Сергей Донской
Умри днес и тук (31)

Глава 31
Бял ден да не видя…

Бондар внимателно отвори едното си око и видя високо над себе си сив таван с мъждива крушка под телена мрежа. Отварянето на второто око не донесе в тази унила картина нищо ново — и нищо обнадеждаващо.

Бондар уморено затвори очи. Какво имаше да гледа, след като и без това всичко беше от ясно по-ясно… Четири дебели стени, желязна врата, тесен отдушник на тавана, каменен под. Навремето монашеска килия очевидно. Сега й бяха сложили модерна затворническа врата, бяха вкарали електричество и я бяха превърнали в обикновена килия. С традиционно обзавеждане — независимо в коя част на света се намираш. Място, за което подсъзнателно помни всеки сътрудник на спецслужбите.

Затвор. Зандан. Каменна тъмница.

„Хванаха те, а?“ — обади се вътрешният му глас.

„А бе я си…“

Едва успя да го изрече — дори наум. Главата му се пръскаше от болка, гърлото му беше пресъхнало, езикът му беше подут като след чудовищно пиянство. Въпреки че черепът му запращя, все едно щеше да се пукне, Бондар се насили да седне и да се огледа по-внимателно. Жизненото му пространство се беше стеснило до мъничък правоъгълник: пет крачки дълъг, две широк. Миришеше на плесен, на пикня и, кой знае защо, на мокро куче. Подът в отсрещния ъгъл беше посипан с натрошени стъкла. На другата стена беше нарисуван череп с бретонче като на Хитлер и мустачки, под него имаше неразбираем надпис на естонски. Под черепа беше проснат покрит с жълти петна дюшек.

Бондар се опипа, огледа тялото си и стигна до извода, че май не са го били, докато е бил в безсъзнание. Дрехите си му бяха на него, с изпразнени джобове обаче. Колана и връзките на обувките му ги нямаше — класическа, но безполезна предпазна мярка. Ако искаше да се обеси, щеше да си направи въже от раздраната си риза. Плановете му обаче бяха други. Във всеки случай плановете за най-близко бъдеще.

Той отиде до вратата, като се подпираше на грубата каменна стена. Вратата, разбира се, беше заключена и изобщо не си струваше и да мисли, че може да се добере до ключалката от отсамната страна. Така че Бондар заблъска с юмрук по студеното желязо и викна:

— Ей, сатрапи!… Тука ли сте?…

Единственият резултат от усилията му беше, че главоболието му стана още по-лошо. Бондар се затътри към дюшека, огледа го с отвращение, опипа го с погнуса и легна на една страна, като сви колене към корема си, за да поукроти негодуващия си пикочен мехур. Гладен беше, жаден беше — но би се изпикал с не по-малко удоволствие. Реши все пак да поизчака час-два и затвори очи.

Бяха му взели часовника, разбира се, но Бондар знаеше как да използва вместо будилник собствения си мозък. Вярно, нямаше представа колко е часът, но това не го притесняваше. Много по-лошо беше да осъзнава собственото си безсилие пред фашистчетата, които го бяха натикали в тази тъмница.

Сънищата отговаряха на настроението му: ту тъпчеше пълчища паяци, ту отново подпалваше къщата на Виноградски, ту бягаше от живата факла Ингрид, която крещеше зад гърба му: „Напикай ме, напикай ме, боли!… Боли ме — напикай ме, моля ти се!…“

— Ей, и тука не може да се отърве човек от тебе — изсумтя Бондар; прецени, че е спал не много повече от половин час.

Пикочният му мехур вече беше колкото баскетболна топка и тежеше съответно така, все едно тази топка я бяха пробили и я бяха напълнили с вода. Бондар пак се затътри до вратата и заудря с юмруци.

Тишина като в спрял танк.

Той въздъхна, отиде в най-отдалечения от дюшека ъгъл и поля стената с всичко, което се беше събрало в огромната топка. За щастие в пода имаше пукнатини и те поеха каквото можаха — но пък петното не можеше да изсъхне толкова бързо и щом отвориха вратата, тъмничарите го видяха. А сто на сто и го помирисаха.

