Сергей Донской
Умри днес и тук (13)

Глава 13
На секса всички възрасти са тъй покорни

Най-тъпо е да чакаш и после да бързаш, реши Вера Савич — обикновено първо действаше и чак после съжаляваше за действията си. Вмъкна се в спалнята — миришеше на застоял старчески дъх — и спря за няколко секунди да огледа похъркващия Виноградски. Сивите му кичури по възглавницата приличаха на парчета паяжина, а зейналата му уста пораждаше непреодолимото желание човек да плювне в нея и да побегне, все едно че е дупката на някакъв кошмарен паяк птицелов.

Отдавна никой не беше пораждал у Вера такава омраза и такова отвращение. Наистина се отвращаваше от професора — също като от гадните бактерии, на които той беше посветил живота си. Не би се учудила, ако ги види да пъплят по него. В устата му например — като бели червеи в помийна яма.

Потръпна и огледа стаята. Очите й се спряха на кръглото огледалце на скрина отдясно на леглото. Тя протегна ръка, бутна го на пода и отскочи — и затвори вратата още преди да се е пръснало на парчета. С няколко безшумни скока се върна до масата в кухнята и надигна изстиналото отдавна кафе.

— Ингрид! — чу се съкрушеният вопъл на Виноградски от спалнята. — Къде си, Ингрид?

Повика годеницата си още няколко пъти, дори мина на естонски, но Вера не му отговори. Най-после разтревоженият стопанин се измъкна от спалнята — чехлите му шушнеха по пода — и цъфна в кухнята.

— Счупи се — каза вместо „добро утро“.

— Добро утро — каза Вера.

— Спях си — и то падна. — Виноградски й показа едно парче от огледалцето, вероятно най-голямото. — Защо? Трябва все пак да има някаква причина, нали?

С раираната си пижама и с чехлите приличаше по нещо на дете, което всеки момент ще се разплаче, че си е счупило играчката. Вярно, не най-любимата — този побелял сбръчкан старчок си имаше по-интересни играчки. Универсална отрова например, с която можеше да прати няколко милиона души на оня свят, когато реши.

— Огледалцето ли се е счупило? — попита Вера.

— Да. — Виноградски тъжно поклати глава. — Самичко.

— Лоша поличба, много лоша…

— Сериозно?

— Не знаете ли? Счупено огледало означава смърт в дома.

— Ингрид! — трагично изкрещя Виноградски. — Къде си, Ингрид?

— Излезе на разходка с моя — небрежно каза Вера. — Дайте да си налеем кафе, да запалим и да ревнуваме съвместно.

— Не пия кафе — и не пуша, разбира се.

— Обаче ревнувате, нали? — Вера си придърпа тениската надолу, от което бедрата й се оголиха още повече.

— Стремя се да съм над тези неща. — Виноградски полека приседна; ставите му скърцаха като на ръждясал робот. Изглежда, изобщо не си и помисляше да си измие зъбите или дори поне да си умие лицето. Очевидно смяташе, че и така е неотразим за всички жени.

— И аз не си падам по страдането — каза Вера. — Ревността само те мъчи. Предпочитам сладкото отмъщение.

— Е, още ви е рано да мислите за съпружеска изневяра — увери я Виноградски, сложи парчето от огледалото на масата и внимателно го побутна по-навътре. — Как може да стане това? Загадка, невероятна загадка и тайна.

— Никаква тайна няма. Ингрид веднага си падна по Женя. Така стават тия неща.

— Бум — и на парчета! Самичко!

— Винаги е така — продължи Вера убедено и убедително. — Мислиш си, че те обичат, а пък щом се обърнеш…

Виноградски я изгледа подозрително.

— Изобщо не съм се обръщал. Аз спя по гръб.

— Ясни са ми тия разходки — многозначително каза тя.

— Разходки — м-да… Това време не е за разходки. — Виноградски се обърна към прозореца. Духа, облачно е — май ще вали…

— Да де — съгласи се Вера. — И аз това имам предвид. Кой ще тръгне да се разхожда по плажа в тоя студ? Сигурно са в колата, на задната седалка. И са си пуснали парното — и музика. Кеф…

— Толкова спокойно го казвате, че…

— Да не мислите, че съм се омъжила за Женя, защото го обичам? — Тя изпръхтя пренебрежително. — Всичко е сметка в тоя живот. Женя е бизнесменче. Защо да не го прилапам?

— О, времена, о, нрави! — Виноградски тръсна съкрушено глава и поръси покривката с пърхот. — Пък аз си мислех, че сте влюбени и, така да се каже, се любите страстно…

— А, понеже нощес се развиках ли? — Вера се засмя и махна с ръка. — Аз съм си такава, Сергей Николаевич — Женя няма нищо общо с това. — Наведе се към него и продължи доверително и тихо: — За да стигна до оргазъм, ми трябва съвсем мъничко — ама съвсем, сериозно.

