше настлан с чакъл път.

— Ще ви покажа едно чудесно местенце — каза Ингрид; акцентът й беше чужд като пейзажа. — Дайте наляво.

Бондар се подчини. Пътят беше пуст, ако не се броеше един самотен велосипедист, с когото се разминаха. Всичко беше тихо, кротко и благопристойно. Бондар автоматично натисна педала на газта и превключи скоростите. Аудито направо изхвърча във въздуха, после гумите изсвистяха и колата поднесе така, че Ингрид се блъсна в каменното рамо на спътника си.

— Стига с тия номера — настоя тя, докато си оправяше поличката. — Не сте в Русия.

— Именно — изсумтя Бондар.

— Не обичате цивилизацията, така ли? — Ингрид се усмихна разбиращо.

— Зависи кое смятаме за цивилизация.

Пред тях имаше кръстопът и аудито намали. Отляво имаше спретнато подреден парк, отдясно — редки борове, зад които се виждаше морето. Цветът на водата беше като на асфалта, но пък пясъкът беше неправдоподобно бял.

— Това ли е цивилизацията? — попита Бондар и кимна към едно наистина странно съоръжение в парка: пирамида от целофанови ленти, които блестяха на слънцето. На табелата до него пишеше: „Avant Garde Church Parnu — 2004“.

— Това е изкуство. — Ингрид вдигна рамене.

— Ама наистина сте като деца. Правите си кули от кубчета, украсявате ги и им се радвате. На кого му е изтрябвало това?

— Това е култура.

— Ха, култура — засмя се Бондар. — Къде сме тръгнали? Да видим естонската Хеопсова пирамида? Или в парка ви има други забележителности? Паметник на балтийската цаца в стил модерн? Статуя на фашистки легионер, който тъпче руски окупатор?

— Никой не обича окупаторите — сухо каза Ингрид.

— И в Америка ли?

— Особено в Америка.

— Кажете го това на иракчаните, афганистанците и сърбите.

— Стига да имам възможност — веднага. — Ингрид не само стисна устни, ами направо ги прехапа. — Дайте сега право напред.

Аудито пое напред. Сред триста метра гладкият асфалт свърши и почнаха дупките. От двете страни на пътя имаше огради от ръждясала бодлива тел. По платното току се мяркаха симпатични животинчета — приличаха на нутрии. Щом видеха колата, се шмугваха под оградата и изчезваха в храсталака. Катерица се покатери светкавично на един бор. Друг представител на местната фауна бяха патиците — излитаха с плющене на крила над тръстиките.

— Какви са тия дебри? — попита Бондар. — Тукашните хищници кръвожадни ли са?

Ингрид трепна и го изгледа подозрително. После каза:

— Тук няма хищници.

— Не може да бъде — възрази Бондар. — В Естония, също като в Гърция, има всичко: лъвове, тигри, вълци, диви кучета динго. Страх ли ви е от дивите кучета динго?

Шегата му беше оценена доста хладно — и то меко казано. Ингрид го изгледа с неприкрита неприязън, кимна към една просека между боровете и каза:

— Още половин километър и стигаме.

И беше права. Когато слезе от колата, Бондар се огледа, зачуден какво ли ще да е това осмо чудо на света, дето ще му го покажат. Плажът беше пуст и унил като пейзаж, нарисуван само с едно-две мацвания на четката. Помътено зелени борове, сивкав хоризонт, оловно море, сив вълнолом, прострял се на почти два километра във водата. На края му имаше фар, излъчващ древност и запустение.

 

 

— Ето — каза Ингрид. Вятърът вадеше кичурите изпод яката й и я биеше с тях по страните, все едно не бяха кичури коса, а снопчета суха трева.

— Какво? — попита с недоумение Бондар.

— Вълноломът. Не го ли виждате?

— Вълнолом като вълнолом.

— Сергей Николаевич казва, че са го направили през 1864 година.

— Изглежда доста по-млад — отвърна Бондар.

— Моля?

— Годеникът ви.

— Изобщо не е смешно — сърдито каза Ингрид. — Освен това той е само на шейсет.

— Вълноломът ли?

— Сергей Николаевич. Вие наистина ли сте толкова тъп, или ме ядосвате нарочно?