 

 

Бяха двама. С униформи на Лигата, с войнствено навити ръкави и с немски шмайзери — но си личеше, че не държат да влязат в килията: може би се опасяваха затворникът да не ги нападне.

Онзи отляво беше с челото на Роденовия „Мислител“ и поглед на кроманьонец, измислил как да си направи покрив от каменни плочи, но забравил за откритието си веднага след като покривът е паднал на умната му глава.

Вторият пазач беше млад и си беше пуснал къдрава мека руса брадичка, която още повече подчертаваше липсата на качествена растителност по черепа му. С опънатата си мъртвешки бледа кожа и покрит само тук-там от рехава косица, черепът наистина правеше неприятно впечатление. Бондар веднага лепна на този момък прякора Кошчей Безсмъртни и попита:

— Какво има?

Пазачите се спогледаха, след това едновременно се взряха в тъмното петно в ъгъла на килията.

— Кой ти е позволил да пикаеш? — ядосано попита Кроманьонеца.

— Някой да ми е забранявал? — парира Бондар и се надигна на лакът на дюшека.

— Забранено е да се пикае в помещението! — викна Кошчей. — И да се спори с охраната!

— А бе я се разкарай! — Бондар сви устни. — По-добре донеси някое цукало. Да те таковам в гаулайтера, сополанко със сополанко нордически.

— Млък! — Кроманьонеца тропна с крак. Очевидно имаше проблеми с логиката, понеже пак тропна със същия крак и викна: — Защо пикаеш в килията, а?

— Пикаеше ми се.

— Не можа ли да устискаш?

— Пробвах. — Бондар се прозя. — Тропах, виках, нито един идиот не дойде.

— Ти си идиот. — Кошчей се разтрепери от яд. — Стани, когато разговаряш с подофицер!

— Разкарай се, подофицер.

— Така значи. — Кроманьонеца многозначително прищрака затвора на шмайзера си. — На герой ще ни се правиш?

Личеше, че му се иска да пререже на две руския нахалник с поне десетина куршума, но Кошчей му каза нещо на естонски и Кроманьонеца направи недоволна физиономия и се разкара. Докато го нямаше, другият пазач не откъсваше от пленника нито погледа, нито шмайзера си.

— Бутафорен ли е? — поинтересува се Бондар и кимна към автомата.

— Това е истинско оръжие на доблестния вермахт! — високомерно отговори Кошчей.

— В горите и блатата ли ги събирате?

— Лошо си научил историята ни, тъпако! От четирийсет и първа до четирийсет и четвърта в този замък е бил разположен склад за боеприпаси на армейското съединение „Курландия“.

— Не си прав, че съм научил лошо историята ви — спокойно отвърна Бондар. — Изобщо не съм я учил и не държа да я уча. Също както и историята на Зимбабве или на Уганда например. Колкото до това пушкалце, дето си го насочил срещу мен, то отдавна е ръждясало. Ако опиташ да натиснеш спусъка, най-много да пострадаш ти.

И стана, и направи крачка напред. Кошчей насмалко да припадне. Затресе се като епилептик, неуспешно се опита да напипа спусъка и се развика:

— Стой! Назад! Нито крачка към мен, свиньо!

Щом му стана ясно, че ще последва изстрел, Бондар спря и миролюбиво разпери ръце. Не държеше да го застрелят — просто искаше да покаже на „домакините“ си, че не е изгубил чувството си за собствено достойнство. Всъщност да го докаже не толкова на тях, колкото на себе си. Това беше единствената му опорна точка в момента. Като уважаваше самия себе си, Бондар караше и враговете да го уважават.

Вярно, тяхната цел беше тъкмо обратната. Те искаха на всяка цена да сломят волята му за съпротива. С какво щеше да свърши всичко това? Бондар не можеше да предскаже. Но едно нещо знаеше със сигурност: че „борците за свобода“ ще трябва здравата да се поизпотят, за да спечелят.

Кроманьонеца се върна с кофа, в която беше накиснат някакъв отвратителен парцал.

— Веднага почисти! — викна той, щом остави кофата до тъмното петно в ъгъла и се отдръпна до вратата.

— И защо трябва да ти се подчинявам? — поинтересува се Бондар; гледаше незаинтересовано как парцалът се полюшва в кофата. За негово разочарование естонецът не я беше оставил близо до вратата.