— Невероятно! — възхити се Виноградски. — Ами… има ли някаква тайна в тази ваша повишена… хм, възприемчивост? Видите ли, Ингрид е с, как да го кажа, прекалено спокоен темперамент и…

— Няма тайна — скромно отвърна Вера. — Просто съм си такава. Ходих на сексопатолог и той ми каза същото. Случаи като моя били един на милион. Досега не се бил срещал с такъв случай на нимфомания в практиката си — само бил чел за тях. Каза, че било… геронтофилия май. — Вера подбели очи към тавана, уж си спомня думата, макар да я беше научила наизуст още на Лубянка. — Да, геронтофилия. Но не ми каза какво точно означава. Само се засмя и ме заплаши с пръст — ето така.

Виноградски стана — ставите му изпукаха.

— Един момент, един момент. Трябва да се кача в кабинета си…

Когато се върна, зашари с ръце по покривката и заповтаря:

— Така-така-така… Така-така-така…

Нямаше съмнение, че каканиженето му е породено от отварянето на речника на чуждите думи или някоя енциклопедия. Вера едва сдържаше перверзната си усмивка — много добре знаеше какво означава „геронтофилия“: склонност към полово общуване с възрастни партньори.

В случая — нейната склонност към полов контакт с тоя дърт пръч по пижама, който седеше срещу нея.

— Така-така-така… — продължаваше Виноградски. — Интересно, много интересно… да-да-да…

Ей сега ще ме награби и ще иска поне пет-шест оргазма, помисли си Вера. Е, това вече беше прекалено. Тя си погледна часовника и побърза да смени темата:

— Много се забавиха. Освен и аз да взема да изляза на разходка… Пярну е красив град, нали?

— Прекрасен е! — възкликна Виноградски; изпиваше я с очи. — Но една красива млада жена все пак трябва да спазва някои правила на поведение. Да ви дам ли един-два практически съвета?

— О, разбира се! — с преувеличена радост отвърна Вера.

— Значи така — тук почти всички знаят руски, но все пак има и изключения. Ако се натъкнете на такава ситуация, говорете или на английски, или общувайте с жестове.

— Хм, знам само един-единствен жест. Онзи със средния пръст.

Виноградски се изчерви, разкашля се, после продължи:

— Най-важното е да запомните естонския поздрав: tere.

— Тере?

— Да, казвате го почти правилно. Ако не кажете „тере“, ще решат, че сте невъзпитана. Освен това не нарушавайте обществения ред, не си позволявайте никакви екстравагантности — полицаите не ги обичат тия неща. Внимавайте и с поведението. — Виноградски се намръщи, може би си беше спомнил някоя своя издънка. — В Естония например глобяват, ако човек пие на улицата. Дори бира. Така че в Пярну няма да видите да пият на улицата като в Русия. Все пак, ако много ви се пие, а до най-близкия бар е далече — което в Естония само по себе си е почти невероятно, — трябва да сложите шишето или кутийката бира в пликче. Най-обикновено, найлоново.

— Ами ако ми се допуши? — попита Вера. — Да си крия цигарата в шепа ли? Или и за цигарите има специални пликчета?

— Е, вие пък сега… — засмя се Виноградски. — Пушенето не е нарушаване на обществения ред.

— Въпрос само на време.

— Може би, може би. В Естония, като във всяка развита европейска държава…

— Развита? — прекъсна го Вера — Какво им е развитото?

Виноградски се запъна и се окопити чак след няколко секунди.

— Първо — почна професорът, — развитието се изразява в това, че тук престъпността е на практика изкоренена. В центъра на града ще сте в пълна безопасност дори късно вечерта.

— А през нощта?

— Сега сме март и туристите не са заплашени от нищо нито денем, нито нощем. Престъпленията като цяло са през лятото. — Виноградски поизправи рамене, сякаш това беше негова лична заслуга. — Покрай туристите в Пярну идват джебчии, циганки, които гледат на ръка, и така нататък. Жертвите им са най-вече финландците, които идват тук да пият. И да ви кажа, нарочно ги напиват по баровете, та после да ги ограбят. Истинско свинство!

— Да, не изглежда добре — съгласи се Вера. — Да напиеш човек, за да го обереш после, наистина си е свинство.

— Не-не, имах предвид, че финландците пият като свине — уточни Виноградски.

— Не обичате ли финландците?

— Защо да ги обичам?

— А естонците?

— Като цяло — да. Но те изобщо не се интересуват от работата ми. — Професорът се намръщи. — Нито от защитните механизми на бактериите и токсините им, нито от приспособяването им в хлоридна среда. Невероятно равнодушие!

— Толкова сте умен! — възкликна Вера възхитено. — За пръв път говоря с истински учен. Сигурно сте много богат, нали?

— Ха, богат! — изсумтя Виноградски. — Естонците подражават във всичко на капиталистическите си братя от Финландия. Цените са ужасни! Услугите са три пъти по-скъпи, отколкото в Русия. То не са електромери, не са водомери и газомери — всичко се отчита, за всичко се плаща скъпо и прескъпо. — Виноградски подръпна ухото си и призна: — Писна ми да съм беден и непризнат. Искам да отида в Щатите. Там знаят как да използват ума ми.