— Тъп съм си. — Бондар разпери ръце. — Сериозно — тоя запуснат вълнолом не ме впечатлява с нищо.

— Казват, че ако човек отиде до фара и отвори шампанско, ще е щастлив. — Ингрид се опита да приглади косата си, но без никакъв успех. — За по-сигурно трябвало да стъпи на последния камък.

— Доста опасно ми изглежда. Камъните са хлъзгави, пък и като е пил човек…

— Тук е плитко — най-много два-три метра.

— Ама не е до колене — отбеляза Бондар. — Морето имам предвид. Дори за пиян човек. Впрочем, готов съм да рискувам.

— Моля? — не го разбра Ингрид; плюеше машинално кичурите, които все гледаха да й влязат в устата.

— Предлагам да идем да купим шампанско и да призовем щастието си заедно. Едно шише, мисля, ще свърши работа и за двама ни.

— Благодаря, но аз вече съм намерила щастието си. Освен това във фара живеел призрак — Сърдитата рибарка, така казват тукашните хора.

Ингрид бавно тръгна покрай брега. Бондар я последва. Вълните се плискаха в краката им, облизваха следите им в пясъка. Миришеше на сол, на свежест и безкрайни простори. Крясъците на чайките бяха необяснимо тъжни.

— И защо все пак дойдохте в Пярну? — попита Ингрид след кратко мълчание.

— Да си изкараме медения месец — каза Бондар.

— Трябвало е да си потърсите някое по-хубаво място, Женя…

— Защо, Ингрид?

— Преди да дойдете, всичко беше ясно и просто. А сега…

— Какво сега?

— I am confused — мина на английски Ингрид. — I don’t know… what to do.

Което означаваше, че е объркана и не знае какво да прави, но Бондар реши да не й показва, че знае английски. Неизвестно защо си мислеше, че зад този разговор се крие нещо и че трябва да е нащрек.

— Не разбирам естонски — каза той. — Мисля, че ви казах.

— Говорех на английски — тихо отвърна Ингрид.

— И какво казахте?

— Forget it. Няма значение. Ох, каква съм глупачка!

Обърнаха се и тръгнаха да се връщат.

— Давайте направо — предложи Бондар.

— Добре, направо. — Ингрид спря, пъхна ръце в джобовете си, разкрачи се и наведе глава, така че той да не може да вижда лицето й.

— Май искате да ми кажете нещо.

— Да, искам. Но първо бих искала да чуя какво ще кажете вие.

— Професор Виноградски…

— Какво професор Виноградски?

— Не е ли малко старичък за момиче като вас? — Бондар го каза небрежно, все едно си говореше сам. — И какво ще правите в Пярну? Ще сервирате на наемателите? Ще плетете чорапи да ги продавате на площада на курортистите? Ще напишете „Хиляда и един начин да направиш кървавица“? Ами че така ще пукнете от скука. Виждали ли сте куче, което лае срещу луната? И вие ще почнете да лаете.

— Защо говорите само за кучета? — сърдито попита Ингрид. — Ту диви, ту лаещи…

— Пардон — каза Бондар. — Дайте да се върнем към скъпия ви Пярну. Естонските селища си приличат като две капки вода: еднакви къщички, площадче, на което по празниците танцуват подпийналите граждани, кметство, поща, полицейски участък. Темите за разговор са вечни: кой петел на чия кокошка се качил, кой кога си заклал прасето, какво е било времето вчера и какво ли ще е утре. Толкова ли ви е интересно — на вашите години имам предвид.

— Нали ви казах, че ще заминем за Щатите — нервно отвърна Ингрид.

— Е, в Щатите ще е по-весело — съгласи се Бондар. — И веднага ще си купите четчица, та да не ви е срам, като ходите на партита.

— Каква четчица?

— Най-обикновена. За дрехи. Няма да четкате професора от прахта с ръка — не е прилично.

— Сергей Николаевич не е чак толкова стар, та да е потънал в прах! — възмути се Ингрид.

— Пардон — повтори Бондар. — Имах предвид пърхота.

— Защо сте толкова гаден?

— За да сте откровена с мен. За пръв път виждам млада сексапилна американка, която си търси любовник в затънтената Естония. Малко е подозрително, не мислите ли?