— Защото си арестант, а аз съм ти началник — обясни му Кроманьонеца. — Аз командвам тук.

— Всъщност командвам аз — намеси се Кошчей. — Аз съм по-старши по звание.

— Може ли една молба, приятел? — попита Бондар.

— Обърни се към мен уставно.

— Не знам как е уставно.

— Хер унтершарфюрер.

— Хм — каза Бондар. — Не съм я чувал тая титла. Знам курфюрст, знам и… Но както и да е — може ли една цигара, хер унтер?

— Унтершарфюрер! — почти викна Кошчей.

— Да де, шарфюрер — съгласи се Бондар. — В смисъл — курфюрст. Много ми се пуши.

— Дай му една цигара — нареди Кошчей на Кроманьонеца.

Докато Бондар палеше от запалката на Кроманьонеца, командирът на същия бдително го наблюдаваше с пръст на спусъка. Бондар много правилно прецени, че ако реши да предприеме нещо, шарфюрерът няма да пожали и подчинения си, така че запали смирено и дръпна с наслада.

— Отдръпни се! — заповяда Кроманьонеца. — Иди до кофата и стой до нея.

Май бяха по-умни, отколкото бе предполагал Бондар. Докато се чудеше какво да направи сега, той допуши цигарата чак до филтъра, хвърли я на пода, настъпи я, издуха последния пушек и попита кротко:

— Може ли да почвам?

— Почвай — милостиво разреши Кошчей.

— Благодаря, хер… — каза Бондар, — тоест куршар…

И измъкна от кофата парцала и без да си прави труда да го изстиска, го запокити в смаяната мутра на Кроманьонеца. Лиснатата вода от кофата, която полетя след парцала, оплиска и двамата естонци. Самата кофа улучи в челото само Кошчей.

Пазачите инстинктивно се дръпнаха към коридора и натиснаха спусъците и Бондар — вече се беше хвърлил към тях — се просна на пода по средата на килията. Поне двайсет куршума минаха над него: удряха се в отсрещната стена, отскачаха и пищяха в тясното пространство, летяха като разярени оси и само по чудо никой от тримата не беше улучен.

Когато стрелбата спря, Бондар вдигна глава и за свое неудоволствие откри, че броят на противниците му не само не е намалял, но дори е нараснал. На вратата вече стояха трима, а не двама — не ги виждаше ясно в пушека от изстрелите. Бондар кихна и се изправи. Ако искаха да го убият, вече щяха да са го направили, така че нямаше смисъл да им лежи в краката. Очевидно бяха стреляли просто от изненада. За което свидетелстваха и обърканите им гласове. Явно се чудеха какво да правят сега.

— Точно сега е моментът да ме спукате от бой — посъветва ги Бондар и завърши думите си с оглушителна кихавица.

Естонците си говореха на естонския си и явно бяха на друго мнение. Никой от тях очевидно не смееше да пристъпи към дръзкия затворник, който се държеше с предизвикателната непринуденост на тигър в клетка. Никой от тях не беше вдигнал и оръжието си, за да го застреля. Най-вероятно имаха заповед да използват оръжие само в краен случай. Много лошо — защото това означаваше, че ще го мъчат още дълго.

— Сам си го вкара — злорадо му каза Кошчей, когато свършиха да си дрънкат на естонски. — Разля дневната си дажба вода. За друга ще чакаш чак до утре.

— Е, тогава няма и да ям — каза Бондар; знаеше, че в никакъв случай не бива да показва слабост. — Докато не ми донесете вода и някаква кофа да ходя по нужда, обявявам гладна стачка. Докладвайте го на началството си.

— Ей, тоя е решил да ни плаши бе! — възкликна Кошчей.

Кроманьонеца и третият, който беше цъфнал на вратата на килията, се разсмяха подигравателно, но очите им не бяха весели. Тримата бяха уплашени, личеше си. Бяха притеснени, въпреки че държаха шмайзери.

Така че спряха да се смеят, наругаха Бондар и хлопнаха вратата.

Скърцането на ключалката прозвуча като пресипнал кикот на побъркана бабичка. Така сигурно се смееше злата съдба, когато притиснеше поредната си жертва до стената.