Вера проследи с поглед гордия жест, с който професорът пооправи косата си — и облака бял пърхот, който се посипа от нея, също.

— Русия вече също цени ума — каза тя, след като преглътна, за да не повърне.

— Дълбоко се съмнявам — каза Виноградски. — Русия никога не се е грижила за чадата си. По съветско време три хиляди специалисти над двайсет години се трудиха да направят оръжие от сибирската язва, шапа, чумата, туларемията и разни други болести. Аз бях един от тях. А къде е благодарността, а? Къде е?

„Не ти ли стига, че още не са те разстреляли?“ Вера се направи на заинтригувана, опря брадичка на юмручето си и попита:

— Добре де, щом искате да идете в Щатите, защо още сте тук?

— Защото да се получи американско гражданство е много трудно — обясни Виноградски. — Шансовете ми обаче значително се увеличиха, откакто се събрахме с Ингрид. Тя е моят ангел пазител. В момента ми издейства виза, води преговори с различни американски университети, грижи се за мен, обича ме. Фея — истинска добра фея ми е тя.

„А пък ти си старо злобно джудже, цялото в пърхот!“ — Вера цъкна съчувствено с език и каза:

— Вашата фея има един много съществен недостатък.

— Какъв недостатък?!

— Ами фригидна е. На вашите години е прекалено рано да се отказвате от плътските наслади.

— Но аз не съм се отказал! — побърза да я увери Виноградски. — Колкото до фригидността, грешите — Ингрид нито веднъж не ми е отказала близост, така да се каже.

— Рибите също никога не отказват близост, нищо, че са студенокръвни. — Вера се подсмихна. — Хвърлят си хайвера и чакат мъжките да минат да го оплодят.

— Е, да сравнявате годеницата ми със студенокръвна риба…

— С какво да я сравня, с амеба ли?

Виноградски прихна, но веднага се овладя и каза строго:

— Стига вече. Не желая да обсъждам недостатъците на годеницата си.

— Ами моите? — попита Вера с възможно най-порочната си физиономия. — Моите не желаете ли?

— Не… — Адамовата ябълка на Виноградски подскочи трескаво. — Не разбирам какво искате да кажете.

— Съпругът ми чака да му се обадят всеки момент от Лондон — вдъхновено излъга Вера. — Ще завърти общ бизнес с някакви англичани. Ако стане, ще е в Лондон поне месец, така ми каза. Което значи, че ще се върна в Москва сама. Ще дойдете ли с мен?

— Ами Ингрид? — развълнува се Виноградски. — Ами годежът ми? Заминаването за Щатите?

— Никой няма да разбере нищо… — Вера превключи на страстен шепот. — Ингрид ще ви оформя документите. Казвате й, че трябва да си вземете от Москва някакви важни ръкописи… или епруветки с микроби, ваша работа — не знам какво…

— Микробите не се отглеждат в епруветки. Микробите…

— О, няма значение! Ще съм сама — не разбирате ли?! Ръцете ви… — Вера погледна обсипаните му с петна ръце, с набъбнали вени и подути от артрит стави. — Ръцете ви могат да галят хубаво…

— За да се уверите, не е необходимо да заминаваме толкова далече. — Виноградски хвана пръстите й.

Тя ги издърпа толкова бързо, все едно щеше да ги погълне питон.

— Не-не, тук няма да се получи нищо.

— Но защо? — Възклицанието му повече приличаше на страстно мучене.

— Не мога да прикривам чувствата си и съпругът ми веднага ще забележи — каза Вера и стана. — Но ако приемете предложението ми, няма да съжалявате. Пътя, жилището — поемам всичко. Освен това — тя се поколеба, но реши да изиграе още една фалшива карта — освен това татко е изтъкнат специалист в макробиологията, ще можете да си поговорите за условията на работа в Русия.

— Но такава наука няма! — възкликна изненадано Виноградски.

— Микробиология имах предвид — поправи се Вера. — Номиниран е за Нобелова награда.

— Спицин, Спицин… Хм, Спицин? Странно. Не съм чувал за такъв бактериолог.

— Спицина съм по мъж — опита да се отърве Вера от конфузната ситуация. — Моминското ми име е друго.

— Какво по-точно? — попита Виноградски, очевидно вдъхновен от откриващите се пред кариерата му перспективи.

— О, няма да ви кажа всичките си тайни! Иначе какво ще ми остане за Москва?

— Москва, хм… Трябва да си помисля…

— Мислете по-бързо! — каза Вера, докато тръгваше към вратата. — Не ме измъчвайте, Сергей Николаевич. Във всички неща трябва да има твърдо решение — като в науката.

— Да, да, твърдо, наистина…

Без да каже нито дума повече, Вера излезе и остави Виноградски в положението на Буридановото магаре, което не можело да си избере коя стиска сено да начене първа. Поредното дърто магаре, попаднало във вечния женски капан.