— Хм — процеди Ингрид. — Сам си го търсите.

— Кое? — попита Бондар, малко стреснат от заплашителната интонация на спътничката си. От друга страна, освен тях на брега нямаше жива душа, а и Ингрид не държеше не само оръжие, а дори фиба или пиличка за нокти.

— Уплашихте се, а? — Тя се подсмихна.

— Няма от какво да се плаша. Просто попитах какво ли си търся.

— Отговори търсите. Откровени. Не е ли така?

— Е, може да се каже — съгласи се Бондар, докато оглеждаше пустата околност.

— Дайте ми ключовете от колата. — Ингрид настойчиво протегна към него шепата си.

— Защо?

— Ще отида за шампанско. Ще го изпием и ще ви кажа всичко. А после ще отидем до края на вълнолома, за да си пожелаем нещо. Една бутилка за двамата, нали така казахте. — Ингрид го погледна в очите. — Имайте предвид, че съм много страхлива. Нерешителна, слабохарактерна, безволева. Без шампанско няма да стане нищо. Шампанското е единственото, което може да ми развърже езика.

— Може да идем заедно — предложи Бондар.

— Не — решително възрази Ингрид. — Искам да имате време да си помислите. В смисъл — дали наистина искате да чуете истината. Защото след като ви я кажа, няма да имате избор. — Тя тайнствено понижи тон. — Ще трябва да ме вземете… Разбирате ли какво имам предвид?

— Вие…

— Шшшт! Дайте ключовете и си запазете останалите въпроси за после. До половин час съм тук. — Ингрид се усмихна тъжно. — Биографията ми може да не е съвсем безупречна, но никога не съм крала коли.

Бондар се престори, че си нагласява палтото, и се увери, че лекият плосък валтер е там, където трябва — отляво на гърдите му, в тъпия кобур, който му бяха дали в управлението. Рискът беше минимален. Дори змия не би могла да се приближи незабелязана към него. Нямаше да го взривят с управляема ракета, както правят израелците с лидерите на Хамас, нали? Нямаше защо да се опасява и от морски или въздушен десант — за мъничка страна като Естония това би било военна операция.

— На. — Бондар подаде ключовете на Ингрид и я погледна в очите. Сериозно ли беше решила да свали картите си? И какво беше това — мимолетен женски каприз или обмислено решение?

Очите й бяха светли, прозрачни като ледчета, но не можа да надникне през тях в душата й. Щом взе ключовете, тя се обърна. Бондар вече беше решил, че няма да му каже нито дума на тръгване, но след като направи няколко крачки, тя спря и попита — почти без да обръща глава:

— Как беше: който не пие шампанско, не рискува, нали?

— Обратното — отвърна Бондар.

— Който не рискува, не пие шампанско?

— Да, точно така.

— Ще пием за това, като се върна, нали?

— Естествено.

— Koike head… Vabandage…

— Моля? — попита Бондар.

— Казах: всичко хубаво — отвърна Ингрид и тръгна напред. — На английски: Good luck..

— А другата думичка?

— Sorry…

Вятърът отвя отговора й нанякъде, но Бондар все пак успя да го чуе. И като остана сам, се замисли за какво все пак му се извиняваше Ингрид. Ако загадъчната годеница на Виноградски мислеше да направи някакво чистосърдечно признание, би трябвало да разчита на благодарност, а не да се извинява. Ако пък тръгването й за шампанско беше само повод да се измъкне, той трябваше да чака капан. Какъв ли можеше да е?

Необходимостта от догадки отпадна с появата на един сребрист джип иззад една дюна. Появи се — и спря: на разстояние, от което не можеха да се разчетат номерата му. Не можеше да се види и колко души има зад тъмните стъкла, да не говорим някога да ги разпознае човек.

Дясната задна врата се отвори и оттам изскочиха…

— Мамка му — изруга Бондар и се огледа за подходящо укритие.

Наоколо обаче, докъдето поглед стигаше, се простираше само безкрайното море и пустият плаж, загладен от вятъра. И над тях небето — но офицерите от ФСС не разчитаха на небето да ги спаси. Тоест — нямаше никакво укритие. Имаше я единствено опасността, която връхлиташе срещу Бондар и която трябваше да посрещне очи в очи.